7

Когато Досън се върна от сутрешния крос, някои от гостите в пансиона вече пиеха кафе в трапезарията и преглеждаха сутрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Докато се качваше по стъпалата към стаята си, той долови аромат на бекон с яйца откъм кухнята. Взе си душ, нахлузи дънки и фланелка с къси ръкави и слезе в трапезарията.

Повечето посетители вече бяха приключили със закуската, затова той седна сам до една маса. Въпреки кроса не беше много гладен, но собственичката Алис Ръсел, жена на около шейсет, преселила се след пенсионирането в Ориентъл, напълни чинията му и той усети, че тя ще е много разочарована, ако не изяде всичко. Напомняше му на грижовна баба, за което допринасяше престилката отпред и домашната роба на квадрати под нея.

Разказа му, че като повечето хора в града, двамата с мъжа й избрали Ориентъл заради пристанището и лодките. Но мъжът й взел да се отегчава и накрая решили да купят пансиона заедно с бизнеса преди няколко години. Обръщаше се към него с „мистър Коул“, очевидно нямаше представа за славата на семейството му, защото не реагира, когато й довери, че е израснал в този град. Ясно беше, че не се е сляла напълно с обстановката.

Семейството му обаче все още беше в града. Забеляза Аби пред магазина и щом зави зад ъгъла, се понесе към пансиона, като подбираше главните артерии. Най-малко искаше да си има неприятности със семейството, особено с Тед и Аби, въпреки предчувствието, че едва ли ще се размине така лесно с тях.

И все пак имаше нещо, което му предстоеше да направи. След като се нахрани, взе букета, който бе поръчал да доставят в пансиона, и се качи в колата под наем. Поглеждаше от време на време в огледалото за задно виждане, за да се увери, че не го следят. Стигна гробището и намери гроба на доктор Дейвид Бонър.

Както се надяваше, мястото беше безлюдно. Остави цветята и мислено прочете кратка молитва за семейството на загиналия. Всичко това му отне само няколко минути и той пое обратно към пансиона. Остави там колата и вдигна глава. Чистото от облаци небе се бе ширнало до хоризонта, а въздухът вече беше топъл. Сутринта наистина бе твърде хубава, за да я пропусне, и Досън реши да върви пеша.

Слънчевите лъчи си играеха с водата на Нюс и той побърза да сложи тъмните очила. Огледа района, докато пресичаше улицата. Магазините бяха отворени вече, но по тротоарите не се виждаха хора. Запита се как издържа малкият им бизнес.

Хвърли поглед към часовника си и видя, че му остава половин час до срещата при адвоката. Недалеч от мястото, където беше застанал, забеляза кафене, покрай което бе минал сутринта по време на кроса. Нямаше нужда от повече кафе, но реши да си купи бутилка минерална вода. Лекият вятър раздвижи листата на дърветата и летящата врата на заведението. В същия миг в рамката й застана позната фигура и той се усмихна широко.

Аманда стоеше пред бара на „Бийнс“ и сипваше сметана и захар в чашата етиопско кафе, което си беше поръчала. Заведението, преустроена малка жилищна сграда с изглед към пристанището, предлагаше около двайсет различни вида кафе и превъзходни сладкиши, ето защо при всяко посещение в Ориентъл Аманда обичаше да се отбива тук. Това беше мястото, освен „Ъруинс“, където местните жители обменяха информация за събитията в града. Зад гърба й се водеха оживени разговори. Сутрешният прилив от посетители бе отминал, но в кафенето все още имаше повече хора, отколкото беше очаквала. Откакто бе влязла вътре, двайсет и няколко годишното момиче зад бара не спираше да изпълнява поръчки.

Аманда изпитваше крещяща нужда от едно силно кафе. Тазсутрешната размяна на реплики с майка й я разлюля. Докато си взимаше душ, й хрумна да се върне в кухнята и да проведе сериозен разговор с Евелин. Вече вън от банята, размисли. Макар винаги да се беше надявала, че майка й все някога ще стане онази майка, изпълнена със съчувствие и разбиране, за каквато бе мечтала, не беше лесно да си представи колко потресена и разочарована би била тя, ако дъщеря й само спомене името на Досън. Тирадата непременно щеше да започне, да се занижат добре познатите гневни, наситени с наставления монолози, които Аманда до болка познаваше от юношеските си години. Не биваше да забравя, че майка й беше жена от друго време със съвсем други ценности. Решенията бяха добри или лоши, изборите правилни или грешни, а някои граници не бива да се прекрачват! Съществуваха неподлежащи на обсъждане правила за поведение. Отдавна знаеше в какво вярва майка й. Тя държеше на чувството за отговорност, вярваше в това, че човек трябва да носи последствията от решенията си, и не търпеше хленченето.

Аманда си даваше сметка, че във всичко това няма нищо лошо, самата тя бе възприела част от тази философия по отношение на децата си и виждаше, че дава резултат. Разликата бе в това, че майка й изглеждаше винаги абсолютно сигурна във всичко. В това коя е тя самата и в изборите, които прави, сякаш животът е песен и единственото, което се иска от теб, е да следваш ритъма й и само така всичко ще върви по план. Аманда си мислеше често, че майка й няма не само никакви колебания, но и угризения.

Само че дъщеря й беше различна. Освен това не можеше да забрави безсърдечното й поведение при болестта и последвалата смърт на Беа. Изказа колко съжалява, разбира се, стоя при тях, за да се грижи за Лин и Джаред при множеството им посещения в Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“. Дори сготви няколко пъти през седмиците, които прекара с тях след погребението. Аманда така и не успя да проумее стоическото приемане на тревогата и скръбта, нито пък лекцията, която майка й произнесе само три месеца след смъртта на Беа за това, че е крайно време да се вземе в ръце, да престане да се самосъжалява. Сякаш загубата на момиченцето й беше нещо подобно на раздяла с гадже. И до днес, когато се сетеше за ония години, прилив на гняв обземаше Аманда, стигаше и дотам да се пита дали Евелин изобщо е способна на съчувствие.

Тежка въздишка се откърти от гърдите й. За кой ли път си напомни, че светът на майка й е различен, че тя никога не е била в колеж, никога не е живяла извън Ориентъл и е възможно това да е причината. Приема нещата такива, каквито са, защото няма с какво да ги сравни. От малкото, което бе чувала за детството на майка си, в семейството им никога не е имало прояви на сърдечност. Всъщност кой знае? Със сигурност знаеше обаче, че довери ли се повече от необходимото на Евелин, това ще доведе само до неприятности, а не беше готова да ги посрещне точно сега.

Докато слагаше капачето на картонената чаша, телефонът иззвъня в джоба й. Погледна екрана и видя, че Лин я търси. Излезе пред вратата на кафенето и няколко минути побъбри с дъщеря си. След това потърси Джаред на мобилния му телефон и очевидно го събуди, ако се съдеше по сънливия глас на момчето. Преди да затвори, синът й каза, че с нетърпение очаква да се видят в неделя. Щеше й се да може да чуе и Анет, но знаеше, че детето се забавлява в летния лагер.

