4

Никой от двамата не можеше да продума от изненада. Първата мисъл на Досън беше колко по-жива е тя от образа, който пазеше в паметта си. Лъчите на следобедното слънце превръщаха русата й коса в старо злато, а дори отдалеч виждаше енергията в сините очи. Постепенно малките разлики стигнаха до съзнанието му. Изчезнала бе мекотата на младостта. Скулите бяха по-изпъкнали, очите й му се сториха някак хлътнали и заобиколени от мрежа тънки бръчици в ъглите. Годините очевидно си бяха казали думата. За разлика от последната им среща сега тя беше зряла забележителна красавица.

Аманда също поглъщаше с очи това, което вижда. Пясъчножълтата риза бе пъхната небрежно в колана на избелелите дънки, очертаваше тесния ханш и широките рамене. Усмивката беше същата, но Досън носеше косата си по-дълга от преди, а при слепоочията се различаваха сребърни нишки. Тъмните очи както и преди привличаха погледа, но някъде в дъното им забеляза искрицата на подозрителност, характерна за човек, преживял трудни моменти. Вероятно защото го виждаше точно тук, на мястото, където бяха прекарали толкова много време заедно, завладяна от силните чувства, тя не знаеше какво да каже.

— Аманда? — обади се той пръв.

Тя долови нотки на изненада, докато произнасяше името й. Сякаш това беше достатъчно, за да осъзнае, че той е от плът и кръв. „Той е тук — помисли. — И е наистина той.“ Видя го как пристъпва насам и малко по малко годините, в които бяха разделени, се стопиха. Застанал пред нея, той разпери ръце и Аманда потъна в прегръдката му, както се бе случвало толкова често преди. Притисна я до гърдите си и тя се отпусна, почувствала се отново на осемнайсет.

— Здравей, Досън — прошепна Аманда.

Останаха дълго така, окъпани в лъчите на залязващото слънце. Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, тя долови силните чувства, които кипяха в гърдите му.

Оглеждаше го отблизо, отбелязвайки мислено следите на изминалите години. Досън беше станал истински мъж. С обветрено лице и слънчев загар, с едва забележимо оредяла коса.

— Какво правиш тук? — попита той и докосна ръката й, сякаш за да се увери, че не сънува.

Едва сега тя дойде на себе си и сещайки се коя е, отстъпи леко назад.

— Доведе ме същата причина, поради която и ти си тук. Кога пристигна?

— Току-що. — Добре че се бе поддал на порива да се отбие в дома на Тък. — Не мога да повярвам, че си тук. Изглеждаш… страхотно.

— Благодаря ти — не успя да овладее притока на кръв към лицето си тя. — Как разбра, че съм тук?

— Не знаех — каза той. — Просто реших да се отбия и видях колата ти отвън. Затова минах зад къщата и ето че…

— Аз съм тук — довърши тя изречението вместо него.

— Именно — кимна той и за първи път срещна погледа й. — Ето те тук.

Силата на погледа му бе същата както преди и тя отстъпи отново, с надеждата разговорът да тръгне по-спокойно. За да не остане той с погрешно впечатление от реакцията й, направи няколко крачки към къщата.

— Тук ли ще преспиш?

— Не, наел съм стая в малък хотел в центъра — отговори той. — А ти?

— Ще отседна при майка ми. — Забелязала въпросителното му изражение, тя продължи: — Татко почина преди единайсет години.

— Съжалявам — кимна той.

Тя си спомни, че това беше неговият начин да приключи дадена тема.

— Имаш ли нещо против да погледна вътре? — попита Досън и погледна към работилницата. — Не съм стъпвал тук от години.

— Не, разбира се, върви.

Аманда забеляза, че докато минаваше покрай нея, раменете му се отпуснаха. Самата тя беше толкова развълнувана, че не си бе дала сметка колко напрегнат е той.

