Моят път към теб

20

Досън пътуваше в непрогледен мрак. Отдавна не беше карал в такава тъмнина — никаква луна, единствено безкрайна тъмнина, пронизвана тук-там от слабото проблясване на звездите над него.

Вече наближаваше Ориентъл, но не можеше да се отърве от усещането, че прави грешка с това връщане назад. Трябваше да мине през града, за да стигне до дома на Тък, а знаеше, че братовчедите му може да са зад всеки ъгъл.

Право пред него отвъд завоя, променил живота му завинаги, Досън видя над дърветата заревото на лампите на града. Ако искаше да се откаже, сега беше моментът.

Неусетно вдигна крак от педала на газта и щом колата бавно намали, усети, че го наблюдават.

Аби стискаше здраво волана на пикапа, докато гумите свиреха по улиците на града. Направи рязък завой и навлезе в паркинга на бара. Наби спирачки и още преди колата да спре напълно, той вече беше на земята. Очевидно предусетил задаващия се бой, за първи път след като потроши стингрея, Тед показа признаци на оживление и последва брат си.

Аби не можеше да се примири с мисълта, че Канди го е лъгала. Очевидно бе планирала от известно време малкото си бягство, като се беше надявала той да не се усети. Време беше да й даде да разбере кой определя правилата тук. Разбра ли, сладурче?

Докато крачеше енергично към входа, забеляза, че мустангът й липсва на паркинга, което означаваше, че е паркирала някъде другаде. Пред дома на някой тип и кой знае колко време двамата са се подигравали зад гърба му. Почти чуваше смеха на момичето и това го вбеси толкова, че извади пистолета си.

Нямаше да я гръмне веднага. Първо тя щеше да разбере съвсем точно кой диктува тук.

Тед до него бе изненадващо стабилен, дори развълнуван. Тиха музика долиташе от джубокса вътре, а неоновата светлина, опасваща името на заведението, осветяваше лицата им в червено.

Аби кимна на брат си, преди да вдигне крак, за да ритне вратата.

Досън забави скоростта и колата вече направо пълзеше, усещаше как нервите му са напрегнати до краен предел. В далечината ясно виждаше светлините на Ориентъл. Връхлетя го чувство за „дежавю“, сякаш вече знаеше какво предстои, но дори да искаше, беше безсилен да спре.

Наведе се над волана. Ако присвиеше очи, щеше да различи очертанията на магазинчето, покрай което бе минал сутринта по време на кроса. Осветен от прожектори, върхът на Първа баптистка църква се извисяваше над градския бизнес център. Халогенните улични лампи хвърляха неестествена светлина върху макадамената настилка и очертавайки пътя към дома на Тък, сякаш намекваха, че той все пак няма да успее да стигне дотам. Звездите, които доскоро виждаше, вече бяха изчезнали, а небето над града му се видя неестествено черно. Вдясно право пред него, в самия център на завоя, се виждаха очертанията на ниска сграда, издигната на мястото на групата дървета. Досън огледа местността в очакване на… нещо. Почти веднага бе възнаграден с едва доловимо раздвижване пред прозореца на колата.

Силуетът стоеше на границата между тъмнината и лъча на предния фар. Тъмнокосият.

Видението.

Случи се толкова бързо, че Алан дори не разбра какво става.

Както си говореше с Канди — или поне се опитваше да завърже разговор — и тя идваше да му донесе следващата бира, вратата на бара се отвори с такъв трясък, сякаш щеше да изскочи от пантите.

Той не бе успял да мигне и Канди вече реагира. По лицето й пробягна сянка и очевидно разпознала новите посетители, пусна бутилката, като успя да промълви само:

— Мамка му!

Шишето се разби на пода на хиляди парченца, а Канди, пищейки, вече тичаше с всички сили в обратна посока.

Откъм гърба на Алан се разнесе силен рев, който отекна в помещението:

— Коя, по дяволите, си мислиш, че си?

