Моят път към теб

15

Досън наблюдаваше как Аманда върви право към къщата, оставила майка си да я следва, ако реши. Евелин имаше вид на човек, който не знае какво да направи. Явно не беше идвала в жилището на Тък преди. Не беше идеалната дестинация за жена в кремав костюм с панталон и перли на врата, камо ли след дъждовна буря. Разколебана, тя погледна към Досън. Гледаше го втренчено, с безизразно лице, като че ли да реагира на присъствието му би било недостойно за нея.

Накрая се обърна и тръгна след дъщеря си към верандата. Аманда вече седеше в един люлеещ се стол. Досън включи колата на скорост и бавно я подкара към работилницата.

Слезе и се облегна на тезгяха. От тук не виждаше Аманда, нито пък можеше да си представи какво щеше да каже на майка си. Докато оглеждаше работилницата на Тък, нещо се мерна в паметта му, нещо, което Морган Танър бе споменал, когато бяха в кабинета му. Казал беше, че Досън и Аманда ще се сетят кога да прочетат писмата, оставени от Тък за всеки от тях, и изведнъж осъзна, че старецът е искал да прочете своето точно сега. Сигурно е предвиждал как ще се развият събитията.

Бръкна в джоба си и извади плика. Прокара пръсти по името отгоре. Същият треперлив почерк, който беше видял в писмото, което бяха прочели заедно с Аманда. Отвори плика и извади писмото. За разлика от предишното то беше само един лист, изписан отпред и отзад. В тишината на работилницата, която Досън наричаше някога дом, той се съсредоточи върху думите и започна да чете.

Аманда наблюдаваше как майка й проучва изгнилите дъски на верандата, сякаш се страхува да не пропадне между тях. До люлеещия се стол поспря. Очевидно не можеше да реши дали наистина е необходимо да сяда.

Тя усети познатата досада, щом Евелин предпазливо седна на стола. Беше кацнала на него така, сякаш искаше допирът с него да е възможно най-малък.

Вече поуспокоена, се обърна и я загледа, явно доволна, че изчаква Аманда да започне да говори първа, но тя продължаваше да мълчи. Знаеше, че не може да каже нищо, с което да улесни разговора, и умишлено гледаше настрани, наблюдавайки играта на слънчевите лъчи, процеждащи се през прокъсаната тента.

Накрая майка й завъртя очи.

— Наистина, Аманда. Престани да се държиш като дете. Не съм твой враг. Аз съм майка ти.

— Знам какво ще ми кажеш. — Гласът на Аманда остана равен.

— Може и така да е, но едно от задълженията на родителите е да се уверят, че децата им знаят кога са сгрешили.

— Мислиш си, че е така. — Аманда стрелна майка си с присвити очи.

— А как би го нарекла? Ти си омъжена жена.

— Мислиш, че не знам ли?

— Определено не постъпваш като такава. Не си първата жена на света, която е била нещастна в брака си. Нито си първата, провокирана да предприеме нещо заради нещастието си. Разликата при теб е в това, че продължаваш да мислиш, че друг е виновен.

— За какво говориш? — Аманда усети как впива пръсти в облегалките на стола.

— Все обвиняваш другите — презрително подхвърли майка й. — Виниш мен, виниш Франк, а след случилото се с Беа виниш дори и Бог. Търсиш навсякъде другаде, освен в огледалото причината за проблемите в живота си. Вместо това се държиш като мъченица. Горката малка Аманда, която се бори с несправедливостите в един труден и жесток свят. Истината е, че светът не е лесен за никого. Никога не е бил и няма да бъде. Но ако си честна към себе си, ще разбереш, че и ти не си абсолютно невинна в цялата игра.

Аманда стисна зъби.

— А аз се надявах, че си способна поне на искрица съчувствие или разбиране. Май съм сгрешила.

— Така ли мислиш наистина? — попита Евелин, вдигайки въображаема прашинка от дрехата си. — Тогава какво би трябвало да ти кажа според теб? Да ти взема ръката и да те питам как се чувстваш? Трябва ли да те излъжа, като заявя, че всичко ще се нареди? Че няма да има последствия, дори и някак да опазиш Досън в тайна? — Направи пауза. — Винаги има последствия, Аманда. Достатъчно възрастна си и трябва да си разбрала това. Наистина ли искаш да ти напомням?