Досън надникна в малката кабинка, служеща за офис на Тък, където цареше обичайният хаос. Прокара ръка по тезгяха. Огледа преградните стени, голите греди на тавана, металния варел в ъгъла, където старецът изливаше източения от колите, готови за ремонт, бензин, хидравличния крик, разтворения сандък с инструменти, опрян до задната стена, и камарата резервни гуми. Пясъчноструйник и апарат за заваряване стояха на тезгяха. Потънал в прах вентилатор бе подпрян в ъгъла недалеч от пулверизатора за боя, електрически крушки висяха на голи кабели и отделни части лежаха разпръснати по всички възможни повърхности.

— Тук нищо не се е променило — въздъхна Досън.

Тя го последва във вътрешността на работилницата, и все още разтреперана вътрешно, гледаше да стои на подходящо разстояние.

— Нищо чудно. Беше много педантичен за това къде оставя инструментите си, особено през последните няколко години. Осъзнаваше, мисля, че започва да забравя.

— Имайки предвид възрастта му, чудя се, че е продължил да работи.

— Беше намалил темпото. По една-две коли на година, и то само такива, които знае, че няма да му се опрат. Без основно възстановяване или ремонт. Това е първата, която заварвам от доста време.

— Излиза, че често си се виждала с него.

— Не чак толкова често, веднъж на няколко месеца. Доста дълъг период изобщо не се виждахме.

— Не ми е споменавал за това в нито едно от писмата си — замислено отбеляза Досън.

— А на мен не говореше за теб.

Той кимна и отново насочи вниманието си към тезгяха. В единия му край старателно бе сгъната една от карираните носни кърпи на Тък. Вдигна я и отдолу се показаха издълбани с нож букви.

— Инициалите, които издълбах, са още тук. И твоите — също.

— Знам. — Тя добре помнеше, че отдолу бе написано още нещо: „Завинаги“. Скръсти ръце, опитвайки се да не гледа към дланите му. Бяха потъмнели от слънцето, силни ръце на работник, но в същото време деликатни и грациозни.

— Не мога да повярвам, че вече го няма — въздъхна той.

— Аз също.

— Казваш, че паметта му изневерявала от време на време.

— За дребни неща. Като имам предвид възрастта и колко много пушеше, беше в доста добра форма, когато го видях последния път.

— И кога беше това?

— В края на миналия февруари.

Досън се насочи към колата за ремонт.

— Знаеш ли нещо за това тук?

— Само, че Тък работеше върху нея. Там в папката му е планът за работа, но освен собственика не вярвам някой друг да е наясно с това какво има да се прави.

Досън откри въпросния план, хвърли един поглед на последния лист и после отвори капака на колата. Аманда проследи мълчаливо действията му, видя как ризата се опъна на раменете му, но побърза да отклони поглед, да не би той види, че го наблюдава.

— Чудна работа — обади се по едно време Досън, след като бе огледал малките кутии върху тезгяха и частите, наредени до тях.

— Какво?

— Тук не става дума за реставрация, а за съвсем малки поправки в мотора. Карбуратор, амбреаж и още няколко дреболии. Предполагам, чакал е доставка на някои части. Със старите модели се налага да чакаш доста време понякога.

— Какво ще рече това?

— Че собственикът дори не може да я подкара.

— Ще помоля адвоката да се свърже с него — предложи Аманда и отстрани кичур коса, паднал върху челото й. — Така и така ще се срещам с него.

— Адвокат ли?

— Да — кимна тя. — Той ми се обади, за да съобщи за смъртта на Тък. Важно било да дойда.

— А името му да е случайно Морган Танър? — попита Досън, докато затваряше капака.

— Познаваш ли го?

— Имам среща с него утре.

— В колко часа?

— В единайсет и предполагам, че и ти имаш среща с него по същото време, прав ли съм?

