Мъжът от Санкт Петербург

Пета глава

Шарлът очакваше бала за представянето на Белинда със смесени чувства. Никога не беше ходила на градски бал, макар че бе присъствала на доста балове в провинцията, много от тях — в Уолдън Хол. Обичаше да танцува и знаеше, че се справя добре, но мразеше моментите, в които се чувстваш като добиче на пазара и чакаш някое момче да те покани на танц. Питаше се дали този въпрос не е разрешен някак по-цивилизовано сред „висшето общество“.

Пристигнаха в къщата на чичо Джордж и леля Клариса в Мейфеър час преди полунощ, защото според майка й това бе най-ранният приличен час, в който можеш да се появиш на лондонски бал. Тента на райета и червен килим бяха опънати от тротоара до градинската порта, която някак се беше трансформирала в римска триумфална арка.

Но дори тя не подготви Шарлът за онова, което видя вътре. Цялата странична градина беше превърната в римски атриум. Шарлът се огледа с изумление. Моравите и цветните лехи бяха покрити с дървен под на черни и бели квадрати, за да прилича на мраморни плочи. Опасваха го бели колони, свързани с лаврови клонки. Зад тях, в нещо като галерия, бяха издигнати пейки за придружителите. В средата на пода фонтанче във формата на момче с делфин пръскаше в мраморен басейн струи, озарявани от цветни светлини. На балкона на горния етаж оркестър свиреше рагтайм. Гирлянди от скрипка и рози украсяваха стените, а кошници с бегонии висяха от балкона. Огромният брезентов покрив, боядисан в небесносиньо, покриваше всичко от стрехите на къщата до градинската стена.

— Това е чудо! — възкликна Шарлът.

— Доста народ, Джордж — рече баща й на брат си.

— Поканихме осемстотин души. Какво се е случило с вас в парка, за бога?

— О, не беше толкова страшно, колкото звучи — рече графът с насилена усмивка. Хвана Джордж под ръка и се отдалечиха да разговарят.

Шарлът оглеждаше гостите. Всички мъже бяха с вечерно облекло — бели връзки, бели жилетки и фракове. То отиваше особено на младите, или поне на стройните, каза си тя: облечени така, те изглеждаха зашеметяващо, докато танцуваха. След като огледа роклите, реши, че нейната и на майка й, макар и изискани, са малко старомодни с тънките талии, къдрите и шлейфовете: леля й Клариса носеше дълга права рокля, чиято пола изглеждаше твърде тясна за танци, а Белинда беше с шалвари.

Шарлът осъзна, че не познава никого. „Кой ще танцува с мен след татко и чичо?“ Обаче по-младият брат на леля й Клариса, Джонатан, танцува валс с нея и после я представи на трима свои състуденти от Оксфорд, всеки от които я покани на танц. Разговорите с тях й се сториха едни и същи: подът бил хубав, оркестърът — на Готлиб — бил хубав, и дотам. Шарлът се опита: „Мислите ли, че жените трябва да гласуват?“ И получи следните отговори: „Разбира се, че не“, „Нямам мнение по въпроса“ и „Не сте една от тях, нали?“.

Последният й партньор, на име Фреди, я отведе в къщата на вечеря. Той беше доста строен младеж с правилни черти и светла коса — „Хубавец е, предполагам“, помисли си тя. Фреди беше в края на първата си година в Оксфорд. Там било доста весело, рече той, но призна, че не обичал особено да чете и се чудел дали да се връща в университета през октомври.

Отвътре къщата беше окичена с цветя и ярки електрически крушки. За вечеря имаше топла и студена супа, омари, пъдпъдъци, ягоди, сладолед и праскови.

— Все същата храна за вечеря — рече Фреди. — Всички използват един и същ доставчик.

— Ходите ли често на балове? — попита го Шарлът.

— За жалост. През целия сезон.

Шарлът изпи чаша шампанско с надеждата, че то ще я развесели, после остави Фреди и тръгна през салоните. В единия няколко групи играеха бридж. В друг властваха две възрастни херцогини. В трети по-старите мъже играеха билярд, а младите пушеха. Там откри и Белинда — с цигара в ръката. Шарлът не виждаше смисъл в пушенето, освен за да изглеждаш изискано, а Белинда определено изглеждаше изискано.

— Роклята ти е разкошна — каза Белинда.

— Не, не е. Но ти изглеждаш невероятно. Как успя да убедиш мащеха си да ти позволи да облечеш тези дрехи.

— И тя обича да носи такива!

— Тя изглежда много по-млада от мама. И е такава, разбира се.

— Пък е и мащеха, а това е различно. Какво се е случило с вас на връщане от двореца?

— О, беше изключително! Един откачен ни заплаши с револвер!

— Майка ти ми каза. Ти не се ли ужаси?

— Бях твърде заета да успокоявам мама. По-късно се изплаших до смърт. А ти защо ми каза в двореца, че трябва да си поговорим?

— О! Слушай. — Белинда отведе Шарлът настрани, по-далече от младите мъже. — Разбрах откъде излизат.

— Кои?

— Бебетата.

— О! — Шарлът наостри уши. — Казвай!

Белинда продължи тихо:

— Излизат измежду краката ти, откъдето тече водата.

— Но дупката е твърде малка!

— Разширява се.

„Какъв ужас!“, помисли си Шарлът.

