12

Последната отсечка на пътя свършваше пред скромна хижа, сгушена в горичка от стари разлистени дъбове. Пред овехтялата от времето постройка с олющена боя и потъмнели по ръбовете капаци на прозорците се виждаше малка каменна веранда с бели колони отстрани. С годините едната от тях се бе скрила под обвилата я лозница, плъзнала нагоре към покрива. Близо до края на верандата стоеше метален стол, а в ъгъла саксия с разцъфнало мушкато придаваше колорит на околната зеленина.

Но това, от което не можеха да откъснат очи, бяха дивите цветя. Растяха с хиляди, цяла поляна от ярки пламъци, разпрострели се досами стъпалата на къщата — море от червено, оранжево, виолетово, синьо и жълто, с високи до пояс стъбла, полюшвани от нежния ветрец. Над поляната кръжаха стотици пеперуди, които напомняха на променящи цвета си вълни, облени от слънчевите лъчи. Околните поля бяха отделени с лека дъсчена ограда, почти скрита между избуялите лилиуми и гладиолите.

Аманда извърна изумена лице към Досън, после отново се втренчи в цветната поляна. Запита се кога и как Тък е успял да засади цветята, но в същия миг се сети, че той го е направил още когато Клара е била жива. Искал е да изрази онова, която тя е означавала за него.

— Невероятно е! — прошепна тя.

— Знаеше ли за всичко това? — Тонът на Досън сякаш бе отглас на нейната собствена почуда.

— Не. Предназначено е било само за тях двамата. — Представи си как Клара седи на верандата, а Тък, облегнат на колоната, се наслаждава на опияняващата красота на градината с диви цветя.

Досън най-сетне отмести крака си от спирачката и колата пое напред към къщата, а протегналите се към слънцето цветове се размесиха като капки прясна боя.

Паркираха отпред и излязоха навън, продължавайки да се любуват на гледката. Между цветята лъкатушеше тясна пътека. Омагьосани, двамата нагазиха в цветното море под покритото с бели облачета небе. Много скоро слънцето се показа иззад един облак и Аманда почувства как топлината му разпръсква наоколо й аромата на цветя. Сетивата й се изостриха, сякаш този ден бе създаден специално за нея.

Усети как пристъпващият до нея Досън протяга ръка към нейната. Помисли си колко естествено й се струва това и си представи годините на тежък труд, отпечатани върху мазолестата, покрита с белези длан, чийто допир беше толкова нежен, че Аманда изведнъж разбра — Досън също би направил такава градина за нея, ако знае, че тя го иска.

Завинаги. Беше издълбал думата на работната маса на Тък. Обещание на тийнейджър, нищо повече, но беше успял някак да го опази живо. Сега, когато двамата вървяха между цветята, тя усещаше как силата на това обещание запълва разстоянието помежду им. Чуха далечен тътен на буря и я обзе странното чувство, че това е зов към нея, който я подканва да се вслуша.

Рамото й допря неговото и пулсът й се ускори.

— Чудя се дали цветята поникват отново напролет, или се налага да ги засаждаш всяка година — попита замислено той.

Въпросът му я извади от унеса.

— И двете — отвърна тя с глас, който сякаш не бе нейният. — Познавам някои.

— Значи е идвал по-рано тази година? За да сее?

— Трябва да е идвал. Виждам див морков. Мама го отглежда вкъщи и той умира, щом настъпи зимата.

Няколко минути вървяха по пътеката, а тя му сочеше едногодишните растения, които познаваше — рудбекия, канзаско перо, грамофонче, астри, смесени с многогодишни цветя като незабравка, мексиканска шапка и ориенталски мак. Градината не бе подчинена на никакъв ред и сякаш Бог и природата бяха решили да правят каквото им е угодно, независимо от плановете на Тък. Но тъкмо безпорядъкът засилваше хубостта й и докато минаваха през многообразието от цветове, тя си мислеше какво щастие е, че Досън е с нея и могат да споделят мига.

Ветрецът се засили, разхлади въздуха, но и събра повече облаци. Досън вдигна очи към небето.

— Наближава буря — отбеляза той. — Ще трябва да вдигна гюрука на колата.