Трябваха й няколко секунди, за да се сети какво намеква Досън — очевидно Тък беше планирал тази тяхна среща. Ако не се бяха срещнали сега в дома му, това щеше да се случи при адвоката му. В този момент тя не можеше да реши само едно — дали иска да халоса Тък по рамото, или да го разцелува.

Явно лицето й беше издало мислите, защото Досън подхвърли:

— Да разбирам ли, че не си имала представа за плановете на Тък?

— Никаква.

Ято скорци излетя от близките дървета и Аманда ги проследи с поглед, докато се обръщаха и променяха посоката на летене, очертавайки странни фигури във въздуха. Когато извърна отново лице към Досън, го видя да седи облегнат на тезгяха със скрито в сянката лице. Тук, където те двамата имаха толкова много общи спомени, тя бе готова да се закълне, че в този момент седи младият Досън. Бързо си напомни, че сега те са напълно различни. По-скоро непознати.

— Мина много време — наруши той тишината.

— Така е.

— Мога да ти задам поне хиляда въпроса.

— Само толкова? — повдигна вежди тя.

Той се засмя и Аманда не можеше да не долови горчивата нотка в този смях.

— Аз също имам въпроси — продължи тя, — но преди това трябва да знаеш, че… Омъжена съм.

— Разбрах. Видях халката на пръста ти. — Досън пъхна палец в джоба на панталоните си и отново опря гръб в твърдата повърхност на тезгяха. — От колко години сте женени?

— Следващия месец ще станат двайсет.

— Деца?

Първата й мисъл беше за Беа и тя се поколеба какво да отговори за броя им.

— Три — промълви най-накрая.

Доловил колебанието й, той не разбираше какво го е породило.

— А съпругът ти? Ще ми допадне ли?

— Франк ли? — За част от секундата в съзнанието й прелетя споменът за разговора й с Тък за Франк и се запита дали Досън знае нещо. И не защото нямаше доверие в дискретността на Тък, а защото бе убедена, че Досън ще разбере, ако излъже. Предпочете да даде уклончив отговор. — От много време сме заедно.

Досън обмисли за миг подбора й на думи и тръгна към къщата, минавайки покрай нея с гъвкавата походка на атлет.

— Сигурно Тък ти е дал ключ, прав ли съм? Ожаднях.

Аманда примигна от изненада.

— Чакай малко. Тък ли ти каза?

— Не — гласеше краткият отговор.

— Откъде знаеш тогава?

— Не е изпратил ключ на мен, а някой от нас двамата трябва да има.

Преди да го последва, Аманда постоя неподвижно, замислена за това как бе успял той да стигне до истината.

Досън преодоля стъпалата на верандата с един скок и спря пред вратата. Аманда извади ключа от чантата си, застана до него и го пъхна в ключалката. Миг след това вратата изскърца и се отвори.

Вътре беше приятно прохладно и първата мисъл на Досън бе, че къщата е като продължение на гората — всичко в нея бе от дърво, с цветовете на земята и природата. Облицованите с дъски стени и тези на пода бяха потъмнели с годините, кафявите завеси не успяваха да скрият местата, където бе текла вода под прозорците. Подлакътниците на креслата и канапето бяха съвсем протрити. Огледалото на полицата над камината беше напукано, а тухлите около огнището — съвсем почернели. Вътре се виждаха въглени от изгаснал огън. На масичка близо до вратата бяха натрупани албуми със снимки, грамофон, вероятно по-стар от Досън, и разнебитен вентилатор. Застоялият въздух бе просмукан с миризмата на цигарен дим. След като отвори прозореца, Досън включи вентилатора, заслушвайки се за кратко в трополенето на перките. Основата не беше стабилна и леко потропваше.

В това време Аманда стоеше пред камината и разглеждаше снимката — Тък и Клара на двайсет и петата годишнина от сватбата им.

Досън застана зад гърба й.

— Помня кога за първи път видях тази снимка — сподели той. — Мина цял месец, преди Тък да ме пусне да вляза в къщата. Попитах го коя е тази жена. Дори не знаех, че е бил женен.