— Но това не е всичко — продължи Белинда. — Разбрах и как се получават.

— Как?

Белинда хвана Шарлът за лакътя и я отведе в дъното на стаята. Застанаха пред огледало, окичено с гирлянд от рози. Белинда вече шепнеше:

— Когато се омъжиш, трябва да спиш в едно легло с мъжа си.

— Така ли?

— Да.

— Татко и мама имат отделни стаи.

— Но не са ли съседни?

— Съседни са.

— Това е, за да могат да спят в едно легло.

— Защо?

— Защото, за да се получи бебе, съпругът трябва да си пъхне онова нещо в онова място — откъдето бебетата излизат.

— Кое нещо?

— Тихо де! Онова нещо, дето им виси между краката — не си ли виждала картина на Давид на Микеланджело?

— Не.

— Е, ами това е нещото, от което на тях им излиза водата. Прилича на пръст.

— И трябва да се направи това, за да се получат бебета?

— Да.

— Всички женени ли трябва да го направят?

— Да.

— Какъв ужас! Кой ти каза?

— Виола Понтадарви. Кълне се, че е вярно.

Шарлът някак си също знаеше, че е вярно. Когато го чу, сякаш си припомни нещо забравено. Безспорно всичко се връзваше. И все пак изпита чисто физически шок. Онова леко гадно усещане, което понякога имаше насън, когато някакво ужасно подозрение се окажеше истина или когато се страхуваше да не падне и внезапно паднеше.

— Ужасно съм доволна, че разбрах — рече тя. — Ако някой се ожени, без да го знае… ще е много смущаващо!

— Явно се случва с някои момичета — рече Белинда. — Майка ти би трябвало да ти го обясни в нощта преди сватбата, но ако е твърде срамежлива, просто… ще разбереш, когато се случи.

— Слава богу, че я има Виола Понтадарви — рече Шарлът и внезапно я споходи друга мисъл: — Това дали има нещо общо с… кървенето всеки месец?

— Не знам.

— Вероятно има. Всичко е свързано — всичко онова, за което хората не говорят. Е, вече знаем защо не говорят за него — защото е отвратително.

— Нещото, което трябва да направите в леглото, се нарича „сексуално сношение“, но Виола казва, че простите хора го наричат „чукане“.

— Тя много знае.

— Е, нали има братя. Те са й казали още преди години.

— А те как са разбрали?

— От по-големите момчета в училище. Момчетата много се интересуват от такива неща.

— Те имат някакво ужасяващо очарование.

Внезапно тя видя в огледалото отражението на леля си Клариса.

— Какво правите вие двете тук в ъгъла? — попита тя. Шарлът се изчерви, но леля й Клариса явно не чакаше отговор, защото продължи: — Белинда, моля те, иди да разговаряш с гостите, това е твоят бал.

Тя се отдалечи и двете момичета тръгнаха през салоните. Те бяха подредени в кръг, затова, когато вървиш през тях, стигаш там, откъдето си тръгнал, на върха на стълбището.

— Не мисля, че ще успея да се накарам да го направя — рече Шарлът.

— Така ли? — попита я Белинда със странно изражение.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто си мислех, че може пък и да е доста хубаво.

Шарлът се втренчи в нея.

Белинда изглеждаше смутена.

— Трябва да ида да танцувам — каза тя. — Ще се видим по-късно!

Белинда слезе по стълбите. Шарлът гледаше след нея и се чудеше колко още шокиращи тайни ще им разкрие животът.

Върна се в трапезарията и си взе още една чаша шампанско. „Що за странен начин за продължаване на човешкия род“, помисли си тя. Предполагаше, че животните правят нещо подобно. Ами птиците? Не, птиците снасят яйца. И какви думи само! „Чукане“. Всички тези стотици елегантни и изискани хора около нея знаеха въпросните думи, но никога не ги изричаха. Те бяха смущаващи точно защото никога не ги произнасяха. А никога не ги произнасяха, защото бяха смущаващи. В цялата тази история имаше нещо много глупаво. Ако Създателят беше отредил хората да се чукат, защо те трябва да се преструват, че не го правят?

Тя допи чашата и излезе навън. Баща й и майка й танцуваха полка и се справяха доста добре. Майка й се беше възстановила след случилото се в парка, но баща й още не спираше да мисли за него. Той изглеждаше много изискан с фрака и бялата вратовръзка. Когато кракът го болеше, не можеше да танцува, но явно тази нощ нямаше проблеми. По всичко личеше, че майка й се забавлява. Тя донякъде се отпускаше, когато танцуваше. Обичайната й резервираност изчезваше, смееше се и дори показваше глезените си.

Когато полката свърши, графът видя Шарлът и се приближи до нея.

— Ще получа ли този танц, лейди Шарлът?

— Разбира се, милорд.

Беше валс. Баща й изглеждаше разсеян, но я въртеше по пода с умение. Шарлът се запита дали и тя сияе като майка си. Вероятно не. Внезапно си представи как баща й и майка й се чукат и сметна тази мисъл за ужасно смущаваща.

— Забавляваш ли се на първия си голям бал? — попита баща й.

— Да, благодаря ти — отвърна тя веднага.

— Изглеждаш замислена.

