Мъжът от Санкт Петербург

Първа глава

Беше ленив неделен следобед — точно такива следобеди обичаше Уолдън. Той стоеше до отворения прозорец и гледаше към парка. Обширната морава беше осеяна със стари дървета: шотландски бор, два могъщи дъба, няколко кестена и върба, която приличаше на глава с момичешки къдри. Слънцето беше високо и дърветата хвърляха тъмни, прохладни сенки. Птиците се бяха умълчали, но от цъфналото пълзящо растение до прозореца долиташе доволното жужене на пчелите. Къщата тънеше в тишина. Повечето слуги бяха в следобедна почивка. Днес единствените гости бяха брат му Джордж, съпругата му Клариса и техните деца. Джордж бе излязъл на разходка, Клариса си легна, а децата не се виждаха никъде. Уолдън се чувстваше добре: в църквата беше с редингот, разбира се, а след час-два щеше да сложи бяла папийонка и фрак за вечеря, но междувременно му беше много удобно с костюма от туид и ризата с мека яка. „Ако Лидия посвири на пиано довечера, това ще е един съвършен ден“, помисли си той.

Обърна се към жена си:

— Ще посвириш ли след вечеря?

Тя се усмихна.

— Щом искаш.

Уолдън чу шум и пак се извърна към прозореца. В края на алеята, на около четиристотин метра от къщата, се появи кола. Уолдън усети леко раздразнение, като болката, която го жилеше в десния крак, преди времето да се развали. „Защо един автомобил трябва да ме дразни?“, помисли си. Нямаше нищо против автомобилите — той самият притежаваше ланчестър и редовно пътуваше с него до Лондон, — но през лятото те бяха ужасно недоразумение в селото, защото вдигаха облаци прах, когато профучаваха по черния път. Уолдън възнамеряваше да покрие с чакъл около двеста метра от пътя. Обикновено не би се колебал, но пътищата не бяха негова отговорност от 1909 г., когато Лойд Джордж основа Службата за пътищата. И сега осъзна, че точно това е източникът на раздразнението му. Колко типично за управлението на либералите: вземаха пари от него, за да направят с тях онова, което той и бездруго щеше да направи, а после не го правеха. „Сигурно накрая сам ще асфалтирам пътя“, помисли си Уолдън; просто се вбесяваше, че трябва да плаща два пъти за едно и също нещо.

Колата зави на чакъла пред къщата и спря шумно и с друсане пред южната врата. Изгорелите газове се понесоха към прозореца и Уолдън задържа дъха си. Шофьорът — с шлем, очила и кожено яке — отвори вратата на пътника. От колата слезе нисък мъж с черно палто и черна филцова шапка. Уолдън го позна веднага и сърцето му се сви: със спокойния летен следобед беше свършено.

— Уинстън Чърчил — каза той.

— Колко смущаващо — отвърна Лидия.

Уолдън не успяваше да се отърве от този човек. В четвъртък беше получил бележка от него и не й обърна внимание. В петък Чърчил се обади в лондонския му дом и му бе казано, че графът не е у дома. Сега идваше чак в Норфолк в неделя. Но отново щяха да го отпратят. Нима си мислеше, че упоритостта му е особено впечатляваща?

Не обичаше да е груб с хората, но Чърчил си го заслужаваше. Либералното правителство, в което той беше министър, бе предприело злостна атака срещу самите основи на английското общество — наложи данъци на недвижимото имущество, подкопаваше Камарата на лордовете, искаше да отстъпи Ирландия на католиците, кастрираше Кралския флот и се поддаваше на изнудването на профсъюзите и проклетите социалисти. Уолдън и приятелите му не възнамеряваха да си стиснат ръцете с подобни хора.

Вратата се отвори и Причард влезе в стаята. Той беше висок лондончанин с пригладена с брилянтин черна коса и излъчваше доста фалшиво достолепие. Като момче беше избягал от дома си и с кораб бе стигнал до Източна Африка. По онова време Уолдън беше на сафари там и го нае да наглежда местните носачи. Оттогава бяха заедно. Сега Причард беше техният иконом, местеше се с тях от къща на къща и бе негов приятел, доколкото един слуга може да ти е приятел.

— Първият лорд на Адмиралтейството, милорд — обяви Причард.

— Не съм си у дома — отвърна Уолдън.

Причард явно се смути. Не беше свикнал да отпраща министри. „Икономът на баща ми щеше да го направи, без да му мигне окото“, помисли си Уолдън, но старият Томсън отдавна беше в пенсия и отглеждаше рози в градината на малката си къща в селото, а Причард така и не бе успял да придобие неговото достолепие.

Причард започна да завалва просташки думите, както винаги, когато беше напълно отпуснат или много притеснен:

— Господин Чърчил каза, че вий тъй ще кажете, сър, и вика да ви дам т’ва писмо. — Държеше поднос с някакъв плик.

Уолдън не обичаше да го притискат така, затова му се сопна:

— Върни му го… — Но спря и се загледа в надписа на плика. В едрия, четлив и силно наклонен почерк имаше нещо познато. — О, господи! — ахна той.

Взе плика, отвори го и извади лист плътна бяла хартия, сгънат на две. В горния му край с червено беше отпечатан кралският герб.

— От краля е — съобщи Уолдън на Лидия.

Тя се изчерви от смущение. Беше проява на прекалено лош тон да въвличаш монарха в подобно нещо. Уолдън се почувства като ученик, на когото са казали да спре да се дърли с другарчетата си. За миг се изкуши да пренебрегне и краля, но последствията… Лидия вече нямаше да бъде приемана от кралицата, хората нямаше да канят семейство Уолдън на приемите, на които присъства член на кралското семейство, и най-лошото — дъщеря му Шарлът нямаше да бъде представена в двореца като дебютантка. Социалният им живот щеше да претърпи катастрофа. Със същия успех можеха да се изселят в чужбина. Не, неподчинението на краля беше немислимо.

Уолдън въздъхна. Чърчил го беше победил. Това донякъде бе облекчение, защото вече имаше идеалното извинение и никой не би го обвинил. „Писмо от краля, старче — щеше да каже. — Нищо не можех да направя.“

— Покани господин Чърчил — рече той на Причард.

После подаде писмото на Лидия. Либералите наистина не разбираха как трябва да функционира една монархия.

— Кралят просто не е достатъчно твърд с тези хора — измърмори Уолдън.

— Това вече става ужасно отегчително — отвърна Лидия.

Уолдън обаче си помисли, че тя изобщо не е отегчена, всъщност дори го намира за вълнуващо, но го казва, защото така би трябвало да се изразява една английска графиня и тъй като не беше англичанка, а рускиня, обичаше да си служи с типично английски фрази, както човек, който говори френски, често повтаря alors и hein?

