Моят път към теб

21

Към полунощ Аманда вече беше безчувствена. Напълно, физически, емоционално и психически изцедена. Наистина беше на ръба на изтощението. Беше прекарала дълги часове в чакалнята в механично прелистване на списания, без да вижда и да разбира онова, което се мярка пред очите й. От време на време ставаше и крачеше безцелно напред-назад с надеждата, че ще потуши поне малко ужаса, който я стисваше за гърлото, щом помислеше за сина си. Постепенно усети, че тревожността се оттегли и от нея остана само физическата й опаковка.

Преди около час в чакалнята връхлетя изплашената до смърт Лин. Прегърна майка си и я засипа с безброй въпроси, на които Аманда нямаше отговор. Зададе и на баща си безмилостните си въпроси относно инцидента. Някаква кола влязла с голяма скорост на кръстовището, сви той безпомощно рамене. Вече беше напълно изтрезнял и тревогата му за Джаред бе очевидна, но така и не успя да обясни защо Джаред е бил на волана и защо се е намирал точно на това кръстовище.

Аманда не говореше с него, докато чакаха. Лин с положителност забеляза мълчанието между двамата, но отмина този факт без коментар. Самата тя бе изплашена до смърт за брат си. Предложи да отиде да прибере Анет от лагера, но Аманда категорично отказа. Детето беше твърде малко, за да осъзнае какво се е случило, а майка й бе достатъчно честна, за да си даде сметка, че няма сили да се грижи сега за нея. Едва успяваше да крепи себе си.

Двайсет минути след полунощ на деня, сторил й се най-дългият в нейния живот, доктор Милс влезе при семейството. Личеше колко е изморен, но бе успял да свали хирургическата престилка. И тримата се изправиха да го посрещнат.

— Операцията мина добре — започна той направо. — Според нас момчето ще се оправи.

Най-сетне преместиха Джаред в интензивното отделение. По принцип не пускаха там нощем близки на пациенти, но доктор Милс направи изключение за Аманда.

Междувременно Лин закара баща си вкъщи. В резултат на удара в лицето главата го болеше страшно, но той обеща рано сутринта да дойде отново. Лин поиска да се върне в болницата веднага, но майка й нареди да остане в къщи, защото иска да е сама с Джаред.

Следващите няколко часа тя седя до леглото на сина си, заслушана в звуците и пиукането на апаратурата. Кожата му беше с цвета на стара пластмаса, бузите му бяха хлътнали навътре. Нямаше почти нищо общо със сина, когото тя бе отгледала. Тук, в тази необичайна обстановка, пред нея лежеше някакъв непознат — нещо съвършено чуждо на всекидневието им.

Само ръцете му сякаш бяха останали непроменени и тя улови дланта на едната, черпейки сили от топлината й. Докато сестрата сменяше превръзката, Аманда зърна дългия разрез в гърдите му и побърза да отклони поглед.

Лекарят й беше казал, че Джаред най-вероятно ще се събуди късно през деня. Щеше ли да си спомни как е станал инцидентът, както и пристигането си в болницата? Дали се беше изплашил от влошаването на състоянието си? Беше ли питал за нея? Мисълта й подейства така, сякаш някой я бе ударил, и тя се закле, че ще стои тук до него дотогава, докато той се нуждае от нея.

Не беше спала от пристигането си в болницата. Часовете се нижеха един след друг и нямаше никакви признаци, че скоро Джаред ще отвори очи. Усети как ритмичните звуци и жуженето на апаратурата в стаята я приспиват бавно и полека. Тя се наведе напред и опря глава в парапета на леглото. Двайсет минути по-късно сестрата я събуди и предложи да се прибере вкъщи за малко.

Аманда поклати решително глава и впи отново поглед в сина си, опитвайки се да предаде собствените си сили и енергия на измъченото му тяло. За да се успокои, си припомни уверенията на доктор Милс, че Джаред ще оздравее и от тук нататък ще води живот на нормален човек. Защото можеше да бъде и много по-зле, беше подхвърлил лекарят. Тя си повтаряше тези негови думи като заклинание, което ще предпази момчето от по-голямо нещастие.

С първите лъчи на слънцето болницата се оживи. Сестрите предаваха смяната си, започна разнасянето на закуската, лекарите тръгваха на визитация. Сградата се изпълни с нарастващо оживление. Една от сестрите дойде и помоли Аманда да излезе, защото трябва да прегледа катетъра. Тя напусна неохотно стаята и тръгна към кафенето с надеждата, че едно кафе ще й върне малко от силите, от които имаше нужда. Искаше да е там, когато Джаред отвори очи.