— Държа се прилично. — Светлините и ярките багри леко се сляха и внезапно тя трябваше да положи усилия, за да остане на крака. Изплаши се, че може да припадне и да се изложи. Баща й усети нестабилността й и я хвана малко по-здраво. След миг танцът свърши.

Баща й я отведе встрани и попита:

— Добре ли си?

— Да, малко се замаях.

— Да не пушиш?

— Естествено, че не — засмя се Шарлът.

— Обикновено дамите се чувстват замаяни на балове по тази причина. Приеми един съвет: ако решиш да опиташ тютюн, направи го насаме.

— Не мисля дори да опитвам.

По време на следващия танц тя остана седнала, а после отново се появи Фреди. Докато се въртеше с него, й хрумна, че от всички млади мъже и момичета, включително от нея самата и Фреди, се очаква да си търсят съпрузи и съпруги по време на сезона, особено на подобни балове. За първи път помисли за него като за евентуален съпруг. Не беше невъзможно.

„Но какъв съпруг всъщност искам?“, запита се тя. Наистина нямаше представа.

— Джонатан каза само: „Фреди, запознай се с Шарлът“ — рече Фреди, — но разбрах, че си лейди Шарлът Уолдън.

— Да, а ти кой си?

— Маркиз Шалфонт.

„Е — рече си Шарлът, — значи сме социално съвместими.“

Малко по-късно тя и Фреди започнаха разговор с Белинда и неговите приятели. Говореха за нова пиеса, наречена „Пигмалион“, за която се твърдеше, че била смешна, но малко вулгарна. Момчетата казаха, че ще гледат някаква боксова среща, и Белинда заяви, че иска да иде с тях, но й отвърнаха, че е недопустимо. Обсъдиха и джаз музиката. Един от младежите беше нещо като познавач, защото бе живял известно време в Щатите; но Фреди не харесваше джаз и говореше доста надуто за „негрификацията на обществото“. Всички пиха кафе, а Белинда пак пушеше цигара. Шарлът вече се чувстваше доста добре.

Но именно майка й се появи и развали веселбата.

— С баща ти си тръгваме — рече тя. — Да изпратим ли каретата за теб?

Шарлът осъзна, че е изморена.

— Не, и аз идвам. Колко е часът?

— Четири.

Отидоха да вземат наметалата си.

— Добре ли си прекара? — попита майка й.

— Да, мамо, благодаря.

— Аз също. Кои бяха тези млади мъже?

— Познати на Джонатан.

— Приятни ли бяха?

— Разговорът беше много интересен.

Баща й беше извикал вече каретата. Когато се отдалечиха от ярките светлини на бала, Шарлът си спомни какво се бе случило при последното й пътуване с карета и се изплаши.

Баща й държеше ръката на майка й. Изглеждаха щастливи. Шарлът се почувства излишна. Погледна през прозореца. На утринната светлина видя четирима мъже с копринени цилиндри, които вървяха по Парк Лейн, вероятно се прибираха от някой нощен клуб. Когато каретата заобиколи ъгъла на Хайд Парк, Шарлът забеляза нещо странно и попита:

— Какво е това?

Майка й вдигна глава.

— Кое, скъпа?

— На тротоара. Май са хора.

— Така е.

— И какво правят?

— Спят.

Шарлът беше ужасена. Поне десетина души бяха легнали до стената, завити с палта, одеяла и вестници. Не можа да разбере дали са мъже, или жени, но имаше и съвсем малки фигурки — явно деца.

— А защо спят тук?

— Не зная, скъпа — отвърна майка й.

— Защото няма къде другаде да спят, разбира се — обади се баща й.

— Нямат ли си домове?

— Нямат.

— Не знаех, че има толкова бедни хора — отвърна Шарлът. — Какъв ужас! — Тя се замисли за всички стаи в къщата на чичо й Джордж, за храната, натрупана за осемстотин души, които вече бяха вечеряли, и за изисканите рокли, които те сменяха всеки сезон, докато хората спяха завити с вестници.

— Трябва да направим нещо за тях — рече тя.

— Ние ли? — попита баща й. — И какво трябва да направим?

— Да им построим къщи?

— За всички ли?

— А те колко са?

Баща й сви рамене.

— Хиляди.

— Хиляди! Реших, че са само неколцина. — Шарлът беше съсипана. — Не можеш ли да им построиш малки къщички?

— В жилищното строителство няма печалба, особено в тази част на пазара.

— Вероятно трябва все пак да го направиш?

— Защо?

— Защото по-силните трябва да се грижат за слабите. Чувала съм да го казваш на господин Самсън. — Самсън беше управителят на Уолдън Хол, който винаги се опитваше да спести пари от ремонти на къщите на наемателите.

— Ние вече се грижим за доста хора — рече баща й. — За прислугата, на която плащаме заплати, за всички арендатори, които обработват земите ни и живеят в нашите къщи, за работниците в компаниите, в които инвестираме, за всички правителствени чиновници, които получават заплати от нашите данъци…

— Не мисля, че това е извинение — прекъсна го Шарлът. — Тези бедни хора спят на улицата. А през зимата какво ще правят?

— Баща ти няма нужда от извинение — рече остро майка й. — Той е роден аристократ и управлява именията си добре. Заслужил е богатството си. Тези хора на тротоара са мързеливци, престъпници, пияници и несретници.

— Дори и децата?

— Не ставай нахална. Не забравяй, че имаш още много да учиш.