След кратко колебание позвъни и в кабинета на Франк. Не беше успяла да го направи по-рано сутринта въпреки подхвърлянията на майка си. Както обикновено се наложи да почака няколко минути, за да приключи той с поредния пациент.

— Хей, здрасти! — поздрави Франк.

От разговора им пролича, че не помни да е звънял предишната вечер. Въпреки това сякаш се радваше да чуе гласа й. Попита как е майка й. Аманда му каза, че ще ходят на вечеря заедно, а той сподели, че имал намерение да отиде на голф в неделя сутрин с Роджър, стар негов приятел, и може би след това ще гледат мача на „Брейвс“ в клуба. Аманда от опит знаеше, че такива събирания обикновено включват сериозно напиване, но потисна надигналия се яд, знаейки също така, че и да направи негативен коментар, това само ще влоши нещата. Франк попита за погребението и какво смята да прави по-нататък през деня. Тя отговори съвсем честно, че все още не знае нищо определено, но усети, че се стреми да избегне споменаването на името на Досън. Нямаше сигнал Франк да е доловил нещо и двамата затвориха.

Аманда обаче изпита леко чувство на вина. И заедно с гнева това я накара да се почувства доста напрегната.

Досън изчака в сянката на магнолията Аманда да пусне телефона в чантата си. Стори му се, че долови нервна тръпка по лицето й, но много скоро тя намести презрамката на чантата на рамото си и изражението й отново стана неразгадаемо.

Също като него бе с дънки и когато тръгна към нея, не можеше да не отбележи, че тюркоазният цвят на блузата й подчертава цвета на очите й. Очевидно се беше замислила, защото видимо се сепна, когато го позна.

— Здравей! — поздрави я той широко усмихнат. — Не очаквах да те видя тук. — Застана до нея и проследи с поглед как тя прокарва ръка по вързаната си на тила коса. — Исках да си купя вода преди срещата ни.

— Защо не и кафе? — направи тя жест към вратата зад нея. — Тук правят най-доброто в града.

— Вече пих на закуска.

— В „Ъруинс“ ли ходиш? Тък се кълнеше в това място.

— Не, хапнах в пансиона, в който съм отседнал. Закуската е включена в цената на стаята и Алис се беше приготвила както трябва.

— Алис ли?

— Супермоделка, която държи пансиона. Но нямаш основание за ревност.

— Не се съмнявам. Как прекара сутринта?

— Добре. Потичах здраво и видях промените.

— Е, и?

— Имах усещането, че се връщам в стар пашкул. Почувствах се като Майкъл Фокс в „Завръщане в бъдещето“.

— Това е едно от очарованията на Ориентъл. Когато си тук, е лесно да си представиш, че останалият свят не съществува, и дори проблемите ти някак се отдалечават.

— Думите ти звучат, сякаш си член на Търговската камара.

— Това е моето очарование.

— Освен многото други — уточни той.

Докато го произнасяше, тя долови настойчивия му поглед. Не беше свикнала да я гледат така — в повечето случаи оставаше невидима, докато изпълняваше всекидневните си задължения, и преди да завърши самоанализа си, тя го чу да казва:

— Ще вляза да си взема една вода, ако нямаш нищо против.

Той влезе и през открехнатата врата Аманда видя как хубавичката касиерка му хвърля погледи крадешком. Докато Досън взимаше водата от хладилника в дъното на помещението, момичето бързо се огледа в огледалото зад бара, след което го дари с приятелска усмивка. Аманда извърна лице, преди той да види, че го наблюдава.

Минута след това Досън излезе навън, разменил последен поглед с момичето. Аманда се стараеше да удържи усмивката си и двамата поеха към място, откъдето имаше по-добър изглед към яхтеното пристанище.

— Момичето в кафенето флиртуваше с теб — обади се тя по едно време.

— Просто беше любезна.

— Беше очевидно.

Досън сви небрежно рамене, докато отвинтваше капачката на бутилката.

— Всъщност не ми направи впечатление.

— Не е възможно!

— Бях се замислил за нещо друго.

От начина, по който подхвърли думите, тя усети, че той ще продължи, затова реши да изчака.

— Видях Аби тази сутрин — рече той, присвивайки очи. — Докато тичах по улиците.

Аманда цялата се стегна.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Не забравяй, че е мой братовчед.

— И какво стана?

— Нищо.

— Засега това е добре, нали?

— Не съм сигурен още.

— Какво значи това?

Досън не бързаше да отговори. Предпочете да отпие малко вода, а в това време тя почти чуваше как се въртят зъбчатите колелета на мозъка му.

— Имам предвид, че трябва да стоя колкото може по-далеч от погледите им. А появят ли се, няма да имам избор.

— Може и нищо да не предприемат.

— Възможно е — кимна той. — Засега няма никакви сигнали от тях. — Решил да смени темата, продължи: — Как мислиш, за какво ще говори с нас господин Танър? Беше доста загадъчен при последния ни разговор. А и нищо не ми каза за погребение.

— И с мен не беше много словоохотлив. Двете с майка ми говорихме нещо подобно тази сутрин.

— Така ли? Как е майка ти?

— Разстрои се, че е пропуснала партията си бридж снощи. Но за да се утеши, успя да ме убеди да отидем на вечеря днес у една нейна приятелка.

— Което значи, че си свободна дотогава? — усмихна се той.

— Защо? Имаш ли нещо предвид?

— Нека първо да чуем какво ще каже господин Танър. Май е време да тръгваме. Офисът му е съвсем близо, зад ъгъла.

Аманда провери дали капачката на чашата й е здраво закрепена и поеха по тротоара, търсейки сенките на дърветата.

— Спомняш ли си кога за първи път ме попита дали можеш да ми купиш сладолед? — попита тя. — Онзи първи път.

— Така и не разбрах защо каза „да“.

— Заведе ме в дрогерията, онази до стария фонтан, с дългия щанд — продължи Аманда, правейки се, че не чува последната му забележка. — И двамата си взехме сладолед с фъч. Приготвяха ги на място и не помня да съм яла толкова вкусен сладолед след това. Не разбрах защо разрушиха дрогерията.

— Кога?

— Не мога да кажа точно. Може би преди шест или седем години. При едно от идванията ми тук изведнъж забелязах, че я няма. Натъжих се. Водех там децата, когато бяха малки. Много се забавляваха.

Той се опита да си представи как тя седи с децата си в старото заведение, но лицата на хлапетата му се губеха. На кого ли приличаха? На нея или на баща си? Дали бяха сърдечни като нея, също толкова щедри по душа?

— Мислиш ли, че би им харесало да растат на място като Ориентъл? — попита Досън.