Аманда кимна, но не пусна ръката му. Боеше се, че може да не я хване отново, че може да не се появи нова възможност. Но той беше прав — облаците потъмняваха.

— Ще се видим вътре. — Гласът му издаваше същото нежелание да отдели пръстите си от нейните.

— Мислиш ли, че вратата е отключена?

— Можем да се обзаложим — усмихна се той. — Връщам се след минута.

— Ще вземеш ли чантата ми?

Той кимна, а тя го изпрати с поглед, като си мислеше колко бе заслепена от него, преди да се влюби истински. Започна като момичешко увлечение, от онези, които те карат да изписваш името на любимия в тетрадката, вместо да пишеш домашните си. Никой, дори и самият Досън не подозираше, че партньорството им по химия не беше плод на случайността. Когато учителят поиска учениците да се разделят по двойки, Аманда помоли за разрешение да иде до тоалетната, а когато се върна, Досън, както обикновено, беше единственият останал сам. Приятелите й я бяха изгледали съчувствено, но тя тайно потръпваше, че ще бъде редом с тихото загадъчно момче, което изглеждаше твърде мъдро за възрастта си.

Сега, докато той заключваше колата, като че историята се повтаряше отново и Аманда пак почувства онзи трепет. В Досън имаше нещо, което бе предназначено само за нея, близост, която й липсваше през годините на раздяла. Разбра, че в определен смисъл го беше чакала така, както и той бе чакал нея.

Не можеше да си представи, че няма да го види отново. Не искаше да допусне Досън да се превърне само в спомен. Съдбата се намеси в лицето на Тък и когато тръгна към къщата, Аманда разбра, че сигурно има причина. Всичко това би трябвало да има някакъв смисъл. Миналото си беше отишло и единственото, което им оставаше сега, беше бъдещето.

Входната врата беше отключена, както предсказа Досън. Първата мисъл на Аманда, когато прекрачи прага, беше, че тук е било убежището на Клара.

Същият чамов под и стени от кедрово дърво, същото общо разположение като дома им в Ориентъл, но на дивана бяха сложени пъстроцветни възглавници, а по стените — изкусно подредени черно-бели фотографии. Кедровата ламперия беше загладена с шкурка и боядисана в светлосиньо, а от големите прозорци в стаята струеше естествена светлина. Двете вградени полици бяха пълни с книги и порцеланови фигурки помежду им, явно събирани от Клара през годините. На гърба на едно кресло беше метната ръчно изработена покривка за легло със сложни мотиви. По масичките в ъглите нямаше и следа от прах. В двете страни на стаята стърчаха лампиони, а в ъгъла до радиото се кипреше умален вариант на снимката от годишнината.

Чу как зад гърба й Досън влиза в къщата. Застана смълчан на прага, държейки сакото си и нейната чанта, и явно не знаеше какво да каже.

— Невероятно! — не скри възторга си Аманда.

— Чудя се дали не съм сбъркал къщата, в която те доведох — бавно пристъпи той вътре.

— Не се тревожи — посочи снимката тя. — Това е мястото. Но е ясно, че е било на Клара, а не на Тък. Очевидно нищо не е променил.

Досън остави сакото си на гърба на един стол и постави чантата на Аманда отстрани.

— Не помня домът на Тък да е бил толкова чист. Предполагам, че Танър е наел някого да подготви мястото за нас.

— Естествено — помисли си Аманда. Адвокатът беше споменал, че смята да идва тук, и ги посъветва да изчакат до деня на срещата и да предприемат пътуването след това. Отключената врата само потвърди подозренията й.

— Видя ли останала част? — попита Досън.

— Още не. През цялото време се опитвах да си представя мястото, което Клара е определила за Тък. Повече от ясно е, че не му е разрешавала да пуши тук.

Той посочи с палеца си през рамо отворената врата.

— Това е обяснението за стола на верандата. Сигурно го е карала да излиза навън.

— Дори и след като е починала?

— Може да се е страхувал, че духът й ще се появи и ще му се скара, ако запали вътре.