Въпреки ранния час завари вътре дълга опашка от хора, които също като нея бяха будували през нощта. Млад мъж на близо трийсет застана зад нея.

— Жена ми ще ме убие — сподели той, когато най-сетне сложиха таблите си на плота.

— Защо мислите така? — вдигна тя вежди.

— Снощи роди и ме изпрати бързо за кафе, главата я боли от кофеиновия глад, а аз не устоях на изкушението и се отклоних, за да надникна при бебетата.

Аманда не успя да сдържи усмивката си.

— Момче или момиче?

— Момче — отвърна мъжът. — Габриел. Гейб. Първо дете ни е.

Аманда се замисли за Джаред. После за Лин и Анет и естествено, за Беа. В тази болница се случиха най-щастливите и най-тъжните събития в нейния живот.

— Честито! — искрено пожела тя на младия баща.

Опашката се движеше едва-едва. Хората не бързаха да избират и да поръчват различни неща за закуска. Когато най-сетне взе чашата с кафе, тя погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Сигурна беше, че няма да й позволят да внесе кафето в стерилната стая, ето защо седна на една крайна маса до прозореца и загледа как паркингът се изпълва постепенно с коли.

Изпи кафето си и се отби в тоалетната. Когато се погледна в огледалото, видя една измъчена от тревоги и недоспиване физиономия, която сякаш не беше нейната. Наплиска лицето и врата си със студена вода, след което се опита да пооправи малко външния си вид. С асансьора се качи на своя етаж и пое към стаята на сина си. Пред вратата я пресрещна една сестра.

— Съжалявам, но не можете да влезете — предупреди тя.

— Но защо? — застина Аманда.

Жената не отговори, а и лицето й беше непроницаемо. За пореден път стомахът на Аманда се сви болезнено.

Стоя близо час пред вратата, докато доктор Милс най-сетне се появи.

— Много съжалявам, но настъпиха сериозни усложнения.

— Но аз… Бях с него допреди малко — заекна тя, неспособна да измисли нещо друго.

— Дясната камера не се снабдява с достатъчно кръв.

— Не мога да ви разбера. Обяснете ми, моля ви.

— Синът ви — започна той с мек, изпълнен със съчувствие глас — е получил масивен инфаркт.

Аманда примигна, усетила, че стените на коридора се събират.

— Не! — възкликна тя. — Не е възможно. Той спеше… Възстановяваше се, преди да изляза.

Лекарят мълчеше и тя усети, че се разпада.

— Сам казахте, че ще се оправи. Че операцията е минала добре и ще се събуди днес.

— Много съжалявам…

— Как е възможно да получи инфаркт? — не вярваше тя. — Та той е само на деветнайсет!

— Не съм сигурен, може да се дължи на съсирек, да е резултат от първата травма или травмата на операцията. Това никой не може да определи — обясни доктор Милс. — По принцип не се случва често, но и не е необичайно, когато сърцето е било подложено на толкова тежък удар. — Той докосна ръката й. — Мога да ви уверя обаче, че ако се беше случило другаде, а не в интензивното отделение, той със сигурност нямаше да оцелее.

— Но все пак оцеля, нали? Нали ще се оправи?

— Нищо не мога да обещая. — Лицето на мъжа бе наистина разстроено.

— Как така?

— Не можем да поддържаме синусов ритъм.

— Престанете да говорите като лекар — почти извика тя. — Кажете ми онова, което трябва да знам! Ще се оправи ли синът ми?

За първи път доктор Милс избягна погледа й.

— Сърцето на сина ви няма да издържи… Без… Без определена интервенция. Не мога да кажа докога ще издържи.

Аманда усети, че се олюлява, сякаш всяка от думите му беше пореден удар.

— Нали не ми казвате, че ще умре? — прошепна тя. — Не може да умре. Млад е и е здрав. Направете нещо.

— Правим всичко по силите си — отговори лекарят. Гласът му беше на изморен човек.

Не отново, бе единствената свързана мисъл, която се оформи в измъченото й съзнание. Също като Беа. Но не и Джаред.

— Направете нещо! — едновременно умолително и настоятелно възкликна тя. — Направете операция! Нали можете?

— В момента тя не е решение.

— А какво е решението? Спасете го! — в истерия извика тя.

— Не е толкова просто…

— Но защо?

— Първо трябва да свикам спешно събиране на Съвета по трансплантация.

Аманда усети, че и последните трохи от самообладание я напускат.

— Как така трансплантация?