— Със сигурност, докато са малки. Градчето е красиво, с много места за игра и разходки. Поотраснат ли обаче, не им стига.

— Както и на теб.

— Именно. Нямах търпение да се махна. Ако си спомняш, подадох документи в Университета в Ню Йорк и колежа в Бостън, само за да мога да живея в голям град.

— Сякаш бих могъл да забравя. Всички тези градове ми се струваха на края на света.

— Баща ми е учил в „Дюк“. Като дете слушах непрестанно за този университет, гледахме всички мачове на отбора им по бейзбол. Някак се подразбираше, че ще продължа да уча там. Оказа се, че изборът е наистина добър, защото мястото е чудесно, образованието — също, а и създадох много приятелства. Може да се каже, че и пораснах. Не мисля, че щеше да ми хареса да живея в Ню Йорк или Бостън. Продължавам в сърцето си да съм дете на малкия град. Обичам, докато заспивам, да чувам песента на щурците.

— В такъв случай в Луизиана ще ти хареса. Тя е световната столица на буболечките.

Аманда се усмихна и отпи от чашата си.

— А помниш ли как отидохме до брега на океана, преди да удари ураганът Даяна? Колко те молих да отидем с колата, а ти се мъчеше да ме разубедиш.

— Мислех, че си откачила.

— Въпреки всичко ме закара. Защото те помолих. Вятърът беше толкова силен, че не можехме да излезем от колата, вълните… Те бяха ужасяващи. Гребените стигаха до хоризонта, а ти ме стискаше за ръката и се мъчеше да ме накараш да се приберем в колата.

— Не исках да пострадаш.

— Там на платформите виждал ли си подобни бури?

— Не чак толкова често, колкото си мислиш вероятно. Евакуират ни, ако сме на пътя на бурята.

— Винаги ли?

— Метеоролозите бъркат понякога — сви той рамене. — Случвало се е да попаднем в периферията и е доста изнервящо. Вятърът ни подмята като дъсчица и трябва да се свиеш в трюма и да чакаш с пълното съзнание, че няма кой да дойде в подобно време, за да те измъкне. Виждал съм мъже направо да се побъркват от страх.

— Мисля, че и аз бих се побъркала.

— Добре се държа при приближаването на Даяна.

— Само защото ти беше с мен — отбеляза съвсем сериозно Аманда и забави крачка. — Бях сигурна, че стига да си до мен, нищо няма да ми се случи. Винаги съм се чувствала в безопасност, когато си наблизо.

— Дори когато баща ми идваше в работилницата на Тък за парите ми?

— Дори тогава. Роднините ти никога не са ме карали да се страхувам.

— Късметлийка.

— Не знам. Докато бяхме заедно, се случваше да срещна някого от тях на улицата. Подсмихваха се, но с нищо не ме притесняваха. А по-късно, когато идвах тук и Тед вече беше зад решетките, срещах Аби и баща ти, но се държаха на разстояние. Мисля, че знаеха какво ще им се случи, ако ми направят нещо. — Тя спря под сянката на поредното дърво и го погледна в очите. — Ето защо никога не съм се страхувала. Никога. Имах теб.

— Надценяваш ме.

— Така ли? Искаш да кажеш, че щеше да ги оставиш да ме изплашат или да ми посегнат?

Досън нямаше отговор. По изражението на лицето му личеше, че е била права.

— Винаги са се бояли от теб. Дори Тед. Не само аз, и те те познават достатъчно добре.

— И ти ли се страхуваш от мен?

— Нямах това предвид — отвърна тя. — Знаех, че ме обичаш и си готов на всичко за мен. Точно затова и толкова много ме заболя, когато прекрати връзката ни. Дори тогава си давах сметка колко изключителна е тази любов. Малко са щастливците, които имат късмет да я изпитат.

Сякаш за част от секундата Досън загуби дар слово.

— Съжалявам, наистина — промълви той най-сетне.

— Аз също — въздъхна Аманда и дори не се постара да прикрие тъгата си. — Не забравяй все пак, че съм една от късметлийките.

Пристигнаха в офиса на Морган Танър и седнаха в малката приемна с ожулено от посетителите и времето чамово дюшеме, масички, отрупани със стари списания, и протрити стари кресла. Рецепционистката, твърде възрастна жена, четеше някакъв роман. Очевидно нямаше много работа. През десетте минути, които прекараха в чакане, телефонът не звънна нито веднъж.

Най-накрая вратата се отвори и достолепен мъж в напреднала възраст, с ослепително бяла коса, рунтави вежди и поизмачкан костюм застана в рамката на вратата.

— Аманда Ридли и Досън Коул, предполагам — вместо поздрав рече той и ги покани с жест в кабинета си. Здрависа се и с двамата и продължи: — Бих искал да изкажа искрените си съболезнования за загубата ви. Сигурно ви е трудно.

— Благодаря — обади се Аманда.

Досън кимна мълчаливо.

Танър им посочи два тапицирани с кожа стола с високи облегалки.

— Моля, седнете. Няма да ви бавя много.

Кабинетът по нищо не приличаше на приемната — по дървените рафтове с цвят махагон бяха подредени десетки книги по право. Прозорецът гледаше към улицата. Върху тежкото бюро с красиви резбовани фигури в четирите ъгъла бе запалена лампа, която напомняше на тези от „Тифани“. В центъра с лице към двата стола се виждаше дървена кутия.

— Моля да ме извините за закъснението, но ме задържаха на телефона — не спираше да говори адвокатът, докато подреждаше листовете върху бюрото си. — Вероятно се питате защо е цялата тази тайнственост, но такова бе изричното желание на Тък. Много държеше на това, очевидно е имал своите основания. — Мъжът ги изгледа изпитателно изпод вежди. — Предполагам, и двамата го познавате добре.

Аманда хвърли кос поглед към Досън, докато Танър заемаше мястото си и извади някаква папка.

— Много ви благодаря, че и двамата успяхте да дойдете. Слушах го как говори за вас и съм сигурен, че и той оценява точността ви. Убеден съм, че имате въпроси, така че най-добре да започваме. — Лицето му изгря за кратко в усмивка и разкри два реда изненадващо бели и равни зъби. — Както ви е известно, тялото на Тък бе намерено във вторник сутринта от Рекс Ярбъроу.

— Кой? — не се сдържа Аманда.

— Пощаджията. Оказа се, че имал ангажимента редовно да проверява как е Тък. Когато почукал на вратата и никой не отговорил, той влязъл, защото не било заключено. Намерил Тък в леглото му. Позвънил на шерифа, за да потвърди, че е починал от естествена смърт. Сетне шерифът се обади на мен.

— Как е знаел, че трябва да ви се обади? — попита Досън.

— Тък го предупредил, че аз съм изпълнител на завещанието му и трябва да ми съобщят, когато почине.

— Излиза, че е имал предчувствие или е знаел, че краят му наближава.

