6

Завесите в пансиона бяха тънки и слънчевата светлина събуди Досън минути след изгрева. Той се обърна на другата страна с надеждата, че ще заспи отново. Много скоро разбра, че няма да се получи. Стана, протегна се и в продължение на няколко минути раздвижва ставите си. Сутрин всичко го болеше, особено гърбът и раменете. Често се питаше още колко години ще може да работи на платформите. Много умора и напрежение се бяха натрупали в тялото му. С всяка изминала година травмите му се увеличаваха.

Извади от платнената торба екипа си за крос, облече го и тихо слезе надолу по стълбите. Пансионът отговаряше напълно на очакванията му — четири стаи на горния етаж, кухня с трапезария и помещение, където гостите можеха да се събират. Изобщо не се изненада, че собствениците проявяват подчертан интерес към плаването по реката: малки модели на лодки и рисунки на шхуни висяха по стените. Над камината бе закачен стар корабен рул, а на вратата бе залепена карта на реката, върху която отделните канали бяха ясно отбелязани.

Собствениците бяха вече будни. Когато се регистрира предишната вечер, те му съобщиха, че са оставили цветята, доставени за него, в стаята и че закуската е в осем. Така щеше да има предостатъчно време преди срещата.

Отвън утрото беше настъпило. Над реката се стелеше тънка пелена утринна мъгла, но небето беше искрящо синьо и чисто. Въздухът бе вече топъл и предвещаваше горещ ден. Досън раздвижи рамене с няколко кръгови движения и се затича към пътя. Трябваше да минат няколко минути, докато почувства тялото си по-гъвкаво, после пое в равномерен ритъм.

Скоро навлезе в безлюдния малък център на Ориентъл. Мина покрай два антикварни магазина, покрай железария и няколко офиса за търговия с недвижими имоти. „Ъруинс Дайнър“ на отсрещния тротоар вече беше отворена и няколко коли бяха паркирани отпред. Мъглата над реката бе започнала да се вдига и вдишвайки с пълни гърди, той долови аромата на сол и бор. Недалеч от пристанището мина покрай оживено кафене, след няколко минути сковаността на крайниците му напълно изчезна. Чайки се виеха над съдовете в пристанището и огласяха с виковете си пространството, гъмжащо от хора, които носеха вещите си към лодките.

Мина покрай Първа баптистка църква, възхити се на прозорците от цветно стъкло, мъчеше се да си спомни виждал ли ги бе като дете. Едва тогава започна да се оглежда за офиса на Морган Танър. Беше запомнил адреса и най-сетне видя малката табела на не много висока тухлена сграда, притисната между дрогерия и търговец на монети. Там бе написано и името на още един адвокат. Как ли го беше избрал Тък?

В края на централната част на града Досън се отклони от централния път и пое без посока по страничните улици.

Не беше спал добре тази нощ. Мислите му непрестанно скачаха от Аманда на семейство Бонър. В затвора мислеше единствено за Аманда и Мерилин Бонър. Беше й позволено да се изкаже по време на изслушването и тя го обвини, че не само й е отнел любимия съпруг, но и бащата на децата й, разрушил е целия й живот. С пресекващ от вълнение глас сподели, че няма представа как ще издържа семейството си и изобщо какво ще стане с тях. Оказа се, че доктор Бонър не си беше направил застраховка живот.

В крайна сметка Мерилин Бонър загуби къщата. Премести се при родителите си край овощната градина и животът й продължи в сериозна борба за оцеляване. Баща й се беше пенсионирал и боледуваше от начален стадий на емфизем. Майка й имаше диабет, ипотеката по имота гълташе почти всеки долар, който идваше от градините. Грижите за майка й и баща й не й позволяваха да работи на пълен работен ден. Когато събереше малката си заплата с ниските доходи на родителите си, едва покриваха насъщните нужди, а често и не успяваха. Старата къща, в която живееха, бе започнала да се руши, а вноските за ипотеката се забавяха все повече и повече.

По времето, когато Досън излезе от затвора, положението на семейство Бонър беше станало наистина отчайващо. Той нямаше представа за това, докато един ден не реши да отиде да се извини. Мерилин се появи на вратата и Досън едва я позна — косата й бе посивяла, лицето — повехнало и пожълтяло. Тя обаче го позна на мига и преди той да си отвори устата, започна да му крещи да си върви, че е съсипал живота й, че е убиец на съпруга й, че тя няма пари дори да поправи течащия си покрив. От банката заплашвали да продадат градината и ако не си тръгне веднага, ще повика полиция. Не искала да й се мярка пред очите.