Уолдън отиде до прозореца. Колата на Чърчил още потракваше и вдигаше па̀ра пред къщата. Шофьорът стоеше до нея с ръка на вратата, сякаш я удържаше като кон, за да не се запилее нанякъде. Няколко слуги го зяпаха от безопасно разстояние.

Причард пак влезе и оповести:

— Господин Уинстън Чърчил.

Чърчил беше на четирийсет, точно десет години по-млад от Уолдън. Той бе нисък, строен мъж, облечен, според Уолдън, твърде елегантно за истински джентълмен. Косата му бързо оредяваше и бе оставила един връх над челото и две къдри по слепоочията, които заедно с късия нос и постоянната сардонична искра в очите му придаваха дяволит вид. Беше очевидно защо карикатуристите редовно го рисуваха като пакостливо херувимче.

Чърчил стисна ръката на графа и рече ведро:

— Добър ден, лорд Уолдън. — Поклони се на Лидия. — Лейди Уолдън, как сте?

„Какво в него ми лази така здраво по нервите?“, чудеше се Уолдън.

Лидия му предложи чай, а Уолдън го покани да седне. Графът не възнамеряваше да се впускат в любезен разговор: нямаше търпение да узнае за какво е цялата тази суматоха.

— Първо искам да поднеса извиненията си, както и тези на краля, че ви се натрапих така — започна Чърчил.

Уолдън кимна. Не смяташе да отговори, че всичко е наред.

— Ще добавя и че никога не бих постъпил по този начин, ако нямах крайно належащи причини — продължи Чърчил.

— Най-добре ми кажете какви са те.

— Знаете ли какво се случва на борсата?

— Да, лихвата се покачва.

— От едно и седемдесет и пет почти до три процента. Това е огромно повишение и се случи само за няколко седмици.

— Предполагам, вие знаете защо.

Чърчил кимна.

— Германски компании изкупуват на безценица чужди дългове в огромен мащаб, събират пари в брой и купуват злато. Още няколко седмици така и всички държави ще се окажат длъжници на Германия, нейните дългове към тях ще останат неуредени, а запасите й от злато ще са по-големи от когато и да било.

— Тя се подготвя за война.

— По този и по други начини. Събрали са един милиард марки над обичайните данъци, за да укрепят армия, която и бездруго вече е най-силната в Европа. Сигурно помните, че през 1909 година, когато Лойд Джордж повиши британските данъци с петнайсет милиона лири стерлинги, се стигна почти до революция. Е, един милион марки са равни на петдесет милиона лири. Това е най-голямото данъчно облагане в историята на Европа…

— Да, така е — прекъсна го Уолдън. Чърчил бе на път да изпадне в театралничене, а той нямаше намерение да слуша речи. — Ние, консерваторите, от доста време се тревожим заради германския милитаризъм. А сега, в последния момент, вие ми казвате, че сме били прави.

Чърчил остана невъзмутим.

— Германия ще нападне Франция. Почти сигурно е. Въпросът е дали ние ще помогнем на Франция.

— Не — отвърна Уолдън изненадан. — Министърът на външните работи ни увери, че не сме поемали ангажименти към Франция…

— Разбира се, сър Едуард е бил откровен… — каза Чърчил. — Но все пак греши. Нашите отношения с Франция са от такова естество, че няма как да стоим настрана и да гледаме как Германия я завладява.

Уолдън беше шокиран. Либералите убеждаваха всички, включително и него, че няма да въвлекат Англия във война, а сега един от техните водещи министри твърдеше точно обратното. Двуличието в политиката беше вбесяващо, но Уолдън забрави за него, когато се замисли за последиците от една война. Мислеше за младите мъже, които познаваше и които щяха да идат на фронта: търпеливите градинари в парка му, дръзките момчета от прислугата, отпуснатите ленивци в клубовете по „Сейнт Джеймс“… после го споходи друга мисъл, много по-смразяваща, и той попита:

— Но можем ли да победим?

Чърчил доби печален вид.

— Не мисля.

Уолдън се втренчи в него.

— Господи, какво сте направили?

Чърчил веднага мина в защита:

— Целта ни беше да избягваме войната, а няма как да следваш тази политика и същевременно да се въоръжаваш до зъби.

— Явно все пак не сте успели да избегнете войната.

— Все още се опитваме.

— Но смятате, че ще се провалите.

Чърчил за миг се наежи, но после преглътна гордостта си:

— Да.

— Тогава какво ще стане?

— Ако Англия и Франция заедно не могат да победят Германия, тогава ще ни трябва друг съюзник, трета страна: Русия. Ако Германия е разделена и се бие на два фронта, ще можем да победим. Руската армия е некомпетентна и корумпирана, разбира се — както всичко в онази страна, — но това няма значение, стига да привлекат към себе си част от силите на Германия.

Чърчил добре знаеше, че Лидия е рускиня, обаче с типичната си нетактичност не се смути да говори така за страната й в нейно присъствие, но Уолдън подмина това, защото беше силно заинтригуван от думите му.

— Русия вече има споразумение с Франция — каза той.

— То не е достатъчно — отвърна Чърчил. — Ако Франция стане жертва на агресия, Русия е длъжна да се бие, но сама трябва да реши дали в конкретния случай Франция е жертва на агресор. Когато войната започне, и двете държави ще твърдят, че са жертви. Затова споразумението в общи линии задължава Русия да воюва само ако тя реши така. На нас ни е нужно тя да заяви твърдо, че ще е на наша страна.

— Не си ви представям да си стискате ръцете с царя.

— Значи ни подценявате. За да спасим Англия, ще преговаряме и с дявола.

— Привържениците ви няма да одобрят подобно нещо.

— Те няма да разберат.

Уолдън виждаше накъде води всичко това и перспективата беше вълнуваща.

— Какво сте намислили? Тайно споразумение? Или неписано съглашение?

— И двете.

Уолдън го погледна с присвити очи. „Младият демагог може и да има нещо в главата — рече си — и то да не работи в мой интерес. Значи либералите искат тайно споразумение с царя въпреки омразата на англичаните към бруталния режим в Русия — но защо ми го казва? Ясно е, че искат някак да ме въвлекат в това. Но с каква цел? За да хвърлят вината върху консерваторите, ако всичко се обърка? Ще им трябва доста по-умел конспиратор от този Чърчил, за да ми заложат подобен капан.“

— Продължавайте — рече Уолдън.