— Така е — съгласи се Танър. — Тък Хостетлър беше възрастен човек и не се страхуваше да погледне реалностите на напредналата си възраст. Искрено се надявам и аз да съм толкова решителен и организиран, когато моето време настъпи.

Аманда и Досън се спогледаха, но нищо не казаха.

— Посъветвах го да ви съобщи последното си желание, но той държеше да го запази в тайна. Нямам представа за причината. Едно беше ясно, че е изключително привързан и към двамата.

— Знам, че не е от голямо значение — наклони се леко напред Досън, — но бихте ли ми казали как се запознахте?

Танър кимна, сякаш беше очаквал подобен въпрос.

— Запознах се с него преди осемнайсет години, когато си купих класически модел „Мустанг“ и поисках той да го реставрира. По това време бях партньор в голяма правна фирма в Роли. Бях и лобист, ако трябва да съм съвсем честен. Занимавах се много с проблеми на земеделието. С две думи, останах в града, за да видя как вървят проектите ми. Бях чувал за Тък и с известно притеснение му поверих колата си. Постепенно се опознахме и след време установих, че животът в града ми допада. Когато след няколко седмици дойдох да си прибера колата, той ми поиска значително по-малко пари, отколкото очаквах, а работата му беше перфектна. Последваха петнайсет много интензивни години. Изведнъж се почувствах напълно изчерпан и реших да се пенсионирам и да се преместя тук. След около година отворих този офис. Работата не е много, най-вече завещания и изповядване на сделки с имоти от време на време. Нямам нужда от работа, но пък ми запълва деня. А и жена ми се радва, че от време на време ме няма в къщи. Една сутрин срещнах Тък в „Ъруинс“ и му казах, че винаги съм насреща, ако има нужда от нещо. Миналия февруари, за моя огромна изненада, той се появи в офиса ми.

— И защо точно вие…

— Останах с впечатлението, че не иска да възложи завещанието си на някого, който е от дълги години в града. Нямаше голямо доверие в запазването на професионалната тайна въпреки уверенията ми, че това е задължително. Има ли нещо друго, което бих могъл да ви разясня?

Аманда поклати глава отрицателно. Адвокатът премести листата към себе си и сложи очилата за четене.

— Тогава да започваме. Тък остави инструкции как да процедирам като изпълнител на неговата воля. Трябва да знаете, че той държеше да няма традиционно погребение. Ето защо след неговата смърт организирах кремация в сроковете, които той посочи. Тък Хостетлър беше кремиран вчера. — Танър докосна кутията върху бюрото, с което даде да се разбере, че там е прибрана пепелта на Тък.

— Но ние пристигнахме вчера — пребледня Аманда.

— Известно ми е, но инструкциите бяха такива.

— Не е искал да присъстваме, така ли?

— Не искаше никой да присъства.

— Но защо?

— Единственото, което имам право да ви кажа, е, че това бе изричното му желание. Предполагам, че не е искал да ви разстройва. — Той вдигна лист от купчината пред себе си. — Само цитирам: „Не искам моята смърт да е тежест за тях“.

Танър свали очилата, облегна се назад и погледна посетителите си — очевидно за да провери реакцията им.

— С две думи — няма да има погребение? — попита Аманда.

— Не и в традиционния смисъл.

Аманда извърна поглед към Досън, после отново го върна към Танър.

— Защо тогава е поискал да дойдем?

— Пожела да ви повикам, за да свършите нещо за него, нещо много по-важно от самата кремация. Да разпръснете праха му на специално за него място, което, както разбирам, никой от вас не е посещавал.

Аманда веднага се сети за какво става дума.

— Вилата му във Вандъмиър.

— Точно така — кимна Танър. — Утре, което и време да изберете, ще бъде много подходящо. Ако за вас не е удобно, ще се погрижа. Трябва да отида там така или иначе.

— Утре е добре — прие Аманда.

— Ето адреса — вдигна Танър един лист. — Позволих си да опиша как се стига до там. Не е лесно. Освен това Тък ме помоли да ви предам и това — и той показа три запечатани плика. — Ще видите, че върху два са написани вашите имена. Поиска да прочетете на глас онова, което е написано в третия, ненадписан, преди церемонията.

— Церемонията ли? — повтори Аманда.

— Имах предвид разпръскването на праха. — Мъжът подаде пликовете и листа с указанията. — Естествено, можете да добавите нещо от вас.

— Благодаря — рече Аманда и пое пликовете. Сториха й се необикновено натежали от тайнственост. — А другите два?

— Предполагам, ще можете да ги отворите и да прочетете съдържанието след това.

— Предполагате ли?

— Тък не даде специални разпореждания, с изключение на това, че първо трябва да отворите ненадписания. Тогава ще разберете кога да отворите другите.

Аманда прибра пликовете в чантата си, все още не можеше да подреди мислите си. Досън изглеждаше не по-малко объркан.

— Други въпроси? — попита адвокатът.

— А уточни ли къде точно във Вандъмиър иска да бъде разпръснат прахът?

— Не.

— А как ще разберем, след като не сме били там?

— Точно този въпрос зададох и аз, но очевидно Тък беше сигурен, че сами ще се сетите какво да правите.

— А спомена ли някакъв час или част от деня?

— Остави на вас да решите. За едно обаче беше категоричен — държеше церемонията да бъде запазена в тайна. Помоли ме да се погрижа никаква информация за смъртта му да не излезе във вестника. Не желае никой друг, освен нас тримата да знае. Следвам инструкциите му, доколкото се простират възможностите ми. За съжаление слуховете вече плъзнаха въпреки старанието ми.

— А каза ли защо?

— Не — отговори Танър. — А и не попитах. По онова време усетих, че и да направя опит да разбера, той нямаше да ми каже. — Мъжът се мъчеше да разбере по изражението на посетителите си дали имат други въпроси. Тъй като и двамата мълчаха, той отново отвори папката пред себе си. — Да минем към недвижимата му собственост. Известно ви е, че Тък няма живи роднини. Имайки предвид скръбта ви в този момент, може да не е много подходящо да обсъждаме този въпрос, но той пожела да го направим, докато сте тук. Имате ли нещо против? — Видя как и двамата кимнаха в знак на съгласие и продължи: — Състоянието му не е голямо — собственик е на малък имот и на няколко неголеми банкови сметки. Все още обработвам сумите, но засега трябва да знаете най-важното: Тък моли да си вземете нещо от личните му вещи за спомен. Ако между вас възникне спор, ще трябва да го решите сами. Ще обработвам документите още няколко месеца, но в основни линии остатъкът от състоянието му ще бъде продаден и сумата ще бъде преведена на Център за раковоболни деца към Университета „Дюк“. — Танър се усмихна на Аманда. — Той смяташе, че за вас е важно да го знаете.

