Моят път към теб

19

Досън сънуваше, че е на платформата и серията от експлозии люлее неудържимо съоръжението, но наоколо цареше мъртвешка тишина и събитията се развиваха като на забавен кадър. Пред очите му цистерната се разпори и мощни пламъци се стрелнаха нагоре, придружени от гъст черен дим, който заприлича на огромна гъба. Вълните се плискаха по повърхността на платформата, събаряйки всичко по пътя си, измъкваха стълбовете и машините от гнездата им. При следващите експлозии телата на работниците, оказали се навън, полетяха, размахали ръце и крака, към водата. Огънят поглъщаше палубата бавно и постепенно. Всичко около него се рушеше и изчезваше.

Той обаче не помръдваше от мястото си, недокоснат от вълните и пламъците, от летящите предмети, които незнайно защо го отминаваха. Право пред него, близо до крана, от мазния дим изплува силуета на мъж, но и него като Досън случващото се сякаш не го засягаше. За част от секундата черната пелена увисна над него, но бързо се оттегли. Досън зяпна от изненада, разпознал чернокосия мъж със синьото шушляково яке.

Непознатият спря. Поради разстоянието чертите на лицето му бяха неясни. Досън искаше да му извика, но гърлото му не издаде никакъв звук. Искаше да приближи, но краката му сякаш бяха залепнали. Двамата се гледаха и макар да бяха далеч един от друг, Досън сякаш го позна.

Събуди се, чувствайки как адреналинът кара кръвта да бие в слепоочията му. Намираше се в стаята си в хотела в Ню Берн на брега на реката и макар да знаеше, че това е само сън, почувства как изтръпва от неприятното усещане. Седна в леглото и протегна крака към пода.

Часовникът показваше, че е спал около час. Слънцето навън се бе спуснало към хоризонта и цветовете на предметите в стаята вече бяха приглушени.

Като насън…

Досън се изправи и се огледа — видя портфейла си и ключовете за колата до телевизора. Те очевидно му напомниха нещо, защото започна да проверява съдържанието на джобовете на костюма. Провери отново всичките, за да се увери, че не бърка. Най-сетне грабна портфейла и ключовете и се спусна надолу по стълбите към паркинга.

Прегледа всеки сантиметър от колата под наем, като не пропусна нищо — жабката, багажника, пода и пролуките между седалките. Постепенно започна да си спомня какво се беше случило по-рано през деня.

Беше оставил писмото от Тък на тезгяха в работилницата на Тък. Майката на Аманда бе минала и вниманието му се насочи към дъщеря й на верандата, ето защо забрави да си прибере писмото.

Значи беше останало на тезгяха. Можеше и да не го прибере, разбира се… само че това беше немислимо. Последното писмо от Тък, последният му подарък, и Досън искаше да го занесе у дома.

Чудесно знаеше, че Тед и Аби обикалят града, за да го намерят, но това трудно щеше да го спре. Много скоро той вече пресичаше с колата моста към Ориентъл. Щеше да стигне за четирийсет минути.

Алан Бонър пое дълбоко дъх, преди да прекрачи прага на „Тайдуотър“. Беше очаквал да види повече хора в този час. Няколко души седяха пред бара и още няколко — около билярдната маса в дъното. Само на една от масите в заведението имаше двойка, която в момента приготвяше парите за сметката си и всеки момент щеше да си тръгне. Изобщо не приличаше на съботните вечери, пък дори и на петъчните. От джубокса се носеше спокойна музика, телевизорът недалеч от касата също бе включен и на Алан вътре му се видя дори уютно.

Канди забърсваше плота на бара и му се усмихна, щом го видя, после помаха и с кърпата си. Беше с дънки и фланелка с къси ръкави и макар да не бе наконтена като друг път, пак беше най-красивото момиче в града. При мисълта, че иска да я покани на вечеря, пеперудите се разлетяха в стомаха на Алан.

