Моят път към теб

Епилог

Две години по-късно

Аманда прибра две таблички с лазаня в хладилника, преди да надникне във фурната, за да види добре ли се пече тортата й. Оставаха още няколко месеца до датата на раждане на Джаред, но за нея 23 юни беше нещо като втори негов рожден ден. Две години по-рано на този ден той бе получил ново сърце — нов шанс за живот. Тя не можеше да си представи по-добър повод за празнуване.

Беше сама вкъщи. Франк беше на работа, Анет не се бе прибрала още от парти с преспиване в дома на приятелката си, а Лин бе решила да запълни времето през лятото, като работи в „Гап“. Джаред бе планирал да си отдъхне тези няколко дни, последните преди началото на стажа му в компания за управление на капиталите, като поиграе софтбол с приятели. Аманда го предупреди, че този ден ще е топло, и го накара да й обещае, че ще пие много вода.

— Много ще внимавам — увери я той, преди да тръгне сутринта.

В последно време, дали защото узря като човек, или заради всичко, което му се случи, Джаред сякаш започна да разбира, че тревогата върви ръка за ръка с майчинството.

Преди време не беше толкова толерантен. След катастрофата всичко го дразнеше. Доловеше ли загрижения й поглед, бързаше да заяви, че тя го задушава, при всеки неин опит да поговорят, отвръщаше остро и прекратяваше разговора още в зародиш. Възстановяваше се бавно и болезнено, от лекарствата често му се виеше свят. Доскоро здравите му мускули започнаха да се отпускат и да атрофират въпреки физиотерапията и това още повече засилваше усещането му за безпомощност. Емоционалното му възстановяване се усложняваше допълнително от факта, че за разлика от повечето пациенти, преживели трансплантация, които бяха чакали процедурата с надеждата тя да удължи живота им, Джаред не можеше да се освободи от мисълта, че операцията е отнела години от живота му, и се чувстваше ограбен. Много често прогонваше момчетата и приятелите, които идваха да го видят. На всичкото отгоре Мелъди, за която толкова се бе вълнувал в онзи злощастен ден, няколко седмици след катастрофата заяви, че излиза с друг. Очевидно потънал в депресия, той реши да прекъсне обучението си за една година.

Последва дълъг мъчителен период на възстановяване, в който помощта на терапевтката му се оказа безценна, и момчето лека-полека започна да стъпва на краката си. Същата терапевтка настоя Франк и Аманда да се срещат редовно с нея, за да обсъждат състоянието на сина си и начините, по които могат да му помогнат. При историята на техните отношения не беше лесно да загърбят конфликтите си, за да осигурят на Джаред сигурността и подкрепата, от която имаше нужда. В крайна сметка обичта към сина им надделя. Постараха се с всички сили да са до него в трудния и болезнен път на болка, загуба и гняв, за да стигнат до момента, в който той започна да приема новите реалности.

В началото на миналото лято Джаред записа специалност икономика в щатския колеж и за огромна радост и гордост на Аманда и Франк скоро след това заяви, че е решил да се върне към следването си в Дейвидсън. Няколко дни по-късно някак между другото подхвърли на масата, че е чел за мъж, живял трийсет и една години след сърдечна трансплантация, и тъй като напредъкът на медицината бил очевиден, той се надявал този срок при него да е още по-дълъг.

С връщането му в университета духът му продължи да укрепва. След консултации с лекарите Джаред започна да тича, постепенно увеличавайки дължината на пробега, докато сега вече кросът му бе близо десеткилометров. Поднови посещенията си и във фитнес центъра, където постепенно натоварваше мускулите. Естественият резултат — подобряване на настроението и укрепване на духа му, не закъсня. Летният курс по икономика така му хареса, че реши да смени специалността си в Дейвидсън. Седмици след началото на учебната година се запозна с Лорън — перспективна студентка по икономика. Любовта между двамата пламна като пожар и много скоро започнаха да говорят дори за брак след завършването. Миналите две седмици бяха на благотворителна мисия в Хаити, спонсорирана от нейната църква.