— Започнах флотски преговори с руснаците, успоредно с нашите военни преговори с Франция. Известно време нещата не вървяха добре, но вече стават по-сериозни. Един млад руски адмирал ще дойде в Лондон. Казва се княз Алексей Андреевич Орлов.

— Алекс! — възкликна Лидия.

Чърчил я погледна.

— Мисля, че е ваш роднина, лейди Уолдън.

— Да — каза тя и по неизвестна за Уолдън причина се смути. — Той е син на по-голямата ми сестра, което го прави мой… братовчед?

— Племенник — поправи я Уолдън.

— Не знаех, че е станал адмирал — добави Лидия. — Сигурно са го произвели наскоро. — Отново изглеждаше съвсем овладяна, както обикновено, и Уолдън реши, че си е въобразил моментното й смущение. Беше доволен, че Алекс ще дойде в Лондон: много го харесваше. — Твърде млад е за такава голяма отговорност — рече тя.

— На трийсет е — изтъкна Чърчил и Уолдън си спомни, че и самият Чърчил, който бе на четирийсет, е доста млад, за да е начело на целия Кралски флот. Изражението му сякаш казваше: светът принадлежи на способните млади мъже като мен и Орлов.

„Но все пак съм ви нужен аз“, помисли си Уолдън.

— Между другото — продължи Чърчил — Орлов е племенник на царя по линия на покойния си баща, княза, но по-важното е, че той е сред малцината, освен Распутин, на които царят се доверява. Ако някой от руския военноморски флот може да накара царя да застане на наша страна, това е Орлов.

Уолдън зададе въпроса, който живо занимаваше ума му:

— А каква е моята роля във всичко това?

— Искам да сте представителят на Англия в тези преговори — и да ми поднесете Русия на тепсия.

Този човек просто не можеше да устои на изкушението да изпадне в мелодраматизъм.

— Искате с Алекс да договорим военен съюз между Англия и Русия?

— Да.

Уолдън веднага осъзна колко голямо и трудно е това предизвикателство, но и колко добре щеше да му се отплати. Той скри вълнението си и устоя на изкушението да стане и да закрачи из стаята.

— Вие познавате царя лично — продължаваше Чърчил. — Познавате Русия и говорите гладко руски. Освен това сте чичо на Орлов. Веднъж вече успяхте да убедите царя да застане на страната на Англия, а не на Германия — през 1906 година, когато вашата намеса предотврати ратификацията на Бьоркския договор1. — Той замълча. — Все пак вие не бяхте първият ни избор за британски представител на тези преговори. С оглед на ситуацията в Уестминстър…

— Да, да. — Уолдън не искаше да обсъждат това. — Ала нещо ви е накарало да размислите.

— Накратко, вие сте изборът на царя. Изглежда, сте единственият англичанин, на когото има доверие. Той изпрати телеграма на братовчед си, краля, в която настоява Орлов да работи с вас.

Уолдън си представи колко потресени са били радикалите, когато са научили, че ще трябва да включат стария реакционер от торите в тази тайна схема.

— Предполагам, че това ви е ужасило — рече той.

— Ни най-малко. По отношение на външните работи политиката ни не се различава особено от вашата. И аз винаги съм смятал, че вътрешните политически несъгласия не бива да стават причина да се лишим от вашите способности в правителството на Негово Величество.

„Сега пък ласкае — помисли си Уолдън. — Явно отчаяно имат нужда от мен.“ А на глас каза:

— Как ще го запазим в тайна?

— Ще прилича на светска визита. Ако сте съгласен, Орлов ще остане при вас в Лондон за сезона. Вие ще го представите пред обществото. Ако не греша, дъщеря ви трябва да дебютира тази година, нали? — Погледна към Лидия.

— Точно така — отвърна тя.

— Това за вас, така или иначе, е отлична възможност. Както знаете, Орлов е ерген и очевидно е много добра партия, затова можем да пуснем слуха зад граница, че си търси английска съпруга. И дори е възможно да си намери.

— Отлична идея. — Внезапно Уолдън осъзна, че е доволен. Веднъж бе действал като полуофициален дипломат, по време на правителството на консерваторите Солсбъри и Балфур, но през последните осем години не беше вземал участие в международната политика. Сега имаше възможност да се върне на сцената и това му напомни колко поглъщаща и вълнуваща е тази работа: потайността, хазартното изкуство на преговорите, сблъсъкът на характери, предпазливото убеждаване или дори принуждаване чрез заплаха за война. Руснаците обаче не бяха лесни; те бяха капризни, упорити и арогантни. Но с Алекс щеше да се справи лесно. Алекс беше на сватбата им с Лидия, тогава десетгодишен и с моряшко костюмче. По-късно учи няколко години в Оксфорд и идваше в Уолдън Хол през ваканциите. Баща му беше покойник, затова Уолдън му отделяше повече време, отколкото би отделил на възрастен, и бе възнаграден с приятелството на един буден млад ум.

Това беше прекрасна основа за преговори. „Може и да успея — каза си той. — Какъв триумф би било!“

— В такъв случай да разбирам ли, че ще го направите? — попита Чърчил.

— Но да — отвърна Уолдън.

Лидия се изправи.

— Не, не ставайте — рече тя на мъжете, които станаха заедно с нея. — Оставям ви да говорите за политика. Ще вечеряте ли с нас, господин Чърчил?

— За съжаление, имам ангажимент в града.

— Тогава ще се сбогувам. — Тя стисна ръката му.

Излезе от Осмоъгълния салон, където винаги пиеха чая си, и тръгна през огромното фоайе, после прекоси по-малък салон към стаята с цветята. В същото време един от помощник-градинарите — не му знаеше името — влезе през вратата откъм градината с огромен букет жълти и розови лалета за масата на вечеря. Едно от нещата, които Лидия обичаше в Англия по принцип и в Уолдън Хол в частност, беше изобилието от цветя и тя винаги се радваше на свежестта им, сутрин и вечер, дори през зимата, когато ги отглеждаха в парници.

Градинарят докосна шапката си — не беше нужно да я сваля, ако не го заговорят, защото тази стая всъщност бе част от градината, — остави букета на една мраморна маса и излезе. Лидия седна и вдиша хладния ароматен въздух. Тук беше подходящо за възстановяване от шок, а разговорът за Санкт Петербург я бе изнервил. Тя си спомни Алексей Андреевич като срамежливо, красиво момченце на сватбата — най-нещастният ден в живота й.

