Моят път към теб

18

Аманда караше машинално, без да забелязва по пътя множеството коли на хората, прекарали почивните дни извън града. Отстрани и отпред се нижеха минивани и каравани, някои от които влачеха след себе си лодки.

Не можеше да си представи как ще се прибере у дома и ще се прави, че изминалите няколко дни не са съществували. Ясно беше, че не може да сподели с никого, но колкото и странно да бе, не изпитваше никакво чувство на вина. Чувстваше единствено съжаление, че нещата са се стекли точно така. Можеше да бъде и малко по-иначе. Ако знаеше, че всичко щеше да приключи по този начин, още първата вечер щеше да направи така, че да прекара повече време с Досън, и нямаше да си тръгне, когато усети, че той се кани да я целуне. Щеше да се срещне с него още в петък вечер, все едно колко лъжи щеше да се наложи да измисли, и щеше да направи всичко възможно, за да прекара целия неделен ден в прегръдките му. Ако се беше отдала на чувствата си по-рано, вероятно и нощта в събота щеше да има по-различен край. Бариерите, спуснати с брачния й обет, щяха да се вдигнат. Те така или иначе бяха почти вдигнати. Докато танцуваха в дневната, тя мислеше единствено за това, че мечтае да прави любов с него. Беше убедена, че това ще се случи. Желаеше го така, както го бе желала в младежките си години.

Вярваше, че щом се озоват в спалнята, ще е в състояние, макар и само за една нощ, да забрави напълно за живота си в Дърам, все едно никога не е съществувал. Докато Досън я събличаше и я носеше към леглото, си мислеше, че може да загърби факта, че е омъжена. Ала колкото и да й се искаше да е друг човек през тази нощ — свободна от отговорности и обещания, колкото и да желаеше Досън, знаеше, че всеки момент ще прекрачи граница, след която връщане назад няма да има. Въпреки настойчивостта на ласките му и усещането на тялото му до нейното, тя не можа да се отпусне и да преживее мига.

Досън не се разсърди и я държа в прегръдките си. Само пръстите му милваха от време на време косите й. Целуваше лицето й и шепнеше успокоителни слова. Това нямало толкова голямо значение, нищо не можело да промени чувствата му към нея.

Останаха така, докато първите лъчи на слънцето се показаха на хоризонта. Скоро след това умората надделя и тя заспа, сгушена в ръцете му. Когато отвори очи на следващата сутрин, първата й мисъл бе да докосне Досън. Него обаче го нямаше вече до нея.

Пред бара на кънтри клуба, много след като приключиха играта на голф, Франк даде знак на бармана да му донесе още една бира, но не забеляза питащия поглед на служителя, който той отправи към Роджър. Приятелят му сви леко рамене и надигна кутийката с диетична кола пред него. Барманът постави поредното шише бира пред Франк, докато Роджър се наведе към него и се опита да надвика шума наоколо. Заведението се бе напълнило през последния час. Резултатът се изравни в средата на деветия ининг.

— Нали не си забравил, че имам среща със Сюзан за вечеря, така че няма да мога да те откарам до вас? Не можеш да караш сега.

— Знам.

— Искаш ли да ти повикам такси?

— Нека да свърши мача — рече Франк. Стъкленият му поглед не слизаше от екрана над бара. — После ще мислим за това.

Аби се стовари на стола до леглото на брат си, питайки се защо, по дяволите, Тед живее в такава миризлива дупка. Вътре направо вонеше — носеше се миризма на нещо като стари мръсни памперси и мухъл, а кой знае — може би и на гниещо умряло животно. С това бебе, което не спираше да скимти, и Ела, която се движеше насам-натам като изплашено привидение, беше истинско чудо, че Тед не е откачил напълно.

Питаше се и какво прави още тук. Тед лежа в несвяст близо цял следобед, след като припадна до пикапа си. Ела се беше разпищяла, че трябва да го откарат в болница, но Аби го вдигна и го пренесе вътре.

Ако Тед се влоши, ще го заведе, разбира се, но не беше ясно дали лекарите ще му помогнат. Трябваше първо да си почине. Казаха му го и в болницата след мозъчното сътресение. Снощи обаче той не миряса и сега си плащаше.