— Да, вече започвам да разбирам колко много имам да уча — отвърна Шарлът.

Когато каретата свърна в двора на къщата им, Шарлът зърна един от бездомните до входа. Реши, че трябва да го огледа по-добре.

Каретата спря пред входната врата. Чарлз подаде ръка на майка й да слезе, после и на нея и Шарлът хукна през двора. Уилям тъкмо затваряше портата.

— Чакай малко — извика тя.

Чу баща си да казва:

— Ама какво става…

Тя изтича на улицата.

Там спеше жена. Лежеше свита на паважа, опряла гръб о стената. Беше с мъжки обувки, вълнени чорапи и мръсно синьо палто. Имаше и много голяма старомодна шапка с китка грозни изкуствени цветя на периферията. Главата й висеше настрани и лицето бе извърнато към Шарлът.

В това кръгло лице и широката уста имаше нещо познато. Жената беше млада…

— Ани! — извика Шарлът.

Жената отвори очи.

Шарлът се втренчи ужасена в нея. Преди два месеца Ани беше прислужница в Уолдън Хол с колосана чиста униформа и бяла шапчица, красиво момиче с едър бюст и неустоим смях.

— Ани, какво се е случило с теб?

Ани някак се изправи на крака и направи жалък реверанс.

— О, лейди Шарлът, надявах се да ви видя, вие винаги сте била добра с мен, няма към кого да се обърна…

— Но как се озова тук?

— Изгониха ме, милейди, без препоръки, когато разбраха, че чакам бебе, знам, че постъпих нередно…

— Но ти не си омъжена!

— Но Джими ме ухажваше, помощник-градинарят…

Шарлът си спомни откровенията на Белинда и осъзна, че ако всичко това е истина, вероятно момичетата могат да имат бебета и без да са омъжени.

— Къде е бебето?

— Изгубих го.

— Изгубила си го?

— Искам да кажа, че се роди твърде рано, милейди, роди се мъртво.

— Какъв ужас! — прошепна Шарлът. Не знаеше, че и това е възможно. — И защо Джими не е с теб?

— Той избяга в морето. Наистина ме обичаше, знам, че ме обичаше, но се изплаши от брака, бил само на седемнайсет… — Ани се разплака.

Шарлът чу гласа на баща си:

— Шарлът, влизай веднага.

Обърна се към него. Той стоеше до портата с вечерното си облекло и копринения цилиндър в ръка и внезапно тя го видя като един самодоволен и жесток старец.

— Това е една от слугините, за които ти се грижиш толкова добре — рече Шарлът.

Баща й погледна момичето:

— Ани! Какво означава всичко това?

— Джими избяга, милорд, и не можах да се омъжа — обясни тя. — Не можах да си намеря и работа, защото вие не ми дадохте препоръки, а се срамувам да се прибера у дома, затова дойдох в Лондон…

— Дошла си в Лондон да просиш! — сопна се графът.

— Татко! — извика Шарлът.

— Ти не разбираш, Шарлът…

— Много добре разбирам…

Появи се и майка й.

— Шарлът, махни се от това създание!

— Не е създание, а е Ани.

— Ани! — ужаси се майка й. — Тя е пропаднала жена!

— Стига толкова — рече баща й. — Нашето семейство не води спорове на улицата. Прибирайте се веднага.

Шарлът прегърна Ани.

— Има нужда от баня, от нови дрехи и от топла закуска.

— Не ставай смешна! — възкликна майка й. Появата на Ани като че ли я докара почти до истерия.

— Добре — рече графът. — Отведи я в кухнята. Слугините сигурно вече са станали. Кажи им да се погрижат за нея, после ела при мен в салона.

— Стивън, това е лудост… — възрази майка й.

— Нека влезем — настоя графът.

И те влязоха.

Шарлът отведе Ани в кухнята на долния етаж. Една прислужница чистеше готварската печка, а помощничка на готвачката режеше бекон за закуска. Беше малко след пет часа. Шарлът не знаеше, че стават толкова рано за работа. И двете я изгледаха изумени, когато влезе с балната рокля, повела Ани след себе си.

— Това е Ани — рече Шарлът. — Преди работеше в Уолдън Хол. Имала е лош късмет, но е добро момиче. Трябва да се изкъпе. Намерете й нови дрехи и изгорете старите. После й дайте закуска.

За миг и двете изглеждаха смаяни, но после кухненската прислужница каза:

— Разбира се, милейди.

— Ще се видим по-късно, Ани — рече Шарлът.

Ани стисна ръката й.

— О, благодаря ви, милейди.

Шарлът излезе.

Докато се качваше по стълбите, знаеше, че я чакат неприятности, но не я интересуваше. Имаше чувството, че родителите й са я предали. Защо беше учила толкова години, когато само за една нощ разбра, че не са я научили на най-важните неща? Те, разбира се, говореха, че младите момичета трябва да бъдат предпазвани, но според нея по-скоро бяха заблуждавани. Когато си помисли колко невежа е била до тази нощ, се почувства глупава и се ядоса.

Влезе с твърда стъпка в салона.

Баща й стоеше до камината с чаша в ръка. Майка й седеше пред пианото и свиреше минорни акорди с разстроено изражение. Бяха дръпнали завесите. Стаята изглеждаше странно в ранното утро, с вчерашни угарки от пури в пепелниците и озарявана от студената утринна светлина. Това не беше вечерна стая, осветена от лампите, топла, с питиета и лакеи, с хора в официални дрехи.