— Не знам какво да кажа. — Аманда усети мълчаливото любопитство на Досън до себе си. — Много щедро от негова страна. — Беше развълнувана повече, отколкото искаше да признае. — Той със сигурност е знаел колко много значи това за мен.

Адвокатът кимна и пререди отново листовете пред себе си. Най-сетне вдигна глава.

— Мисля, че това е всичко. Освен ако не искате да попитате още нещо.

Аманда и Досън се изправиха, за да се сбогуват. Досън взе кутията от бюрото и последва Аманда към вратата на кабинета. Танър се изправи, но не понечи да ги изпрати.

— Господин Танър? — обърна се Досън вече при вратата.

— Да?

— Споменахте нещо, което бих искал да уточним.

— Така ли?

— Казахте, че най-добре е това да стане утре. Имахте предвид не днес, така ли?

— Именно.

— Имате ли обяснение?

— Съжалявам — отвърна Танър и премести затворената папка към ъгъла на бюрото си. — Но нямам такова.

— Какво беше всичко това? — попита Аманда.

Вървяха към колата й, паркирана недалеч от кафенето. Досън пъхна ръка в джоба си замислено.

— Имаш ли планове за обяд?

— Няма ли да отговориш на въпроса ми?

— Не знам какво да мисля. Танър не отговори на моя въпрос.

— Защо изобщо го зададе?

— Защото съм любопитен човек. Винаги всичко ме е интересувало.

— Не — отсече Аманда, докато пресичаше улицата. — Не съм съгласна. Според мен ти живееш живота си, като стоически приемаш всичко, което той ти сервира. Но знам чудесно какво правиш.

— И какво е то?

— Опитваш се да смениш темата.

Без дори да се опитва да отрече, Досън нагласи по-добре кутията под мишницата си.

— Ти също не отговори на моя въпрос.

— Кой по-точно?

— Попитах те имаш ли планове за обяд. Ако си свободна, предлагам да отидем на едно страхотно място.

В първия миг тя се поколеба, сещайки се за клюкарите в малкия град, и както обикновено, Досън се досети за причината за нерешителността й.

— Имай ми доверие — обади се той. — Знам къде да отидем.

След половин час седяха на тревата край малкия приток на реката пред къщата на Тък върху одеяло, което Аманда извади от шкафовете вътре. По пътя насам Досън купи сандвичи от „Бранлис Вилидж“ и няколко бутилки вода.

— Как разбра? — попита тя, спонтанно връщайки се към стенографския им начин на общуване от младежките години. В онова време те общуваха почти без думи. Достатъчен бе незначителен жест или поглед, и другият знаеше за какво иде реч, какво мисли или чувства този до него.

— Майка ти и всички останали продължават да живеят в града. Ти си омъжена, а аз съм човек от твоето минало. Не е толкова трудно да се досетя, че да ни видят заедно не е най-добрата идея.

Аманда мислено му благодари за разбирането, но докато той вадеше сандвичите от опаковката, тя изпита известно чувство на вина. Напомни си, че те само обядват, но това не беше цялата истина и тя го знаеше.

Досън с нищо не показа, че е доловил угризенията й.

— С пилешко или с пуешко? — попита той, протягайки и двата сандвича, за да си избере.

— Все едно — отговори тя. — По-скоро с пилешко.

Той й подаде пакетчето заедно с бутилка вода. Тя оглеждаше пейзажа, наслаждавайки се на тишината. Тънки прозрачни облаци се носеха над главите им, а близо до къщата две катерички се гонеха по обраслия с мъх ствол на дебел дъб. На отсрещния бряг на притока върху потопено във водата дърво се припичаше на слънце костенурка. Аманда беше израснала тук и въпреки това всичко наоколо й се струваше някак непознато, светът бе съвършено различен от този, в който живееше сега.

— Какво ще кажеш за срещата при адвоката? — обади се Досън.

— Видя ми се почтен човек.

— Имаш ли представа за какво се отнасят писмата, които Тък е написал за нас?

— Не, никаква.

Докато развиваше своя сандвич, Досън кимна замислено.

— А за Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“?

— Казах ти, че работя там като доброволка — побърза да уточни тя, мислейки естествено за Беа. — Понякога набирам и средства за тях.

— Така е, но не спомена къде точно в болницата работиш.

Сандвичът му, макар и разопакован, бе още недокоснат.

Тя много добре разбра неизказания въпрос и знаеше, че той чака. Развинти разсеяно капачката на шишето с вода.

— Двамата с Франк имахме още едно дете — момиченце, което се роди три години след Лин. — Замълча, за да събере сили, макар да знаеше, че когато разказва на Досън, няма да изпита болката и тревогата, които преживяваше, когато разговаряше с други на тази тема. — На осем месеца установиха, че има тумор в мозъка. Не можеше да се оперира и въпреки невероятните усилия на чудесен екип от лекари и всички от Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“, дъщеря ни почина шест месеца по-късно. — Погледът й се плъзна по бреговете на тесния приток и отново я обзе познатата неизличима болка и тъга.

— Как се казваше? — попита Досън тихо и стисна пръстите на ръката й.

— Беа.

Двамата мълчаха дълго и само звуците на бълбукащата в краката им вода и шумът на листата нарушаваха тишината. Аманда не изпитваше нужда да говори, а и Досън не го очакваше от нея. Тя знаеше, че той е съвсем наясно какво изпитва и че го боли дори само поради факта, че не може да й помогне.

След като хапнаха, събраха остатъците от импровизирания пикник, вдигнаха одеялото и се отправиха към къщата. Досън влезе след Аманда и видя, че тя бърза да прибере одеялото. Стори му се напрегната и замислена, сякаш внимаваше да не прекрачи някаква граница. Той извади две чаши от шкафа и наля студен чай. Когато Аманда влезе при него в кухнята, й подаде едната.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя и пое чашата.

— Дано не съм те разстроил с въпросите си.

— Няма такова нещо. Все още от време на време ми е трудно да говоря за Беа. А и всички събития от последните дни… Всичко е малко неочаквано.

— За мен — също. — Той облегна гръб на плота. — Как искаш да го направиш?

— Кое?

— Обиколката на къщата, за да видиш дали има нещо, което би искала да си вземеш.

Аманда пое дълбоко въздух с надеждата да успокои малко вътрешното си напрежение.

— Да ти кажа право, не зная. Струва ми се някак нередно.

— А не бива. Той иска да го помним.

— Нямам нужда от предмет, за да го помня.

— Помисли за друго — той иска да бъде нещо повече от спомен, иска част от него да бъде с нас, част, която да го замести.

Тя отпи от чашата и се замисли. Досън сигурно беше прав, но мисълта, че ще рови из нещата на стареца, за да си вземе нещо за спомен, й дойде много.

— Нека изчакаме малко. Какво ще кажеш?

— Разбира се. Кажи, когато си готова. Ако искаш, да седнем за малко отвън.