Следващата седмица, щом получи чека си от Тък, той отиде в банката, осребри го и поиска да изпратят почти цялата сума на Мерилин Бонър заедно с всичките му спестявания от затвора, но без дума обяснение, за подпис да не говорим. С течение на времето Мерилин си стъпи на краката. Родителите й починаха и тя наследи овощната градина. Невинаги се справяше добре, но постепенно започна да изплаща вноските, да ремонтира къщата. Вече притежаваше имота, свободен от задължения. Няколко години след като напусна града, започна бизнес с продажба по пощата на плодови консерви. С появата на интернет търговията й се разрасна и не след дълго тя вече можеше да не се тревожи за сметките си. Не се омъжи повторно, но излизаше вече шестнайсет години със счетоводител на име Лио.

Емили завърши университета в Източна Каролина и се премести в Роли, където си намери работа като управител на универсален магазин, очевидно се подготвяше да поеме бизнеса на майка си един ден. Алан живееше в самостоятелна каравана в овощната градина, купена от Мерилин. Така и не стигна до колеж, но имаше постоянна работа и на снимките, които Досън получаваше, изглеждаше щастлив.

Веднъж годишно за него пристигаха снимки с кратко сведение за всеки от семейство Бонър. Частният детектив, когото Досън беше наел, бе точен, без да се интересува прекалено много от подробности.

Имаше моменти, в които Досън се чувстваше неудобно от това, че си вре носа в живота на тези хора, но за него бе важно да знае, че може да направи нещо положително, колкото и малко да е то, за техния живот. От нощта на катастрофата това бе една от главните му грижи, това бе и причината да продължава през последните двайсет години да изпраща всеки месец анонимни чекове чрез офшорна банка. Чувстваше се виновен за огромната загуба на това семейство и докато тичаше през пустите улици, си казваше, че държи да им помага, колкото му стигат силите.

Аби Коул усещаше, че треската му се засилва, целият трепереше въпреки топлото време. Преди два дни бе вдигнал бейзболната си бухалка срещу един, който го предизвика, но пък онзи извади бокс с остри шипове. На всичкото отгоре трябва да беше и мръсен, защото направи гадна рана в корема му. Рано тази сутрин видя, че от мястото тече зелена гной с доста неприятен мирис въпреки лекарствата, които би трябвало да помогнат. Беше решил, ако не помогнат, да отиде с бухалката при братовчед си Калвин, който се кълнеше, че антибиотиците, които бе задигнал за него от кабинета на ветеринаря, няма начин да не действат.

Точно в този момент погледът му попадна на мъж, който тичаше на отсрещния тротоар на улицата и много му заприлича на Досън. Дали брат му, който бе в съседния магазин, го беше видял? Вероятно не, защото иначе би изтичал навън като разбеснял се бик. Щом се разбра, че Тък е ритнал камбаната, Тед започна да чака братовчед им. Вероятно мислеше за появата му най-вече докато остреше ножовете си или докато зареждаше пистолета, докато проверяваше ръчните гранати и базуката си или другите оръжия от арсенала си в оная дупка, в която живееше с онази малка мръсница Ела.

На Тед определено му хлопаше дъската. Открай време си беше жива топка гняв. И деветте години в затвора не го научиха да се владее. А в последно време беше направо невъзможно да го удържаш. Това според Аби невинаги беше толкова лошо. Превърна го в основния пазител на семейния имот. Тед плашеше всички до смърт, включително и роднините, а Аби имаше само полза от това. Никой не се и опитваше да му се меси в делата и всички му се подчиняваха. Аби пет пари не даваше за по-малкия си брат, но пък го използваше както си иска.

Сега обаче, след като Досън беше в града, един бог знаеше какво щеше да последва. Аби се беше сетил, че Досън може би ще дойде за погребението, но се надяваше онзи да е достатъчно с ума си, та да стои далеч от всички и при първа възможност да се разкара. Така би постъпил всеки с малко здрав разум. Досън не можеше да не знае, че Тед е готов да го убие всеки път, щом се погледне в огледалото и види изкривения си нос.

Аби малко се интересуваше какво може да му се случи на онзи проклетник, само не искаше Тед да се забърква в излишни неприятности. Времето, когато и законът се боеше от тях, отдавна беше отминало. Сега ченгетата имаха и хеликоптери, и кучета, и инфрачервени фенери, и доносници. Аби не можеше да не мисли и за това. Сам трябваше да планира всичко.

Работата бе там, че на Досън много повече му сечеше умът, отколкото на слабоумните тъпанари, с които досега си бяха имали работа. Каквото и да си говорим, преди толкова години той успя да изкара акъла и на Тед, и на баща си, и то когато и двамата бяха въоръжени, а това никак не беше малко. Досън не се страхуваше от двамата братя и със сигурност щеше да се приготви. Той беше безмилостен, когато решеше, и това би могло да спре Тед, само дето Тед не можеше да мисли.

Последното, което му трябваше сега, бе да затворят отново брат му. Беше му необходим, половината от семейството бяха склонни към тъпашки постъпки. Ако Аби не успееше да спре Тед да стори някоя глупост, той като нищо щеше да се озове отново пред съдията. Само при мисълта за това стомахът му се сви и още повече му се додрайфа.