Днес всичко изглеждаше различно.

— Виж, Шарлът — рече баща й. — Ти не разбираш що за жена е Ани. Отпратихме я с основание. Тя направи нещо много нередно, което не мога да ти обясня…

— Знам какво е направила — рече Шарлът и седна. — И знам с кого го е направила. С градинар на име Джими.

Майка й ахна.

— Не вярвам, че изобщо имаш представа за какво говориш — рече баща й.

— А ако нямам, чия е вината? — избухна Шарлът. — Как съм станала на осемнайсет години, без да науча, че има толкова бедни хора, които спят на улицата, а прислужници, които очакват бебе, са уволнявани и че… че… мъжете не са същите като жените? Само не ми казвай, че не разбирам тези неща и имам още много да уча! Цял живот уча и сега разбирам, че всичко, което съм учила, е лъжа! Как смеете! Как смеете! — Тя се разплака. Мразеше се, че изгуби контрол.

— О, това е невероятна глупост — каза майка й.

Баща й седна до нея и я хвана за ръката.

— Съжалявам, че се чувстваш по този начин. На всички млади момичета са спестявани някои неща. Прави се за тяхно добро. Никога не сме те лъгали. Ако не сме ти казвали колко жесток и труден е светът, това е само защото искахме да се радваш на детството си възможно най-дълго. Вероятно сгрешихме.

— Искахме да те предпазим от проблемите, в които се забърка онази Ани! — сопна се майка й.

— Аз не бих се изразил така — рече меко баща й.

Гневът на Шарлът се изпари. Тя отново се чувстваше като дете. Искаше да опре глава на рамото на баща си, но гордостта не й позволяваше.

— А сега нали ще си простим и пак ще бъдем приятели? — попита той.

Една идея, която бе започнала да напъпва в съзнанието на Шарлът, вече разцъфна и тя заговори, без да мисли:

— Ще ми позволите ли да задържа Ани като моя лична прислужница?

— Ами… — започна графът.

— Това е немислимо! — извика истерично майка й. — Абсолютно невъзможно! Едно осемнайсетгодишно момиче, дъщеря на граф, да има опозорена жена за прислужница! Не, абсолютно и категорично не!

— Но какво ще стане с нея? — попита спокойно Шарлът.

— Да е мислила за това, когато… да е мислила за това по-рано.

— Шарлът, не можем да позволим на жена с такова минало да живее в нашия дом. Дори аз да го позволя, слугите ще са скандализирани. Половината от тях ще напуснат. Даже сега ще започнат да недоволстват само защото сме я допуснали в кухнята. Виж, не само аз и майка ти отбягваме подобни хора — отбягва ги цялото общество.

— Тогава ще й купя къща — обяви Шарлът, — ще й давам издръжка и ще й бъда приятелка.

— Ти нямаш пари — каза майка й.

— Моят руски дядо ми остави някакви.

— Но тези пари са под моя опека, докато не станеш на двайсет и една, а аз няма да ти позволя да ги използваш за подобно нещо — каза баща й.

— Тогава какво ще правим с нея? — попита отчаяно Шарлът.

— Нека се договорим — отвърна баща й. — Аз ще й дам пари да си наеме прилично жилище и ще се погрижа да получи работа във фабрика.

— А каква ще е моята част от сделката?

— Ти трябва да обещаеш никога да не се опитваш да се свържеш отново с нея.

Шарлът се почувства много изморена. Баща й винаги имаше отговори на всичко. Тя вече не можеше да спори с него и нямаше сили да настоява. Затова въздъхна.

— Съгласна съм.

— Добро момиче. Сега предлагам да отидеш да й кажеш за нашата договорка, а после да се сбогуваш.

— Не съм сигурна, че ще мога да я гледам в очите.

Баща й я погали по ръката.

— Тя ще е много благодарна, ще видиш. След като говориш с нея, върви да си легнеш. Аз ще се погрижа за подробностите.

Шарлът не знаеше дали е победила, или загубила, дали баща й е жесток, или добър, дали Ани трябва да се чувства спасена, или отритната.

— Добре — отвърна тя немощно. Искаше да каже на баща си, че го обича, но не можа. След миг стана и излезе от стаята.

На следващия ден след провала Бриджит събуди Феликс на обяд. Той беше много отпаднал. Тя стоеше до леглото му с голяма купа в ръка. Феликс седна и взе купата. Питието беше прекрасно. Като че ли се състоеше от топло мляко, захар, стопено масло и парченца хляб. Докато той пиеше, Бриджит ходеше из стаята, подреждаше и си пееше някаква сантиментална песен за момчета, които дали живота си за Ирландия.

Тя излезе и се върна пак с една ирландка на нейната възраст, която била медицинска сестра. Жената заши ръката му и сложи превръзка на прободната рана на рамото. Феликс разбра от разговора им, че тя е местната специалистка по аборти. Бриджит й каза, че Феликс се е сбил в кръчма. Сестрата й взе шилинг за посещението и заяви:

— Няма да умреш. Ако се бяха погрижили за теб веднага, нямаше да кървиш толкова много, но сега ще се чувстваш слаб няколко дни.