Тя се усмихна и двамата тръгнаха да разгледат вътрешността, допирайки рамене от време на време. Също както и в дома на Тък в Ориентъл, кухнята беше отзад и гледаше към реката, но тук тя напомняше само за Клара — от белите шкафове и сложната спираловидна резба на корнизите до синьо-белите плочки на облицовката зад плотовете. На печката беше оставен чайник, а на плота — ваза с диви цветя, явно набрани от градината отпред. Под прозореца бе масата, а на нея стояха две бутилки вино — червено и бяло, заедно с две искрящи от чистота чаши.

— Вече става предсказуем — отбеляза Досън и взе бутилките.

— Можеше да бъде и по-лошо — повдигна рамене тя.

Загледаха се смълчани през прозореца надолу към река Бей. Докато стояха там, Аманда се бе потопила в тишината, чиято интимност успокояваше. Усещаше лекото повдигане и спускане на гърдите на Досън, докато дишаше, и едва потисна желанието си да протегне отново ръка към него. Мълчаливо, но като един се извърнаха от прозореца и продължиха обиколката си.

Срещу кухнята беше спалнята, с меко легло с четири колони. Пердетата бяха бели, а по-малкото писалище нямаше следи от удари и одрасквания, както по мебелите на Тък в Ориентъл. Върху всяка от двете нощни масички се виждаше по една кристална лампа, а на стената срещу гардероба висеше импресионистичен пейзаж.

Спалнята беше свързана с баня с вана на птичи крака, за каквато Аманда винаги бе мечтала. Над мивката бе окачено старинно огледало и тя зърна отражението на лицето си до това на Досън, виждайки за пръв път образа на двамата заедно от връщането им в Ориентъл. Мина й през ум, че докато бяха тийнейджъри, не се бяха снимали заедно. Говореха за това, но някак все не успяваха да го осъществят.

Сега съжаляваше, но какво от това, че щеше да има такава снимка? Да я пъхне в някое чекмедже и да я забрави, за да я намери чак след години? Или да я съхранява на специално място, известно само на нея? Не беше наясно, но да вижда лицето на Досън в огледало в банята до своето, създаваше осезаемо усещане за близост. Отдавна никой не я беше карал да се чувства привлекателна, а сега беше точно така. Наслаждаваше се на начина, по който погледът му се плъзга по нея, на лекотата на движенията на тялото му. Усещаше отчетливо почти първичното разбирателство помежду им. Макар да бяха заедно само от няколко дни, тя инстинктивно му имаше доверие и знаеше, че може да му каже всичко. Вярно, че на вечерята през първия ден се скараха, а после пак заради семейство Бонър, но в онова, което си казаха, нямаше полуистини. Нямаше прикрит смисъл, потайно намерение за раздаване на правосъдие — разногласията им угасваха още с пламването си.

Аманда продължи да изучава Досън в огледалото. Той се обърна и улови погледа й в него. Без да поглежда настрани, нежно се протегна да прибере непокорна къдрица коса, паднала пред очите й. После изчезна, оставяйки я с убеждението, че независимо от последиците, животът й вече беше безвъзвратно променен по начин, който й се бе струвал невъзможен.

След като взе чантата си от дневната, Аманда намери Досън в кухнята. Беше отворил бутилка вино и пълнеше две чаши. Подаде й едната и те мълчаливо се отправиха към верандата. Тъмни облаци се трупаха над хоризонта, донесли със себе си лека мъгла. На полегатия залесен бряг, който водеше към реката, листакът трептеше в притъмняваща зеленина.

Аманда остави чашата и бръкна в чантата си. Извади двата плика, подаде на Досън онзи, надписан с името му, и задържа в скута си другия, този, който трябваше да прочетат преди церемонията. Видя как Досън сгъва своя и го пъхва в задния си джоб.

Тя му подаде плика без надпис.

— Готов ли си вече?

— Толкова готов, колкото мога да бъда.

— Искаш ли да го отворим? Трябва да го прочетем преди ритуала.

— Не, чети ти — каза той, като доближи стола си. — Аз ще гледам от тук.

Аманда повдигна залепеното ъгълче, после внимателно отвори плика. Разгъна листовете и се сепна от хаотично разкривените думи по страниците. Тук-там думите бяха зачеркнати, а неравните редове разкриваха несигурната ръка на възрастен човек. Писмото бе дълго — три плътно изписани листа. Колко ли време му беше отнело на Тък да го напише. Носеше дата 14 февруари същата година. Денят на свети Валентин! Това й се стори някак много подходящо.