Тя кимна и го последва на задната веранда, където се настаниха на старите люлеещи се столове. Досън опря чашата на бедрото си.

— Клара и Тък трябва да са сядали често тук — обади се по едно време той. — Седели са тук и са наблюдавали как животът около тях тече.

— Вероятно.

— Радвам се, че си идвала да го виждаш. Мъчно ми беше, че е тук съвсем сам.

— Нали знаеш, че той виждаше Клара? — попита Аманда. Внимаваше да не изпусне чашата си, изпотила се от студената течност. — Дори след смъртта й.

— Не те разбирам.

— Кълнеше се, че е наоколо.

За миг в съзнанието на Досън изплува образът на онзи мъж, който напоследък се мярваше в периферното му зрение.

— Искаш да кажеш, че наистина я е виждал, така ли?

— Така твърдеше поне. Дори разговаряше с нея.

— Да не искаш да кажеш, че е виждал призрак?

— Не ти ли е споменавал?

— Никога не е говорил с мен за Клара.

— Съвсем никога ли? — ококори широко очи Аманда.

— Казвал ми е само името й.

Аманда остави чашата си настрани и започна да разказва някои от историите, които бе чувала от Тък през годините. За това как е напуснал училище на дванайсет и започнал работа в сервиза на чичо си. Как четиринайсетгодишен срещнал Клара за първи път една неделя в черквата и тутакси разбрал, че ще се ожени за нея. За семейството му, което по време на Голямата депресия заминало да търси работа и никога не се върнало. За първите години на брака им, включително и спонтанните аборти, за съсипващия труд в стопанството на бащата на Клара денем, а вечер и до късно през нощта строежа на техния собствен дом. След войната Клара получила още два спонтанни аборта и решили да построят малък автосервиз, в който по-късно, някъде през 50-те, той започнал да реставрира класически модели. Включително и кадилак, собственост на изгряваща поп звезда на име Елвис Пресли. Докато Аманда приключи с разказа си за смъртта на Клара и за разговорите на Тък с духа й, Досън вече бе изпил студения си чай и съзерцаваше дъното на чашата. Очевидно се опитваше да свърже чутото с образа на човека, когото познаваше.

— Не мога да повярвам, че не е споделил с теб поне част от това — удивяваше се Аманда.

— Имал си е причина, предполагам. Може теб да е харесвал повече.

— Съмнявам се. Просто започнах да го опознавам по-късно. Беше близък с теб, когато всичко все още е било много болезнено за него.

— Възможно е. — Личеше, че не е много убеден.

— Ти беше много важен за него — отбеляза Аманда. — Пусна те да живееш тук, нали? И не само веднъж. — Когато Досън кимна с глава, тя се престраши и попита: — Може ли да ти задам един въпрос?

— Каквото поискаш.

— За какво си говорехте двамата?

— За коли, мотори. Предавки. Понякога и за времето.

— Трябва да са били задълбочени разговори! — подхвърли Аманда.

— Нямаш представа колко. В ония години и аз като него почти не говорех.

Неочаквано тя се наведе към него с решителен поглед.

— И двамата вече знаем достатъчно за Тък, ти научи доста и за мен. Но аз нищо не зная за теб.

— Знаеш, разбира се. Вчера ти разказах. Работя на петролна платформа. Живея в каравана извън града. Все още карам старата кола. Не ходя на срещи.

С бавно, почти чувствено движение Аманда прехвърли вързаната на опашка коса върху едното си рамо.

— Кажи ми нещо, което не зная — подкани го тя. — Нещо, което никой друг не знае. С което ще ме изненадаш.

— Няма много за разказване.

— Защо ли не ти вярвам?

Защото никога не съм успявал да скрия нещо от теб, помисли Досън.

— Не мога да знам — промълви той.

Тя мълча известно време и очевидно се чудеше как да продължи.

— Вчера подхвърли нещо, което възбуди любопитството ми. Откъде знаеш, че Мерилин Бонър не се е омъжила?

— Просто знам.

— Тък ли ти каза?

— Не.

— Как разбра?

Досън преплете пръстите на двете си ръце и се облегна назад в стола. От опит знаеше, че ако не й отговори, тя няма да спре и отново ще попита. И в това отношение си беше същата.

— Май най-добре да започна от началото — въздъхна той.

Подробно разказа за посещението си при вдовицата и рушащата се ферма преди много години, за борбата на семейството да оцелее, за парите, които бе изпращал анонимно след излизането си от затвора. И накрая за частния детектив, от когото всяка година получава доклади за семейството.

След известно мълчание, време, през което очевидно се чудеше откъде да подхване, Аманда избухна:

— Направо не знам какво да кажа!

— Знаех си, че ще реагираш така.

— Сериозно, Досън. — Тя очевидно беше гневна. — Давам си сметка, че има нещо благородно в това, и съм убедена, че парите ти не са били без значение за тях. Но има и нещо тъжно в цялата история, защото не можеш да си простиш за нещо, което очевидно е било нещастен случай. Всеки прави грешки. Някои са по-неприятни от други, ала има и случайни грешки. Но защо трябва да следиш тези хора? Защо ти е да знаеш какво става в живота им? Това не е редно.

— Как не разбираш…?

— Не, ти не разбираш — прекъсна го тя. — Нима нямат право на личен живот? Снимат ги, ровят се в делата им…

— Не е така — възрази той.

— Така е! — удари тя с ръка подлакътника на стола си. — Ами ако разберат? Представяш ли си как ще се почувстват? Колко измамени? Колко разголени? — За негова огромна изненада тя впи пръсти в ръката му, за да е сигурна, че я чува добре. — Не приемам това, което вършиш. Какво ще правиш с твоите пари, си е твоя работа. Но останалото? С детектива? Трябва да го прекратиш. Обещай ми!

Досън усещаше топлината на дланта й.

— Добре — най-сетне въздъхна той. — Обещавам да не ги следя повече.

Тя не свали очи от лицето му още известно време, за да се увери, че й казва истината. За първи път, откакто се срещнаха, Досън изглеждаше изморен. Имаше нещо в позата му, което даваше сигнали за капитулация, и тя не можеше да не се запита какво би се случило, ако не бе заминала през онова лято. Или ако беше отишла да го посети в затвора. Щеше й се да вярва, че това би имало значение, че животът на Досън нямаше да е толкова тясно свързан с миналото. И той, макар и нещастен, щеше да намери поне някакъв покой. Покоят все му се изплъзваше.

— Имам да направя още едно признание, свързано със семейство Бонър.

— Още едно ли? — усети тя, че дъхът й секва.

Той почеса леко носа си с другата ръка, сякаш за да спечели време.

— Занесох цветя на гроба на доктора тази сутрин. Правех го, след като излязох от затвора. Когато ми идваше твърде много, разбираш ли?

Тя не сваляше поглед от него и се питаше дали има още нещо, което иска да сподели.