Аби нямаше намерение да прекара още една нощ с брат си в болницата, особено след като самият той вече се чувстваше по-добре. И сега не искаше да стои тук, имаше работа за вършене, но тя бе свързана със сплашване, а Тед имаше голяма роля в него. Късмет беше, че останалите от семейството не видяха какво стана и той успя да го прибере, преди някой да ги е забелязал.

Ама как вонеше тук — като в помийна яма. Горещината навън само усилваше смрадта. Той извади мобилния си телефон и изреди контактите си. Намери името на Канди и натисна бутона. Беше й звънял и по-рано този ден, но тя не вдигна, а и не му върна обаждането. Не му харесваше да го пренебрегват по този начин. Никак даже.

За втори път телефонът отсреща не отговори.

— Какво, по дяволите, става? — разнесе се прегракналият глас на Тед. Устата и гърлото му бяха пресъхнали и той имаше чувството, че го е ударил парен чук.

— Нищо, в леглото си — отвърна брат му.

— Защо, мамка му?

— Защото не стигна до пикапа и се срути в калта като чувал с картофи. Довлякох те тук.

Тед седна предпазливо в леглото. Изчака да мине световъртежът и обърса носа си с длан.

— Намери ли Досън?

— Не съм го и търсил. Пазих нещастния ти задник цял следобед.

Тед се изплю на пода до купчината мръсни дрехи.

— Може да е още в града.

— Може. Но се съмнявам. Сигурно знае, че го търсиш да му видиш сметката. Ако има акъл в главата си, да се е разкарал отдавна.

— Дано няма толкоз акъл. — Опрял ръка в таблата на леглото, Тед се надигна и пъхна глока в колана на кръста си. — Ти ще караш.

Аби знаеше, че той няма да се откаже. Пък и нямаше да е зле останалите от семейството да знаят, че Тед е вече на крак и във форма да се грижи за бизнеса.

— Ами ако не е там?

— Значи го няма. Но трябва да се убедя сам.

Аби го гледа известно време, но в момента се питаше защо Канди не му връща обаждането? Дали причината не бе онзи, с когото я беше видял в „Тайдуотър“?

— Добре — съгласи се той. — Но после ще искам да ми помогнеш за една работа.

Канди погледна телефона, докато стоеше на паркинга пред „Тайдуотър“. Две позвънявания от телефона на Аби, на които не беше отговорила. Това не беше добре. Трябваше да му се обади, да помърка, да се поглези, да каже каквото трябва. Ами ако побърза да дойде да я види в заведението? Тя не искаше това. Той със сигурност щеше да види, че колата й е пълна с багаж, и да се сети какво е замислила. Един господ знае какво ще направи този перко.

Може би трябваше да прибере нещата си по-късно след работа и да тръгне от квартирата. Не беше се сетила, а и смяната й започваше. Парите щяха да й стигнат само за около седмица за мотел и храна, така че бакшишите от тази вечер й трябваха.

Значи най-добре да остави колата другаде, за да не я види Аби. Тя даде на заден, заобиколи и се насочи към центъра на Ориентъл. Намери място зад един от антикварните магазини в предградието, който не се виждаше от пътя. Така беше по-разумно. Нищо че щеше да се наложи да повърви малко пеша.

Ами ако Аби се появи и не види колата й? Това също можеше да е проблем. Не искаше да чува въпросите му и да се мъчи да измисля отговори. Ето защо реши, ако той отново позвъни, да вдигне и да му каже, че е имала проблем с колата и е била заета с това да я оправя. Все пак оставаха й само пет часа, преди да изчезне от града. Довечера ще може да загърби всичко в Ориентъл.

Джаред спеше дълбоко в пет и петнайсет, когато мобилният му телефон иззвъня. Събуди се и взе апарата. Защо ли го търси баща му?

Оказа се, че е Роджър, приятелят на Франк, който го молеше да отиде да прибере баща си от клуба. Пил и не бивало да кара.

Не може да бъде, саркастично мина през ума на момчето. Моят баща? Да е пил?