— Готов ли си? — попита тя.

Досън кимна, Аманда Се наведе напред и двамата започнаха да четат.

Досън се приведе напред с опрени върху бедрата длани и се опита да си представи как Тък пише писмото. То нямаше нищо общо с мълчаливия грубоват мъж, който го беше прибрал. Това бе един напълно непознат Тък, човек, когото не беше срещал никога.

Нежност се четеше по лицето на Аманда, докато внимателно сгъваше писмото.

— Знам песента, за която говори — каза тя, като го прибра на сигурно място в чантата си. — Веднъж го чух да я пее, докато седеше в люлеещия се стол. Като го попитах за нея, не ми отговори, а я пусна на грамофона.

— В къщата?

Тя кимна.

— Спомням си, че беше мелодична, а Тък бе затворил очи, сякаш се беше загубил в нея. Щом свърши, стана и свали плочата, но тогава аз не знаех какво означава това. Едва сега разбирам — обърна се тя към Досън. — Викал е Клара.

Досън бавно въртеше чашата си.

— Вярваш ли му? Че е виждал Клара?

В далечината проехтя гръм и им напомни за какво бяха дошли.

— Струва ми се, че е време — каза Досън.

Аманда стана, приглади панталона си и двамата слязоха в градината. Ветрецът бе утихнал, но мъглата се беше сгъстила още повече. Кристално ясното утро беше заместено от следобеда, свъсен от тъмното бреме на миналото.

Досън извади кутията и те намериха пътеката към средата на градината. Вятърът поде косата на Аманда и той видя как тя прокара пръсти през нея в опит да я укроти. В центъра на градината спряха.

Изведнъж кутията натежа в ръцете на Досън.

— Редно е да кажем нещо — прошепна той.

Тя кимна и той пристъпи напред, за да изрази почитта си към човека, дал му подслон и приятелството си. Сетне Аманда благодари на Тък за това, че беше неин довереник, и му каза, че го е обичала като баща. Вятърът се надигна като да беше чакал и той своя миг. Досън повдигна капака.

Прахът излетя и се изви над цветята. Докато го наблюдаваше, Аманда не спря да мисли, че Тък търси Клара, зовейки я по име за последен път.

Върнаха се в къщата, поговориха си за Тък, на моменти потъваха в приятно мълчание. Навън капките дъжд потропваха по листата. Беше плътен, но не силен, топъл летен дъжд, който приемаш като благословия.

По едно време огладняха, изтичаха до колата и поеха надолу по криволичещата пътека, докато излязоха на пътя. Можеха да се върнат в Ориентъл, но вместо това завиха към Ню Берн. Спряха пред ресторант „Челси“ близо до стария център на града. При пристигането им вътре беше почти празно, но когато си тръгваха, всички маси бяха вече заети.

Дъждът беше спрял за малко и те използваха момента да се разходят по безлюдните тротоари и да надникнат във все още отворените магазини. Докато Досън ровеше книгите втора ръка в една книжарница, Аманда използва възможността да излезе и да се обади вкъщи. Поприказва с Джаред и Лин, преди да се свърже с Франк. Беше оставил съобщение на секретаря — също като децата се обръщаше към нея с „мамо“ и предупреждаваше, че може да закъснее, ето защо я молеше да остави вратата отключена. Затвори, щом Досън се появи. При вида му я жегна мисълта, че вечерта приключва. Сякаш прочел мислите й, той й предложи ръка и тя почти се залепи до него, докато крачеха бавно обратно към колата.

Щом излязоха на магистралата, дъждът заваля отново. Мъглата се сгъсти, след като пресякоха река Нюс, от гората се протягаха клонки като призрачни пръсти, фаровете на колата едва осветяваха пътя, а дърветата сякаш поглъщаха и малкото виделина. В несигурния дъждовния сумрак Досън забави скорост.

Под равномерното трополене на дъжда по гюрука, напомнящ шум на далечен влак, Аманда се замисли за отминалия ден. По време на вечерята беше видяла, че Досън на няколко пъти се взира в нея, това я смущаваше, но не искаше той да спре да я гледа.