Каза си, че е извратено да превръща точно това помещение в свое убежище. В къщата имаше стаи с почти всякакво предназначение: за закуска, за обяд, за чай, за вечеря, билярдна и още една, в която държаха оръжията, специални стаи за прането, за гладенето, за варене на конфитюр, за чистене на сребро, за окачване на дивеча, за съхраняване на виното, за четкане на костюми… Нейният апартамент се състоеше от спалня, будоар и дневна. И все пак, когато искаше да намери покой, тя идваше тук, сядаше на твърдия стол и се взираше в грубата каменна мивка и в крачетата от ковано желязо на мраморната маса. Бе забелязала, че и съпругът й също има свое неофициално убежище: когато беше разстроен от нещо, Стивън се затваряше в оръжейната и четеше книга за лов.

Значи Алекс щеше да й гостува в Лондон за сезона. Щяха да разговарят за дома, за снега, за балета и за бомбите; а докато го гледаше, тя щеше да мисли за един друг млад руснак, мъжа, за когото не се беше омъжила.

Не го беше виждала от деветнайсет години, но все още самото споменаване на Санкт Петербург съживяваше спомена за него и караше кожата й да настръхва под копринената рокля. Тогава той беше на деветнайсет, като нея, гладен студент с дълга черна коса, изражение на вълк и очи на шпаньол. Беше слаб като вейка. Кожата му беше бяла, космите по тялото меки, тъмни и нежни, а ръцете му бяха толкова, толкова умели. Тя се изчерви, но не при спомена за тялото му, а при представата как нейната плът я предаде, подлуди я от удоволствие и я караше да крещи безсрамно. „Бях порочна — рече си. — И още съм порочна, защото ми се иска да го направя отново.“

Почувства вина към съпруга си. Почти винаги мислеше с вина за него. Не го обичаше, когато се ожениха, но вече го обичаше. Той беше човек със силна воля и горещо сърце и я обожаваше. Обичта му бе постоянна, нежна и изцяло лишена от отчаяната страст, която бе познала някога. Каза си, че той е щастлив само защото така и не е разбрал колко дива и жадна може да бъде любовта.

„Вече не жадувам за такава любов — помисли си. — Научих се да живея без нея и с годините става все по-лесно. И би трябвало — вече съм почти на четирийсет!“

Някои от приятелките й още се изкушаваха и се поддаваха. Не говореха пред нея за връзките си, защото усещаха, че няма да одобри, но клюкарстваха за други и Лидия знаеше, че в някои провинциални имения приемите изобилстваха от… е, от изневери. Веднъж лейди Джирард й намекна със снизходителния вид на по-възрастна жена, която дава разумен съвет на млада домакиня: „Скъпа, ако виконтесата и Чарли Стоут ви гостуват по едно и също време, просто трябва да ги настаните в съседни спални“. Лидия ги настани в двата противоположни края на къщата и виконтесата повече не стъпи в Уолдън Хол.

Хората казваха, че за тази поквара е виновен покойният крал, но Лидия не им вярваше. Вярно, той дружеше с евреи и певци, но това не го правеше неморален. Кралят беше гостувал два пъти в Уолдън Хол — веднъж като принц на Уелс и веднъж като крал Едуард Седми — и се бе държал безупречно.

Тя се зачуди дали новият крал ще ги посети някой ден. Голямо напрежение е да ти гостува монарх, но пък и страхотно вълнение, докато приготвяш къщата за него, поръчваш възможно най-разкошните ястия и купуваш дванайсет нови рокли само за един уикенд. А ако този крал ги посети, може да ги дари с жадуваното entrée — правото да влизат на празнични случаи в Бъкингамския дворец през входа откъм градините, а не да се редят на опашка по булеварда заедно още двеста други карети.

Тя се замисли за гостите си този уикенд. Джордж беше по-малкият брат на Стивън: притежаваше неговия чар, но не и сериозността му. Дъщеря му Белинда беше на осемнайсет, колкото Шарлът. И двете щяха да дебютират този сезон. Майката на Белинда беше починала преди няколко години и Джордж се ожени отново, доста скоро след това. Втората му съпруга Клариса беше много по-млада от него и доста жизнена. Тя му роди двама синове, близнаци. Единият от тях щеше да наследи Уолдън Хол след смъртта на Стивън, ако Лидия не го дареше със син на тази напреднала възраст. „Бих могла — каза си тя. — Чувствам, че бих могла, но просто не се случва.“

Почти беше станало време да се приготвя за вечеря. Въздъхна. С ежедневната рокля и свободната прическа се чувстваше удобно и съвсем естествено, но сега прислужницата трябваше да я пристегне с корсет и да вдигне високо косата й. Говореше се, че някои млади жени съвсем се отказали от корсетите. Лидия предполагаше, че в това няма нищо лошо, ако имаш природно изваяна фигура, но тя беше твърде слаба точно на неправилните места.

Стана и излезе навън. Онзи помощник-градинар стоеше до розов храст и говореше с една от прислужниците. Лидия я разпозна: Ани, красива, пищна и празноглава девойка с широка и ведра усмивка. Тя стоеше с ръце в джобовете на престилката, извърнала кръглото си лице към слънцето, и се смееше на думите на градинаря. „Ето това момиче няма нужда от корсет“, помисли си Лидия. Ани трябваше да наглежда Шарлът и Белинда, защото гувернантката отсъстваше този следобед.

— Ани! — рязко я извика Лидия. — Къде са младите дами?

Усмивката на Ани изчезна и тя веднага направи реверанс.

— Не мога да ги открия, милейди.

Градинарят се отдалечи смутено.

— Не ми изглежда да ги търсиш — скастри я Лидия. — Върви.

— Веднага, мадам. — Ани хукна към къщата и Лидия въздъхна: момичетата не бяха там, но тя не си направи труда да извика Ани, за да й се скара отново.

Тръгна през моравата, като мислеше за познати и приятни неща и пропъди Санкт Петербург в дъното на съзнанието си. Бащата на Стивън, седмият граф Уолдън, беше насадил в западната страна на парка рододендрони и азалии. Лидия не познаваше стареца, защото той беше умрял, преди тя да срещне Стивън, но всички твърдяха, че бил истински достолепен викторианец. Храстите му сега бяха отрупани с цвят, и то в доста невикториански смесени багри. „Трябва да наемем художник да нарисува къщата — помисли си тя. — За последно я рисуваха, преди паркът да добие този вид.“

Обърна се към Уолдън Хол. Сивият камък на южната фасада изглеждаше красив и величествен на следобедното слънце. В центъра й беше южната врата. По-нататък, в източното крило, бяха големият салон и няколко трапезарии, а зад тях — плетеница от кухни, килери и перални помещения, които се нижеха в пълен безпорядък към далечните конюшни. От западната страна бяха утринният и Осмоъгълният салон, а на ъгъла — библиотеката; зад него, по западната страна бяха билярдната зала, оръжейната, нейната стая с цветята, пушалнята и кабинетът на управителя. На първия етаж, от южната страна, се намираха спалните на семейството, а главните гостни бяха от западната. Стаите за прислугата бяха над кухните от североизточната страна, скрити от погледа. Над първия етаж се издигаше ирационална сбирщина от кули, кулички и мансарди. Цялата фасада беше истински взрив от каменни орнаменти в най-добрия викториански рококо маниер — с цветя, шеврони и скулптирани въжени оплетки, дракони, лъвове, херувими, балкони и бойници, пилони за знамена, слънчеви часовници и гаргойли. Лидия обичаше това място и беше благодарна, че Стивън — за разлика от повечето стари аристократи — можеше да си позволи да го задържи.