— Това е различно — отбеляза тя най-сетне.

— Знам. Просто реших, че трябва да го знаеш.

— Защо? Изведнъж мнението ми има значение, така ли?

— Може би.

— Според мен няма нищо нередно в цветята — рече тя след кратко мълчание. — Стига да не прекаляваш. Това е дори… Съвсем подходящо.

— Наистина ли? — извърна той лице към нея.

— Така е. Да оставяш цветя на гроба му има смисъл, но не е намеса в живота им.

Досън мълчаливо кимна.

— Знаеш ли какво си мисля? — Аманда приближи още повече лицето си към неговото.

— Боя се дори да предположа след всичко това.

— Вие двамата с Тък си приличате много повече, отколкото предполагаш.

— Това лошо ли е, или добро? — погледна я той в очите.

— Тук при теб съм сега, нали?

С напредването на деня стана толкова горещо, че Аманда настоя да влязат вътре. Летящата врата хлопна леко зад тях.

— Готова ли си? — попита Досън.

— Не — отвърна тя. — Но предполагам, че все пак трябва да го направим. Искам да знаеш, че продължавам да се чувствам неудобно. Не знам дори откъде да започна.

Досън крачи известно време напред-назад из кухнята, преди да я погледне.

— Да го направим. Когато мислиш за последната си среща с Тък, какво първо ти идва наум?

— Все едно и също. Говореше за Клара. Приготвих му вечеря. — Тя сви рамене. — После го завих с одеялото, когато заспа в стола.

Досън я поведе към дневната и й кимна към камината.

— В такъв случай може би ще вземеш снимката.

— Не, не мога — поклати тя глава.

— По-добре я вземи, иначе ще отиде на боклука.

— Не, за нищо на света. Ти я вземи. Ти го познаваше по-добре.

— Не е така. Никога не ми е говорил за Клара. Всеки път, когато я погледнеш, ще мислиш за тях двамата, не само за него. Неслучайно ти е разказал за нея.

Тя продължаваше да се колебае и той внимателно взе снимката.

— Искал е това да е важно за теб. Искал е те двамата да са важни за теб.

Тя протегна ръка.

— Ако я взема аз, какво ще остане за теб? Тук няма много неща, които можеш да вземеш.

— Не се тревожи. Има нещо, което видях по-рано, и искам да задържа. — Той тръгна към вратата. — Да вървим.

Аманда го последва надолу по стълбите. Когато приближиха работилницата, я осени прозрението, че ако къщата е мястото, където Тък бе създал връзката си с нея, то работилницата беше мястото на Тък и Досън. Още преди да стигнат там, тя вече знаеше какво ще си вземе Досън.

Той тръгна право към грижливо сгънатата карирана кърпа, оставена върху тезгяха.

— Ето това искам да си взема за спомен.

— Сигурен ли си? — Аманда хвърли скептичен поглед към парчето плат. — Не е кой знае какво.

— За първи път виждам чиста кърпа тук. Значи я е оставил за мен — ухили се широко той. — Да. Сигурен съм. За мен това е Тък. Не помня да съм го виждал без някоя от тях. Винаги едни и същи на цвят.

— Така си е — съгласи се тя. — За Тък говорим все пак. Човек, постоянен във всичко.

Досън пъхна кърпата в задния си джоб.

— Не е лошо. Невинаги промените водят до по-добро.

Настъпи мълчание, в което думите му някак увиснаха във въздуха. И когато Досън се облегна на колата, нещо проблесна в съзнанието на Аманда и тя пристъпи към него.

— Забравихме да попитаме Танър какво да правим с колата.

— Мислех си, че мога да я довърша. Танър вероятно знае кой е собственикът, за да я предадем.

— Наистина ли?

— Доколкото виждам, частите са тук — отбеляза Досън — и съм повече от сигурен, че Тък е искал да я довърша. Ти нали щеше да ходиш на вечеря с майка си? Така че няма какво друго да правя.

— Колко време ще отнеме според теб? — попита Аманда, докато оглеждаше кутиите с резервни части.

— Не мога да преценя. Няколко часа може би.

Тя насочи вниманието си към колата, обиколи я от всички страни.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Да не би да си започнала да разбираш и от устройство на автомобили? — Лека усмивка разтегна лицето му.

— Не.

— Ще се заема, след като си тръгнеш. Не е нещо особено. Ако искаш, може да се върнем в къщата — доста топло стана тук.

— Не ми се ще да оставаш да работиш до късно — рече тя. И по стар навик се насочи към обичайното си място. Размести ръждясалите части и седна на тезгяха. — Утре ни чака вълнуващ ден. А и винаги съм обичала да те гледам как работиш.

Стори му се, че чува нещо като обещание в интонацията й, годините сякаш се върнаха назад и той погледна с малко по-други очи мястото, където определено е бил най-щастлив. Напомни си, че Аманда е омъжена и нищо добро няма да излезе от евентуалния опит да пренапишат миналото. Пое решително въздух и протегна ръка към другия край на тезгяха.

— Може да се отегчиш. Ще отнеме време — привидно небрежно подхвърли.

— Не ме мисли. Свикнала съм.

— Да се отегчаваш ли?

Тя подгъна крака под себе си.

— Преди години седях тук с часове и чаках да свършиш, за да излезем за малко.

— Трябвало е да кажеш.

— И го казвах, когато ми омръзнеше да чакам. Но в същото време знаех, че ако започна да те дърпам навън твърде често, Тък няма да ми позволи да идвам. Затова и гледах да не те разсейвам с много приказки.

Лицето й беше скрито частично от сянката, в гласа й се долавяха съблазнителни нотки. Твърде много спомени ги свързваха с това място и с начина, по който тя сядаше на тезгяха и си бъбреха. Досън извади карбуратора и го огледа. Ако е бил поправян, работата бе свършена добре и той го остави настрани, за да хвърли поглед върху плана за ремонта.

Мина отпред, вдигна капака и се загледа в мотора. По едно време чу, че Аманда се изкашля, и вдигна поглед.

— След като Тък вече го няма, не може ли да си говорим, докато работиш?

— Добре. — Той се изправи и приближи до тезгяха. — За какво искаш да говорим?

— Какво си спомняш най-добре от първото ни лято заедно? — попита тя след кратък размисъл.

Досън взе набор гаечни ключове и се замисли.

— През цялото време се питах защо, по дяволите, искаш да прекарваш времето си с мен.

— Сериозно те питам.

— И аз сериозно ти отговарям. Аз нямах абсолютно нищо, ти имаше всичко. Можеше да излизаш с когото си поискаш. И колкото и да се снишавахме и да не искахме да се набиваме на очи, знаех, че ще си имаш много проблеми. Точно затова не можех да се начудя.

Тя опря брадичка на свитите си колене.