Тя чувстваше топлината на тялото му, но правеше усилие да не обръща внимание.

— Как може да не си знаел?

— Не познавах Тък. Докато не се вмъкнах в работилницата му в онази нощ. Никога не бях говорил с него до този момент.

— Тогава защо си избрал тъкмо неговия дом?

— Не знам — поклати глава Досън. — Така и не разбрах защо не ме изгони.

— Защото е искал да си наоколо.

— Той ли ти каза?

— С далеч по-малко думи, отколкото предполагаш. Клара беше починала наскоро и подозирам, че е имал нужда точно от едно хлапе край себе си.

— Аз пък си мислех, че е бил пиян в онази нощ. Както и в много нощи след това.

— Тък никога не е бил истински пияница.

Досън докосна простата дървена рамка, сякаш се опитваше да възприеме света без Тък.

— Говоря за времето, преди ти да се появиш. Падаше си по „Джим Бийм“. Случваше се да го видя как излиза от работилницата, олюлявайки се, стиснал гърлото на полупразна бутилка. Бършеше чело с карираната кърпа и плетейки език, препоръчваше да си потърся друго място за живеене. Цели шест месеца почти всяка вечер го повтаряше. Лежах нощем и се надявах на другата сутрин да е забравил думите си. Един ден най-неочаквано спря да пие и вече не спомена да си търся друго място. — Досън внезапно извърна лице към нея — беше само на няколко сантиметра от нейното. — Той беше добър човек.

— Знам — промълви тя. Долавяше аромата му — сапун и мускус. Много близо бяха един до друг. — И на мен ми липсва. — Тя отстъпи за всеки случай и посегна към протритите възглавници на канапето.

Слънцето навън бе вече зад дърветата. В стаята стана още по-тъмно. Аманда чу как Досън се изкашля.

— Ще потърся нещо за пиене — рече той. — Сигурен съм, че ще намеря студен чай в хладилника.

— Тък не пиеше студен чай. Сигурно ще намериш пепси.

— Да проверим — тръгна той към кухнята с гъвкава походка.

Тя поклати леко глава, за да пропъди впечатлението.

— Сигурен ли си, че трябва да го правим?

— Убеден съм, че Тък иска точно това.

Също както в дневната, и в кухнята времето беше спряло. Уредите бяха от каталозите на „Сиърс“ и „Рийбок“ от 40-те години. Тостер с размерите на микровълнова печка и хладилник с брава. Дървеният плот около умивалника бе почернял от разливаната вода, а бялата боя около дръжките на шкафовете беше напукана и олющена на места. Завесите пред прозореца, закачени вероятно от самата Клара, някога вероятно с флорални мотиви, сега бяха сиво-жълти от тютюневия дим на цигарите на Тък. Малката кръгла маса за двама бе закрепена, за да не се клати, с нагъната салфетка. Досън отвори хладилника и извади бутилка студен чай.

Аманда влезе при него в момента, когато той оставяше бутилката на плота.

— Как разбра, че Тък е оставил студен чай?

— Така както разбрах, че ключът е у теб — рече той и бръкна в шкафа. Извади два празни буркана от конфитюр.

— Не разбирам.

Досън напълни бурканите със студената течност.

— Знаел е, че ще дойдем тук, и се е сетил, че обичам студен чай. Ето защо е оставил бутилка подръка.

Точно така. Неслучайно бе намислил организацията с адвоката. Досън й връчи единия буркан с чая и я върна в реалността. Пръстите им се докоснаха, докато го поемаше от него.

— За Тък! — вдигна своя чай Досън.

Аманда чукна своята чаша в неговата. Застанала до него, миналото и усещанията й от онова време я завладяха. Да останат сами в къщата беше твърде много за нея. Тихичък вътрешен глас й нашепваше да внимава, че нищо добро няма да излезе от това, все пак беше омъжена и имаше деца. Всичко това само я объркваше още повече.