Тя видя Шарлът и Белинда да излизат от храстите в другия край на моравата. Ани, разбира се, не ги беше намерила. И двете бяха с широкополи шапки, летни рокли, ученически черни чорапи и равни обувки. Тъй като щеше да дебютира този сезон, Шарлът понякога се обличаше и фризираше за вечеря, но през повечето време Лидия се отнасяше с нея като с дете, каквото си беше, защото не е хубаво децата да порастват твърде бързо. Двете братовчедки бяха потънали в разговор и Лидия вяло се зачуди за какво толкова говорят. „Какво имаше в главата ми, когато бях на осемнайсет? — запита се тя, но си спомни младежа с меките косми и умелите ръце и си каза: — Господи, моля те, нека опазя тайната си!“

— Мислиш ли, че ще се чувстваме различно след дебюта в обществото? — попита Белинда.

Шарлът беше разсъждавала вече по този въпрос.

— Аз няма.

— Но тогава ще сме вече пораснали.

— Не виждам как многото приеми, балове и пикници могат да направят човек пораснал.

— Ще трябва да носим корсети.

Шарлот се изсмя.

— Никога ли не си слагала корсет?

— Не, а ти?

— Аз изпробвах моя миналата седмица.

— И как е?

— Ужасно. Не можеш да вървиш изправена.

— А как изглеждаш?

Шарлът изобрази с жест огромен бюст. И двете избухнаха в смях. Шарлът забеляза майка си и веднага си придаде разкаяно изражение в очакване да бъде порицана, но майка й изглеждаше разсеяна, само се усмихна леко и се обърна.

— Мисля, че ще е забавно — каза Белинда.

— Сезонът ли? Да — рече Шарлот със съмнение. — Но какъв смисъл има от всичко това?

— Смисълът е, разбира се, да срещнеш правилния младеж.

— Искаш да кажеш — да си намериш съпруг.

Те стигнаха до огромния дъб в средата на моравата и Белинда се тръшна на пейката под него. Изглеждаше леко нацупена.

— За теб всичко това е голяма глупост, нали? — попита тя.

Шарлът седна до нея и се загледа през килима от торф към дългата южна фасада на Уолдън Хол. Високите готически прозорци блестяха на следобедното слънце. Оттук къщата изглеждаше така, сякаш бе рационално и правилно планирана, но зад тази фасада се криеше очарователна бъркотия.

— Глупаво е да те карат да чакаш толкова дълго — отвърна тя. — Не изгарям от нетърпение да ходя по балове, да оставям визитки в домовете на хората следобед и да се срещам с млади мъже — не бих имала нищо против, ако никога не направя нещо подобно, — но се ядосвам, че все още се държат с мен като с дете. Мразя да вечерям с Мария, тя е толкова невежа или се преструва на такава. В трапезарията поне можеш да поговориш. Татко разказва интересни неща. Когато ми доскучае, Мария предлага да играем на карти. Не искам да играя на нищо, искам да играя роля в живота си. — Тя въздъхна. Когато говореше за това, се ядосваше още повече. Погледна спокойното луничаво лице на Белинда с ореол от червени къдрици. Нейното беше овално, с доста отличителен прав нос и силна брадичка, а косата й бе тъмна и гъста. „Белинда е късметлийка — помисли си тя, — тези неща наистина не я безпокоят, тя никога не се замисля особено.“

Докосна я по ръката.

— Извинявай. Не исках да говоря така.

— Няма нищо. — Белинда се усмихна опрощаващо. — Винаги се гневиш за неща, които не можеш да промениш. Помниш ли, когато реши, че искаш да идеш в „Итън“?

— Не!

— Напротив. Каква врява вдигна само! „Татко е учил в «Итън», защо да не уча и аз?“

Шарлът нямаше никакъв спомен за това, но не можеше да отрече, защото ги вършеше точно такива, когато беше на десет.

— Наистина ли мислиш, че тези неща не могат да бъдат променени? Да идеш в Лондон за сезона, да се сгодиш, после да се омъжиш…

— Може да се забъркаш в скандал и да се наложи да емигрираш в Родезия.

— Не съм много сигурна как човек може да се забърка в скандал.

— Аз също.

Помълчаха известно време. Понякога на Шарлът й се искаше да е пасивна като Белинда. Животът щеше да е по-прост — но и ужасно скучен.

— Попитах Мария какво се очаква да правя, след като се омъжа — продължи тя. — Знаеш ли какво ми отговори? — Тя започна да имитира гърления руски акцент на гувернантката си: — „Да правиш ли? Скъпо дете, няма да правиш нищо“.

— О, твърде глупаво е — рече Белинда.

— Нима? А какво прави майка ми или твоята майка?

— Те са светски дами. Дават приеми, отсядат в провинциални имения, ходят на опера и…

— Точно това имам предвид. Нищо не правят.

— Раждат бебета…

— Е, то е друго. Раждането на бебета е превърнато в такава тайна.

— Защото е… вулгарно.

— Защо? Какво вулгарно има в това? — Шарлът осъзна, че отново се пали. Мария винаги й казваше да не се пали. Тя пое дълбоко дъх и понижи глас: — Ние с теб ще трябва да раждаме бебета. Не мислиш ли, че можеха да ни кажат как точно става? Много са загрижени да научим всичко за Моцарт, Шекспир и Леонардо да Винчи.

Белинда сякаш се смути, но беше много заинтригувана. „И тя се чувства като мен — каза си Шарлът. — Дали знае нещо повече?“

— Съзнаваш ли, че те порастват вътре в теб? — попита тя.

Белинда кимна и веднага избълва:

— Но как точно се започва?

— О, мисля, че просто се случва, когато навършиш двайсет и една. Ето защо трябва да станеш дебютантка и да се появиш в обществото — за да си намериш съпруг, преди да започнеш да имаш бебета. — Шарлът се поколеба. — Така ми се струва.