Алан се сви, сякаш да се предпази от нещо, което не виждаше, и забеляза, че момичето тича към офиса зад бара. Чудесно знаеше, че от съображения за сигурност вратата на този офис е от подсилена стомана и с яки болтове.

С ужас проследи как Аби, който също знаеше къде се опитва да се скрие Канди, се спуска след русата й опашка.

— А, не! — ревеше онзи. — Да не си посмяла!

Момичето хвърли ужасен поглед през рамо, улови вратата и успя да се провре през процепа.

Затръшна я в мига, в който Аби опря длан на барплота и се прехвърли от другата му страна. Чаши и бутилки по пътя му се разхвърчаха във всички посоки. Единият му крак закачи касата и тя се стовари шумно на земята.

Той все пак запази равновесие.

Скочи на пода с леко олюляване, но забърса с рамо рафтовете под огледалото и бутилките по тях се изтърколиха като кегли за боулинг.

Вече нищо не можеше да го спре. Бързо се съвзе и с един скок се озова пред вратата на офиса. Алан проследи и регистрира всичките му движения с нереалистична педантичност. Едва сега осъзна обаче какво всъщност се случва и го обзе луда паника.

Това не е филм.

Аби думкаше по вратата и се опитваше да я избие с рамо.

— Отвори проклетата врата! — ехтеше грубият му глас на вбесено животно.

Случва се наистина.

Чуваше истеричните писъци на Канди откъм заключения офис.

Божичко…

Мъжете около билярдната маса в дъното на бара се стрелнаха презглава към аварийния изход, изпускайки щеките си по пътя. Тъкмо звукът от съприкосновението им със земята сепна Алан и сърцето му подскочи в гърдите, събуждайки първичния инстинкт за самосъхранение.

Трябваше да се разкара оттук.

И то час по-скоро!

Скочи от стола, сякаш някой го убоде с шиш за лед, олюля се от рязкото движение и потърси опора в барплота. Погледът му потърси входа и през зейналата му врата зърна примамливата лента на пътя отвън.

Сега думкането на Аби и крясъците му, че ще пречука Канди, ако не отвори, останаха на заден план. Едва забелязваше дори преобърнатите маси и столове. Мислеше единствено как да се добере до спасителната врата и час по-скоро да изчезне от „Тайдуотър“.

Чу как подметките на маратонките му скърцат по бетонната настилка, но отворът на вратата беше все така далеч. Също като една от онези магически врати в лунапарковете…

— Остави ме на мира! — стигна до него писъкът на Канди.

Не видя Тед, нито стола, който бе вдигнал, докато не усети, че го шибва в краката, и се просна по лице на земята. Опита се безуспешно да се задържи на крака и заби чело в твърдия под. Бяла светлина проблесна пред очите му и той за миг загуби съзнание.

Много бавно предметите започнаха отново да добиват очертания.

Докато се мъчеше да освободи краката си от стола, усети в устата си вкус на кръв и се опита да вдигне глава. Нечия твърда подметка бе притиснала лицето му, като токът направо се бе врязал в челюстта му.

Лудият Тед Коул бе надвесен над него с насочен към главата му пистолет и развеселено лице.

— Ти къде си мислиш, че отиваш?

Досън спря встрани от пътя. Докато излизаше от колата, очакваше фигурата на човека да изчезне, но тъмнокосият не помръдваше от мястото си сред високата трева. Не беше далеч, на около петдесетина метра, съвсем достатъчно, за да различи шушляковото яке, леко издуто от нощния бриз. Въпреки високата трева, ако изтичаше, Досън щеше да стигне непознатия за не повече от десет секунди.

Знаеше, че не си въобразява. Чувстваше го. Така ясно, както долавяше ударите на сърцето си. Без да откъсва поглед от силуета пред себе си, Досън протегна ръка през прозореца и изключи мотора на колата и светлините на фаровете. Бялата фланелка под якето на мъжа се открояваше в мрака. Лицето му обаче, както обикновено, бе в сянка и Досън не можеше да различи чертите му.

Той слезе от пътя и тръгна бавно по чакълената настилка на банкета. Онзи не помръдваше.

