5

Жарта беше готова и Досън влезе в кухнята, за да вземе месото, което Аманда вече беше осолила и намазала с мазнина. Завари я да оглежда съдържанието на шкафа, стиснала консерва фасул със свинско.

— Какво става? — попита той.

— Опитвам се да открия нещо за гарнитура, но не виждам друго, освен това тук — и тя протегна консервената кутия.

— Имаме ли избор? — попита той, докато миеше ръцете си.

— Освен фасула намирам булгур, бутилка сос за спагети, брашно за палачинки, половин кутия паста пене и „Чириос“. В хладилника има масло и подправки. И студен чай, естествено.

— „Чириос“ е вариант — рече той, докато изтръскваше последните капки от пръстите си.

— Аз съм за пастата — предложи Аманда и завъртя уж драматично очи. — А ти не трябваше ли да си вън с месото?

— Май си права.

Тя една потисна усмивката си. С крайчето на окото си видя как той вдига дъската с пържолите и излиза, а вратата тихо се хлопна зад него.

Небето бе станало като тъмносиньо кадифе и звездите една по една просветваха. Зад силуета на Досън ивицата на залива се виждаше като черна лента, а върховете на дърветата постепенно се посребриха от първите лъчи на луната.

Аманда напълни тенджера с вода и пусна малко сол в нея. Сетне включи газта. Извади от хладилника маслото и когато водата завря, пусна макаронените изделия в нея. Огледа се за цедка и доста време рови в шкафовете, докато най-накрая я откри в този до печката.

Щом пастата се свари, тя я изсипа в цедката, върна я отново в тенджерата, пусна отгоре още сол, черен пипер и чесън на прах. С бързи движения отвори консервата с фасул, стопли я и всичко беше готово, когато Досън влезе с опеченото месо.

— Мирише страхотно — въздъхна той.

— Заслугата е на маслото и чесъна. Как е месото?

— Едната част е средно, а другата — по-добре опечена. Не знаех как го предпочиташ, но винаги мога да го сложа на скарата за още няколко минути.

— Нямам предпочитания.

Досън остави чинията на масата и отвори чекмеджето за вилици и ножове. Аманда забеляза и две чаши за вино в отворения шкаф, които й напомниха за разговора й с Тък при последната им среща.

— Искаш ли вино? — попита тя.

— Само ако ми правиш компания.

Тя кимна и взе бутилката с каберне, която Тък й беше посочил преди, и го отвори, докато Досън довърши подреждането на масата. Наля по малко в чашите и подаде едната на Досън.

— В хладилника видях сос за печено месо, ако искаш.

Той бръкна да извади соса, а в това време Аманда изсипа пастата в една купа, а фасулът — в друга. Стояха един до друг и оглеждаха масата, готова за интимна вечеря. Гърдите на Досън се повдигаха и спускаха развълнувано. За да разсее неудобството, той се извърна и взе бутилката с вино от плота. В това време тя седна на единия стол.

Сервираха си в чиниите и тя видя, че Досън се колебае, вперил поглед в своята.

— Нещо не е наред ли? — попита Аманда.

Гласът й сякаш го върна към действителността.

— Опитвах се да си спомня кога за последен път съм се хранил така.

— Имаш предвид пържолата ли? — попита тя, докато режеше месото в чинията си.

— Всичко — въздъхна той. — На платформата се хранехме в столовата с мъжете, свободни от смяна, а у дома съм сам и обикновено гледам да приготвя нещо просто и бързо.

— А когато излизаш? Има толкова много прекрасни ресторанти в Ню Орлиънс.

— Много рядко ходя в града.

— Дори за среща?

— Не ходя на срещи.

— Никога ли?

— Не.

— Но защо? — не спираше тя.

Досън чувстваше настойчивия й поглед, докато тя отпиваше от чашата си и чакаше отговора му.

— Така се чувствам по-добре — размърда се той на стола си.

Вилицата й увисна във въздуха.

— Не е заради мен, нали?

Досън се постара гласът му да звучи спокойно.