Стоя известно време нерешително. Никакви извинения. Ще седне на столче пред бара и ще се държи нормално, ще поведе лек разговор, докато стигне до въпроса за срещата. Напомни си, че тя флиртуваше с него, и макар че може би си е флиртаджийка по природа, той беше сигурен, че във вниманието й към него има нещо повече. Сигурен беше. Пое си отново дъх и тръгна към нея.

Аманда връхлетя във фоайето на спешното отделение на университетската болница на „Дюк“ и обиколи с поглед лицата на тълпата от пациенти и близките им. Не беше спирала да набира телефоните на Джаред и Франк, но очевидно никой от тях не бе в състояние да вдигне. Най-сетне, в пълното си отчаяние, позвъни на Лин. Дъщеря й все още беше край езерото Норман, на няколко часа път оттук. Момичето изтръпна при новината и обеща да се прибере час по-скоро.

Застанала на прага, Аманда оглеждаше помещението с надеждата да зърне сина си. Молеше се тревогата й да е била напразна. Изведнъж, за своя огромна изненада забеляза в дъното Франк. Той се изправи и тръгна към нея. Видя й се не така тежко пострадал, както очакваше. Тя надникна зад рамото му, мъчейки се да види сина си. Но него го нямаше.

— Къде е Джаред? — попита тя, когато Франк я наближи. — Добре ли си? Какво се случи?

Тя не спираше да сипе въпросите си, но той я улови за ръката и я поведе навън.

— Приеха Джаред — рече. Часове бяха минали, откакто беше в клуба, но все още заваляше думите. Тя виждаше колко се старае, но дъхът и потта му миришеха на бира. — Нямам представа какво става. Май и лекарите нямат становище засега. Една от сестрите спомена нещо за кардиолог.

Думите му я хвърлиха в нова тревога.

— Но защо? Какво не е наред?

— Не зная.

— Ще се оправи ли?

— Изглеждаше добре, когато пристигнахме тук.

— Защо викат тогава кардиолог?

— Не ми казаха.

— По телефона той спомена, че ти си окървавен.

— Ударих си носа здраво — попипа той раната, около която се бе образувала голяма подутина, — но бързо спряха кръвта. Нищо особено. Ще се оправя.

— Защо не вдигаше телефона си? Звънях поне сто пъти.

— Мобилният ми е останал в колата…

Аманда вече не слушаше. Опитваше се да премисли чутото досега. Джаред беше приет. Синът й беше пострадал. Нейният син, а не съпругът й. Джаред. Първородният й…

Чувстваше се така, сякаш някой я беше изритал в стомаха, а от Франк направо й се повдигаше. Тя мина покрай него и се насочи към сестрата на рецепцията. Овладя с огромно усилие обзелата я истерия и поиска да я информират за състоянието на сина й.

Сестрата не можа да й каже нищо повече от онова, което знаеше Франк. Пияният Франк. Гневът я заля като торнадо. Тя удари длани върху бюрото и изплаши всички присъстващи.

— Искам да знам какво става със сина ми! — изкрещя тя. — И искам отговор сега!

Проблеми с колата, помисли си за кой ли път Аби. Откакто говори с Канди, този въпрос не му даваше мира. Ако наистина е имала проблеми с колата, как е отишла на работа? И защо не му се обади да я закара до „Тайдуотър“ или до вкъщи?

Дали някой друг не е свършил тази работа? Например онзи от бара?

Не може да е била толкова глупава. Естествено, можеше да й се обади, за да я попита, но имаше по-добър начин да разнищи тази работа. „Ъруинс“ не беше много далеч от малката къща, където живееше Канди, и нищо не му пречеше да отскочи дотам и да види дали колата е отпред. Ако наистина е там, значи онзи я е закарал на работа, тогава наистина щеше да има за какво да си поговорят.

Хвърли няколко банкноти на бара и даде знак на Тед да го последва. Брат му почти не продума по време на вечерята, но Аби имаше усещането, че е по-добре, въпреки слабия му апетит.

— Къде отиваме? — попита по едно време Тед.

— Искам да проверя нещо.