Естествено, не го каза на човека, колкото и да му се искаше. Обеща да бъде там след двайсет минути. Измъкна се от леглото, нахлузи късите си панталони и фланелката и потърси с поглед чехлите си. Взе ключовете за колата и портфейла, които бе оставил на бюрото. Докато слизаше по стълбите и се разсънваше, отново се сети за Мелъди и че трябва да й се обади.

На Аби дори не му мина през ума да скрие колата край дома на Тък и да продължат пеша, както бяха направили предишната вечер. Продължи напред по разровения път със скорост, на която би завидял всеки рейнджърски отряд, наби спирачки пред вратата на къщата. Слезе от пикапа с извадено оръжие, преди Тък да се измъкне навън. Като се имаше предвид лошият му вид, беше доста бърз. Синините под очите му бяха започнали да почерняват и приличаше на енот.

Както се очакваше, наоколо нямаше жива душа. Къщата беше празна, в работилницата нямаше и следа от Досън. Братовчед им беше доста пъргаво копеле. Жалко, че не остана в града. Аби можеше добре да го използва в бизнеса си.

Тед също не се изненада много от отсъствието на Досън, но това не успокои ни най-малко яда му. Аби видя как мускулите на челюстта му се свиват и разпускат ритмично, а пръстът на ръката, стиснала глока, леко поглаждаше спусъка. Тед постоя напрегнато на тясната алея, след което пое с решителни крачки към къщата и с мощен шут отвори вратата.

Аби опря гръб на пикапа и реши да остави брат си да прави каквото ще. Чуваше го да сипе ругатни, да хвърля вещи. По едно време стар стол излетя с трясък през прозореца и парчета стъкло се разлетяха във всички посоки. Не мина много и Тед се появи отново на прага. Тръгна без колебание към работилницата.

Вътре беше паркиран класически модел „Стингрей“. Предишната вечер го нямаше тук. Още едно доказателство, че Досън е идвал и си е тръгнал. Аби нямаше как да разбере дали и на Тед му е станало ясно, но пък и имаше ли значение? Нека изпусне парата. Колкото по-скоро му мине, толкова по-бързо нещата ще се върнат по местата си. Важно беше брат му да започне да мисли по-малко за това, което иска, и да се съсредоточи върху онова, което иска Аби.

Видя как Тед грабна метална шина от тезгяха. Вдигна я високо във въздуха, след което с все сила я стовари върху предното стъкло и то се пръсна с пронизителен звук. Посипаха се удари върху капака и той се нагъна. Замахна срещу фаровете, отнесе и страничните огледала, но очевидно едва сега започваше.

През следващите петнайсет минути Тед направо разкости колата, като използва всички инструменти, които видя. Моторът, колелата, гюрукът и таблото бяха натрошени и размазани. Тед изливаше гнева си към Досън върху автомобила.

Жалко, помисли си Аби. Колата беше истинско бижу. Но пък не беше негова, а и на Тък така му олекваше.

Решил, че е приключил, Тед напусна работилницата и тръгна към брат си. Стъпваше някак по-стабилно, въпреки затрудненото дишане и все още дивия поглед. В един миг Аби си помисли, че брат му ще вдигне оръжието си и ще го гръмне, ей така от яд.

Само че Аби не бе станал водач на семейството с отстъпване, дори когато брат му откачаше. Продължаваше да стои небрежно облегнат на пикапа и очакваше онзи да приближи. Зае се да почиства зъбите си с нокът и като приключи, огледа пръста си.

— Свърши ли? — попита той и вдигна поглед към брат си.

Досън стоеше на кея зад хотела в Ню Берн, от двете страни на който се виждаха една до друга наредени привързаните лодки. Дойде тук след гробището и остана да погледа залязващото слънце.

Изминалите четири дни го караха да се чувства физически и психически изтощен. Колкото и да се стараеше, не можеше да си представи бъдещето си. Денят утре, а и тези след него му се струваха без всякакъв смисъл и цел. До този момент животът му се движеше по особен начин, воден от особени мотиви, а сега тези мотиви вече ги нямаше. Аманда, а и Мерилин Бонър го бяха освободили. Тък беше мъртъв. Какво да прави от тук нататък? Да продължи ли така, както е било досега? Да се върне ли на същата работа? Или да се огледа за нова? Стрелките на компаса му бяха загубили опорните си точки.