— Не знам какво искаш да чуеш.

— Нали не искаш да кажеш, че… — подхвана тя, но тъй като той мълчеше, продължи: — Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че не излизаш на срещи, откакто скъса с мен?

Досън продължи да мълчи и тя остави вилицата си в чинията. Аманда усети как в тона й се прокрадват нотки на враждебност.

— Според теб аз съм причината да… да водиш такъв живот.

— Наистина не знам какво очакваш да чуеш.

— Не те разбирам. Излиза, че аз съм причината да си сам. И че… Че вината е моя. Знаеш ли как се чувствам от това?

— Нямах намерение да те засегна, просто…

— Много добре знам какво искаше да кажеш — процеди ядосано тя. — И ако искаш да знаеш, аз те обичах толкова, колкото и ти мен, но просто не ни е било писано и всичко свърши. Само че аз продължих напред. Ти — също, между другото. — Опря длани в масата. — Как мислиш ще се чувствам, когато си тръгна оттук със съзнанието, че ще прекараш остатъка от живота си сам? И то заради мен?

— Не съм те молил за съчувствие — не вярваше той на ушите си.

— Тогава какви ги говориш?

— Почти нищо не съм казал. Дори не отговорих на въпроса ти. Ти изтълкува нещата така, както ти е удобно.

— Значи аз съм виновна, така ли?

— Не са ли ти казвали, че ако не искаш да знаеш отговора на някакъв въпрос, по-добре е да не го задаваш?

Въпреки че както и в ранната им младост той успя да й върне въпроса — винаги го бе можел — тя не успя да се удържи.

— Добре, дори да е така, нямам вина. Ако искаш да съсипеш живота си, давай. Коя съм аз, че да те спра.

За нейна изненада Досън се разсмя.

— Приятно ми е да видя, че ни най-малко не си се променила.

— Напротив. Вярвай ми.

— Дори да е така, промените не са съществени. Както преди държиш да ми казваш точно какво мислиш. Дори когато си убедена, че руша живота си.

— Очевидно все някой трябва да ти го каже.

— Ще имаш ли нещо против, ако се опитам да облекча съвестта си? Аз също не съм се променил. Сам съм, защото винаги съм бил сам. От времето преди да те срещна. Направих всичко възможно да държа откаченото си семейство надалеч. Когато дойдох тук, Тък с дни не идваше да види какво правя, след твоето заминаване ме отведоха в затвора в Каледония. После ме освободиха, но никой в града не искаше да припари до мен, ето защо заминах. В крайна сметка си намерих работа на място насред океана — с такава работа трудно можеш да създадеш или да поддържаш връзка. Видял съм го с очите си. Има няколко души, чиито връзки или семейства преживяха принудителните раздели, но в същото време сърцата на десетки други бяха разбити. Моят начин прави нещата по-лесни, а и съм свикнал.

— Искаш ли да знаеш какво мисля за това дали ми казваш истината?

— Не съвсем.

Аманда се разсмя при тази откровеност.

— Ще ти задам друг въпрос. Може да не ми отговаряш.

— Питай каквото искаш — рече Досън, докато дъвчеше месото.

— Какво стана в нощта на инцидента? Чух някакви слухове, най-вече от майка ми, не знам каква е цялата история и се чудя на какво да вярвам.

Досън преглътна мълчаливо.

— Няма много за разказване — рече той най-накрая. — Тък беше поръчал комплект гуми за една „Импала“, която реставрираше, но така и не разбрахме защо ги доставиха в Ню Берн. Попита ме дали бих отишъл да ги прибера и аз се съгласих. Бе валяло за кратко, а докато стигна до града, вече се беше стъмнило. — Той замълча, за да си събере мислите. — Срещу мен с голяма скорост се зададе някаква кола. Не видях шофьора, може би беше жена. Така и не разбрах. Все едно, караше по осевата линия и когато ме наближи, се наложи да свия към банкета, за да не се ударим. Следващото, което помня, бе, че профуча покрай пикапа, който вече беше почти излязъл от пътя. Видях доктор Бонър, но… — Картините от онази нощ бяха все още ясни в съзнанието му, все така кошмарни. — Натиснах спирачките, завъртях кормилото, но пътят бе хлъзгав, тревата също и тогава… — Досън не успя да довърши.