Без да сваля очи от човека отпред, Досън тръгна бавно към него. Направи пет стъпки. После десет. Петнайсет. През деня нямаше начин да не види лицето му. Мракът пречеше да различи дори очертанията му.

Крачеше уверено, докато приближи достатъчно, та с един скок да се озове до него.

Продължаваше да го следи с поглед и тъкмо се питаше дали да не ускори крачка, когато онзи отстъпи крачка назад.

Досън спря. Онзи — също.

Следващата крачка напред доведе до следваща стъпка назад отсреща. Две бързи крачки напред и като в огледало последваха две крачки назад.

Забравяйки всяка предпазливост, Досън се затича. Тъмнокосият се извърна и също побягна. Досън ускори темпото, но разстоянието между двамата не се скъси, а шушляковата материя на якето вече се вееше.

Досън затича още по-бързо и в този момент непознатият смени посоката, поемайки успоредно на пътя. Досън го следваше по петите. Движеха се по посока на ниската квадратна сграда на върха на завоя към Ориентъл.

Завоят…

Мъжът не увеличаваше скоростта, но и не сменяше вече посоката. За първи път Досън изпита усещането, че този човек има някаква цел и просто го води към нея. Имаше нещо абсурдно в цялата работа, но съсредоточен в преследването, той нямаше време да го обмисли.

Подметката на Тед притискаше здраво лицето на Алан до бетона на пода. Ушите му бяха като премазани, а ръбовете на тока сигурно бяха разранили вече лицето му. Дулото на насочения към него пистолет му се стори огромно и му пречеше да вижда всички предмети наоколо. Внезапно Алан усети слабост в стомаха. Ще умра, мина светкавично през ума му.

— Нали го виждаш това тук? — размаха леко оръжието Тед, без да го изпуска от мушка. — И да те пусна, няма да се опитваш да се измъкнеш, нали?

Алан се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало и нищо не се получи.

— Не — чу се той да изграчва.

Тед премести още малко тежестта на тялото си върху крака, който притискаше главата му и Алан изскимтя. И двете му уши горяха, притиснати сякаш от покрити с шкурка дискове. Все пак успя да извие очи към Тед и докато го молеше за милост, забеляза, че свободната от оръжие ръка е в гипс, а лицето му е подуто и насинено. Какво ли го беше сполетяло?

Алан се опита да измъкне крака си от стола и бавно се надигна въпреки силната болка в коляното. Вратата зееше отворена на не повече от половин метър.

— Не си го и помисляй — изрева Тед и тръгна към бара. — Чу ли?

Куцукайки, Алан го последва. Аби продължаваше да стои пред вратата на офиса, ругаеше и се опитваше да отвори, налитайки отгоре й. По едно време изви глава и втренчи безумен поглед към Алан, чиито вътрешности се свиха за пореден път.

— Държа тук гаджето ти! — кресна Аби.

— Не ми е гадже — изписка истерично Канди. — Повиках полиция!

Аби вече беше тръгнал към Алан, но той не можеше да мръдне поради близостта на Тед, който не сваляше пистолета от главата му.

— Мислехте си, че ще се изнижете, така ли? — попита Аби.

Алан отвори уста да каже нещо, но страхът го бе парализирал напълно.

Аби се наведе и вдигна една от изпуснатите щеки за билярд. Намести я в дланта си, все едно държи бухалка, и продължи напред очевидно полудял и загубил всякакъв контрол.

Господи, не, моля те, Господи…

— Мислехте си, че няма да разбера ли? Че не знам какво сте намислили? Видях ви още в петък вечерта!

На няколко стъпки от него Алан стоеше вцепенен, неспособен да се помести, само очите му следяха вдигнатата във въздуха дървена пръчка. Тед отстъпи, за да освободи пътя.

Божичко…

— Не знам за какво говориш — със стиснато гърло успя да промълви Алан.

— У вас ли остави колата си? — попита Аби. — Там ли е?

