Моят път към теб

13

Денят беше скапан. Започна скапано, следобедът и вечерта бяха скапани, даже и времето беше скапано. Аби се чувстваше така, сякаш умира. Валеше от часове, водата се просмука през ризата му, а той, колкото и да се мъчеше, не успя да спре вълните тръпки и пот, които го връхлитаха една през друга.

Сигурен беше, че и Тед не е по-добре. Когато излезе от болницата, едва се добра до колата, без да падне. Това не му попречи да подкара направо към задната стаичка на бараката си, където държеше всичките си оръжия. Натовариха камиона и потеглиха към дома на Тък.

Само че имаше един проблем — там нямаше никого. Отпред стояха паркирани две коли, но от собствениците им нямаше и следа. Аби знаеше, че Досън и мадамата ще се върнат. Налагаше им се, тъй като колите им бяха тук, затова се разделиха с Тед и зачакаха.

Чакаха. И чакаха.

Чакали бяха поне два часа, преди да почне да вали. Още един час в дъжда и започна да ги тресе. Всеки път, щом потрепереше, Аби подбелваше очи от болката в корема. За бога, имаше чувството, че умира. Помъчи се да мисли за Канди, за да минава времето, но това само го накара да се зачуди дали този тип ще се появи тук пак тази вечер. Мисълта го вбеси, което го разтрепери още повече, и се започна отново. Чудеше се къде, по дяволите, се беше запилял Досън и какво въобще правеше самият той тук. Даже не беше сигурен дали вярва на Тед за Досън, всъщност бе убеден, че не вярва, но като видя изражението на лицето на брат си, реши да си затваря устата. И за пръв път в живота си се уплаши малко от онова, което би направил Тед, ако отидеше и му заявеше, че ще се прибират.

Междувременно Канди и онзи тип сигурно вече бяха в бара. Хилят се един на друг, разменят онези особени усмивки. Само като си го представи, и пулсът му заподскача от яд. Болката го прониза и за секунда си помисли, че този път няма да се размине. Ще убие онзи тип. Кълнеше се в Бога. Още щом го зърне пак, ще го убие, а после ще разбере дали Канди е схванала правилата. Най-напред трябваше да разчисти тази семейна работа, а Тед да е наоколо, за да му помага. За бога, та той не бе в състояние да се справи сам.

Мина още час и слънцето се сниши към хоризонта. Тед чувстваше, че е готов да се раздрайфа. Щом мръднеше, главата му се пръскаше, а ръката вече така го сърбеше под гипса, че му идеше да разпори проклетото нещо. Не можеше да диша през подутия си нос и искаше само Досън да се появи, да приключи тази работа веднъж завинаги.

Не го интересуваше дали госпожа „организаторката“ щеше да е с него. Вчера свидетелите го притесняваха, но днес не. Ще скрие и нейното тяло и толкоз. Хората ще си помислят, че двамата са избягали заедно.

Но къде, по дяволите, беше Досън? Къде се беше затрил цял-целеничък ден? И то в този дъжд? Изобщо не беше предвидил това. Отсреща Аби изглеждаше така, като че умира. Момчето беше зелено, но Тед не можеше да свърши работата сам. И то докато мозъкът му пулсира здраво в черепа му. Едва дишаше от болка, за бога, мръднеше ли, така му се завиваше свят, че трябваше да се хване за нещо, за да не се строполи.

Когато падна мрак и мъглата се спусна, Тед продължи да си повтаря, че те ще се върнат ей сега, но му ставаше все по-трудно да вярва в това. Не беше хапвал от предния ден и световъртежът се засилваше.

В десет часа все още нямаше и следа от тях. Сетне стана единайсет. После полунощ и звездите между облаците образуваха мъждукащо покривало над тях.

Беше схванат и замръзнал, а и гаденето пак започна. Тед се разтрепери неудържимо, неспособен да се стопли.

Един часът и още нищо. В два Аби най-накрая дойде, залитайки, едва държащ се на краката си. По това време и Тед беше разбрал, че тази нощ онези няма да се върнат, и двамата се заклатушкаха към пикапа. Не помнеше почти нищо от пътуването до дома, нито пък как двамата с Аби се бяха залепили един до друг, докато се катереха по алеята. Спомняше си само яростта, която изпита, когато се срина на леглото, а после всичко потъна в мрак.