Като се изключи редовното взимане на лекарства и въздържанието от алкохол, Джаред вече водеше живот на съвършено обикновен двайсет и една годишен младеж. Ето защо и не се възпротиви на желанието на майка си да му изпече торта, за да отбележат деня на трансплантацията му. След две години бе успял да се убеди, че в крайна сметка е извадил късмет.

Настъпила беше и лека промяна в мисленето му, на която Аманда не знаеше как точно да реагира. Преди няколко вечери, докато тя прибираше съдовете в миялната машина, той дойде при нея и се подпря на кухненския плот.

— Мамо, смяташ ли да организираш благотворителните си неща тази есен за набиране на средства за „Дюк“?

В миналото говореше за благотворителните й обеди като за ония „неща“. По очевидни причини след катастрофата тя не се занимаваше с това, нито даваше благотворителните си дежурства в болницата.

— Така мисля — кимна Аманда. — Помолиха ме да стана отново председател на комитета.

— Позакъсали били през последните две години без теб. Така поне твърди майката на Лорън.

— Не че са закъсали, но не набират толкова средства, колкото биха искали.

— Радвам се, че ще се включиш отново. Заради Беа.

— Аз също — усмихна се тя.

— А и в болницата сигурно ще им хареса да им набереш средства.

Аманда взе кърпата, за да избърше ръцете си.

— Откъде този интерес?

— Надявах се да използваш контактите си — започна той, докато разсеяно почеса белега на раната си през плата на фланелката, — за да проучиш нещо за мен. Отдавна съм любопитен да разбера нещо.

Докато чакаше тортата да изстине на плота, Аманда излезе на задната веранда и огледа моравата. Въпреки автоматичната пръскачка, която Франк бе инсталирал миналата година, тревата бе изсъхнала на места. Преди работа тази сутрин го видя да стои замислен над кафявите петна спечена пръст. Последните две години моравата се бе превърнала в истинска страст за него. За разлика от повечето съседи държеше сам да коси, като твърдеше, че така си почива от деня, прекаран в пломби и коронки в кабинета. Сигурно имаше известна доза истина в това, но в упоритостта, с която и в хубаво, и в лошо време той през ден хващаше косачката и се заемаше с тревата, тя виждаше склонност към пристрастяване.

Въпреки първоначалните й съмнения след катастрофата Франк не изпи нито една бира, нито една глътка вино. В болницата обеща, че спира завинаги, и трябваше да му се признае, че спази обета си. Изминаха вече две години и Аманда престана да очаква със свито сърце той да се върне към стария си навик; в резултат отношенията им се изгладиха значително. Не бяха съвършени, но и не беше предишният ад. В дните и седмиците след катастрофата те се караха почти всяка вечер. Болката и огорченията изостряха думите и те режеха като остриета по онова време. Месеци наред Франк спеше в стаята за гости и сутрин почти не се поглеждаха.

Колкото и трудни да бяха онези месеци, Аманда така и не намери сили в себе си да предприеме окончателната стъпка за развод. Не можеше да си представи, че ще нанесе такъв удар на Джаред в момент, когато емоционалното му равновесие бе толкова крехко. Това, което тя не разбираше обаче, беше, че решението й да запази семейството не даваше желания ефект. Няколко месеца след завръщането на Джаред от болницата тя завари баща и син да разговарят в дневната. Както обикновено, щом я видя, Франк стана и излезе от стаята. Джаред го изпрати с поглед и едва тогава се обърна към майка си.

— Той нямаше вина за катастрофата. Аз карах тогава.

— Знам.

— Тогава спри да го обвиняваш.

По странна ирония на съдбата тъкмо психоложката на Джаред ги убеди да потърсят помощта на семеен консултант. Без спокойна семейна среда синът им трудно щял да се стабилизира и да приеме новите реалности.