— Не разбираш какво искам да кажа — с усилие запази равен тон Аманда.

— А ти не разбираш какво искам да кажа аз. Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Познавам те, мамо.

— О, да, добре. Според думите ти аз не съм способна на искрица съчувствие или разбиране. — Тя докосна диамантеното камъче на ухото си. — Това предизвиква въпроса защо те прикривах снощи.

— Какво?

— Когато се обади Франк. Първия път се направих, че не подозирам нищо, докато той ми разправяше несвързано, че на другия ден щели да играят голф с някакъв приятел на име Роджър. А после, като се обади за втори път, му казах, че вече спиш, макар и да знаех прекрасно какво ще направите. Знаех, че си с Досън, а когато дойде време за вечеря, разбрах, че няма да се върнете.

— Откъде си можела да знаеш? — запита Аманда, стараейки се да прикрие потреса си.

— Не си ли забелязвала колко малък е Ориентъл? Има предостатъчно места за нощуване. Още с първото си телефонно позвъняване говорих с Алис Ръсел в пансиона. Тя ми каза, че Досън е напуснал, но мисълта, че е в града, ми беше достатъчна, за да си представя какво става. Предполагам, че заради това дойдох, вместо да те изчакам вкъщи. Мислех си, че можем да си спестим лъжите и отричането. И така разговорът ни ще бъде по-лесен за теб.

На Аманда й се зави свят.

— Благодаря ти, че не си казала на Франк — промълви тя.

— Не е моя работа да казвам на Франк каквото и да било, още по-малко нещо, което би донесло повече неприятности в брака ти. Какво ще кажеш на Франк, е твоя работа. Що се отнася до мен — нищо не се е случило.

Аманда преглътна горчилката в устата си.

— Защо си тук тогава?

— Защото си моя дъщеря — въздъхна Евелин. — Може да не искаш да ми говориш, но очаквам да ме изслушаш. — Аманда долови нотки на отчаяние в гласа на майка си. — Нямам желание да слушам украсените подробности за случилото се снощи или пък най-вече колко ужасна съм била, че не съм приела Досън. Нито искам да обсъждам проблемите ти с Франк. Вместо това държа да ти дам един съвет. Като твоя майка. Въпреки онова, което си мислиш понякога, ти си моя дъщеря и аз те обичам. Въпросът е дали имаш желание да слушаш.

— Да. — Гласът на Аманда се чуваше едва. — Какво друго да правя?

Лицето на майка й изгуби застиналата си острота и гласът й изненадващо омекна.

— Всъщност е много просто. Не приемай съвета ми.

Аманда я чакаше да продължи, но майка й запази мълчание и не добави нищо към отбелязаното. Не знаеше как да я разбира.

— Да не ми казваш да напусна Франк? — прошепна накрая.

— Не.

— Тогава ще трябва да се постарая да оправя нещата с него.

— И това не съм казала.

— Не разбирам.

— Не се опитвай да търсиш скрит смисъл. — Майка й се изправи, подръпна жакета си и тръгна към стъпалата.

Аманда примигна, опитвайки се да проумее станалото.

— Чакай… тръгваш ли? Не каза нищо.

Майка й се обърна.

— Напротив. Казах всичко, което има значение.

— Да не приемам съвета ти?

— Точно така — потвърди майка й. — Не приемай съвета ми. Нито съвета на когото и да било. Вярвай на себе си. За добро или зло, щастлива или не, това е твоят живот и какво ще правиш с него, е само твоя работа. — И тя положи лъснатата си кожена обувка на паянтовото първо стъпало, а лицето й отново доби вид на маска. — Предполагам, че ще се видим по-късно. Когато се върнеш в къщи, за да прибереш нещата си.

— Да.

— Ще приготвя леки сандвичи и плодове. — С тези думи Евелин продължи надолу по стълбите. Когато стигна до колата си, забеляза, че Досън стои в работилницата, взря се в него за миг, а после се обърна. Седнала зад кормилото, тя включи двигателя и потегли рязко.

Оставил писмото настрани, Досън излезе пред работилницата и се втренчи в Аманда. Тя се взираше в гората, много по-спокойна, отколкото беше очаквал да бъде, но на лицето й не личеше нищо повече.

Когато тръгна към нея на верандата, тя му се усмихна едва, а после се обърна. Ниско в стомаха си той усети конвулсиите на страха.