Наведе се напред и повърна на асфалта. Обърса уста с опакото на ръката си, а в това време Досън изчезна зад ъгъла. Тед още не беше излязъл. Аби въздъхна с облекчение и реши да не му казва засега какво е видял.

Втресе го за пореден път, стомахът го заболя. Боже, чувстваше се адски гадно. Кой да предположи, че онзи носи бокс с шипове?

Аби нямаше намерение да го убива, просто искаше да го сплаши малко, както и всеки, който се опита да си въобрази разни работи за Канди. Следващия път няма да се остави на случайността. Ще действа направо. Обикновено беше предпазлив — особено когато е замесен законът — но всички трябваше да разберат, да не припарват до неговото момиче. Никакви погледи, никакви разговори, да не говорим за помисли за онова между краката й. И тя трябваше да знае, че е само негова. Нямаше желание да размаже хубавото й лице, за да го чуе.

Канди не знаеше какво да прави с Аби Коул. Бяха излизали няколко пъти и той си мислеше, че може да се разпорежда с нея. От много време си имаше работа с мъже, познаваше и доста упорити, също като Аби. Може да бе само на двайсет и четири, но движеше сама от седемнайсет и добре знаеше, че докато е с тази дълга руса коса и погледне мъжете с онзи поглед, спокойно може да ги накара да правят каквото им каже. Последните седем години се беше справяла доста добре. Караше свой „Мустанг“ кабрио, подарък от един старчок в Уилмингтън, имаше и малка статуя на Буда, която стоеше на перваза на прозореца й, подарък от мил китаец от Чарлстън, който я уверяваше, че е златна. Знаеше, че спомене ли пред Аби, че е закъсала за пари, той щеше да й даде някакви и да се чувства като крал.

И все пак идеята май не беше много добра. Не беше от града и когато пристигна в Ориентъл преди няколко месеца, не знаеше кои са тези Коул. Колкото повече научаваше, толкова по-несигурна ставаше относно това колко близо до себе си да го допусне. Не защото Аби беше престъпник. Беше си имала работа с не един и двама. Притесненията й, свързани с Аби, се дължаха най-вече на брат му Тед.

Често, когато двамата бяха заедно, малкият брат идваше при тях и тя доста се плашеше от него. Не я смущаваха лошата кожа или жълтите зъби, а нещо, което се излъчваше от него. Щом й се усмихнеше, тя имаше усещането, че той не може да реши какво предпочита да направи с нея — да я целуне или да я удуши, но със сигурност и двете щяха да му доставят удоволствие.

От Тед я побиваха тръпки, но трябваше да признае, че колкото повече опознаваше Аби, толкова повече се уверяваше, че двамата са от един дол дренки. Напоследък Аби бе започнал да се държи някак… Собственически. Това я плашеше. Май беше време да се изнася. Можеше да поеме на север към Вирджиния или на юг към Флорида. Беше й все едно.

Камионът за доставки се люшна и кривна от централната линия на пътя към банкета, после обратно, в резултат на опитите на Алан Бонър да извади цигара, потупвайки пакета в бедрото си, като в същото време внимаваше да не разлее чашата с кафе, която крепеше между коленете си. От радиото в колата се носеха гръмките звуци на песен за мъж, който бе загубил кучето си, искаше куче, обичаше да яде кучета или каквото там беше. Думите както обикновено нямаха значение, важен бе ритъмът, а ритъм имаше, и то какъв. Като се прибави фактът, че беше петък, което значеше още около седем часа работа преди дългия приятен уикенд, Алан наистина беше в добро настроение.

— Защо не го изключиш? — попита Бъстър.

Бъстър Тибсън беше новоназначен във фирмата, което бе и единствената причина да бъде в камиона с него. Цяла седмица или се оплакваше от нещо, или задаваше въпроси. Съвсем достатъчна причина да откачиш.

— Защо? Не ти ли харесва парчето?

— В ръководството пише, че силно пуснатото радио отвлича вниманието. Рон изрично го подчерта, когато ме наемаше.

Ето още едно нещо, което го дразнеше в Бъстър. Не можеше да се отлепи от правилата. Сигурно затова Рон го беше харесал.

Алан спря безуспешните си опити да извади цигара и дръпна една със зъби, след което започна да търси запалката си. Беше се завряла на дъното на джоба му и се наложи да насочи цялото си внимание към това да не разлее кафето, докато бърка вътре.

— Карай по-спокойно. Петък е все пак.

Очевидно Бъстър не бе доволен от отговора и Алан му хвърли бърз поглед. Забеляза, че човекът бе дошъл с изгладена риза тази сутрин. Очевидно е искал Рон да го забележи. Сигурно бе влязъл в офиса му с бележник и химикалка, за да е готов да запише всяка дума на шефа, не забравяйки да изкаже възхищението си от неговата мъдрост и опит.