— Това е решението. — Лекарят хвърли поглед към вратата на стаята, от която беше излязъл преди малко, и продължи: — Синът ви има нужда от ново сърце.

Не след дълго помолиха Аманда да отиде в същата онази чакалня, в която бе останала по време на първата операция на Джаред.

Този път не беше сама, а с още трима души, по чиито лица видя същото напрегнато, изтерзано и безнадеждно изражение като нейното. Тя се строполи на най-близкия стол, опитвайки се напразно да потисне вледеняващото чувство на вече преживяно отчаяние.

Не мога да кажа докога ще издържи.

Господи!

Усети, че не може да търпи повече затвореното пространство на чакалнята. Миризмата на дезинфектант, противната флуоресцентна светлина, издължените тревожни лица… така беше и през дългите седмици и месеци по време на болестта на Беа. Безнадеждност и тревога. Трябваше да излезе навън.

Изправи се отривисто, метна дръжката на чантата си през рамо и се спусна по покритите с теракота коридори към изхода. Озова се на малка терасирана площ и се отпусна на каменната пейка, където пое с пълни гърди прохладата на сутрешния въздух. Извади мобилния си телефон и позвъни на Лин. В този момент тя тръгваше с баща си към болницата. Аманда разказа какво се е случило, докато Франк слушаше на другия апарат. Лин я засипа с десетки въпроси, на които тя естествено нямаше отговор, ето защо я прекъсна и поиска момичето да отиде до лагера на Анет и да прибере сестра си. На Лин й бяха необходими общо три часа на отиване и на връщане и тя възрази, че предпочита да отиде да види брат си.

Аманда обаче беше категорична. Франк мълча през цялото време.

След като приключи разговора с Лин, Аманда позвъни на майка си. Обясни й какво се е случило през последните двайсет и четири часа, което в някаква степен направи този кошмар по-реален, и преди да е свършила, рухна.

— Идвам — заяви лаконично Евелин. — Тръгвам веднага.

Щом Франк пристигна, двамата се качиха на третия етаж при доктор Милс, за да обсъдят възможностите за трансплантация на сърце.

Тя се стараеше да слуша внимателно думите на лекаря, но след това помнеше само два факта.

Джаред може и да не бъде одобрен от комисията — въпреки тежкото му състояние политиката на болницата е да не включват пациент, пострадал при катастрофа, в списъка на чакащите. Затова нямало гаранция, че ще бъде одобрен.

А вторият факт беше, че дори това да се случи, намирането на подходящо сърце и получаването му било въпрос на огромен късмет.

С други думи, шансовете и по двата пункта бяха минимални.

Не мога да кажа докога ще издържи.

Докато крачеха обратно към чакалнята, Франк изглеждаше не по-малко объркан от нея. Нейният гняв и неговата вина издигаха непроницаема стена между двамата. Час по-късно при тях дойде сестра с вестта, че Джаред е стабилизиран засега, и двамата могат да го посетят в интензивното отделение.

Стабилизиран засега.

Аманда и Франк застанаха до леглото на сина си. За нея не беше проблем да види в съзнанието си образа му на дете, както и на младия мъж, в какъвто се беше превърнал, но за нищо на света не можеше да свърже тези образи с картината на безжизненото тяло в леглото тук. Франк шепнеше извиненията си, „дръж се, сине“, и в душата на Аманда изригна вулкан от гняв, който едва удържаше.

Небръснат и съсипан, само за една нощ Франк сякаш бе остарял с поне десет години — олицетворение на нещастието, само дето тя не успя да изпита и следа от съчувствие за вината, която чудесно знаеше, че той изпитва.

Аманда прокара ръка по косата на Джаред, вслушвайки се в ритмичните звуци на апаратите наоколо. Сестрите вършеха задълженията си около останалите болни от другата страна на паравана, нагласяваха накрайниците, проверяваха абокатите и катетрите, все едно това беше най-обикновен ден. Обикновен ден от живота на една болница. Само че какво обикновено имаше тук? Това бе краят на онзи живот на семейството й, с който беше свикнала.

Предстоеше събиране на комисията по трансплантация. Нямаха практика да включват в списъка на чакащите пациенти като Джаред. Отхвърлеха ли кандидатурата му, той щеше да умре.

Лин се появи в болницата с Анет, която притискаше до гърдите си любимата си плюшена маймуна. Сестрите направиха изключение и пуснаха момичетата в интензивното, за да видят брат си. Лин, бледа като платно, пристъпи до Джаред и го целуна по бузата. Анет остави маймунката до него на леглото.

