Мъжът от Санкт Петербург

Петнайсета глава

Нещо не беше наред. Феликс не беше виждал Шарлът от обяд, когато му донесе леген, кана с вода, кърпа и калъп сапун. Сигурно нещо й пречеше — вероятно я бяха принудили да напусне къщата или бе усетила, че я наблюдават. Но явно не го беше издала.

Така или иначе, тя не му трябваше вече.

Знаеше къде е Орлов и къде са оръжията. Не можеше да влезе в стаята му, защото охраната му беше добра, но можеше да го накара да излезе. Знаеше как да го направи.

Не беше използвал сапуна и водата, защо малкото скривалище беше толкова тясно, че нямаше как да се изправи и да се измие, а и не го беше грижа за това, ала сега му беше ужасно горещо, потеше се и му се прииска да се освежи, преди да се заеме за работа. Затова отнесе водата в детската стая.

Беше странно да стои в помещението, където Шарлът бе прекарала толкова часове като малка. Прогони тази мисъл от ума си: не беше време за сантименталности. Свали си дрехите и се изми на светлината на свещ. Изпълни го познато, приятно усещане за очакване и имаше чувството, че кожата му сияе. „Тази нощ ще победя — помисли си свирепо, — без значение колко хора ще се наложи да убия.“ Изтърка се здраво с кърпата. Движенията му бяха резки, а в гърлото си усещаше буца, от която му се искаше да закрещи. „Сигурно затова воините надават бойни викове“, хрумна му. Погледна тялото си и видя, че получава ерекция.

Тогава чу Лидия да казва:

— Пуснал си брада.

Обърна се и се втренчи слисан в тъмното.

Тя се приближи в кръгче светлина от свещ. Русата й коса се спускаше по раменете. Беше облечена в дълга светла нощница с тясно бюстие и висока талия. Ръцете й бяха голи и бели. Усмихваше се.

Стояха неподвижно и се гледаха. Тя няколко пъти понечи да заговори, но думите не излизаха. Феликс усети как кръвта се устремява към слабините му. „От колко време — помисли си диво, — от колко време не съм стоял гол пред жена?“

Тя помръдна, но това не развали магията. Пристъпи напред и коленичи в краката му. Затвори очи и го подуши. Феликс погледна надолу към лицето й, сълзи блестяха по бузите й на светлината на свещта.

Лидия беше отново на деветнайсет и снагата й бе млада, силна и неуморна. Скромната сватба бе свършила и тя вече беше със съпруга си в малката им къщичка в провинцията. Навън кротко се сипеше сняг. Любиха се на светлината на свещ. Тя обсипваше тялото му с целувки и той каза:

— Винаги съм те обичал, през всичките тези години — макар че бяха минали едва седмици, откакто се срещнаха. Брадата му жулеше гърдите й, но тя не помнеше да е пускал брада. Гледаше ръцете му: трескаво опипващи най-тайните й места, и каза:

— Ти, само ти ме караш да се чувствам така, ти, Феликс, ти — сякаш някога бе имало друг, който да прави подобни неща с нея, който да й носи това разливащо се на вълни удоволствие. Одраска с дългия си нокът рамото му. Видя как избива кръв, наведе се и жадно я облиза.

— Ти си като животно — рече той. Докосваха се трескаво, не спираха; бяха като деца в сладкарница, спускаха се от едно към друго, докосваха се, гледаха се, вкусваха се, неспособни да повярват на невероятния си късмет.

— Толкова се радвам, че избягахме заедно — рече тя и кой знае защо, той се натъжи. — Пъхни пръста си в мен — пожела тя и тъгата му изчезна, на лицето му се изписа желание, но Лидия се усети, че плаче, и не разбираше защо. Внезапно осъзна, че сънува, и се изплаши да не се събуди, затова каза:

— Да го направим сега, бързо — и те се сляха, а тя се усмихна през сълзи.

Движеха се като танцьори или като ухажващи се пеперуди.

— Толкова е хубаво, господи, толкова е хубаво! — прошепна тя, а после: — Мислех, че няма да ми се случи отново — и застена. Той зарови лице в шията й, но тя пое главата му в ръце и я отдръпна назад, за да го вижда. Вече знаеше, че не е сън. Беше будна. Усещаше една струна, опъната между тила й и основата на гръбнака й, която вибрираше и цялото й тяло пееше един-единствен тон — тона на удоволствието, който ставаше все по-силен и по-силен.

— Гледай ме! — каза тя, когато изгуби контрол, и той отвърна нежно:

— Гледам те. — А тонът стана още по-висок.

— Аз съм покварена! — изпищя тя, когато оргазмът я заля. — Гледай ме, аз съм покварена! — И тялото й се сгърчи в конвулсии, струната се опъваше все повече и повече, а удоволствието ставаше така пронизително, че тя усети как губи разсъдъка си и тогава последният тон на насладата скъса струната, тялото й се отпусна и тя изгуби съзнание.