Когато сестрата си тръгна, Бриджит поговори с него. Тя беше пълна, добродушна жена в края на петдесетте. Съпругът й се забъркал в някаква каша в Ирландия и трябвало да избягат тайно в Лондон, където той умрял от пиене, по нейните думи. Имаше двама синове, които били полицаи в Ню Йорк, и дъщеря, работеща в Белфаст. В нея се усещаше някаква горчивина, която понякога се проявяваше в саркастични забележки, обикновено по адрес на англичаните.

Докато му обясняваше защо Ирландия трябва да е независима, Феликс пак заспа. Бриджит го събуди привечер, за да му даде топла супа.

На следващия ден раните по тялото му вече видимо заздравяваха, но той започна да страда от емоционалните рани. Отчаянието и самообвиненията, които изпита, когато избяга от парка, сега се завърнаха. Да избяга! Как изобщо се случи?

Лидия.

Сега тя беше лейди Уолдън.

Догади му се.

Принуди се да разсъждава спокойно и ясно. Знаеше, че се е омъжила и заминала за Англия. Очевидно англичанинът, за когото би се омъжила, трябваше да е както аристократ, така и човек с някакви връзки с Русия. Също толкова очевидно, човекът, който щеше да преговаря с Орлов, трябваше да е аристократ и специалист по отношенията с Русия. „Нямаше как да се досетя, че ще е точно той — каза си Феликс, — но трябваше да допусна подобна възможност.“

Съвпадението сега не му се струваше толкова невероятно, но бе все така съсипващо. Феликс беше изпитвал истинско, пълно, сляпо, великолепно щастие само два пъти в живота си. Първия път беше на четири — преди майка му да умре, — когато му подариха червена топка. Втория път бе, когато Лидия се влюби в него. Но червената топка не му беше отнета.

Не можеше да си представи по-голямо щастие от това, което беше преживял с Лидия — нито по-голямо разочарование, от онова, което последва. Оттогава емоционалният му живот бе лишен от подобни възходи и падения. След като тя си тръгна, той започна да броди из Русия, облечен като монах, и проповядваше своето анархистко евангелие. Казваше на селяните, че земята е тяхна, защото те я обработват; че дърветата в горите принадлежат на онзи, който е отсякъл дървото; че никой няма право да ги управлява, освен те самите, защото самоуправлението не е управление, а се нарича анархия. Той беше прекрасен проповедник и се сдоби с много приятели, но никога не се влюби отново и се надяваше да не се влюби.

Проповедническата му дейност свърши през 1899 г., по време на националната студентска стачка, когато го арестуваха като агитатор и го изпратиха в Сибир. През годините на странства вече беше свикнал със студа, глада и болката; но докато работеше окован с други каторжници и копаеше злато в мината с дървени инструменти, когато мъжът до него падна мъртъв, когато видя момчета и жени да бъдат пребивани с пръчка, той позна мрака, огорчението, отчаянието и накрая омразата. В Сибир проумя истината за живота: крадеш или гладуваш, криеш се или те бият, биеш се или умираш. Там той научи основната истина за потисничеството: че то действа чрез обръщането на жертвите една срещу друга вместо срещу техните потисници.

Избяга и се започна дългото му пътуване към лудостта, което свърши с убийството на полицая до Омск, когато осъзна, че вече не се страхува от нищо.

Върна се в цивилизацията вече като осъзнат революционер. Струваше му се невероятно, че някога се е притеснявал да хвърля бомби срещу дворяните, които поддържаха онези каторги в Сибир. Инициираните от правителството погроми над евреите в Западна и Южна Русия го разяриха. Призляваше му от свадите между болшевики и меншевики на втория конгрес на социалдемократическата партия. Едно списание го вдъхнови да иде в Женева, наричаше се „Хляб и свобода“, и в него видя цитат от Бакунин в заглавие: „Поривът към разрушение е съзидателен порив“. Накрая, намразил правителството, разочарован от социалистите и убеден анархист, той замина за един фабричен град, наречен Бялисток, и основа група на име „Борба“.

Това бяха славните години. Той никога не забрави младия Нисан Фарбър, който прободе с нож фабриканта пред синагогата в Деня на изкуплението. Самият Феликс пък простреля началника на полицията. После пренесе борбата в Санкт Петербург, където основа друга анархистка група, „Нелегалните“, и планира успешното убийство на великия княз Сергей. През тази година — 1905 — в Санкт Петербург имаше много убийства, банкови обири, стачки и бунтове: революцията изглеждаше съвсем близо. Тогава дойдоха репресиите — по-яростни, по-ефикасни и много по-кървави от всичко, с което революционерите се бяха сблъсквали. Тайната полиция нахлу посред нощ в домовете на нелегалните и всички бяха арестувани, с изключение на Феликс, който уби един полицай, осакати друг и избяга в Швейцария, защото тогава вече никой не можеше да го спре, беше изпълнен с решителност, сила, гняв и не знаеше милост.