— Тогава как излизат от теб? — попита Белинда.

— Не знам. Колко са големи?

Белинда разпери ръце, за да покаже.

— Близнаците бяха ей толкова големи, когато се родиха. — После размисли и посви малко ръце. — Е, по-скоро ей толкова.

— Когато кокошката снася, яйцето излиза от… отзад — каза Шарлът, но избягваше да я поглежда в очите. Никога не беше водила толкова интимен разговор с някого. — Яйцето изглежда доста голямо, но все пак излиза.

Белинда се наведе към нея и заговори тихо:

— Веднъж видях как Дейзи ражда теленце. Тя е крава от фермата. Мъжете не знаеха, че гледам. Те така го нарекоха: „изкара“ телето.

Шарлот се развълнува.

— И какво стана?

— Беше ужасно. Сякаш коремът й се отвори, изтече много кръв и други неща. — Белинда потрепери.

— Направо ме плашиш — рече Шарлът. — Страхувам се, че ще се случи с мен, преди да науча всичко необходимо. Защо просто не ни кажат?

— Не бива да говорим за такива неща.

— По дяволите, точно за такива неща трябва да говорим!

Белинда ахна:

— Не бива и да ругаеш!

— Не ми пука. — Шарлът се вбесяваше, че няма как да разбере, няма кого да пита, нито къде да прочете… Тогава й хрумна нещо. — В библиотеката има един заключен шкаф — обзалагам се, че в него крият книги за всякакви такива неща. Да проверим!

— Но щом е заключен…

— О, от години знам къде държат ключа.

— Ще имаме големи неприятности, ако ни хванат.

— Сега всички се обличат за вечеря. Това е нашият шанс. — Шарлът се изправи.

Белинда се поколеба.

— Ще стане скандал.

— Изобщо не ме интересува. Така или иначе, ще претърся този шкаф, ти ела, ако искаш. — Шарлът се обърна и тръгна към къщата. След миг Белинда я догони, както и очакваше.

През портика с колоните влязоха в хладното величествено фоайе. Завиха наляво, подминаха утринния салон и Осмоъгълния салон, после влязоха в библиотеката. Шарлът си повтаряше, че е жена и има право да знае, но въпреки това се чувстваше като непослушно момиченце.

Библиотеката беше любимата й стая. Тъй като се намираше на ъгъл в къщата, тя бе много светла благодарение на трите големи прозореца. Кожените кресла бяха стари и изненадващо удобни. През зимата тук цял ден гореше огън, имаше всякакви игри, пъзели и две-три хиляди книги. Някои от тях бяха много стари, още от времето, когато е построена къщата, но имаше и доста нови, защото майка й четеше романи, а баща й се интересуваше от най-различни неща — химия, агрономия, пътешествия, астрономия и история. Шарлът обичаше да идва в почивния ден на Мария, защото тогава гувернантката нямаше да изтръгне от ръцете й „Далеч от безумната тълпа“ и да я замени с „Вълшебни водни твари“. Понякога баща й също беше тук с нея, седнал зад своето високо викторианско писалище, той четеше каталог със земеделска техника или финансовия баланс на американските железници, но никога не й казваше коя книга да чете.

Сега библиотеката беше празна. Шарлът тръгна право към писалището, отвори малко квадратно чекмедже и извади от него ключ. До стената срещу писалището имаше три шкафа. В единия бяха кутиите с игрите, а в другия — кашони с хартия и пликове с герба на Уолдън. Третият беше заключен. Шарлот го отвори.

Вътре видя двайсет-трийсет книги и купчина стари списания. Прегледа набързо едно от тях. Наричаше се „Перлата“. Не й се стори обещаващо. Грабна наслуки две книги, без да погледне заглавията. Затвори бързо шкафа, заключи го и върна ключа в чекмеджето на писалището.

— Ето! — рече тя победоносно.

— А къде ще идем да ги разгледаме? — изсъска Белинда.

— Не помниш ли скривалището ни?

— О! Да!

— Защо шепнем?

И двете се засмяха.

Шарлът тръгна към вратата и внезапно чу глас в коридора:

— Лейди Шарлът… Лейди Шарлът…

— Това е Ани, търси ни — рече Шарлът. — Тя е мила, но е много глупава. Ще излезем от другата страна, бързо. — Прекосиха библиотеката и минаха през вратата към билярдната зала, от която пък се стигаше до оръжейната; там вече имаше някого. Шарлът се заслуша.

— Татко е — рече Белинда, изглеждаше изплашена. — Той беше навън с кучетата.

За щастие, прозорците на билярдната зала бяха френски и от тях се излизаше на западната тераса. Шарлът и Белинда се измъкнаха навън и тихо затвориха вратите. Слънцето вече висеше ниско, аленееше и хвърляше дълги сенки по моравата.

— А сега как ще влезем пак? — попита Белинда.

— През покривите. Ела!

Шарлът хукна към задната страна на къщата и през кухненската градина към конюшните. Напъха двете книги в пазвата си и затегна колана на роклята, за да не изпаднат.

От един ъгъл на двора на конюшните можеше да се покатери лесно до покрива на крилото за прислугата. Първо стъпи върху капака на ниския метален бункер за дървата. Оттам се прехвърли на ламаринения покрив на навеса, в който държаха инструментите. Навесът се облягаше на перачницата. Шарлът се изправи на гофрираната ламарина и се изтегли на покрития с керемиди стръмен покрив на перачницата. Там се обърна да погледне назад: Белинда я следваше.

Шарлът легна по корем и продължи пълзешком, като се опираше на длани и на върховете на обувките си, докато не стигна до стена. Там запълзя нагоре по покрива и яхна билото му.

Белинда я следваше.

— Не е ли опасно? — попита тя.

— Правя го от деветгодишна.

Над тях беше прозорецът на таванска стая, в която спяха две от прислужниците. Прозорецът бе високо на фронтона и горната му рамка почти опираше в покрива, който се спускаше от двете му страни. Шарлът се изправи и надникна. Вътре нямаше никого. Тя се издърпа на перваза и се изправи.

Наведе се наляво, прехвърли ръка и крак над ръба на покрива и се изтегли на керемидите. После се обърна и помогна на Белинда.

Останаха легнали там, за да си поемат дъх. Шарлът си спомни: някой й бе казал, че Уолдън Хол има четири акра покрив. Не беше за вярване, докато не се качиш на него и не осъзнаеш, че можеш да се изгубиш сред билата и долините му. Оттук се стигаше до всяка част на покрива по мостчетата, стълбите и тунелите, по които хората от поддръжката минаваха всяка пролет, за да чистят и боядисват улуците и да сменят счупените керемиди.