Знаеше, че не е редно. Животът й не допускаше блянове от този вид, а и обществото не ги прощаваше. Можеше да се опита да потисне чувствата си, все едно са малотраен страничен продукт на други фактори от живота й. Но знаеше, че истината е друга. Досън не беше чужд човек, с когото е излизала случайно, той беше нейната първа и единствена истинска любов, най-трайната от всички.

Франк щеше да бъде съкрушен, ако знаеше какво мисли. Но въпреки тревогата си Аманда знаеше, че обича Франк. Все пак, дори и да не станеше нищо и да се върнеше в къщи още днес, тя знаеше, че Досън ще продължи да витае в ума й. Макар бракът й да не вървеше от години, тя не търсеше утеха другаде. Важното беше, че Досън е до нея и онова „ние“ което образуваха те, щом останеха заедно, правеше всичко това естествено и неизбежно.

Прекосиха Бейбъро и Досън намали. Задаваше се завой към другата магистрала, водеща на юг към Ориентъл. Право пред тях лежеше Вандъмиър. Досън очевидно се канеше да направи завой, но когато наближиха кръстовището, тя реши да му каже да кара напред. Не искаше да се събуди сутринта с въпроса дали ще го види отново някога пак. Мисълта я ужасяваше, а думите някак запираха в гърлото й.

Пътят беше пуст. Вода се стичаше по настилката на платното към плитките канавки от двете страни на шосето. Стигнаха кръстовището и Досън плавно натисна спирачката. За нейна изненада той спря колата.

Чистачките избутваха водата в двете страни на стъклото. Дъждовни капки проблясваха в светлината на предните фарове. Двигателят утихна и Досън се обърна към нея, но лицето му остана в сянка.

— Майка ти сигурно те чака.

— Да. — Тя усети, че сърцето й бие учестено. Кимна и не каза нищо повече.

Един дълъг миг той се взира в нея, четейки мислите й, виждайки надеждата, страха и желанието в очите, приковани в неговите. После се усмихна, обърна се към предното стъкло и колата отново потегли полека напред към Вандъмиър. Никой от двамата нямаше нито желание, нито сили да я спре.

Когато спряха пред къщата, и двамата прекрачиха прага без неудобство. Аманда тръгна към кухнята, а Досън светна лампата. Тя напълни отново чашите с вино, едновременно неспокойна и развълнувана.

В дневната той въртя копчето на радиоапарата, докато намери джаз от предишни години, и намали звука, така че да е едва доловим. Свали от полицата някаква книга и тъкмо прелистваше пожълтелите страници, когато Аманда му подаде виното. Той върна книгата на място, взе чашата и я последва на дивана. Гледа я как изхлузва обувките си.

— Толкова е тихо — въздъхна тя. Сложи чашата на страничната маса, вдигна краката си и обгърна колене с ръце. — Разбирам защо Тък и Клара са искали да останат тук.

Слабата светлина в дневната придаваше загадъчност на лицето й. Досън се прокашля.

— Мислиш ли, че ще дойдеш тук отново? — попита той. — Искам да кажа, след този ден.

— Нямам представа. Ако знаех, че ще е все така, бих казала „да“. Но съм наясно, че е невъзможно, защото нищо не трае вечно. А една част от мен иска да запомни мястото такова, каквото е днес, с цветята и избуялата растителност.

— Да не говорим за чистата къща.

— Това също — съгласи се тя. Посегна към чашата и разклати виното в нея. — Днес, докато разпръсквахме праха, знаеш ли за какво мислех? За нощта, когато бяхме на пристанището и гледахме метеоритния дъжд. Не знам защо, но се почувствах така, сякаш отново съм там. Представих си как лежим на одеялото, говорим си тихо и слушаме щурците, като божествен музикален отзвук. А над нас небето беше толкова живо!

— Защо ми казваш това? — нежно попита той.

Лицето й се натъжи.

— Защото в онази нощ разбрах, че те обичам. Че съм се влюбила действително и истински. Мисля, че майка ми съвсем точно позна какво се бе случило.

— Защо го казваш?