През всичките тези години и дори в спокойния период в Швейцария, който последва, той така и не обикна никого. Имаше хора, които харесваше — един свинар в Грузия, стар евреин, който правеше бомби в Бялисток, Улрих в Женева, — но те просто влизаха и излизаха от живота му. Имаше и жени. Много жени усещаха агресията в него и се пазеха, но други го намираха за изключително привлекателен. Понякога той се отдаваше на изкушението и винаги малко или много се разочароваше. Родителите му бяха вече мъртви и той не бе виждал сестра си от двайсет години. Като се обърнеше назад, определяше живота си след Лидия като бавно плъзгане към безчувствеността. Беше оцелял, като се лишаваше все повече от чувствата си, заради преживяното в затвора, мъченията, каторгата и дългото, брутално бягство от Сибир. Вече не го беше грижа дори за себе си: именно на това се дължеше липсата на страх, защото човек се страхува само ако иска да опази нещо.

Харесваше му така.

Любовта му не беше към хората, тя беше към народа. Изпитваше състрадание към всички гладни селяни, към болните деца, изплашените войници и осакатените миньори. Не мразеше никого конкретно, а всички князе, земевладелци, капиталисти и генерали.

Когато се отдаде на по-висша кауза, той стана нещо като свещеник и наистина приличаше на един конкретен свещеник: на баща си. Вече не се чувстваше унизен от това сравнение. Уважаваше възвишеността на своя баща, но презираше каузата, на която той бе служил. Докато Феликс бе избрал правилната кауза. Животът му нямаше да премине напразно.

Този Феликс бяха формирали годините, когато неговата зряла личност изникна от безформеността на младостта. И именно това беше съсипващото в писъка на Лидия, защото нейният писък му напомни, че е имало и друг Феликс, топъл, любящ мъж, сексуален мъж, мъж, способен на ревност, алчност, суета и страх. „А предпочитам ли да съм такъв?“, запита се той. Онзи мъж щеше дълго да се взира в нейните големи сиви очи, да гали фината й руса коса, да й се любува, докато тя се смее до припадък или се учи да свири с уста, да спори с нея за Толстой, да яде черен хляб и пушена херинга с нея и да гледа как тя криви красивото си лице, когато за първи път опитва водка. Този мъж щеше да е весел.

Той щеше да е и разтревожен. Щеше да се чуди дали Лидия е щастлива. Щеше да се колебае дали да дръпне спусъка, за да не би тя да пострада от рикошета. Нямаше да иска да убие племенника й, защото вероятно тя го обича. От този мъж нямаше да излезе революционер.

„Не — помисли си, когато заспиваше онази нощ, — не искам да съм този мъж. Та той не е дори опасен.“

През нощта сънува, че стреля по Лидия, но когато се събуди, не можа да си спомни дали това го е натъжило.

На третия ден излезе. Бриджит му даде риза и палто от покойния й съпруг. Той явно беше по-нисък и по-пълен от него, защото не му бяха по мярка. Феликс обу своите панталони и ботуши, които още ставаха за носене, а Бриджит беше изпрала кръвта.

Поправи колелото си, което се беше счупило, когато го изпусна на стълбите. Изправи изкривеното кормило, залепи спуканата гума и отпорената кожа от седалката. Качи се на него и измина известно разстояние, но веднага осъзна, че още не е достатъчно силен, за да продължи така, затова тръгна пеша.

Беше прекрасен слънчев ден. На една сергия за стари дрехи в Морнингтън Кресънт даде половин пени и смени палтото на съпруга на Бриджит с по-леко, което му ставаше. Чувстваше се странно щастлив, докато вървеше из лондонските улици в топлия летен ден. „Но няма за какво да съм щастлив — каза си. — Моят хитър, добре организиран план за убийство отиде по дяволите заради една жена, която изкрещя, и мъж на средна възраст с меч. Какво фиаско!“

Реши, че именно на Бриджит дължи доброто си настроение. Беше разбрала, че е в беда, и му помогна, без да се замисли. Това му напомни за хората с големи сърца, заради които стреляше с револвери, хвърляше бомби и се оставяше да го мушкат с меч. Това му вдъхна сила.

Тръгна към парка „Сейнт Джеймс“ и зае обичайното си място пред къщата на Уолдън. Вгледа се в девственобялата каменна стена и във високите елегантни прозорци. „Можеш да ме повалиш, но не можеш да ме спреш; ако знаеше, че пак съм тук, щеше да се разтрепериш от страх.“

Настани се да наблюдава. Проблемът с първия провал бе, че сега жертвата му беше нащрек. Вече щеше да е много трудно да убие Орлов, защото той щеше да вземе предпазни мерки. Но щом открие какви са те, Феликс щеше да ги преодолее.

В единайсет часа излезе каретата и на Феликс му се стори, че зърна зад стъклото остра брадичка и цилиндър: Уолдън. Върна се в един. Излезе отново в три, този път вътре се видя и женска шапка, вероятно на Лидия или на дъщерята, която и да беше — върнаха се в пет. Вечерта дойдоха някакви гости и семейството явно вечеря у дома. Нямаше и помен от Орлов. По всичко личеше, че се е изнесъл от къщата.

„Е, тогава ще го намеря“, рече си Феликс.

На връщане към Камдън Таун купи вестник. Щом се прибра, Бриджит му предложи чай и той прочете вестника в нейната дневна. Не се споменаваше нищо за Орлов: нито в новините от двореца, нито в социалната хроника.

Бриджит видя какво чете.

— Интересни новини за човек като теб — рече тя саркастично. — Сигурно решаваш на кой бал да идеш довечера.

Феликс се усмихна и не отговори.

— Знам какъв си — добави тя. — Ти си анархист.

Феликс застина.