Шарлът се изправи и каза:

— Ела, нататък е лесно.

Към следващия покрив имаше стълба, след нея дъсчено мостче, а после няколко дървени стъпала, които водеха към вратичка в стената. Шарлът дръпна резето и се провря в скривалището си.

То представляваше ниско помещение без прозорци, със скосен таван и дъсчен под, от който могат да ти се набият трески, ако не внимаваш. Тя предполагаше, че навремето е служило за склад, но, така или иначе, днес беше забравено. Вратата в единия му край водеше към дрешник до детската стая, който не беше отварян от години. Шарлът бе открила това скривалище, когато беше на осем или девет, и понякога го използваше в играта — която сякаш играеше цял живот — на бягство от надзора. По пода бяха разхвърлени възглавници, буркани със свещи и кутия кибрит. На една от възглавниците лежеше доста опърпано плюшено куче, беше го скрила тук преди осем години от гувернантката си Мария, която искаше да го изхвърли. На малка масичка имаше напукана ваза, пълна с цветни моливи, и червен кожен несесер с пособия за писане. В Уолдън Хол правеха инвентаризация на всеки няколко години и Шарлът си спомни как госпожа Брайтуайт, икономката, казваше, че изчезват най-странни неща.

Белинда пропълзя вътре и Шарлът запали свещите. После извади двете книги от пазвата си и прочете заглавията. Едното беше „Домашна медицина“, а другото „Роман за сласт“. Медицинската книга изглеждаше по-обещаваща. Шарлът седна на една възглавница и я отвори. Белинда се настани до нея с гузен вид. Шарлът се чувстваше така, сякаш след миг щеше да открие тайната на живота.

Прелисти страниците. Текстът беше доста изчерпателен и подробен по отношение на ревматизма, счупените кости, дребната шарка, но що се отнася до раждането на деца, внезапно ставаше твърде неясен. Споменаваха се някакви мистериозни контракции, изтичащи води и нещо, което трябвало да се върже на две места, а после да се среже с ножици, предварително потопени във вряща вода. Тази глава очевидно беше писана за хора, които вече знаят много по въпроса. Имаше обаче рисунка на гола жена. Шарлът забеляза, но беше твърде смутена, за да го сподели с Белинда, че жената на рисунката няма косми на едно определено място, където тя самата ги имаше в изобилие. После следваше рисунка на бебето в корема на жената, но без никаква индикация откъде би могло да излезе то.

— Сигурно лекарят трябва да те разреже — предположи Белинда.

— Тогава какво са правили в миналото, когато е нямало лекари? — възрази Шарлът. — Явно тази книга не става. — Тя отвори другата наслуки и прочете на глас първото изречение, което й попадна пред очите: — „Тя се отпускаше сладострастно бавно, докато не се наниза напълно на твърдото ми копие, а после започна да се движи прелестно назад-напред“. — Шарлът се намръщи и погледна Белинда.

— Това пък какво значи? — попита Белинда.

Феликс Кшезински седеше в купето и чакаше влакът да потегли от гара Дувър. В купето беше студено. Той беше съвършено неподвижен. Навън бе тъмно и виждаше отражението си в прозореца: висок мъж с добре оформен мустак, черно палто и бомбе. На поставката над главата му имаше малък куфар. Можеше да мине за търговски пътник на някой швейцарски производител на часовници, само че, ако се вгледаше внимателно, всеки би забелязал, че палтото му е евтино, куфарът — картонен, а лицето не е на човек, който продава часовници.

Той мислеше за Англия. Спомняше си как, като много млад, смяташе английската конституционна монархия за съвършената форма на управление. Тази мисъл го развесели и плоското бледо лице в прозореца му се усмихна призрачно. Оттогава беше променил мнението си за съвършената форма на управление.

Влакът потегли и след няколко минути Феликс вече гледаше как слънцето изгрява над овощните градини и насажденията с хмел в графство Кент. Винаги се удивяваше на красотата на Европа. Когато я видя за първи път, изпита истински шок, защото като всеки руски селянин не бе способен да си представи, че светът може да изглежда така. И тогава беше във влак. Беше изминал стотици километри от слабо населените северозападни руски провинции, с техните закърнели дървета, потънали в сняг мизерни селца и лъкатушни кални пътища, и ето че една сутрин се събуди в Германия. Като се любуваше на спретнатите зелени нивя, павираните пътища, красивите къщи в чистите села и лехите с цветя на слънчевата гара, той си помисли, че е в рая. По-късно, в Швейцария, седеше на верандата на малък хотел, сгрявана от слънцето, което още се виждаше над покритите със сняг планини, пиеше кафе, ядеше пресни хрупкави кифлички и си мислеше: „Сигурно хората тук са много щастливи“.

Сега, докато гледаше как английските ферми оживяват в ранното утро, си спомни зората в родното си село: сиви, смръщени небеса и суров вятър, замръзнали блатисти поля с ледени локви и туфи жилава, покрита със скреж трева, и самия себе си — с износената брезентова рубашка и сковани в плъстените обувки и дървените кундури крака; баща му върви до него, облечен с прокъсаното расо на селски свещеник, и твърди, че Бог е добър. Баща му обичаше руснаците, защото и Бог ги обичаше. Но за Феликс винаги бе било очевидно, че Бог мрази хората, щом се отнася така жестоко с тях.

Този спор беше началото на дълго пътуване, което отведе Феликс от християнството, през социализма, до анархисткия терор, от Тамбовска губерния, през Санкт Петербург и Сибир, до Женева. А в Женева взе решение, което го отведе в Англия. Спомни си срещата. Едва не я пропусна…

Той едва не пропусна срещата. Беше в Краков, за да преговаря с полските евреи, които прекарваха нелегално списанието „Бунт“ през границата в Русия. Пристигна в Женева по тъмно и отиде право в малката печатница на Улрих. Редакционният съвет се беше събрал: четирима мъже и две момичета седяха около свещ в дъното на печатницата зад лъскавата преса, вдишваха миризмата на хартия и машинно масло и планираха руската революция.

Улрих посвети Феликс в темата на спора. Той познаваше Йосиф, шпионин на Охранката — руската тайна полиция. Йосиф тайно симпатизираше на революционерите, предаваше на Охранката фалшива информация и им вземаше парите. Понякога анархистите му предоставяха и верни, но безобидни данни, а в замяна той ги предупреждаваше за действията на тайната полиция.

Този път имаше сензационни новини.