Камионът отново кривна към банкета, защото Алан най-сетне беше успял да освободи запалката си.

— Откъде идва това име Бъстър? — попита той.

— Семейна традиция. По майчина линия — сбърчи чело Бъстър. — Колко доставки имаме за днес?

Цялата изминала седмица този човек бе задавал все този въпрос и Алан не можеше да се начуди защо бройката беше от толкова голямо значение за него. Доставяха опаковки с ядки и снаксове в бензиностанциите и дрогериите. Работата не беше в бързината, защото тогава Рон щеше да им даде нови обекти. Алан го разбра миналата година и за нищо на света нямаше да повтори отново тази грешка. Неговата територия покриваше целия окръг Пимлико, а това означаваше да шофираш до безкрай по най-скучните пътища в историята на човечеството. И въпреки всичко това беше най-добрата работа, която бе имал досега. Много по-добра от строителството, градинарството, миенето на коли или каквото и да било друго, с което се бе занимавал, откакто завърши гимназия. Тук поне чистият въздух влизаше през прозореца, пускаше музиката колкото си искаше силно и нямаше началник да му диша във врата. А и заплащането не беше зле.

Алан задържа волана с лакти, докато палеше цигарата си. Издуха дима през отворения прозорец и въздъхна.

— Хайде стига! Ще е добре, ако обиколим всичките за днес.

Извърнал лице към прозореца от своята страна, Бъстър промърмори:

— Ами да не бяхме се застоявали толкова дълго за обяд.

Това хлапе наистина му лазеше по нервите. А и наистина бе хлапе, въпреки че технически погледнато, беше по-възрастен от него. Най-малко искаше да го изпорти на Рон, че клинчи от работа.

— Не е въпроса в обяда, а в обслужването. Не може да връхлетиш вътре и след това да изчезнеш час по-скоро. Трябва да се разговориш с хората. Част от работата ни е да общуваме с клиентите. Това го пише и в ръководството.

— Както и пушенето може би. Знаеш, че не е редно да пушиш в колата.

— Всеки си има някакъв порок.

— А надуването на радиото?

Уфф! Тоя май наистина имаше списък с оплаквания и Алан трябваше да реагира бързо.

— Правя го заради теб. Вид отпразнуване, нали разбираш? Свършва първата ти седмица и се справяш страхотно. А в края на работния ден непременно ще го кажа на Рон.

Споменаването на името на шефа накара Бъстър да млъкне за няколко минути, което не беше кой знае колко, но пък след цяла седмица заедно в колата с този тук това си беше направо бонус. Краят на деня беше далеч, а следващата седмица Алан щеше да е отново сам. И слава богу.

А тази вечер? Само дано всичко потръгне както трябва, че да забрави най-сетне за съществуването на Бъстър. Щеше да отиде в онази дупка „Тайдуотър“ в предградието на Ориентъл — почти единственото място, където се предлагаше някакъв нощен живот. Щеше да изпие няколко бири, да поиграе билярд и ако има късмет, да види онази сладка барманка. Обикновено носеше тесни дънки, които очертаваха важните места, винаги когато му подаваше бирата, се навеждаше напред с прилепналата си изрязана блузка и това правеше питието му още по-вкусно. Така прекарваше и събота, и неделя вечер, когато майка му най-вероятно щеше да бъде с дългогодишния си приятел Лио и нямаше да го търси в караваната, както миналата вечер например.

Не разбираше защо не се оженят с Лио. Тогава тя щеше да има по-интересни занимания от това да проверява вече порасналия си син. Това, което никак не му се искаше, бе да прави компания тази вечер на майка си, защото нямаше никакво намерение да си остава вкъщи. Какво като щеше да е скапан за работа в понеделник сутрин. Бъстър щеше да е в собствения си камион със собствен списък за доставки, а ако това не беше повод за празнуване, Алан наистина не знаеше кое е.

Мерилин Бонър се тревожеше за Алан.

Не може да се каже, че непрестанно мислеше за това, а и се опитваше да се въздържа. Той беше възрастен човек в крайна сметка и можеше сам да си взима решенията. Но пък тя беше негова майка и според нея основният му проблем бе в това, че винаги избираше най-лесния път, който обикновено не водеше никъде, вместо по-сложния, в чийто край можеше да има по-благоприятен изход. Безпокоеше се, че живее като тийнейджър, а не като двайсет и седем годишен мъж. Миналата вечер, когато се отби да го види, го завари да играе видеоигра и първият му въпрос бе дали не иска и тя да опита. Възможно ли беше синът, когото бе отгледала, толкова да не я познава?