Знаеше, че трудно ще намери отговорите тук. Изправи се и бавно пое към фоайето на хотела. Полетът му беше рано сутринта в понеделник, трябваше да стане много преди зазоряване, за да остави наетата кола и да влезе в летището навреме. Ако нямаше закъснение, щеше да е в Ню Орлиънс преди обяд, а оттам и у дома.

Качи се в стаята си и се просна на леглото така, както си беше облечен, самотен както винаги досега, потънал в спомена за докосването на устните на Аманда. Може би ще й трябва време, пишеше Тък в писмото си. Последната му мисъл, преди да потъне в неспокойния си сън, бе, че има надежда Тък да се окаже прав.

Джаред спря на светофара и хвърли поглед към баща си в отражението на огледалото за задно виждане. Дали пък не се опитва да се спиртоса, запита се момчето. Когато преди няколко минути стигна в клуба, завари Франк да се подпира с блуждаещ поглед на една от колоните пред входа. Дъхът от устата му бе в състояние да запали скарата в задния им двор. Вероятно това бе причината и да не говори. Сигурно си мислеше, че така ще успее да скрие колко е пиян.

Момчето беше свикнало вече с тези неща. Проблемът на баща му не толкова го дразнеше, колкото го натъжаваше. Обикновено майка му се затваряше в себе си — стараеше се да се държи нормално, докато мъжът й се олюляваше мъртвопиян из къщата. Не си заслужаваше да се ядосва, но Джаред знаеше, че дълбоко в себе си тя ври от гняв. Правеше усилия да запази приличен тон, но щом баща му седнеше в някоя от стаите, тя ставаше и отиваше в друга, сякаш нямаше нищо по-естествено от това.

Тази вечер щеше да е грозна картинка, но щеше да остави Лин да се оправя, стига тя да се прибере, преди баща му да заспи. Джаред вече беше звънял на Мелъди и се разбраха да отидат да плуват у един приятел.

Най-сетне светофарът светна зелено и зает с мислите си за Мелъди по бикини, Джаред натисна педала на газта, без да види, че друга кола вече се носи по улицата от едната му страна.

Колата се вряза с трясък в неговата и стъкла и парчета се разлетяха във всички посоки. Част от рамката на вратата се изкриви навътре и го притисна в мига, в който предпазната възглавница се изду с пукот. Цялото му тяло подскочи, но коланите здраво го държаха за седалката, главата му се люшна при завъртането на колата. Умирам, мина през ума на момчето, докато се бореше за глътка въздух.

Когато най-сетне колата спря да се движи след удара, мина време, докато Джаред разбере, че може да диша. Гърдите го боляха, едва мърдаше главата си и си мислеше, че ще се задуши от силната миризма, отделила се при раздуването на въздушната възглавница.

Направи опит да се раздвижи, но пронизващата болка в гърдите го спря. Хлътналата към него рамка на вратата и изкривеният волан не му позволяваха да мръдне и той потърси с поглед начин да се измъкне. Приплъзна се бавно встрани и натискът върху тялото му мигновено намаля.

Виждаше от мястото си как колите наоколо са спрели, хора излизаха навън, някои търсеха вече помощ по мобилните си телефони. През дупките в предното стъкло се виждаше как предният капак на колата се е вдигнал като палатка.

Някак отдалеч до слуха му стигаха гласовете на хора, които му казваха да не се движи. В този миг се сети за баща си и с периферното си зрение забеляза, че лицето му е покрито с кръв. Едва тогава изкрещя.

Аманда имаше още един час път до Дърам, когато мобилният й телефон иззвъня. Тя протегна ръка към седалката до себе си, където беше оставила чантата си, и известно време порови, докато го открие.