— Двайсет години, значи? — подхвърли Досън.

Имаше предвид брака й, но незнайно защо, тя не успя да реагира веднага.

— Почти. А ти? Женил ли си се?

— В картите, които съдбата е хвърлила за мен, това нещо липсва.

— Оглеждаш се все още, така ли?

— Засега предпочитам да съм сам.

Не знаейки как да тълкува думите му, тя се подпря на плота.

— Къде живееш?

— Луизиана. Близо до Ню Орлиънс.

— Харесва ли ти там?

— Става. Едва когато стъпих отново тук, си дадох сметка колко много всичко там прилича на дома. Тук има повече борове, докато там — повече мъхове, но иначе няма почти никаква разлика.

— С изключение на алигаторите.

— Да, с изключение на тях — едва-едва се усмихна той. — Сега е твой ред. Къде живееш?

— Дърам. Живея там, откакто се омъжих.

— Няколко пъти в годината идваш да виждаш майка си?

Аманда кимна.

— Докато татко беше жив, те идваха при нас заради децата. Но след неговата смърт стана по-трудно. Мама никога не е обичала да шофира, ето защо аз идвам при нея. — Докато отпиваше от питието си, тя кимна към масата. — Имаш ли нещо против да седна? Страшно ме болят краката.

— Разбира се, седни. Аз обаче ще постоя. Цял ден съм седял в самолета.

Тя взе импровизираната си чаша и тръгна към стола до масата. Усещаше как очите му я следят.

— Какво правиш в Луизиана? — попита тя, докато се настаняваше на стола.

— Работя на петролна платформа, което в основни линии означава, че помагам при сондирането. Грижа се връзките да са здрави. Внимавам помпите да работят добре. Знам, че вероятно това ти звучи странно, но ми е малко трудно да обясня, без да ти покажа на практика.

— Струва ми се доста различно от поправките на коли.

— Не толкова, колкото си мислиш. Продължавам да работя с мотори и машини. А и в свободното си време се занимавам с коли. Фастбекът ми се движи като нов.

— Още ли го имаш?

— Харесвам тази кола.

— Не, ти я обичаш. Всеки път, когато идвах да те виждам, едва те измъквах от нея. Половината пъти не успявах. Изненадвам се, че не носиш нейна снимка в портфейла си.

— Нося.

— О, не!

— Шегувам се.

От гърдите й се откъсна така познатият весел смях.

— От колко време си на платформите?

— Вече четиринайсет години. Започнах като общ работник, сега съм от персонала, обслужващ помпите. — Той прокара разсеяно пръст по една от вдлъбнатините по повърхността на кухненския плот. — А ти? Работиш ли? Преди години искаше да станеш учителка.

— Преподавах една година — кимна тя и отново отпи от чашата студен чай. — Тогава се появи Джаред, най-големият ми син, и исках да бъда с него у дома. След това се роди Лин и… После имаше години, в които се случиха много неща, включително и смъртта на баща ми. — Решила, че моментът не е подходящ да говори за Беа, тя премълча доста от събитията през този период. Поизпъна рамене и се постара да овладее гласа си. — Няколко години по-късно се появи Анет и вече не можех да се върна на работа. През последните десет години прекарах много часове като доброволка в болницата на университета „Дюк“. Организирах и обеди за набиране на средства. Не е лесно понякога, но имам усещането, че мога да допринеса с нещо малко.

— Колко са големи децата ти?

— Джаред навършва деветнайсет през август и е първа година в колеж. Лин е на седемнайсет — последна година в гимназията. Анет е деветгодишна и е в трети клас. Много мило и весело дете. Джаред и Лин са във възраст, когато смятат, че знаят всичко, а аз естествено — нищо.

— От думите ти разбирам, че приличат на нас с теб.

— Може би — съгласи се тя след кратък размисъл.