— Аз пък знаеш ли какво си спомням? Онзи път, когато отидохме с колата до Атлантик Бийч и видяхме морските звезди. Бяха изхвърлени на брега, помниш ли колко много бяха? Хвърляхме ги обратно във водата. После си разделихме един бургер и картофките към него и гледахме залеза. Тогава говорихме цели дванайсет часа без прекъсване. — Тя се усмихна, преди да продължи. Нямаше начин Досън да не помни този следобед. — Точно затова обичах да съм с теб. И най-простото нещо на пръв поглед, като хвърляне на морски звезди в океана и един бургер, ме караше да се чувствам страхотна късметлийка. Ти беше първото момче, което не се мъчеше да ми вземе ума. Не се опиташе да се правиш на това, което не си, и най-важното — приемаше ме такава, каквато съм. Нищо друго нямаше значение — нито моето, нито твоето семейство. Само ние бяхме важни. Тогава не знаех, че никога след това няма да съм така щастлива. И това важи за всичките ни срещи. Не исках да свършват.

— А може би не са — срещна той погледа й.

Едва сега, от разстоянието на времето и със зрелостта, която неизбежно идва с годините, тя си даде сметка колко много я е обичал той тогава. И продължава да я обича, нашепна нещо тихичко в нея. Обзе я странното чувство, че всичко споделено между двамата в миналото е било само встъпителната глава на книга, която тепърва ще бъде написана.

Идеята би трябвало да я изплаши, но нищо такова не се случи, тя прокара върховете на пръстите си по инициалите им, издълбани по повърхността на тезгяха преди много години.

— Дойдох тук, когато баща ми почина.

— Къде? Тук ли? — попита Досън и се зае с карбуратора. — Мислех, че си започнала да посещаваш Тък едва преди няколко години.

— Той не знаеше, че идвам. Не му се обаждах.

— И защо?

— Не можех все още да говоря. Имах нужда от време, за да си събера душата, а и исках да съм сама. — Тя замълча. — Беше минала година от смъртта на Беа, мъчителна година. Най-неочаквано мама се обади и каза, че баща ми е получил инфаркт. Трудно ми беше да го проумея. Двамата бяха идвали при нас в Дърам предишната седмица и изведнъж — събираме си нещата и децата и тръгваме за неговото погребение. Пътувахме цялата сутрин. Щом отворихме вратата, мама — в пълно снаряжение, започна да докладва подробности относно организацията. Никаква емоция. Сякаш повече се тревожеше дали е избрала подходящите цветя за погребението и дали ще се обадя на всички роднини. Беше като някакъв лош сън и в края на този кошмарен ден се почувствах… Почувствах се безнадеждно самотна. Излязох посред нощ, качих се на колата, обикалях и обикалях, и изведнъж се озовах в края на пътя тук. Не мога да обясня как стигнах до тук. Седнах и се разплаках. Плаках часове наред. — Тежка въздишка се откърти от гърдите й. Спомените я завладяха. — Баща ми така и не ти даде шанс, но не беше лош човек. Винаги съм се разбирала по-добре с него, отколкото с мама. Колкото по-възрастна ставах, толкова повече се сближавахме. Беше много привързан към децата, особено към Беа. — Тъжна усмивка разтегна лицето й. — Странно е, нали? Това, че дойдох тук след неговата смърт.

— Не мисля — обади се Досън. — Никак не ми се вижда странно. След като излежах присъдата си, аз също дойдох тук.

— Нямаше къде другаде да отидеш.

— А ти имаше ли?

Прав беше, разбира се. Освен място за нежни спомени работилницата на Тък бе и убежище, където тя можеше да си поплаче.

Стисна преплетените си пръсти, прогони спомените и се съсредоточи към действията на Досън, който вече бе започнал да сглобява мотора.

Часовете се нижеха и двамата бъбриха за какво ли не — от миналото и настоящето, неща, които им се бяха случили, разменяха мнение за какво ли не — книги, места, които бяха мечтали да посетят. При всеки звук на ключове и клещи Аманда често имаше усещането за вече преживяно. Видя как Досън напрегна мускули, когато трябваше да развинти заяла гайка. Челюстите му се стиснаха и се отпуснаха чак след като гайката поддаде. Точно както преди много години, той спираше от време на време, замисляше се и отговаряше — беше пълноценен участник в разговора. По своя спокоен и деликатен начин й показваше, че онова, което тя мисли и споделя, е важно за него. Когато осъзна това, я заболя още повече. По-късно, когато Досън отиде в къщата, за да донесе от студения сладък чай, Аманда за миг си представи как би се стекъл животът й, ако бе поел в посоката, за която беше мечтала.

Слънцето се беше скрило зад върховете на боровете, когато тя най-сетне реши, че е време да тръгва. Нещо се бе променило между тях през последните няколко часа — крехко възраждане на миналите отношения може би… — това не само я изплаши, но и я ужаси. Досън от своя страна копнееше да я прегърне през кръста, докато крачеха редом по пътеката, но доловил объркването й, се въздържа.

Усмивката на Аманда бе някак нерешителна, когато стигнаха вратата. Тя вдигна очи и не можеше да не забележи гъстите тъмни клепачи, на които би завидяла всяка жена.

— Щеше ми се да не беше нужно да си тръгвам — призна си.

— С положителност двете с майка ти ще прекарате добре — рече той, пристъпвайки от крак на крак.

Може би, помисли си тя, но е малко вероятно.

— Ще заключиш ли, когато си тръгнеш?

— Разбира се — промърмори Досън, загледан в златистите й коси, с които лекият вятър си играеше, докато залязващите слънчеви лъчи хвърляха мека светлина върху кожата на лицето й. — Как искаш да го направим утре? Там ли ще се срещнем, или да те следвам с колата?

Тя се колебаеше.

— Няма смисъл да използваме и двете коли. Не е ли по-добре да се срещнем някъде към единайсет и да отидем заедно?

Той кимна и вдигна очи. Никой не си тръгваше. Най-сетне Досън отстъпи встрани и магията изчезна.

Аманда издиша задържания в гърдите въздух. Дори не си бе дала сметка, че не диша.

След като се намести зад волана на колата си, Досън затвори вратата от нейната страна, фигурата му се очерта на фона на залязващото слънце. За миг й се стори непознат. Неочаквано се смути и започна да рови с треперещи пръсти в чантата, за да намери ключовете си.

— Благодаря за обяда.

— За теб винаги.

Тя хвърли поглед към огледалото за задно виждане и видя, че Досън не е мръднал от мястото си, сякаш се надяваше тя да размисли и да се върне. Почувства дълбоко в душата си опасен трепет — нещо, което се опитваше да не признае.

Той продължаваше да я обича, сигурна беше. Осъзнавайки го, усети, че й се завива свят, и тя се опита да потисне чувството. Досън и общото им минало не бяха безвъзвратно забравени и тя не можеше да отрече простата истина, че за първи път от години почувства, че се е прибрала у дома.