За първата си среща с терапевта, препоръчан от психоложката на Джаред, Аманда и Франк тръгнаха в отделни коли. В кабинета се разрази нещо много подобно на всекидневните им скандали в къщи. На втория сеанс успяха поне да не повишават глас. След спокойните, но настойчиви съвети на специалистката Франк започна да посещава срещи на „Анонимните алкохолици“. Първоначално ходеше пет вечери в седмицата, постепенно посещенията се разредиха и стигнаха до едно на седмица, а преди три месеца той стана ментор. Всяка сутрин се срещаше на закуска с трийсет и четири годишен, наскоро развел се служител в банка, който, за разлика от Франк, не можеше да откаже пиенето. До този момент Аманда така и не можеше да повярва, че той ще се справи за по-дълъг период от време.

Нямаше съмнение, че и Джаред, и момичетата спечелиха от разведрената атмосфера в къщи. Неотдавна на Аманда дори й хрумна, че може би ще има ново начало за тях двамата. Случваше се да се засмеят, когато са заедно. Всеки петък по препоръка на терапевта си ходеха на „среща“ — само двамата. И макар в началото да се чувстваха малко неудобно, знаеха, че е важно. Постепенно започнаха да се опознават отново — от години не бяха разговаряли.

Имаше нещо удовлетворяващо в новите им отношения, макар Аманда да знаеше, че връзката им никога няма да върне предишната си страст. Но Франк и в началото не беше склонен към голяма страст и това не я тревожеше. В крайна сметка тя познаваше любовта, в името на която си струва да рискуваш всичко, рядка любов — като това да надникнеш в небесата.

Две години. Две години бяха минали от уикенда, който прекара с Досън Коул. Две дълги години, откакто Морган Танър й бе позвънил, за да й каже, че той е загинал.

Аманда пазеше писмата, снимката на Тък и Клара и четирилистната детелина на дъното на едно от чекмеджетата си, където Франк никога не би погледнал. От време на време, когато бе особено тъжна и чувстваше загубата на Досън особено силно, тя ги изваждаше. Четеше и препрочиташе писмата, докосваше детелината и се питаше какво бяха те един за друг през тези два дни. Бяха влюбени, а не бяха любовници, бяха едновременно приятели и непознати, минали бяха толкова много години. Страстта им обаче беше истинска и несъмнена, също като земята, на която стъпваха.

Миналата година, няколко дни след годишнината от смъртта на Досън, тя отиде в Ориентъл. Отби се на гробището и отиде до самия му край, където на леко възвишение растеше малка група дървета. Там лежеше Досън, далеч от починалите от семейство Коул, но и още по-далеч от гробовете на семействата Бенет или Кулиър. Докато стоеше пред простия камък и съзерцаваше пресните лилиуми, които някой беше оставил, Аманда си представи, че ако по една случайност след време бъде погребана в това гробище, може би душите им в крайна сметка ще се срещнат, така както това се случи в реалния живот.

На излизане реши да се отбие и на гроба на доктор Бонър заради Досън. Там завари същите лилиуми, които бе видяла на гроба на Досън. Очевидно заслугата и за двата букета беше на Мерилин Бонър заради онова, което Досън бе направил за сина й. Аманда не успя да сдържи сълзите си и тръгна към колата.

Времето не бе изтрило по никакъв начин спомена й за Досън, напротив, чувствата й се задълбочиха. По някакъв странен начин обичта му й беше дала сили да издържи трудните две години.

Сега, седнала на стола на верандата на собствения си дом, тя съзерцаваше как косите лъчи на късното следобедно слънце се провират между клоните и листата. Притвори очи и насочи мислите си към Досън, изпращайки му посланието си. Помнеше усмивката му и усещането от докосването на неговата ръка, помнеше всяка минута от двата дни, които прекараха заедно. Да забрави него или тези два дни щеше да е истинско предателство, а ако имаше нещо, което Досън заслужаваше, то това беше лоялност, същата онази лоялност, която той бе показал през дългите години на раздяла. Беше го обичала на младини, после отново и нищо нямаше да промени това. Нима Досън не промени живота й, за да поеме в посока, която тя не беше предполагала, че е осъществима.