Домът на Канди бе на няколко минути път на малка, почти безлюдна улица. Къщата беше истинска съборетина, с алуминиеви тараби отпред и опасана от прорасли храсталаци. Не беше нещо особено, но на Канди очевидно не й правеше впечатление. Не си бе направила и труда да я постегне малко.

Спряха наблизо и Аби видя, че колата липсва. Може да са я поправили, реши той. Докато седеше в кабината на пикапа, усети, че нещо не е наред. Нещо липсваше и му трябваха няколко минути да се сети какво.

Липсваше статуята на Буда, която Канди държеше на перваза на прозореца, почти скрит от храстите. Винаги беше казвала, че й носи късмет. Нямаше причина да го няма сега. Освен ако…

Той отвори вратата и влезе. Тед му хвърли въпросителен поглед.

— Връщам се след минута.

Аби мина през храстите и се качи на верандата. Приближи лице до стъклото на прозореца и се увери, че фигурата наистина я няма. Всичко останало си беше както преди, но това нищо не значеше, защото Канди бе наела къщата заедно с мебелите. Липсата на статуетката беше тревожна.

Заобиколи къщата, надничаше във всеки прозорец, но пердетата прикриваха голяма част от стъклата. Не можа да разбере почти нищо.

Най-сетне, отегчен от обикалянето, просто ритна задната врата, точно както Тед изрита вратата в на къщата на Тък.

Прекрачи прага, питайки се какво, по дяволите, бе замислила Канди.

Точно както след пристигането си преди петнайсет минути, Аманда застана пред сестрата на рецепцията и попита дали има нова информация за сина й. Жената търпеливо обясни, че вече е казала всичко, което знае: Джаред е приет за лечение и е повикан кардиолог за консултация. Лекарите знаят, че родителите са тук и чакат мнението им. В гласа й звучеше съчувствие и Аманда само кимна в знак на благодарност.

Стоеше в чакалнята на болницата, но сякаш още не бе осъзнала напълно какво прави тук, как се случи така. Думите на Франк и на медицинската сестра звучаха в ушите й, но не значеха нищо за нея. Не искаше да й казват какво става, искаше само да види и да говори с Джаред. Имаше нужда да чуе гласа му, да види, че е добре, и когато Франк се опита да постави длан на гърба й, за да я успокои, тя се дръпна като опарена.

Защото причината Джаред да е тук беше Франк. Ако не се беше напил, синът й щеше да си остане вкъщи или да е навън с някое момиче или с приятел. Щеше да е далеч от проклетото кръстовище и нямаше да лежи сега в болница. Беше отишъл да помогне на баща си. Той беше човекът с чувство за отговорност.

Докато Франк…

Не можеше да търпи гласа му, не искаше да го вижда. Едва се сдържаше да не се разкрещи срещу него.

А и стрелките на часовника на стената се местеха едва-едва.

След време, сторило й се цяла вечност, тя чу, че вратата към отделенията се отвори, и видя лекар с дрехи от операционна, който приближи сестрата зад бюрото, а тя посочи в тяхна посока. Аманда застина на място и изчака лекарят да приближи. Опита се да разгадае по изражението на лицето му какво ще каже. Но напразно.

Тя се изправи и Франк я последва.

— Аз съм доктор Милс — рече човекът и им даде знак да го последват към вратата, която водеше към съседен коридор. Щом тя се затвори зад тях, човекът спря. Въпреки посребрената му коса Аманда видя, че всъщност е по-млад от нея.

Вероятно щеше да има нужда от повече от един разговор, за да осъзнае цялостната картина, но засега разбра следното: въпреки първоначалното си усещане Джаред е пострадал тежко от извилата се навътре ударена врата. При прегледа лекарят от спешното чул посттравматичен шум на сърцето и го приели, за да го следят известно време. Много скоро състоянието на Джаред се влошило. Човекът спомена и нещо за цианоза, за това, че се наложило да сложат венозен пейсмейкър, но за съжаление, сърцето прогресивно губело капацитета си. Лекарят предполагаше, че трикуспидалната клапа е разкъсана, и има нужда да бъде сменена. Джаред вече бил с байпас, но имали нужда от подписите им, за да предприемат сърдечна операция. В противен случай момчето било обречено, не скри лекарят.