— Било е нещастен случай — докосна ръката му Аманда. Тъй като той продължаваше да мълчи, тя се престраши да зададе очевидния въпрос: — Защо все пак попадна в затвора? Не беше пил, нали? Скоростта ти не е била голяма, доколкото разбирам.

Мъжът срещу нея само помръдна рамене. Лесно можеше да предвиди отговора и той се подразбираше от фамилията му.

— Съжалявам — промълви тя, колкото и не на място да й се стори.

— Знам. Но истинско съчувствие заслужава семейството на доктор Бонър. Заради мен човекът така и не се прибра вкъщи. Пак заради мен децата му израснаха без баща. А жена му остана сама.

— Няма как да го знаеш — възрази тя. — Може да се е омъжила отново.

— Не се е омъжила — спокойно рече Досън и преди тя да успее да попита защо е толкова сигурен, впери поглед в чинията си. — А ти? — рязко изостави темата, давайки ясно да се разбере, че иска да смени посоката на разговора. — Разкажи какво си правила от последната ни среща.

— Не знам дори откъде да започна.

Той взе бутилката и доля чашите.

— Може да започнеш от колежа.

Аманда се предаде и в общи линии описа какво се е случило. Досън слушаше внимателно, от време на време питаше за повече подробности. Постепенно тя се отпусна, намираше все по-лесно думите, описваше съквартирантките си, изучаваните предмети, преподавателите. Призна, че годината, в която бе учителствала, е била голямо разочарование. Вероятно защото така и не успяла да се откъсне от студентската скамейка. Разказа и за срещата си с Франк. Самото произнасяне на името му я накара да изпита известно чувство на вина, затова избягваше да го споменава по-нататък. Говори за приятелите си, за местата, които бе посетила, но най-много внимание отдели на децата — на характерите и на проблемите им, стараейки се да не се хвали твърде с постиженията им.

От време на време задаваше въпроси на Досън за подробности от живота му на платформата, за дните, когато е бил все още в родния им град, но той все успяваше да отклони разговора към нея и нейния живот. Интересът му беше искрен и постепенно и двамата се почувстваха така, сякаш продължаваха прекъснат преди години разказ.

По едно време тя се опита да си спомни кога за последен път беше водила подобен разговор с Франк. В последно време той най-вече пиеше и не спираше да дърдори. Вълнуваха го предимно проблемите или успехите на децата. Франк почти не се интересуваше от нея и нейните интереси. Аманда си даваше ясна сметка, че това е типично за всяка дълга връзка като тяхната — след толкова време нямаха за какво толкова да говорят. Знаеше обаче, че връзката й с Досън винаги е била по-различна, и не можеше да не се пита дали ако бяха останали заедно, животът щеше да вземе своето и при тях. Не й се искаше да го мисли, но пък и нямаше как да знае.

Говориха до среднощ. Звездите надничаха през кухненския прозорец. Лек вятър люлееше листата и клоните като океански вълни. Бутилката вино вече беше празна, Аманда се чувстваше стоплена и отпусната. Досън занесе чиниите до умивалника и започна да ги мие. Тя застана до него и ги поемаше, за да ги подсуши. От време на време, докато вземаше поредната чиния, улавяше изучаващия му поглед. Много години бяха изминали, но тя имаше тревожното усещане, че никога не се бяха разделяли.

— Имаш ли още няколко минути? — попита Досън, когато приключиха.

Тя погледна часовника си. Крайно време беше да тръгва, но незнайно защо отвърна:

— Да, но само няколко.

Той отвори пред нея задната врата и тя слезе по скърцащите стъпала. Луната се бе издигнала високо в небето, заливайки всичко наоколо с екзотична сребриста светлина. Ситни капки роса вече покриваха тревата и листата на дърветата и отворените върхове на обувките й тутакси се покриха с влага, въздухът бе натежал от аромата на боровете. Вървяха един до друг, звукът на стъпките им се губеше сред песента на щурците и шепота на листата.