Докато слушаше треперливия разказ на Джаред за случилото се, усети как се вледенява и постепенно се парализира. Успя да схване от разкъсаните изречения, че линейката вече е дошла, защото Франк е целият в кръв. Той самият бил добре, но хората настоявали да се качи в линейката с Франк. Щели да ги закарат в Университетската болница на „Дюк“.

Аманда стискаше телефона. За първи път след смъртта на Беа усети как в дъното на стомаха й се свива топка страх. Истински срах, който ти пречи да чувстваш и да мислиш за каквото и да било друго.

— Пристигам — успя да промълви тя. — Ще съм при вас при първа възможност…

Неясно защо връзката прекъсна. Тя набра отново, но не получи отговор.

Натисна педала на газта и мина в следващата лента, задминавайки колата пред нея, премигвайки с фарове. Трябваше веднага да отиде в болницата. За съжаление потокът коли на прибиращите се след уикенда ставаше все по-гъст.

След краткото пътешествие до къщата на Тък Аби усети неистов глад. Докато тялото му се бореше с инфекцията, не му се ядеше, но сега апетитът му се беше върнал, сигурен знак, че антибиотикът действа. В „Ъруинс“ той си поръча чийзбургер с гарнитура от лучени кръгчета и пържени картофи с чили сос. Излапа всичко в чинията и си помисли, че ще има място и за парче сладкиш, а по-късно и за един сладолед.

Тед обаче не се справяше с храната пред себе си. Той също си поръча чийзбургер, но откъсваше малки парчета и дълго ги дъвчеше. Разбиването на колата очевидно бе изцедило и малкото му сили.

Докато чакаха да им донесат храната, Аби позвъни на Канди и този път тя вдигна още при първото позвъняване. Поговориха малко и тя му каза, че вече е на работа, извини се, че не е отговорила на предишните му позвънявания, подхвърли нещо за проблеми с колата. Ако се съдеше по гласа й, се радваше да го чуе и пофлиртува с него като преди. Почувствал се доста по-добре от чутото, Аби се запита дали пък не си е въобразил някои неща за държането й предишната вечер.

Благодарение на храната или на общото му възстановяване, но още докато се хранеше, се върна мислено към разговора с момичето. Нещо го смущаваше. Първо тя не спомена проблеми с телефона, а с колата. Колкото и заета да е била, ако искаше, можеше да отговори на звъненето му. Имаше нещо.

Брат му се надигна от мястото си и отиде до тоалетната. Погледна го, докато се връщаше, и му хрумна, че Тед като нищо можеше да играе в някой евтин филм на ужасите с този вид. Останалите посетители бяха забили поглед в чиниите си, сякаш нищо не забелязваха, и Аби се ухили доволно. Не беше лошо да си от семейство Коул.

Не спираше обаче да мисли за Канди и разговора си с нея.

Франк и Джаред са претърпели катастрофа.

Думите се въртяха в съзнанието на Аманда като на лента и тревогата й нарастваше с всяка следваща минута. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискането на волана. Включваше и изключваше фаровете, сигнализирайки на колата отпред да й даде път.

Отведени са с линейка. Джаред и Франк пътуват към болницата. Съпругът и синът й…

Най-сетне шофьорът пред нея реши да се изнесе в съседната лента и Аманда профуча покрай него, скъсявайки разстоянието между себе си и колите в далечината.

Напомняше си, че Джаред звучеше разстроен, но иначе беше добре.

Но кръвта, дето…

Джаред бе споменал, че Франк бил целият в кръв. Напразно се опитваше да набере отново сина си. Напомни си, че в линейката и в спешното отделение е забранено да се използват мобилни телефони. Освен това лекари и парамедици сигурно вече са ги поели. Когато Джаред най-сетне й отговори, щеше да стане ясно, че напразно се е паникьосала. След време бързането й като луда по магистралата ще бъде повод за шеги около масата.

Всичките й опити да се свърже завършваха с препращане към гласовата поща и стомахът й се свиваше все повече и повече. Неясно защо реши, че катастрофата е била сериозна, много по-сериозна от това, което Джаред описа. Нямаше обяснение за подобно заключение, но мисълта не я напусна.

Пусна апарата на седалката до себе си и натисна газта. Залепи се за колата отпред, докато не й направиха път.