Аманда сложи лазанята във фурната и тъкмо разбъркваше салатата, когато Анет се прибра. Минути след нея си дойде и Франк. Целуна я леко по бузата и отиде да се преоблече. Не спирайки да бърбори какво са правили двете с приятелката й, Анет се зае с украсата на тортата.

След малко се появи и Джаред с трима приятели. Изпи чаша вода и влезе в банята за бърз душ, докато момчетата се настаниха в бърлогата на приземния етаж и се заловиха с видеоигрите.

Само половин час по-късно Лин връхлетя с две приятелки. Младите инстинктивно се насочиха към кухнята, момчетата започнаха да флиртуват и да подхвърлят, че може да продължат заедно вечерта. Щом Франк се появи, Анет го прегърна и започна да го умолява да я заведе на някакъв момичешки филм. С диетична кола в ръка той заяви, че е готов да я заведе на кино, но само ако във филма има оръжия и експлозии, което предизвика фонтан от пискливи подвиквания от страна на момиченцето.

Аманда наблюдаваше с разсеяна усмивка. Събирането на цялото семейство за вечеря не беше нещо обичайно в последно време, но пък и не чак толкова рядко, че да започне да се тревожи. Присъствието на приятелите на децата само щеше да вдъхне свежа струя.

Тя си наля чаша вино, измъкна се на задната тераса и се загледа в две птички кардинал, които подскачаха от клон на клон.

— Идваш ли? — попита Франк от прага на вратата зад нея. — Населението взе да става неспокойно.

— Започвайте. Ще дойда след минута.

— Да ти приготвя ли чиния?

— Би било чудесно — кимна тя. — Благодаря ти. Но нека първо те си сипят.

Франк влезе вътре и тя видя през прозореца как той се отправя към трапезарията.

Някой отново отвори вратата зад нея.

— Хей, мамо? Добре ли си?

Гласът на Джаред я накара да се обърне.

— Да, добре съм.

Той пристъпи напред и затвори тихо вратата зад себе си.

— Сигурна ли си? Имам чувството, че нещо те тревожи.

— Само съм малко уморена — усмихна се тя. — Къде е Лорън?

— Ще пристигне всеки момент. Отскочи до тях да си вземе душ.

— Хареса ли й?

— Така мисля. Успя да уцели топката веднъж и беше много щастлива.

Аманда го изгледа. Раменете, вратът, лицето. Все още виждаше в него малко момче.

— Знаеш ли — колебливо подхвана той, — мислех си дали можеш да ми помогнеш за нещо. — Подритна камъче на пода на верандата. — Искам да изпратя писмо на семейството на онзи човек. Просто да им благодаря, нали разбираш? Ако не беше той, нямаше да бъда тук сега.

Аманда сведе поглед.

— Естествено е да искаш да научиш кой е бил донорът на твоето сърце. Но знаеш, че тази информация е поверителна, той би трябвало да е анонимен и за това си има сериозни основания.

В думите й имаше голяма доза истина, макар нещата да не стояха точно така.

— Така си и помислих — натъжи се Джаред. — Единственото, което разбрах, беше, че е бил на четирийсет и две, когато е починал. Мислех си, че е интересно да разбера що за човек е бил.

Мога да ти кажа много по този въпрос, помисли Аманда. Много, много повече. Веднага след разговора с Морган Танър тя се бе обадила тук-там, за да види дали подозренията й ще се потвърдят. Беше разбрала, че след като в понеделник вечерта лекарите се убедили, че няма шанс Досън да се възстанови, те изключили животоподдържащата апаратура. Разбрали, че е подписал съгласие да стане донор на органи.

Отдавна знаеше, че Досън е спасил живота на Алан, но бе дал живот и на Джаред. А това значеше много за нея — на практика всичко. Дадох ти най-доброто от себе си, беше й казал веднъж. Всеки удар на сърцето на нейния син го потвърждаваше.

— Ела да те прегърна, преди да влезем — промълви тя.

Момчето завъртя очи смутено, но все пак разтвори ръце.

— Обичам те, мамо — прошепна то.

— И аз те обичам.

Аманда затвори очи, усетила ритмичните удари в гърдите му.