— Кого ще убиваш? — попита Бриджит. — Надявам се да е проклетият крал. — Отпи шумно от чая си. — Е, не ме зяпай така, сякаш всеки миг ще ми прережеш гърлото. Не се тревожи, няма да кажа на никого. Моят съпруг също затри няколко англичани навремето.

Феликс беше стъписан. Тя се беше досетила — и одобряваше!

Не знаеше какво да каже. Стана и сгъна вестника.

— Вие сте добра жена.

— Ако бях с двайсет години по-млада, щях да те целуна. Излез, преди да съм изгубила контрол.

— Благодаря за чая — рече Феликс и излезе.

Прекара остатъка от вечерта в мизерната си стая в мазето, взираше се в стената и мислеше. Разбира се, Орлов сега се спотайваше, но къде? Ако не беше в дома на Уолдън, сигурно бе в руското посолство или в дома на някой от посолството, или в хотел, или при приятел на Уолдън. Може би дори не беше в Лондон, а някъде в провинцията. Нямаше начин да провери всички възможности.

Да, нямаше да е лесно. И това го притесняваше.

Зачуди се дали да не проследи Уолдън. Вероятно това бе най-доброто, което можеше да стори, но все пак незадоволително. Макар че бе възможно да следи с велосипед карета из Лондон, щеше да е много изморително, а той знаеше, че не би издържал повече от няколко дни. Да предположим, че за три дни Уолдън посети няколко частни дома, две или три кантори, един-два хотела и посолството — как ще разбере къде точно е Орлов? Не беше невъзможно, но щеше да отнеме много време.

Междувременно преговорите сигурно напредваха и войната се приближаваше.

„Ами ако след всичко това Орлов още живее в къщата на Уолдън и просто е решил да не излиза?“

Феликс заспа с тези мисли и на сутринта се събуди с решението.

Щеше да пита Лидия.

Лъсна си обувките, изми си косата и се избръсна. Зае от Бриджит бял памучен шал, който върза на врата си, за да скрие, че няма нито яка, нито вратовръзка. На сергията за стари дрехи на Морнингтън Кресънт намери бомбе, което му стана. Огледа се в напуканото и замъглено огледало. Изглеждаше доста прилично. И тръгна.

Нямаше представа как ще реагира Лидия на появата му. Беше сигурен обаче, че не го позна онази нощ в парка: лицето му беше скрито, а тя се разпищя само защото видя въоръжен с револвер мъж. Но дори да го пуснеха при нея, как щеше да постъпи тя? Дали щеше да го изгони? Или веднага щеше да си разкъса дрехите, както правеше преди? Дали щеше да е просто безразлична, да се отнесе с него като с познат от младостта си, за когото вече не я е грижа?

Искаше му се тя да се изненада, да се смае и все още да е влюбена в него, защото тогава щеше да успее да я накара да издаде тайната.

Внезапно установи, че не може да си спомни как изглежда Лидия. Това беше много странно. Знаеше колко е висока, че не е нито пълна, нито слаба, че има светла коса и сиви очи; но не можеше да си я представи. Ако се съсредоточеше върху носа й, щеше да го види, или поне донякъде, без определена форма на слабата светлина на петербургска вечер; но когато се опитваше да си представи нея, тя избледняваше.

Стигна в парка и спря пред къщата. Беше десет часът. Дали бяха станали вече? Във всеки случай реши, че трябва да изчака, докато Уолдън излезе. Хрумна му, че може дори да види Орлов във фоайето — и то когато не носи оръжие.

„Ако трябва, ще го удуша с голи ръце“, закани се свирепо.

Зачуди се какво ли прави Лидия сега. „Сигурно се облича. О, да, мога да си я представя в корсет, как се реши пред огледалото. Или може би закусва. Сигурно има яйца, месо и риба, но тя ще хапне само малко кифла и парченце ябълка.“

Каретата се появи на входа. След минута-две някой се качи и тя потегли към портите. Феликс застана на отсрещната страна на улицата, когато каретата излезе. Внезапно установи, че гледа право към Уолдън зад прозореца, а Уолдън гледа него. Прииска му се да изкрещи: „Хей, Уолдън, аз я чуках първи!“ Вместо това се усмихна и повдигна шапката си. Уолдън наклони глава в поздрав и каретата продължи.

Феликс се зачуди защо се чувства толкова въодушевен.

Мина през портата и прекоси двора. Видя, че на всеки прозорец на къщата има цветя, и си помисли: „О, да, тя винаги е обичала цветята“. Качи се по стълбите пред входа и дръпна звънчето.

„Сигурно ще извика полиция.“

След миг един слуга отвори вратата. Феликс пристъпи вътре и каза:

— Добро утро.

— Добро утро, сър — отвърна прислужникът.

„Май наистина изглеждам прилично.“

— Бих искал да се видя с графиня Уолдън. Случаят е много спешен. Казвам се Константин Дмитриевич Левин. Сигурен съм, че ме помни от Санкт Петербург.

— Да, сър. Констанин…

— Константин Дмитриевич Левин. Нека ви дам визитната си картичка. — Феликс започна да рови из палтото си. — О! Не съм ги взел.

— Всичко е наред, сър. Константин Дмитриевич Левин.

— Да.

— Бихте ли почакали тук, ще проверя дали графинята е у дома.

Феликс кимна и прислужникът се отдалечи.