— Защото на следващата сутрин ме попита за теб и когато казах какво изпитвам, се разрази ожесточен спор, грандиозен, един от най-лошите между нас. Тя дори ме удари. Бях толкова шокирана, че не знаех как да отвърна. През цялото време ми повтаряше колко нелепо е поведението ми и че не знам какви ги върша. Изглеждаше, че се ядосва, защото става дума за теб, но като помисля за това сега, знам, че щеше да се разстрои, независимо от това кой е бил. Защото въпросът не е бил в това дали си ти или ние, или пък фамилното име, което носиш. Ставало е въпрос за нея. Знаела е, че съм вече голяма, и се е страхувала, че губи контрол. Не е знаела как да се справи с положението — нито тогава, нито сега. — Тя отпи и започна да върти столчето между пръстите си. — Тази сутрин заяви, че съм себична.

— Не е права.

— И аз реших така — рече тя. — В първия момент. Но сега вече не съм толкова сигурна.

— Защо казваш това?

— Не постъпвам съвсем като омъжена жена, нали?

Той я загледа, запазвайки мълчание, за да й даде време да обмисли какво казва.

— Искаш ли да те върна обратно? — попита я накрая.

Тя се поколеба за миг, но поклати отрицателно глава.

— Не. Там е работата. Искам да съм тук, с теб. Макар да знам, че не е правилно. — Очите й бяха сведени надолу, а миглите хвърляха сянка върху бледите скули.

— Има ли смисъл в това?

Той прокара пръст по ръката й.

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

— Не — каза тя. — Всъщност не. Но е… сложно. Имам предвид брака. — Тя усещаше как той чертае нежно фигури по ръката й.

— Харесва ли ти да бъдеш омъжена? — попита Досън плахо.

Аманда не отговори веднага, а отпи от виното, за да събере мислите си.

— Франк е добър човек. Поне през повечето време. Но бракът не е това, което си представят хората. Хората искат да вярват, че бракът представлява идеалното равновесие, а истината е друга. Единият от двамата винаги обича повече от другия. Знам, че Франк ме обича, и аз го обичам, но не толкова много. И никога не съм.

— Защо не?

— Не знаеш ли? — погледна го тя. — Заради теб. Дори когато стояхме в църквата и се готвех да изрека брачната клетва, си мислех, че искам ти да стоиш там, на неговото място. Не само защото още те обичах, а защото те обичах безмерно и още тогава подозирах, че никога няма да изпитам същото към Франк.

Досън усети, че гърлото му пресъхва.

— Тогава защо се омъжи за него?

— Защото смятах, че е за добро. И се надявах нещата да се променят. Да започна след време да изпитвам към него същото, което изпитвах към теб. Но не се случи и с годините и той започна да го осъзнава. И го заболя, знаех, че го боли, но колкото повече се стараеше да ми показва колко важна съм за него, толкова по-задушена се чувствах аз. И възроптах. Възроптах срещу него. — Тя се стресна от думите си. — Знам, че изглеждам ужасен човек.

— Не си ужасна — каза Досън. — Откровена си.

— Нека да довърша — помоли тя. — Имам нужда да разбереш това. Трябва да знаеш, че го обичам, че държа на семейството, което сме създали. Франк обожава децата ни. Те са смисълът на живота му и заради това мисля, че загубата на Беа беше толкова тежка за нас. Нямаш представа колко страшно е да гледаш как детето ти става все по-болно и по-болно и да знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да му помогнеш. Политаш на влакчето на ужасите — чувствата ти минават от гняв срещу Бог за предателството му до усещането за пълен провал и крах. Накрая все пак успях да се измъкна от мъката. Но Франк не можа. Защото в дъното на всичко е безкрайното отчаяние, което те подкопава отвътре. Там, където е била радостта, остава зейнала празнина. Защото Беа беше такава. Въплъщение на радостта. Шегувахме се, че е излязла от утробата ми усмихната. Дори като бебе почти не плачеше. И това не се промени. Смееше се постоянно. За нея всичко беше вълнуващо откритие. Джаред и Лин се състезаваха за вниманието й. Представяш ли си?

Гласът й одрезгавя и тя млъкна.