Джаред ще умре.

Аманда потърси опора в стената до себе си, докато лекарят местеше неспокойно поглед от нея към Франк.

— Нуждаем се от писменото ви съгласие — продължи доктор Милс.

В този момент Аманда се сети, че той най-вероятно е подушил миризмата на алкохол, която струи от Франк. Искрено намрази съпруга си в този момент. Тръгна като насън и старателно и решително написа името си. Сякаш ръката не беше нейна.

Доктор Милс ги поведе към друга част на болницата и ги остави в празна стая, където можеха да чакат. Аманда имаше усещането, че мозъкът й е като вкочанен.

Джаред трябва да бъде опериран, иначе ще умре.

Не беше възможно. Джаред е само на деветнайсет. Целият живот е пред него.

Тя затвори очи и се строполи в най-близкия стол в безуспешни усилия да проумее събитията. Целият й свят се сгромоляса.

Точно днес последното, което искаше Канди, беше това.

Младият мъж в края на бара — Алан, Алви, или както му беше името, се канеше да я покани на среща. Най-лошото бе, че тази вечер бизнесът беше много слаб и тя едва щеше да събере пари, за да напълни резервоара на колата.

— Ей, Канди? — Пак онзи от края на бара. Беше се навел като просещо кученце. — Може ли още една бира?

Тя побърза да се усмихне насила, отвори поредната бутилка и тръгна да му я занесе. Тъкмо стигна до мястото му и той отвори уста да зададе своя въпрос, когато фаровете на нечия кола блеснаха през входа. Очевидно някой паркираше пред самата врата.

Известно време никой не влезе и Канди въздъхна с облекчение.

— Канди? — върна я гласът на младия мъж към действителността. Той отметна кичура, спуснал се над челото му.

— Извинявай, кажи?

— Попитах те как си, как мина денят ти?

— Прелест! — въздъхна тя. — Направо нямам думи.

Франк седеше и се полюляваше на стола срещу нея с блуждаещ поглед. Аманда правеше всичко възможно да се прави, че той не съществува. Много трудно й беше да се концентрира — единствената й мисъл бе Джаред. В съзнанието й се нижеха един след друг спомени с него. Колко мъничък й се виждаше през първата седмица след раждането си. Помнеше как вчесваше косата му и слагаше обяда в кутията му с картинка от „Джурасик парк“ на капака в първия ден, когато тръгна на детска градина. Колко притеснени бяха всички преди първата му танцова забава в училище. Как въпреки постоянните й напомняния пиеше прясно мляко направо от кутията. Звуците на болницата и на живота в нея я връщаха от време на време към реалността. Тогава ужасът от това, което може би го чакаше, я стисваше за гърлото.

Преди да си тръгне, лекарят ги беше предупредил, че е възможно операцията да продължи часове, дори и след полунощ, а на нея много й се искаше някой да й каже какво става междувременно. Имаше толкова неща, които не разбираше. Най-голямото й желание бе някой да я прегърне и да й обещае, че малкото й момче, което вече беше голям мъж, ще оздравее.

Аби стоеше в спалнята на Канди със здраво стиснати устни.

Гардеробът й беше празен. Чекмеджетата — също. Липсваше и козметиката й от банята.

Нищо чудно, че не му бе вдигала телефона по-рано през деня — събирала си е багажа. И защо, когато най-сетне вдигна, не му спомена за проклетия си план да напусне града?

Само че никой не изоставя Аби Коул. Никой.

Дали пък не е заради новото й гадже? Може би планират да избягат заедно?

Мисълта за подобно нещо беше достатъчна, за да го накара да излети от къщата. Заобиколи ниската сграда и тръгна към пикапа. Трябваше час по-скоро да отиде в „Тайдуотър“.