Недалеч от брега стар дъб бе разперил почти до земята клони, които се оглеждаха във водата. Реката бе отмила част от брега и човек трудно можеше да стигне до клоните, без да се намокри, ето защо спряха.

— Тук седяхме често.

— Това беше нашето място — промълви тя, — особено след скандал с нашите.

— Чакай, наистина ли се караше с родителите си? — направи се на изненадан Досън. — Не заради мен, нали?

Тя го смушка с рамо.

— Ама че си и ти. Така си беше, ти ме прегръщаше и ме оставяше да се наплача и да викам на воля колко е несправедливо, докато се успокоя. Доста драматична бях тогава, нали?

— Не съм забелязал.

— Помниш ли как скачаха барбуните? Понякога бяха толкова много, че сякаш присъствахме на представление.

— Убеден съм, че ще ги видим и тази вечер.

— Сигурно, но няма да е същото. Когато излязохме, ми се искаше много да ги видя. Сякаш винаги знаеха, че имам нужда да направят нещо специално, за да се почувствам по-добре.

— Аз пък си мислех, че се чувстваш добре заради мен.

— Определено беше заради барбуните.

— Идвахте ли тук с Тък? — усмихна се той.

— Склонът бе твърде стръмен за него. Идвах сама. Или поне се опитвах.

— Не разбирам.

— Мисля, че исках да знам дали това място предизвиква същите чувства у мен. Но така и не успях да стигна толкова близо до водата. Не можех нито да чуя, нито да видя нещо, докато се спусках насам. По-скоро си мислех, че някой се крие в гората, и въображението ми просто… ме побъркваше. Давах си сметка, че съм сама и ако нещо се случи, нищо не мога да направя. Затова се връщах обратно и така и не слизах дотук.

— До днес.

— Сега не съм сама. — Тя се взираше във водовъртежите с надеждата, че някой барбун ще изскочи, но така и не дочака. — Не мога да повярвам, че е минало толкова много време — промърмори. — Бяхме ужасно млади.

— Не чак толкова. — Гласът му прозвуча тихо, но неочаквано уверено.

— Бяхме деца, Досън. По онова време не ни се струваше така, но станеш ли родител, перспективата ти се променя. Лин е на седемнайсет и не мога да си представя, че тя изпитва неща, каквито аз съм преживяла. Тя дори няма приятел. Ако разбера, че се измъква нощем през прозореца на стаята си, вероятно ще се държа така, както моите родители се държаха тогава.

— Искаш да кажеш, в случай че не харесваш момчето, нали?

— Дори да смятам, че е съвършен — извърна тя лице към него. — Какво сме си мислели наистина?

— Не мислехме. Бяхме влюбени.

Аманда вдигна очи и той видя в тях да се отразяват късчета светлина от луната.

— Искам да ти се извиня, че не те посетих и дори не ти писах, когато те изпратиха в Каледония.

— Няма нищо.

— Не е така. Не спрях обаче да мисля за… За нас. През цялото време. — Тя протегна ръка, за да докосне кората на дъба, сякаш искаше да почерпи от силата му, за да продължи. — Всеки път, когато сядах да ти пиша, направо се парализирах. Откъде да започна? Дали да ти разкажа за лекциите си, или за съквартирантките си. Да те питам ли за това как минават дните ти? Прочитах написаното и все ми се струваше не каквото трябва. Скъсвах листа и си обещавах да опитам отново на другия ден. И така дните се нижеха един след друг. Изведнъж се оказа, че е минало твърде много време и…

— Не ти се сърдя — обади се Досън. — И тогава не ти се сърдех.

— Може би си ме забравил?

— Не — гласеше категоричният му отговор. — Тогава не можех да се понасям дори. А вярата, че ти продължаваш напред, беше много важна за мен. Исках да имаш живота, който аз никога нямаше да мога да ти осигуря.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Ето в това ти е грешката. Всеки човек има моменти от миналото си, които иска да може да промени. Дори аз. Моят живот също не е съвършен.