Седна на люлеещия се стол и се наведе напред, стиснал мълчаливо ръце.

— Няма ли да ме питаш как е минало? — попита Аманда накрая.

— Смятам, че ще ми кажеш рано или късно. Ако искаш да говориш за това.

— Толкова ли съм предсказуема?

— Не — отвърна той.

— Само че съм. Майка ми, от друга страна… — Тя подръпна крайчеца на ухото си, за да спечели време. — Ако някога ти кажа, че разбирам майка си, напомни ми какво се случи днес.

— Ще го направя — кимна той.

Аманда пое бавно и продължително въздух, а когато накрая проговори, гласът й прозвуча странно издалеч:

— Когато се качваше на верандата, знаех съвсем точно как ще протече разговорът ни. Щеше да иска да узнае какво правя и да ми каже каква ужасна грешка е това. После очаквах лекция за очакванията и отговорността, аз щях да я отрежа, като й заявя, че изобщо не ме разбира. Щях да й кажа, че съм те обичала през целия си живот и че Франк вече не ме прави щастлива. Че искам да съм с теб. — Тя се обърна към него, сякаш го молеше да разбере. — Чувах се да изричам думите, но…

Досън видя как тя помръкна.

— Тя успя да ме накара да се усъмня във всичко.

— Имаш предвид нас — попита той, а страхът го присви още повече.

— Имам предвид себе си — повтори тя шепнешком. — Но да, говоря и за нас. Защото исках да й кажа тези неща. Повече от всичко исках да ги кажа, защото са верни. — Тя поклати глава, като че искаше да отърси остатъци от мечта от съзнанието си. — Но майка ми започна да говори, истинският ми живот ме връхлетя и изведнъж се чух да казвам нещо друго. Сякаш слушах два предавателя, настроени на различни станции, като всяка свиреше нещо различно. Във втория вариант се чувах да казвам, че не искам Франк да узнае нищо. И че имам деца, които ме чакат вкъщи. И че независимо от това какво съм казала или как съм се опитала да го обясня, това ще си остане нещо дълбоко егоистично.

Когато Аманда спря, Досън я видя, че несъзнателно върти брачната си халка.

— Анет е все още малко дете — продължи тя. — Не мога да си представя, че ще я оставя, а в същото време не мога да си представя, че ще я отнема от баща й. Как да й обясня такова нещо? Така че да разбере. А Джаред и Лин? Те са почти възрастни, но ще им бъде ли по-леко? Да знаят, че съм разбила семейството, за да бъда с теб. Сякаш се опитвам да съживя младостта си. — Гласът й беше измъчен. — Обичам децата си и сърцето ми ще се пръсне, като виждам разочарованието в очите им.

— Те те обичат — каза Досън и преглътна бучката в гърлото си.

— Знам. Но не искам да ги поставям в това положение — каза тя, вдигайки парче отронила се от стола боя. — Не искам да ме мразят или да бъдат разочаровани от мен. А Франк… — Тя пое въздух на пресекулки. — Да, той има проблем и да, през цялото време се боря с чувствата си към него. Той не е лош човек и знам, че една част от мен винаги ще го обича. Понякога чувствам, че аз съм причината да е все още жив, доколкото е жив. Но той не е човек, който би се примирил с мисълта, че съм го изоставила заради друг. Повярвай ми, той няма да може да дойде на себе си след такова нещо. Това просто… ще го унищожи, а после какво? Ще пие повече, отколкото сега? Или ще потъне в дълбока депресия, от която няма да може да избяга? Не знам дали мога да му причиня това. — Раменете й увиснаха. — А после, разбира се, се явяваш ти.

Досън почувства какво ще последва.

— Този уикенд беше чудесен, но това не е реалният живот. Приличаше по-скоро на меден месец и след малко вълнението ще утихне. Можем да си повтаряме, че това няма да се случи, можем да си даваме всякакви обещания, но това е неизбежно, а после ти никога няма да ме погледнеш по начина, по който ме гледаш сега. Аз няма да съм жената, за която мечтаеш, нито момичето, което си обичал някога. И ти няма да бъдеш моята отдавна изгубена любов, моето единствено истинско нещо. Ти ще си онова, което децата ми презират, защото си разрушил семейството им, и ще ме виждаш такава, каквато наистина съм. След няколко години аз ще съм просто една жена, наближаваща петдесетте, с три деца, които може да я мразят, а може и да не я мразят, но която може да намрази себе си заради всичко това. А накрая ще я намразиш и ти.