Знаеше, че можеше да е далеч по-страшно. В крайна сметка от Алан все пак излезе нещо. Беше добър човек и имаше работа, не се забъркваше в неприятности, а това в днешни дни и на неговите години бе добър знак. Каквото и да си говорим, тя четеше вестници и чуваше какво става в града. Знаеше, че много от приятелите му, млади мъже, които познаваше от деца, някои от тях от добри семейства, бяха посегнали към дрогата или се бяха пропили, имаше и такива, които попаднаха в затвора. И беше логично, като се има предвид къде живееха. Много хора величаят Америка на малкия град и го описват едва ли не като картина на Норман Рокуел, но реалността беше съвършено различна. С изключение на лекарите и адвокатите или хората, които имаха собствен бизнес, в Ориентъл или който и да е малък град нямаше хора с високи доходи. И макар в много отношения мястото да бе идеално за отглеждане на малки деца, нямаше почти нищо, което да стимулира младежите да се развиват. Не е имало и никога няма да има работа за средна класа служители на такива места, нито пък имаше какво да се прави през почивните дни, не можеше да срещнеш нови хора. Тя не разбираше защо Алан продължава да няма нищо против да живее тук, но беше щастлива, че той сам избра този път. Щеше й се да облекчи някак живота му, ето защо купи караваната, която стоеше на хвърлей място от къщата й. Така той можеше да бъде самостоятелен.

Мерилин не хранеше илюзии относно Ориентъл и това я отличаваше от останалите със „синя кръв“ в града, само че оставайки съвсем млада вдовица с две малки деца, се бе наложило да ограничи перспективите си. Това, че фамилията й е Бонър и че е завършила Калифорнийския университет, не спря банките да се опитват да приберат овощната й градина. Нито фамилията на семейството, нито връзките на родителите й можеха да й помогнат да оцелее. Дори високата диплома за висше финансово образование не успя да й проправи път.

Накрая всичко се свежда до пари и до това какво можеш да свършиш, а не до това какво си мислят, че си. Точно затова не можеше да понася Ориентъл. Само преди няколко дни тя предпочете да наеме на работа трудолюбив имигрант, а не хубавица, завършила „Дюк“ или Калифорнийския университет, не помнеше вече, която вярваше, че светът й дължи добър доход. Подобна стъпка сигурно е скандализирала Евелин Кулиър и Юджиния Уилкокс, но Мерилин отдавна гледаше на тях и на подобните им като на динозаври, вкопчили се отчаяно в света, който отдавна не съществуваше. На неотдавнашно събиране в града тя направо им го каза. В миналото това би предизвикало истински скандал, но Мерилин бе сред малкото със собствен бизнес тук, който на всичкото отгоре се и разрастваше, и никой, дори Евелин Кулиър и Юджиния Уилкокс, не смееше да й противоречи.

През годините след смъртта на Дейвид тя се научи да цени трудно спечелената си независимост. Научила се бе да вярва на интуицията си и трябваше да признае, че й харесва да контролира живота си, без да се съобразява с очакванията на околните. Вероятно това бе и причината да отказва толкова дълго на предложенията на Лио за брак. Счетоводител от Морхед Сити, той бе умен, заможен и тя се забавляваше в компанията му. Най-важното беше, че уважаваше изборите й, а и децата много го харесваха. Емили и Алан не можеха да разберат защо тя все още се дърпа.

Лио знаеше, че тя ще продължава да му отказва, но това не го безпокоеше прекалено, защото в интерес на истината, положението се нравеше и на двама им. Щяха може би да отидат на кино на следващия ден, в неделя тя щеше да ходи на църква, след което — на гробищата, както всяка седмица вече двайсет и пет години. По-късно щеше да се срещне с Лио, за да вечерят. По свой начин тя го обичаше. Може да не беше онази любов, която другите си представят, но какво значение имаше. Това, което ги свързваше и имаха, напълно задоволяваше и двамата.

В другата част на града Аманда пиеше кафе в кухнята на майка си и се стараеше да не обръща внимание на мълчанието на възрастната жена. Предишната вечер тя я чакаше на верандата и преди Аманда да седне, въпросите заваляха.

Къде беше? Защо закъсня толкова? Защо не се обади?

Аманда й напомни, че се е обадила, и преди да бъде въвлечена в обвинителната реч на майка си, която тя очевидно си беше приготвила, заяви, че има страшно главоболие и единственото, което иска, е да се качи в стаята си, за да си легне. Съдейки по изражението на майка си тази сутрин, речта нямаше да й се размине. Освен краткото „добро утро“, което размениха, майка й не каза нищо. Отправи се към тостера и с въздишка пусна филийките да се пекат. Тъй като те прегоряха, въздишката, която се откърти от гърдите на жената, беше още по-драматична.

Разбрах, искаше да каже Аманда. Разтревожила си се. Доволна ли си? Но вместо това продължи да отпива кафе, твърдо решена каквито и опити да прави майка й, да не й позволи да я въвлече в разправия.

Чу как филийките изскачат, как Евелин отваря и затваря шумно чекмеджето с приборите, за да извади нож, и как започва да маже филийката си.