В една от конферентните зали няколко етажа по-горе комисията по трансплантация се събра на извънредно заседание. Доктор Милс изложи случая и проведеното досега лечение, както и спешната нужда от трансплантация.

— Тук пише, че страда от конгестивна сърдечна недостатъчност — обади се един от присъстващите, докато държеше доклада пред себе си.

— Както съм отбелязал в подробния доклад, частично счупване на костта е причинило сериозни увреждания в дясната камера.

— Счупването най-вероятно е резултат от автомобилната катастрофа — продължи членът на комисията. — Общата ни политика е да не трансплантираме сърце на пострадал при катастрофа.

— Само защото те не живеят достатъчно, за да се възползват от новото си сърце — посочи доктор Милс. — Този пациент обаче е оцелял. Той е млад и в добро здраве и има добра здравословна перспектива. Причината за счупването засега е неизвестна и както добре знаем, конгестивната сърдечна недостатъчност не отговаря на изискванията за трансплантация. — Той остави папката и се наведе леко над масата, зад която седяха заседаващите. Спря очи върху лицето на всеки от тях. — Съмнявам се, че този пациент ще издържи повече от двайсет и четири часа. Трябва да го включим в списъка. — Нотки на молба се долавяха в гласа на лекаря. — Много е млад. Нека му дадем шанс да живее.

Няколко души размениха погледи, изпълнени със скептицизъм. Милс знаеше какво мислят. Този случай не само бе в противоречие с политиката им, но и времето беше много малко. Нямаше почти никакъв шанс да се появи навреме донор, което означаваше, че решението, което ще вземат, е без особено значение. Това, което не казаха гласно, беше най-обикновена сметка. Със сигурност беше свързано с пари. Ако включат Джаред, пациентът ще бъде отчетен като успех или неуспех на цялата програма за трансплантация на болницата. От това зависеха допълнителните средства за проучвания и операции, парите за бъдещи трансплантации. А в по-дългосрочен план — повече хора, които ще получат нови сърца, дори ако един живот бъде пожертван сега.

Доктор Милс познаваше колегите си и дълбоко в сърцето си знаеше, че добре разбират факта, че всеки пациент и обстоятелствата около него са уникални. Всички те бяха наясно, че числата невинаги дават цялата картина. Те бяха професионалисти, готови да поемат риск в момента, за да помогнат на един пациент. Милс подозираше, че както за него, така и за повечето от тях това бе причината да се отдадат на медицината. Искаха да спасяват хора и решението им днес бе да направят отново опит в тази посока.

В крайна сметка препоръката на комисията по трансплантация беше единодушна. След час Джаред получи статус 1А, който му даваше приоритет от първа степен… Стига чудото да се случи и да се намери донор.

При вестта за решението на комисията Аманда скочи и прегърна доктор Милс, обгръщайки отчаяно раменете му.

— Благодаря ви — прошепна тя. — Благодаря — повтаряше и повтаряше. Боеше се да каже нещо повече, за да не развали магията.

Щом прекрачи прага на помещението, където цялото семейство чакаше, Евелин от пръв поглед схвана, че някой трябва да поеме водеща роля в грижата за тях. Някой, който да е опора, а не да търси опора в тях.

Прегърна ги поред, като най-дълго държа в прегръдката си Аманда. Сетне отстъпи една крачка и попита:

— Е, има ли гладни?

Евелин подбра момичетата навън по посока на кафенето, оставяйки Франк и Аманда сами. Аманда не можеше да сложи и троха в устата си. А Франк изобщо не я интересуваше. Способна бе да мисли единствено за Джаред.

И да чака.

И да се моли.

По някое време една от сестрите излезе от интензивното и тя се спусна след нея. С треперещ глас зададе естествения въпрос.

— Не — отговори жената. — Съжалявам. Засега нямаме никаква информация за възможен донор.

Все още в коридора, Аманда покри лицето си с ръце. Усети, че някой приближава към нея.

— Ще намерят ли донор? — чу тя гласа на Франк, който докосна рамото й.

Тя рязко се дръпна.

— Непременно ще намерят — повтори той.

— Точно ти ли ми го казваш? — стрелна го тя с поглед.

— Не… Естествено, че не мога да…

— Тогава си мълчи и не говори глупости.

Франк докосна подутия си нос.

— Просто се опитвам да…

— Моля? — попита тя. — Искаш да ме успокоиш може би? Синът ми умира! — Гласът й отекна в коридора и хората започнаха да се обръщат.

— Той е и мой син — отбеляза Франк тихо.