— Не е вярно. — Гласът на Досън беше непоколебим.

Аманда направи всичко възможно, за да покаже смелост.

— Но е така — каза тя. — Медените месеци винаги свършват.

Той се пресегна и сложи ръката си на бедрото й.

— Да бъдем заедно не означава да сме на меден месец. Означава, че сме били истинските ти и аз. Искам сутрин да се будя с тебе до мен, да прекарвам вечерите си, като те гледам отсреща на масата за хранене. Искам да споделям всяка дребна подробност от деня си с теб и да чувам всяка подробност за твоя. Искам да се смея с теб и да заспивам с теб в ръцете си. Защото ти не си просто някой, когото съм обичал тогава. Ти беше моят най-добър приятел, моята по-добра половина и не мога да си представя отново да се откажа от това. — Той замълча, търсейки най-подходящите думи. — Може и да не разбираш, но аз ти дадох най-доброто от себе си, а след като си замина, нищо не беше същото. — Досън почувства, че ръцете му овлажняват. — Знам, че се боиш, аз също се боя. Ако оставим нещата така, ако се престорим, че нищо не се е случило, не съм сигурен дали ще получим нова възможност. — Той се пресегна и махна кичур коса от очите й. — Още сме млади. Имаме време да поправим нещата.

— Вече не сме толкова млади.

— Млади сме — настоя Досън. — Все още разполагаме с остатъка от живота си.

— Знам — прошепна тя. — Затова искам да направиш нещо за мен.

— Всичко.

Тя притисна крайчеца на носа си, мъчейки се да удържи напиращите сълзи.

— Моля те, не ме моли да тръгна с теб, защото ако ме помолиш, аз ще го направя. Не ме моли да кажа на Франк за нас, защото ще направя и това. Моля те, не ме карай да изоставям задълженията си или да разбивам семейството си. — Тя пое въздух и запреглъща като удавник. — Обичам те и ако и ти ме обичаш, не можеш да ме молиш да извърша тези неща. Защото не си вярвам достатъчно, за да ти кажа „не“.

Когато свърши, Досън не каза нищо. Макар и да не искаше да го признае, той беше уверен, че в онова, което бе казала, има истина. Разрушаването на семейството й би променило всичко — то би променило и нея и макар че това го плашеше, си спомни писмото на Тък. Може да й потрябва повече време, беше казал Тък. Или може наистина това да е краят и той ще трябва да продължи.

Не, не беше възможно. Мислеше за всичките години, през които беше мечтал да я види отново. Мислеше за бъдещето, което можеше никога да не преживеят заедно. Не искаше да чака, искаше тя да избере него сега. Но все пак разбираше, че трябва да й даде време, потребност, по-голяма от всичко досега. Въздъхна с надеждата, че така думите ще излязат по-лесно.

— Добре — прошепна накрая.

Тогава Аманда се разплака. Досън се изправи, борейки се с бушуващите в него чувства. Стана и тя, а той я притисна силно, усещайки, че ще припадне в ръцете му. Вдиша аромата на косите й, а в съзнанието му изникна картината със слънчевата светлина, докосваща косите й на излизане от гаража, когато той за пръв път дойде при Тък, естествената грациозност, когато се движеше между дивите цветя във Вандъмиър, безмълвния момент, когато жадуващите им устни се бяха докоснали за пръв път в топлината на една селска къща, за чието съществуване не бе подозирал. Сега това свършваше и Досън сякаш гледаше последните проблясъци на светлина в тъмнината на един безкраен тунел.

Дълго стояха прегърнати на верандата. Аманда слушаше биенето на сърцето му, сигурна, че никога нищо няма да бъде толкова хубаво. Тя копнееше да започне всичко отначало. Този път да го направи както трябва, да остане с него и никога да не го напусне. Бяха предназначени един за друг и си принадлежаха. Време за тях двамата все още имаше. Когато почувства ръцете му в косата си, тя за малко да изрече думите. Но не можа. Вместо това се чу да казва:

— Щастлива съм, че те видях отново, Досън Коул.

Досън усети разкошната мекота на копринената й коса.

— Може би някога ще го направим отново.