— По-добре ли си? — най-сетне попита майка й, без да се обръща.

— Да, благодаря.

— Готова ли си да ми кажеш какво става? Къде беше?

— Казах ти, тръгнах късно — постара се Аманда да поддържа спокоен гласа си.

— Опитах се да се свържа по телефона, но чувах единствено гласовата ти поща.

— Батерията ми падна. — Тази лъжа й хрумна по пътя снощи.

— Това ли е причината да не се обадиш и на Франк? — Майка й донесе чинията си на масата.

— Говорих с него вчера, около час след като се бе прибрал от работа. — Аманда взе вестника и хвърли поглед на заглавията.

— Той се обади тук.

— И?

— Изненада се, че още не си пристигнала — ехидно подхвърли майка й. — Според него си тръгнала някъде към два часа.

— Имах да свърша някои неща преди това. — Лъжите излизаха твърде лесно напоследък, но пък и практикуваше вече от доста време.

— Звучеше разтревожен.

Не, звучал е пиян, помисли си Аманда, и се съмнявам, че изобщо помни, че се е обаждал. Тя се изправи и допълни чашата си с кафе.

— Ще му звънна по-късно.

— Имах покана за бридж снощи — седна майка й до масата.

Значи затова било всичко, помисли си Аманда. Или поне отчасти. Майка й беше страстна бриджорка и играеше с едни и същи хора от вече близо трийсет години.

— Трябвало е да отидеш.

— Чаках те и се надявах да вечеряме заедно. Как да отида? Наложи се Юджиния Уилкокс да ме замести.

Юджиния Уилкокс живееше по-надолу на същата улица в друга историческа сграда, също толкова великолепна, колкото тази на Евелин. Макар да се предполагаше, че са приятелки — познаваха се, откакто се помнеха — между тях съществуваше неизречено съперничество по отношение на къщите, в които живееха, на градините и всичко останало, включително и това кой прави по-хубав кадифен кейк.

— Съжалявам, мамо — настани се отново до масата Аманда. — Трябваше да се обадя по-рано.

— Юджиния нищо не разбира от анонси и това проваля цялата игра. Марта Ан вече ми се обади и се оплака. Казах й, че си пристигнала, и от дума на дума тя ни покани на вечеря тази вечер.

— Нали не си приела? — сбърчи чело Аманда.

— Приех, разбира се.

Образът на Досън изникна в съзнанието на Аманда.

— Не знам дали ще имам време — опита се тя да се измъкне. — Може би тази вечер ще има събиране преди погребението.

— Какво значи това? Ще има или няма да има?

— Искам да кажа, че не знам още. Адвокатът, който ми се обади, не каза нищо по този въпрос.

— Малко необичайно ми се вижда. Защо да не ти каже, ако ще има?

Може и така да е, помисли си Аманда, но едва ли е по-необичайно от това Тък да ме срещне с Досън на вечеря снощи.

— Според мен изпълнява разпорежданията на Тък.

При споменаването на името на стареца майка й посегна към перления гердан на врата си. Аманда не помнеше тя да е напускала спалнята си без грим и бижу и тази сутрин не правеше изключение. Евелин Кулиър винаги е била въплъщение на духа на стария Юг и очевидно това щеше да важи до края на дните й.

— Все още не разбирам защо трябваше да идваш за неговото погребение. Та ти не познаваше този човек.

— Напротив, мамо, познавах го.

— То беше много отдавна. Друго щеше да е, ако продължаваше да живееш в града. Тогава може би щях да те разбера. Но сега защо трябваше да пристигаш специално?

— За да засвидетелствам уважението си.

— Знаеш, че той нямаше добра репутация. Според мнозина беше луд. Как да обясня сега на приятелите си защо си дошла?

— Защо трябва да им казваш нещо?

— Защото ще ме питат.

— Какво ги интересува?

— Те се интересуват от теб.

Аманда долови нещо в гласа на майка си, което не успя да разтълкува. Докато се опитваше да разбере, добави сметана в кафето си.

— Нямах представа, че съм толкова любопитна тема — отбеляза само тя.

— Няма защо да се изненадваш. Почти не водиш вече Франк и децата. Не мога да ги спра да питат.

— Говорили сме вече за това — въздъхна Аманда, която не успя да скрие раздразнението си. — Франк работи, а децата са на училище, но това не означава, че аз не мога да идвам. Понякога дъщерите правят такива неща. Ходят да видят майките си.

— Случва се и да не се виждат с майките си. Това кара хората да се питат, ако искаш истината.

— Не те разбирам — присви очи Аманда.

— Имам предвид случаите, когато си идвала в Ориентъл, знаейки, че отсъствам. Преспивала си у дома, без дори да ме уведомиш. — Жената не криеше възмущението си. — Не мислеше, че знам, нали? Какъвто е бил случаят, когато бях на круиз миналата година. Или когато ходих при сестра ми в Чарлстън по̀ миналата. Видели са те. Приятелите ми са те видели. Това, което не разбирам, е, защо си мислеше, че няма да науча.