— Ама… аз…

Аби пристъпи, размахвайки щеката, и преди Алан да успее да отговори, пръчката се разби в черепа му. Всичко пред очите му избухна в ослепителна светлина и после потъна в мрак.

Строполи се на земята. Аби замахна отново с щеката и посъвзел се, Алан се опита да вдигне ръка, за да се предпази. С ужас чу ужасяващия звук от чупенето на кост. Само миг по-късно подкованият ботуш на Аби стъпи върху лицето му. Тед вече го риташе в бъбреците и с всеки удар в главата на Алан избухваше агонизираща болка.

Той започна да пищи — ударите валяха един след друг.

Тичайки през високата трева, те бяха съвсем близо до ниската грозна сграда. Досън видя паркирани отпред няколко коли и пикапи и за първи път забеляза мътната червена светлина над входа. Постепенно се насочиха натам.

Докато непознатият се движеше леко и без видимо усилие пред него, в съзнанието на Досън започна да се заражда усещането, че този човек му е познат. Спокойно отпуснатите рамене, ритъмът на движение на ръцете, високото вдигане на коленете… Беше виждал някъде подобна стойка. Не можеше да се сети кой е човекът и къде го е виждал, но усещането, че му е познат, бълбукаше в ума му като мехурчета, които се опитват да излязат на повърхността. Мъжът пред него, сякаш предугадил мислите му, извърна лице и за първи път Досън успя да различи чертите на лицето му. Вече беше сигурен, че го е виждал някъде.

Преди експлозията.

Досън се препъна и докато се опитваше да запази равновесие, почувства как ледени тръпки пролазват по гърба му.

Не, не беше възможно.

Бяха минали двайсет и четири години. След това беше в затвора, освободиха го, започна работа на платформата в Мексиканския залив. Беше обичал и загубил, после отново бе обичал и пак загуби, а мъжът, който му бе дал подслон, почина като стар човек. Непознатият, защото той винаги е бил непознат за него, изобщо не беше остарял. Изглеждаше по същия начин, както когато след дългия ден с пациентите си бе излязъл да потича в онази привечер след лекия дъжд. Това наистина беше той — същото изненадано лице, което бе видял след острия завой на пътя. Тогава пренасяше гумите, които бе поръчал Тък, и се прибираше в Ориентъл.

Случи се именно тук, спомни си Досън за кой ли път. Тук доктор Бонър, съпруг и баща, беше убит.

Пое дълбоко въздух и се спъна отново, но човекът пред него сякаш прочете мислите му. Без да се усмихва, кимна, стигнал вече до чакълената настилка на паркинга. Продължи напред към предната част на сградата. Когато стъпи на паркинга, Досън вече плуваше в пот. Право пред него непознатият — доктор Бонър — беше спрял да тича и стоеше недалеч от входа, облян в призрачната червена светлина на неоновата реклама.

Досън приближи, като не откъсваше очи от доктора, но в този миг привидението хлътна вътре.

Той го последва и само няколко секунди по-късно се озова сред сумрака на заведението, но от доктор Бонър вече нямаше и следа.

За части от секундата Досън се ориентира в обстановката — обърнатите столове и маси, приглушените писъци на някаква жена и силният звук на телевизора. Братовчедите му Тед и Аби стояха надвесени над някакъв мъж на земята и с почти ритуално усърдие го налагаха. По едно време спряха и вдигнаха глави към фигурата му, очертала се на входа. Досън хвърли поглед към човека в краката им и тутакси го позна.

Алан…

Беше виждал това лице на безброй снимки през годините, но сега бе поразен и от удивителната прилика с баща му. Човекът, който се явяваше на Досън през последните месеци, сега го бе довел тук.

Изведнъж всички застинаха. Тед и Аби не можеха да повярват на очите си. Дишаха учестено, впили погледи в новопоявилия се като вълци, прекъснати по време на хранене.

Доктор Бонър неслучайно го беше спасил.

Мисълта проряза съзнанието му в същия миг, когато, съдейки по погледа на Тед, онзи го разпозна. Вдигна оръжието си и стреля, но Досън вече се бе снишил под прикритието на една от масите. Схвана защо беше доведен тук и какво е било изобщо предназначението му.