— После започнаха болките в главата и все по-често се блъскаше в предметите. Консултирахме се с безброй специалисти и всеки казваше, че не може да й помогне. — Тя преглътна мъчително. — Постепенно се влоши. Но си остана каквато си беше, разбираш ли? Щастлива. Дори накрая, когато не можеше да седи сама, продължаваше да се смее. Щом чуех смеха й, сърцето ми се пръскаше от мъка. — Аманда замълча, загледана през притъмняващия прозорец, сякаш бе другаде.

Досън чакаше.

— Накрая лежах до нея в леглото с часове, прегръщах я, докато спи, а щом се събудеше, лежахме така, обърнати една към друга. Нямах сили да се извърна настрани, защото исках да запомня всичко от нея — носа, брадичката, къдриците. Щом заспеше пак, я притисках към тялото си и плачех заради огромната несправедливост.

Аманда замълча и примигна, явно не бе разбрала, че по лицето й се стичат сълзи. Не понечи да ги изтрие, а и Досън не стори това. Седеше, без да помръдва, погълнат от думите й.

— С нея умря и част от мен. Дълго време не можехме да се погледнем с Франк. Не от гняв един към друг, а от болка. Във Франк виждах Беа, а той виждаше нея в мен. Беше непоносимо. Едва се търпяхме, макар че Джаред и Лин се нуждаеха от нас повече от всякога. Започнах да пия по две-три чаши вино вечер, за да изключа, но Франк пиеше и повече. По едно време проумях, че няма полза. И спрях. За Франк се оказа по-трудно. — Тя замълча и стисна горната част на носа си, защото споменът надигаше познатата болка в главата. — Той не можа да спре. Мислех, че появата на още едно дете може да му помогне, но не се получи. Стана алкохолик и през последните десет години живее като половин човек. Търся начин да му дам другата половина, но без успех.

— Не знам какво да кажа — преглътна Досън.

— И аз не знам. Повтарям си, че ако Беа не беше умряла, това нямаше да се случи с Франк. Но после се питам дали и аз нямам вина, че е пропаднал. Защото го огорчавах от години, и преди Беа. Той знаеше, че не го обичам по същия начин, както той обича мен.

— Не е по твоя вина. — Дори на него самия думите прозвучаха не на място.

Тя поклати глава.

— Много мило, че го казваш, и на теория знам, че си прав. Но ако той пие, за да избяга от онези дни, сигурно бяга от мен. Защото знае, че съм гневна и отчаяна и няма начин да изтрие десет години скръб, каквото и да стори. А кой не би искал да избяга от това? Особено ако идва от човек, когото обичаш? Когато единственото, което искаш от този човек, е да те обича толкова, колкото и ти обичаш него?

— Недей — пресрещна погледа й той. — Не можеш да поемеш вината за неговите проблеми и да ги превърнеш в свои.

— Казано от човек, който не се е женил никога — усмихна се накриво тя. — Ще кажа само, че колкото по-дълго съм омъжена, толкова повече разбирам, че нещата никога не са само черни или бели. И не твърдя, че проблемите в брака ни са само по моя вина. Казвам само, че би трябвало да има и проблясъци от сиво. Никой от нас не е идеален.

— Звучи ми като изказване на психоаналитик.

— Вероятно. Няколко месеца след като почина Беа, започнах два пъти седмично да посещавам психоаналитичка. Не знам как щях да оцелея без нея. Джаред и Лин също ходеха там, но не толкова дълго време. Децата са по-устойчиви, струва ми се.

— Със сигурност е така.

Тя облегна брадичка на коленете си, а изражението й показваше колко се измъчва.

— Всъщност никога не съм казвала на Франк за нас.

— Не си ли?

— Знаеше, че в гимназията съм имала приятел, но не съм му казвала колко сериозно е било. Мисля, че не съм споменавала и името ти. Майка ми и баща ми очевидно направиха всичко възможно да се преструват, че не е станало нищо. Отнесоха се към това като към дълбока, мрачна семейна тайна. Естествено, майка ми въздъхна с облекчение, когато й казах, че съм сгодена. Не се развълнува, представи си. Майка ми не се вълнува от нищо. Сигурно смята, че това е под равнището й. Но ако ще се почувстваш по-добре, дълго трябваше да й напомням името на Франк. Докато твоето име…

Досън се засмя, преди да потъне отново в мълчание. Аманда отпи от виното, почувства как топлината му се разлива надолу по гърлото й и едва ли чуваше леката музика, която идваше сякаш отдалеч.