— Мамо…

— Не! — вдигна Евелин съвършено поддържаната си ръка. — Много добре знам защо си идвала. Може да съм стара, но не съм оглупяла още. За какво друго си идвала тук, освен за да се видиш с онзи старец? Очевидно за да се срещнеш с него. При него си ходила всичките онези пъти, когато ми казваше, че отиваш по магазините или че ще се срещнеш с приятелка на плажа. През цялото време си ме лъгала.

Аманда мълчаливо наведе очи. Наистина нямаше какво да каже. Чу дълбока въздишка в настъпилата тишина.

Когато майка й продължи, в гласа й вече липсваше предишната острота:

— Знаеш ли, аз също съм те лъгала, Аманда, и честно да ти кажа, изморих се да го крия. Все още съм твоя майка и можеш да споделиш с мен.

— Знам, мамо. — В гласа си долови сприхавите нотки на тийнейджърските си години и определено й стана неприятно.

— Да не би нещо с децата?

— Те са добре.

— Може би с Франк?

Аманда въртеше дръжката на чашата между пръстите си.

— Искаш ли да поговорим? — продължи майка й.

— Не — с равен глас заяви Аманда.

— Мога ли да направя нещо?

— Не.

— А с теб какво става, Аманда?

Неясно защо въпросът отново насочи мислите на Аманда към Досън и за миг тя се пренесе в кухнята на Тък, където се къпеше в неговото внимание. Даде си сметка, че нищо друго не иска в момента, освен да го види отново, независимо от последствията.

— Не знам — промърмори тя след кратка пауза. — Ще ми се да знаех.

След като дъщеря й отиде да си вземе душ, Евелин Кулиър отиде на задната веранда и се загледа в мъглата, стелеща се над реката. Обикновено това бе един от любимите й мигове на деня, още от дете. Тогава живееше близо до фабриката на баща си, но в края на седмицата обичаше да се разхожда до моста, където можеше да седи с часове и да съзерцава как слънцето полека-лека разкъсва и разнася мъглата. Харви знаеше, че тя винаги е мечтала да живее край реката, затова купи тази къща няколко месеца след като се ожениха. Естествено, купи я от баща си на нищожна цена. Кулиър притежаваха много имоти по онова време, но това беше без значение. По-важното беше, че бе помислил за нея, сега силно й се прииска той да е тук, за да поговорят за Аманда. Кой би могъл да знае какво става с нея в последно време? Аманда винаги е била загадка, още като момиче. Имаше свое мнение за нещата и откакто проходи, се проявяваше като изключителен инат. Ако майка й поръчаше да стои наблизо, тя при първа възможност драсваше нанякъде; ако Евелин настояваше да облече красива дреха, се появяваше с нещо, което бе изровила от дъното на гардероба. Докато Аманда беше малка, Евелин все някак успяваше да я държи под контрол или поне в правия път. Тя беше Кулиър все пак и хората имаха определени очаквания от нея. Един господ знае какво се обърна, когато стана девойка. Сякаш дяволът се всели в нея. Първо — Досън Коул! Не кой да е, а гаменът Коул. Започнаха лъжите, измъкванията, безкрайните лоши настроения и мигновени отговори, когато майка й се опиташе да поговори с нея разумно. С времето косата на Евелин започна да посивява от тревога и макар Аманда да не знаеше, само благодарение на постоянното наливане с бърбън успя да преживее тези ужасни години.

Едва когато успяха да я разделят с момчето от семейство Коул и замина в колежа, Аманда сякаш започна да влиза в релси. Последваха няколко спокойни чудесни години, внуците също донесоха много радост. Много тъжна бе загубата на момиченцето — чудесно весело дете! Но Бог никому не е обещавал живот без тревоги и грижи. Самата тя година преди Аманда да се роди, бе преживяла спонтанен аборт. Късмет беше, че дъщеря й в крайна сметка се стегна — семейството й има голяма нужда от нея — и дори се захвана с благотворителност. Евелин би предпочела дъщеря й да се занимава с нещо не така натоварващо, като например Младежката лига. Така или иначе болницата към университета „Дюк“ бе авторитетно място и тя нямаше нищо против да разказва на приятелките си за обедите за набиране на средства, които Аманда организира, и дори за доброволния труд, който полага там.

Напоследък обаче дъщеря й сякаш се връщаше към младежките си настроения — лъжеше като пубертет за каквото й падне. Те двете никога не бяха били достатъчно близки и Евелин се бе примирила с това. Мит беше приказката, че всяка майка и дъщеря са най-близки приятелки, но приятелството не беше толкова важно, колкото семейството, а то винаги е фактор. Никога не бяха споделяли кой знае колко, но пък и споделяното почти винаги е свързано с оплакване, което обикновено е чиста загуба на време. Животът е трудна работа. Така е било и така ще си остане, тогава не си заслужава да се оплакваш! Или предприемаш нещо, или оставяш нещата такива, каквито са, и приемаш избора си.