Дълго потисканият гняв на Аманда експлодира без всякакво предупреждение.

— Защо тогава го накара да дойде да те прибере? — вече викаше тя. — Защо се беше напил така, че да не можеш да се качиш на колата си?

— Аманда…

— Ти си виновен! — изкрещя тя. Глави започнаха да надничат от вратите, а сестрите застинаха колебливо, не знаейки трябва ли да предприемат нещо. — Той не трябваше да е в тази кола! Нямаше причина да е на онази пресечка! Но ти си бил толкова пиян, че не си можел да се прибереш сам. Отново! Нещо, което правиш от години.

— Беше нещастен случай — опита се да я прекъсне Франк.

— Да, ама не! Как не го разбираш? Ти купи бирата, ти я изпи и забърка цялата тази каша. Ти постави Джаред на пътя на онази кола!

Аманда дишаше тежко, забравила за всички наоколо.

— От години те моля да спреш с това пиене — процеди тя. — Колко години вече? Никога не те е интересувало какво искам или кое е най-добро за децата. Мислиш само и единствено за себе си и колко те боли от смъртта на Беа. — Тя пое тежко дъх. — Само че знаеш ли, аз също бях съкрушена. Аз съм тази, която я роди, тази, която я носеше и сменяше памперсите, докато е болна, а ти беше на работа. Аз, а не ти. — Тя забиваше безмилостно показалец в гърдите си. — И изведнъж се оказа, че ти не можеш да преодолееш скръбта. Така загубих освен момиченцето си и мъжа, за когото се омъжих. Въпреки това трябваше да се стегна, за да има някой, който да поддържа живота на всички. — Тя извърна изкривеното си от огорчение лице от него. — Синът ми е на животоподдържащи апарати и часовете му са преброени само защото никога не събрах куража да те напусна. Нещо, което отдавна трябваше да сторя.

Още след второто изречение от речта й Франк бе навел глава и не откъсваше очи от пода. Изтощена, Аманда тръгна по коридора в посока обратна на неговата. След няколко крачки спря и се обърна.

— Знам, че е било нещастен случай, и знам колко дълбоко съжаляваш. Но съжалението не стига. Така или иначе той е бил на това кръстовище заради теб и това го знаем и двамата.

Последните й думи прозвучаха като присъда и тя не очакваше отговор. Какъвто и не получи. Миг по-късно се отдалечи.

Когато разрешиха на семейството да посети отново Джаред, Аманда и момичетата се редуваха да седят при него. По едно време Франк се появи и Аманда веднага излезе навън. Евелин също пожела да остане за кратко с него, но прекара до внука си наистина малко — само няколко минути.

Привечер тя подкара семейството навън и Аманда остана сама със сина си.

Все още нямаше донор.

Дойде време за вечеря. Евелин се появи, почти насила изведе Аманда вън от стаята на интензивното отделение и я заведе в кафенето. Само при мисълта за храна на нея й се повдигаше, но майка й стоя безмълвно, докато тя не сдъвка и преглътна един сандвич. След като и последната хапка от безвкусната храна изчезна, Аманда смачка целофанената опаковка.

Стана и се върна в отделението при Джаред.

Към осем времето за посещения изтече и Евелин реши, че децата трябва да се приберат. Франк се съгласи да ги придружи, а доктор Милс направи поредното изключение за Аманда и й позволи да остане.

Трескавата активност в болницата постепенно забави темпо, всичко започна да утихва. Аманда седеше все така неподвижна до леглото на Джаред. Като насън следеше движенията на сестрите, чиито имена забравяше веднага щом напуснеха стаята. Не спираше да отправя молитви за спасението на Джаред, така както се бе молила за спасението на Беа.

Този път се надяваше Бог да я чуе.

Някъде към три през нощта при нея влезе доктор Милс. Аманда беше вече толкова изтощена, че нямаше сили да стане.

— Имаме новина.

Тя изви само глава, сигурна, че ще й каже, че и последната им надежда е загубена. Това беше. Това е краят.

Но видя нещо като светлина в изражението му.

— Имаме донор със съвпадение — тихо сподели той с нея. — Това е шанс едно на милион.

Адреналинът се изля в кръвообращението й. Всеки нерв в нея оживя, докато тя се опитваше да осъзнае информацията.

— Съвпадение ли?

— Съвпадение с донорското сърце. В момента го транспортират към болницата и събираме екип.

— Това означава ли, че Джаред ще живее? — попита тя с пресъхнало гърло.

— Такъв е планът — отговори мъжът.

За първи път откакто стъпи в болницата, Аманда се разплака.