— Случиха се толкова неща, нали? След нашата последна среща — приглушено добави тя.

— Случи се животът.

— Беше повече от живота.

— За какво говориш?

— За всичко. Да бъда с теб тук, да те видя. Това ме връща във времето, когато вярвах, че всичките ми мечти ще се сбъднат. От дълго време не съм се чувствала така. — Тя се обърна към него, а лицата им останаха на милиметри едно от друго. — Мислиш ли, че щяхме да се справим? Ако се бяхме махнали и заживели заедно?

— Трудно е да се каже.

— Но ако трябва да предположиш?

— Да. Мисля, че щяхме да се справим.

Тя кимна, а в нея сякаш нещо се разчупи, като чу отговора му.

— И аз мисля така.

Пристъп на вятъра запрати струи дъжд в прозореца отвън като шепи захвърлени камъчета. Откъм радиото се носеше тиха музика отпреди години и тя се смесваше с ромона на дъжда. Топлината на стаята ги обгръщаше като пашкул и Аманда почти повярва, че нищо друго не съществува.

— Беше много срамежлив — прошепна тя. — Когато за пръв път застанахме един до друг в клас, почти не ми говореше. Аз все правех намеци, чаках да ме поканиш да излезем и се питах дали изобщо ще го направиш.

— Ти беше красива — повдигна рамене Досън. — Аз бях никой. Това ме изнервяше.

— Все още ли те изнервям?

— Не — призна той, после размисли. Усмивка плъзна по лицето му. — Може би малко.

— Мога ли да помогна? — повдигна вежди тя.

Той улови дланта й и я обърна няколко пъти, отбелязвайки мислено колко идеално си подхождат ръцете им, а това му напомни отново от какво се беше отказал. Преди седмица щеше да бъде доволен. Може и да не беше напълно щастлив, може би самотен, но — доволен. Беше разбрал кой е и какво е мястото му в света. Беше сам, но това бе съзнателен избор и дори сега не съжаляваше за него. Особено пък сега. Защото никой досега не успя да заеме мястото на Аманда и никой нямаше да го стори и в бъдеще.

— Ще танцуваш ли с мен? — попита накрая Досън.

— Да — отвърна с бледа усмивка тя.

Той стана и нежно подаде ръка. Тя се изправи и усети, че краката й треперят, докато отиваха към средата на стаята. Музиката изпълваше въздуха с копнеж и за миг и двамата не знаеха какво да направят. Аманда чакаше, наблюдавайки как Досън се обръща към нея с непроницаемо лице. Накрая отпусна ръка на хълбока й и я притегли към себе си. Телата им се сляха и тя се облегна на него, почувствала твърдостта на гърдите му. Ръката му обгърна кръста й. Много бавно се завъртяха и се залюляха в ритъма на музиката.

Беше й толкова хубаво с него. Вдишваше аромата му, чист и реален като всичко, което помнеше. Усещаше изпънатата гладкост на корема и краката му срещу своите. Затвори очи и отпусна глава на рамото му, изпълнена с желание, мислейки за първата нощ, когато се бяха любили. Тогава трепереше, трепереше и сега.

Песента свърши, но те останаха прегърнати, докато почна нова. Дъхът му изгаряше тила й и Аманда го чу да издиша, като че си отдъхва. Лицето му се доближи още повече, а тя отпусна назад глава в подчинение, очаквайки песента да продължи вечно.

Устните му докоснаха първо тила й, после леко допряха бузата и макар да чуваше предупредителния зов, тя се устреми към нежния допир.

Сетне се целунаха, в началото колебливо, после все по-страстно, сякаш искаха да наваксат времето на раздялата, продължила цял живот. Аманда почувства ръцете му върху себе си, навсякъде, а когато най-после се разделиха, усещаше само колко дълго е жадувала за това. Жадувала за него. Погледна Досън през спуснатите си клепачи, желаейки го повече от всеки друг, желаейки го изцяло, тук и сега. Усещаше и неговото желание и с движение, което бе сякаш предначертано, тя го целуна пак и го поведе към спалнята.