При всеки удар Алан си мислеше, че го убиват, и този ще е последният.

Не можеше да стане повече, но макар и замаян, усети, че нещо става. От мига, в който непознатият връхлетя в бара, оглеждайки се, сякаш преследва някого, Аби и Тед спряха да го налагат и насочиха вниманието си към новодошлия. Алан не разбираше защо, но щом чу изстрелите, сви глава между раменете си и започна да се моли. Човекът се бе снишил светкавично зад една от масите и Алан не го виждаше вече, но изведнъж чу, а и усети как рикоширалият куршум от оръжието на Тед разтрошава бутилките зад бара. Чу как Аби изкрещя нещо и след миг се разнесе пукот на дърво — беше счупил някакъв стол. Тед не се виждаше наоколо, но се чуваха изстрелите на оръжието му.

Алан беше сигурен, че всеки миг ще умре.

Два от зъбите му бяха на пода, устата му се пълнеше с кръв. Чувстваше, че Аби е счупил с ритниците си поне две от ребрата му. Панталоните му бяха мокри отпред — или се беше подмокрил, или бе започнал да кърви от ударите в бъбреците.

Някъде отдалеч се носеха сирени, но убеден, че часовете му са преброени, дори не им обърна внимание. До слуха му достигаха звуци от трошене на столове и звън на бутилки. Някак отдалеч долови ръмженето на Аби след удар на стъкло в нещо твърдо.

Стъпките на непознатия преминаха край него по посока на бара. Последваха викове и изстрел, който разби огледалото и дъжд от ситни стъкла се изсипа върху проснатия Алан, част от тях се забиха в кожата му. Още един крясък и влачене, той изви от болка, но едновременно с неочаквано секналия му вой се чу тежко тупване в бетонния под.

Нечия глава може би?

Ново движение на крака. От мястото си за наблюдение Алан видя как Тед полита назад и едва не настъпи крака му. Разкрещя се, докато се опитваше да запази равновесие, но в гласа му се долавяха тревожи нотки. Нов изстрел отекна в помещението.

Алан стисна очи от страх и ги отвори в мига, когато пореден стол прелетя във въздуха. Тед стреля напосоки, но непознатият го блъсна с тялото си и лудият политна към стената. Пистолет изтрака върху бетонната настилка и Тед се просна възнак.

С периферното си зрение Алан видя как непознатият се надвесва над него и въпреки опитите на Тед да се измъкне, започва да сипе удар след удар върху брадичката и лицето му. Тед утихна и се чуваше само тежкото дишане на новодошлия…

Сирените наближаваха вече, но Алан знаеше, че помощта пристига късно.

Пречукаха ме, промълви някакъв глас в него и отново му причерня. Внезапно нечия ръка обгърна кръста му и започна да го вдига.

Болката беше неистова. Усети, че се опитват да го изправят на крака. За огромна своя изненада усети как краката му тръгват сякаш сами, докато мъжът почти го повлече към изхода. Вече виждаше отрязъка нощно небе навън през зейналата врата.

Без всякаква причина се чу да изломотва с пресъхнало гърло:

— Аз съм Алан. Алан Бонър.

— Знам — отвърна мъжът. — От мен се очаква да те измъкна оттук.

От мен се очаква да те измъкна оттук.

Почти в несвяст, Тед не можа да осъзнае смисъла на думите, усети какво става почти инстинктивно. Досън щеше да се измъкне за пореден път.

Гневът бълбукаше в него като вулкан, по-силен от самата смърт. С усилие на волята отвори окървавеното си око и видя как, олюлявайки се, Досън пристъпва към изхода. Приятелят на Канди висеше на гърба му. Огледа се за глока. Ето го. Само на няколко сантиметра под една от счупените маси.

Събра сили и се протегна към оръжието. Усети вдъхващата увереност тежест в дланта си. Насочи дулото към гърба на братовчед си. Нямаше представа дали ще има друг шанс.

Прицели се. Натисна спусъка.