— Искаш ли да говориш за това?

Преди години Аманда щеше да е в състояние да сподели с Досън всичко и макар още да не беше готова, тя чувстваше, че е въпрос на време това да се случи. Мисълта за това я стресна точно така, както се сепна, щом осъзна, че той събуди в нея нещо, което не бе изпитвала от дълги години.

— Ще се разсърдиш ли, ако ти кажа, че още не съм готова.

— Ни най-малко.

Вяла усмивка разтегна лицето й.

— Тогава нека се насладим на момента. Също както едно време. Толкова е спокойно тук.

Луната продължаваше бавния си ход, обръщайки всичко с безплътната си магия. Звездите далеч от нейното зарево проблясваха ярко. Стояха един до друг и Досън се питаше колко ли често се бе сещала тя за него. Във всеки случай по-рядко, отколкото той за нея, усещаше, че и двамата са били твърде самотни, по свой начин. Той — самотна фигура сред пустошта, тя — лице в безименна тълпа. Нима не беше така и когато бяха още тийнейджъри? Тъкмо това ги събра и те откриха щастието един в друг.

Чу дълбоката й въздишка в тъмнината.

— Май трябва да тръгвам вече.

— Знам.

Аманда изпита известно облекчение от отговора му, но беше и някак разочарована.

Тръгнаха мълчаливо обратно към къщата, всеки потънал в мислите си. Той изгаси светлините, тя заключи и с бавни стъпки поеха към колите си. Досън й отвори вратата.

— Ще се видим утре при адвоката — рече той.

— В единайсет.

Осветена от луната, косата й бе водопад от сребро и той едва удържа желанието си да прокара пръсти през нея.

— Прекарах чудесна вечер. Благодаря ти и за вечерята.

Изправена срещу него, й хрумна безумната мисъл, че той ще се опита да я целуне, и за първи път, откакто беше в колежа, затаи дъх от нечий поглед. Скри се в колата, преди той да се доближи дори.

— Радвам се, че се видяхме, Досън.

Намести се зад волана с въздишка на облекчение, докато той затваряше вратата. Включи мотора и даде на заден ход.

Досън й махаше, докато тя направи завой, и проследи с поглед как колата й стъпи на покритата с чакъл пътека. Червените задни светлини леко подскочиха няколко пъти и скоро изчезнаха от погледа му.

Сетне с бавни стъпки се върна в работилницата. Запали осветлението и когато единствената крушка на тавана освети помещението, приседна на купчина гуми. Беше тихо, нищо не помръдваше, с изключение на една-единствена малка муха, която пърхаше около крушката. Той се замисли за Аманда и за това как е продължила живота си. Каквито и тревоги да криеше — за него нямаше съмнение, че тя имаше сериозни грижи — тя все пак бе успяла да изгради живота, който бе искала — съпруг, деца, къща в града, а спомените й бяха такива, каквито трябваше.

Докато седеше сега сам в работилницата на Тък, си даде сметка, че се е самозалъгвал, смятайки, че той също е продължил напред. Нямаше такова нещо. Беше подозирал, че се е впил в миналото си, но сега това съвсем ясно се потвърди. Нещо дълбоко в него се размърда и освободи. Отдавна се бе простил с много неща и преди му се искаше да вярва, че е постъпил както трябва. Ала сега, тук, сред жълтеникавата светлина на изоставения гараж, вече не беше толкова сигурен. Бе обичал Аманда преди години, никога не спря да я обича и малкото време, което прекараха тази вечер заедно, само го потвърди. Посегна към ключовете си и неочаквано осъзна и друго — нещо, което дойде като прозрение.

Изправи се, изгаси светлината и тръгна към колата си, чувстваше се необичайно изчерпан. Едно беше да знае, че чувствата му към Аманда са непроменени, а съвсем друго да се изправи лице в лице с бъдеще, което бе сигурен, че те двамата никога няма да имат.