— Царят иска военен съюз с Англия — каза Улрих на Феликс. — Изпратил е княз Орлов в Лондон да преговаря. В Охранката знаят за това, защото ще пазят княза по време на пътуването му през Европа.

Феликс си свали шапката и седна, като се чудеше дали е вярно. Едното момиче, тъжна, зле облечена рускиня, му наля чаша чай. Феликс извади наполовина изядена бучка захар от джоба си, сложи я между зъбите си и сръбна чая през нея по навика на селяците.

— Работата е там — продължи Улрих, — че Англия може да влезе във война с Германия и да накара руснаците да се бият.

Феликс кимна.

Опърпаното момиче каза:

— И няма князете и графовете да умрат, а обикновените руснаци.

Беше права. Във войната щяха да се сражават селяните. Феликс беше прекарал голяма част от живота си сред тези хора. Те бяха корави, груби и ограничени, но щедри до глупост, а спонтанните им пристъпи на веселие показваха какви биха могли да бъдат в едно нормално общество. Техните тревоги бяха за времето, животните, болестите, ражданията и как да надхитрят помешчика. За няколко години, в края на юношеството си, те бяха здрави и силни, усмихваха се, тичаха и флиртуваха; но скоро ставаха прегърбени, посивели, бавни и мрачни. Сега княз Орлов щеше да принуди тези млади хора да се изправят пред оръдията, за да бъдат разкъсани на парчета или осакатени завинаги, без съмнение по много основателни причини, които засягаха международната политика.

Именно заради подобни неща Феликс стана анархист.

— Какво може да се направи? — попита Улрих.

— Трябва да публикуваме тази новина на първа страница на „Бунт“! — заяви дрипавото момиче.

Започнаха да обсъждат как да представят новината. Феликс ги слушаше. Редакторските проблеми не го занимаваха особено. Той разпространяваше списанието, пишеше статии как се правят бомби и тънеше в дълбоко недоволство. В Женева бе станал ужасно цивилизован. Пиеше бира вместо водка, носеше яка и вратовръзка и ходеше на концерти на филхармонията. Работеше в книжарница. Междувременно в Русия кипеше смут. Работниците от нефтодобивната промишленост се сражаваха с казаците, парламентът беше напълно безполезен, а милиони работници вдигаха стачки. Цар Николай Втори беше най-некомпетентният и глупав управник, който изродената аристокрация бе в състояние да произведе. Страната представляваше буре с барут, което чакаше само искрата, а Феликс искаше да бъде тази искра. Но щеше да е фатално да се завърне. Йосиф Сталин се беше върнал и още щом стъпи на руска земя, го изпратиха в Сибир. Тайната полиция познаваше революционерите в изгнание по-добре от тези, които бяха още в родината си. Феликс трябваше да се примири с коравата яка, кожените обувки и обстоятелствата, в които се намираше.

Огледа малката група анархисти: Улрих, печатарят, беше с бяла коса и изцапана с мастило престилка, интелектуалец, който му даваше книги за Прудон2 и Кропоткин3, но и човек на действието, който навремето му бе помогнал да обере банка; Олга, дрипавото момиче, като че ли се беше влюбила във Феликс, докато един ден го видя да чупи ръката на полицай и започна да го отбягва; Вера, разсеяната поетеса; Йевно, студентът по философия, който не спираше да говори за пречистващата вълна от кръв и огън; Ханс, часовникарят, който виждаше в душите на хората, сякаш се взираше в тях през своята лупа; и Пьотър, лишеният от състоянието си граф, автор на великолепни трактати по икономика и вдъхновяващи революционни уводни статии. Те бяха искрени, отрудени хора и всички до един много умни. Феликс съзнаваше колко са важни, защото в Русия беше живял сред отчаяни хора, които търпеливо чакаха контрабандно внесените вестници и памфлети и си ги предаваха от ръка на ръка, докато те не се разпаднеха от четене. И все пак това не беше достатъчно, защото трактатите по икономика не бяха защита срещу куршумите на милицията, а яростните статии не изгаряха дворци.

Улрих тъкмо казваше:

— Тази новина трябва да получи по-широко разпространение, отколкото може да й осигури „Бунт“. Искам всеки селянин в Русия да научи, че Орлов ще ги поведе към една безполезна и кървава война заради нещо, което изобщо не ги засяга.

— Първият проблем е дали ще ни повярват — каза Олга.

— Първият проблем е дали историята е вярна — вметна Феликс.

— Трябва да проверим — отвърна Улрих. — Другарите в Лондон могат да разберат дали Орлов е пристигнал тогава, когато се очаква да пристигне, и дали се е срещнал с хората, с които се очаква да се срещне.

— Не е достатъчно да разпространим новината — рече развълнувано Йевно. — Трябва да ги спрем!

— Как? — попита Улрих и се вгледа в младежа над очилата с телени рамки.

— Орлов трябва да бъде убит — той е предател, изменник на народа си и трябва да бъде екзекутиран.

— Това ще спре ли преговорите? Вероятно — отговори си граф Пьотър. — Особено ако убиецът е анархист. Нали помните, че Англия даде политическо убежище на анархисти и това вбеси царя. Ако един от князете му бъде убит в Англия от наш другар, царят може да се ядоса достатъчно, за да прекрати напълно преговорите.

— Каква история само ще имаме тогава! — възкликна Йевно. — Можем да кажем, че Орлов е убит от нашите, защото е предал руския народ.

— Всеки вестник в света ще публикува тази новина — обади се Улрих.

— Мисля за ефекта, който ще произведе у дома. Знаете какво е отношението на руските селяни към военната повинност — за тях това е смъртна присъда. Когато едно момче отива в армията, те правят погребение. Ако научат, че царят иска ги да изпрати да се бият в голяма европейска война, реките ще потекат червени от кръв…

Феликс си помисли, че Йевно е прав. Той винаги говореше така, но този път беше прав.

— Мисля, че си въобразяваш, Йевно — рече Улрих. — Орлов е на тайна мисия — той няма да пътува из Лондон в открита карета и да маха на тълпата. Освен това познавам лондонските другари — те никога не биха убили. Не виждам как ще го направим.

— Аз виждам — рече Феликс и всички се обърнаха към него. Сенките по лицата им играеха на треперливата светлина на свещите. — Знам как може да стане — гласът му прозвуча странно дори за него самия, сякаш гърлото му беше свито. — Аз ще отида в Лондон. И ще убия Орлов.

Внезапно всички притихнаха, защото тези приказки за смърт и разрушение изведнъж бяха станали реални и конкретни. Взираха се изненадани в него, всички, освен Улрих, който се усмихваше многозначително, сякаш беше планирал това от самото начало и нещата са развиваха по желания от него начин.