Нямаше нужда да си кой знае колко умен, за да разбереш, че дъщеря й и съпругът й имат проблеми. Почти не беше виждала Франк през последните няколко години, защото Аманда все идваше сама. Беше видяла, че той твърде често посяга към бирата. Истината е, че и бащата на Аманда често пиеше бърбън, но пък никой брак не е идеален. Имаше години, когато Емили направо не можеше да понася Харви, камо ли да продължава да е негова съпруга. Ако дъщеря й я беше попитала, тя нямаше намерение да го скрие и щеше да й напомни, че тревата в градината на съседите невинаги е по-зелена от твоята. Онова, което по-младото поколение не разбира, е, че тревата е по-зелена, когато я поливаш. А това означава, че и двамата — и Аманда, и Франк — ще трябва да се измъкнат от черупките си, ако искат да оправят нещата помежду си. Само че Аманда не я попита.

Жалко, защото Евелин можеше да й обясни, че само добавя нови проблеми към вече разстроения си брак и лъжата е част от тези проблеми. След като с такава лекота лъже майка си, не е толкова трудно да се сетиш, че прави същото и с мъжа си. Започнат ли веднъж да текат лъжи, няма да има край. Очевидно Аманда беше объркана, в такова състояние хората бъркат. Щеше да се наложи Евелин да е по-настоятелна тези два дни, все едно дали дъщеря й иска, или не.

Досън се беше върнал в града.

Тед Коул стоеше на стълбите пред бараката и пушеше, загледан разсеяно в „месните“ дървета. Обичаше да ги нарича така, когато момчетата се връщаха от лов. И сега на провесените клони висяха изкормени и одрани два трупа, целите накацани от мухи, които жужаха и над вътрешностите на земята под тях.

Утринният бриз полюляваше труповете и Тед вдиша отново дима от цигарата си. Беше видял Досън. Знаеше, че и Аби го е видял. Само дето Аби излъга, че не го е забелязал, и това вбеси Тед почти толкова, колкото и самодоволното появяване на Досън.

Брат му взе да му писва напоследък. Все нещо му нареждаше и го оставяше да се пита къде отиват парите на семейството. Май скоро щеше да дойде момент, когато старият Аби ще види обратната страна на пищова. Скъпият му брат беше станал небрежен. Онзи с бокса с шипове едва не го уби. Това никога нямаше да се случи преди няколко години. Нямаше да се случи и ако Тед беше с него, но Аби не сподели с него намеренията си, още един знак, че е станал невнимателен. Това момиче, новото му гадже… Канди или Ками, нещо такова беше. Вярно, че беше хубавка и с тяло, с което Тед нямаше нищо против да се позанимае. С жените никога не е сложно — искаш нещо от тях, получаваш го и ако се ядосат или се нацупят, им показваш къде грешат. Случва се да са нужни няколко урока, но в крайна сметка се подчиняват. Май Аби беше забравил тези важни неща.

На всичкото отгоре го излъга право в очите. Тед запрати фаса на цигарата си навън и се замисли, че май ще се наложи скоро да си поговори с Аби на висок глас. Но всичко по реда си. Първо беше ред на Досън. От години чакаше този момент. Заради него носът му бе извит на една страна, а челюстта му се крепеше на тел. Заради този кретен Тед открай време търпеше болки и подигравки, да не говорим, че девет години лежа зад решетките. Всеки, който се заяжда с Тед, трябва да си го получи. Това важеше и за Досън, и за брат му.

Завъртя се на пета и влезе в бараката. Строена в началото на века, вътре висеше само една крушка и тя едва осветяваше помещението. Тина, тригодишната му дъщеря, беше кацнала на разнебитеното канапе пред телевизора и гледаше филм на „Дисни“. Ела мина безмълвно покрай детето. В кухнята тиганите бяха покрити с дебел слой засъхнала мазнина, но тя продължи нататък към бебето, което скимтеше във високото си столче. Лицето му бе измацано с нещо жълто и лепкаво. Едва двайсетгодишна, Ела имаше тесен ханш, тънка рядка коса и обсипано с лунички лице. Роклята й едва прикриваше изпъкналия от бременността корем. Едва в седмия месец, беше изморена. Тя все си беше изморена.

Тед грабна ключовете си от кухненския плот и тя се обърна.

— Излизаш, така ли?

— Не се ври в моите работи — измърмори той, мина покрай детето, потупа го леко по главата и влезе в спалнята. Бръкна под възглавницата, измъкна глока си и го пъхна в колана на панталоните. Беше обзет от възбуда, все едно всичко на този свят беше наред.