— Може би — отвърна тя и изтри влагата от лицето си. — Кой знае? Може би ще се вразумя и ще се появя в Луизиана един ден. Аз и децата ми, искам да кажа.

Той се усмихна насила, а в гърдите му се надигна отчаяна, напразна надежда.

— Ще приготвя вечеря — каза той. — За всички.

Време беше Аманда да тръгва. Когато слязоха от верандата, Досън хвана ръката й и я стисна силно, до болка. Взеха нещата си от шевролета и тръгнаха бавно към колата й. Сетивата му бяха силно изострени — утринното слънце прогаряше тила му, ветрецът бе лек като перо, а листата шумоляха, но нищо от това не изглеждаше реално. Единственото, което знаеше, бе, че всичко е свършило.

Аманда увисна на ръката му. Когато стигнаха колата й, той отвори вратата и се обърна към нея. Целуна я нежно, после прокара устните си по бузата й, проследявайки пътечката на сълзите. Очерта линията на челюстта й, мислейки за думите, които беше написал Тък. Никога нямаше да продължи напред, разбра Досън с внезапна яснота, независимо от молбата на Тък да изчака. Тя беше единствената жена, която беше обичал някога, единствената жена, която искаше да обича.

С видимо усилие Аманда отстъпи назад. После седна зад кормилото, включи двигателя и затвори вратата, накрая вдигна прозореца. Очите му блестяха от сълзи, отразяващи нейните. Тя включи неохотно на задна. Досън се дръпна мълчаливо, а болката, която изпитваше, се изписа на измъченото му лице.

Аманда направи маневрата и колата пое към пътя. Светът се беше замъглил през сълзите й. Когато взе завоя на алеята, тя погледна в огледалото за задно виждане и преглътна хлипането си, гледайки как Досън се смалява зад нея. Не беше помръднал.

Когато колата набра скорост, Аманда се разплака още по-силно. Дърветата я притискаха отвред. Искаше да обърне колата и да се върне при него, да му каже, че има куража да бъде човекът, който иска да бъде. Прошепна името му и макар че нямаше как да я чуе, Досън вдигна ръката си, за да й каже сбогом.

Когато пристигна, майка й седеше на предната веранда. Отпиваше от чашата със студен чай, а от радиото се носеше тиха музика. Аманда мина край нея, без да каже и дума, и се изкачи по стълбата към стаята си. Пусна душа и свали дрехите си. Застана гола пред огледалото, изстискана и изтощена като празен съд.

Почувства ударите на душа като наказание, а когато накрая излезе, извади джинси и семпла памучна блуза, след което прибра останалите си вещи в куфара. Сложи детелината в затварящо се с цип отделение на чантата си. Свали, както обикновено правеше, чаршафите от леглото и ги отнесе в пералното помещение. Постави ги в машината и я пусна, движейки се машинално.

Върна се в стаята си и продължи да попълва списъка с нещата, които трябваше да свърши. Напомни си, че машината за лед в хладилника трябва да се оправи — беше забравила да уреди това, преди да тръгне. Освен това беше време да започне нова кампания за набиране на средства за клиниката. Отлагаше го от доста време, но септември бе близо. Имаше нужда от кетъринг и може би не беше зле да започне да търси дарения за кошниците с подаръци. Лин трябваше да се запише за съботните подготвителни часове и не помнеше дали бяха внесли депозита за пансиона на Джаред. Анет щеше да се върне по-късно през седмицата и вероятно щеше да поиска нещо специално за вечеря.

Прави планове. Заобикаля уикенда и влиза отново в действителния си живот. Като водата на душа, отмила мириса на Досън от кожата й, и това беше вид наказание.

Но когато накрая умът й бавно се задейства, тя разбра, че все още не е готова да слезе долу. Седна на леглото, светлината меко струеше в стаята и изведнъж тя си спомни как изглеждаше Досън, когато стоеше на алеята. Образът беше ясен, така ясен, като че го виждаше отново, и въпреки всичко, Аманда изведнъж разбра, че е взела погрешното решение. Все още можеше да се върне при него и двамата да намерят изход, независимо от трудностите. След време децата щяха да й простят, след време даже тя щеше да прости на себе си.

Но дори тогава продължи да се чувства парализирана, неспособна да се застави да мръдне.

— Обичам те — прошепна тя в тишината на стаята, усещайки бъдещето си като изметени зрънца пясък, бъдеще, което вече бе заприличало на сън.