Загледан навън през прозореца, Досън мълчеше.

Аманда проследи погледа му. Заливът бе променил цвета си, отразявайки притъмнялото небе. Старият дъб недалеч от брега си беше все същият като преди години. Кеят беше изгнил и над водата стърчаха само основите.

— Много спомени има тук, Аманда — отбеляза тихо Досън.

Нещо в гласа му сякаш отключи останала в миналото врата.

— Така е — съгласи се тя и скръсти ръце пред гърдите си.

Следващите няколко минути единственият звук в кухнята бе бръмченето на хладилника. Крушката на тавана хвърляше жълтеникава светлина върху стените и сенките на профилите им.

— Колко време смяташ да останеш? — попита тя.

— Летя обратно в понеделник сутрин. А ти?

— Казах на Франк, че ще се прибера в неделя. Ако питаш майка ми, би трябвало да съм в Дърам за уикенда. Според нея идването ми тук за погребението не е добра идея.

— Защо?

— Тя не харесваше Тък.

— Искаш да кажеш, че не харесваше мен.

— Тя не те познаваше — отбеляза Аманда. — Така и не пожела да разбере що за човек си. Винаги е имала свое виждане как трябва да изживея живота си. Моето желание е без значение за нея. Дори сега, когато вече съм възрастна, тя се опитва да ми казва какво да правя. Никак не се е променила. — Пръстите й обърсаха влагата по външната част на бурканчето чаша. — Преди няколко години направих грешката да спомена пред нея, че възнамерявам да се отбия при Тък. Все едно се канех да извърша престъпление. Не спря да ме пита защо, за какво си говоря с него, взе да ми се кара, все едно съм малко дете. Затова престанах да споделям с нея. Предпочитах да излизам, под предлог, че отивам на пазар или че ще обядвам с Марта на плажа. Двете с Марта деляхме една стая в колежа, а сега тя живее в Солтър Пат. Чуваме се по телефона, но не сме се виждали от години. Не искам да бъда подлагана на кръстосан разпит, ето защо просто лъжа майка ми.

Досън завъртя леко чашата си, размишляваше върху думите й, докато наблюдаваше как течността вътре се успокоява.

— Докато карах насам, не можех да не се сетя за баща ми и за натрапливото му желание да ме държи под контрол. Не искам да кажа, че и той е като майка ти, но вероятно това е нейният начин да те предпази от неволна грешка.

— Нали не искаш да кажеш, че да посещавам Тък е било грешка?

— Не става дума за Тък, а за теб. Въпросът е какво си се надявала да намериш тук, а отговор можеш да дадеш единствено ти.

Аманда се стегна отбранително, но в следващия миг моделът на общуването им отпреди години изникна в съзнанието й. Единият подхвърляше реплика, която предизвикваше другия да възрази. Усети колко много са й липсвали техните спорове. И не заради желанието за надмощие, а защото те означаваха, че си имат доверие един на друг, а и в крайна сметка стигаха до съгласие. Винаги постигаха съгласие.

Вътрешен глас й нашепваше, че той нарочно я предизвиква, но тя се направи, че й е все едно. За своя изненада се наведе през масата и спонтанно попита:

— Какво ще правиш тази вечер?

— Нямам планове. Защо?

— Има няколко пържоли в хладилника, ако искаш да хапнем тук.

— А майка ти?

— Ще й звънна, за да й кажа, че съм тръгнала късно.

— Убедена ли си, че идеята е добра?

— Не — отвърна спокойно Аманда. — Но в този момент вече в нищо не съм убедена.

Нокътят на палеца му мина няколко пъти по стъклото на бурканчето, докато замислено я гледаше.

— Добре — кимна най-сетне Досън. — Нека бъдат пържоли. Дано не са се развалили.

— Доставени са в понеделник — уточни Аманда, спомняйки си думите на Тък. — Скарата е отвън, ако искаш, можеш да я запалиш.