Феликс я положи нежно на пода. На светлината на свещите лицето й изглеждаше спокойно, напрежението беше изчезнало; тя приличаше на човек, който е умрял щастлив. Беше бледа, но дишаше нормално. Феликс знаеше, че дойде при него почти заспала, вероятно упоена, но не го беше грижа. Чувстваше се изцеден, слаб, безпомощен, благодарен и много, много влюбен. Защо да не започнат отново: тя беше свободна жена, можеше да напусне съпруга си, щяха да заживеят в Швейцария, Шарлът ще дойде при тях…

Не е опиумен сън, размишляваше той. С Лидия бяха правили такива планове и по-рано, в Санкт Петербург, преди деветнайсет години; и се оказаха напълно безпомощни пред волята на могъщи хора. Това не се случва, не и в истинския живот, те щяха да ги съсипят отново.

„Никога няма да ми позволят да я отведа. Но аз ще отмъстя.“

Стана и бързо се облече. Взе свещта. Погледна още веднъж Лидия. Очите й бяха затворени. Искаше да я докосне пак, да целуне меките й устни, но се възпря. Никога повече, каза си. Обърна се и излезе.

Тръгна тихо по покрития с килим коридор и надолу по стълбите. Свещта му хвърляше странни сенки по вратите. „Тази нощ може да умра, но не и преди да убия Орлов и Уолдън. Вече видях дъщеря си, любих жена си; сега мога да унищожа враговете си, а после ще умра.“

На площадката на първия етаж стъпи на голи дъски и те изскърцаха. Замръзна и се ослуша. Видя, че напред паркетът свършва и започва мраморен под. Изчака. От къщата не се чуваше никакъв шум. Свали си ботушите и продължи бос — нямаше чорапи.

Никъде не светеше. Дали някой обикаля? Може някой да е слязъл, защото е огладнял посред нощ? Може на иконома да се е причуло нещо в съня му и да обикаля, за да провери къщата? Може пазачите на Орлов да са отишли до тоалетната? Феликс наостри слух, готов да изгаси свещта и да се скрие при най-малкия шум.

Спря във фоайето и извади от джоба си плана на къщата, който Шарлът беше начертала. Огледа за миг скицата на приземния етаж, като приближи свещта до хартията, после се обърна надясно и тръгна по коридора.

Мина през библиотеката в оръжейната.

Затвори тихо вратата и се огледа. Огромна зловеща глава като че ли изскочи пред него от стената и той се сепна и изсумтя от страх. Свещта изгасна. В мрака Феликс осъзна, че е видял глава на тигър, препарирана и закачена на стената. Запали отново свещта. По стените висяха трофеи: лъв, елен, дори носорози. Явно навремето Уолдън беше отстрелял много едър дивеч. В стъклена витрина имаше дори голяма риба.

Феликс остави свещта на масата. Оръжията бяха подредени покрай стената. Имаше три двуцевки, една карабина „Уинчестър“ и нещо, с което вероятно се стреляше по слонове. Никога не беше виждал пушка за слонове. Никога не беше виждал и слон. През предпазителите на спусъците на пушките минаваше верига. Тя беше заключена с катинар за скоба в края на дървената поставка.

Феликс се замисли какво да направи. Трябваше да вземе пушка. Реши, че вероятно ще успее да счупи катинара, ако намери някакъв метален лост, например голяма отвертка, но му се стори, че ще е по-лесно да отвинти скобата от дървената поставка и после да прекара веригата с катинара и скобата през предпазителите.

Отново погледна плана на Шарлът. До оръжейната беше стаята с цветята. Взе свещ и мина през междинната врата. Озова се в малка, студена стая с мраморна маса и каменна мивка. Чу стъпки. Угаси свещта и се приведе. Звукът идваше отвън, от чакълестата алея: сигурно минаваше пазач. Проблесна лъч на фенерче. Феликс се прилепи към вратата до прозореца. Светлината се засили и стъпките станаха по-отчетливи. Спряха точно отпред и фенерчето блесна през прозореца. На светлината му Феликс видя лавица над мивката, там на куки висяха инструменти: ножици, секачи, малка мотика и нож. Пазачът натисна бравата на вратата, зад която стоеше Феликс. Беше заключена. Стъпките отминаха и светлината изчезна. Феликс изчака още малко. Какво щеше да направи пазачът? Вероятно бе видял отблясък от свещта му, но сигурно е решил, че е отражение от собственото му фенерче или някой в къщата е слязъл по своя работа в тази стая. Или пък пазачът можеше да се окаже свръхпредпазлив и да влезе да провери.

Като остави вратите отворени, Феликс излезе от стаята с цветята и мина през оръжейната в библиотеката, като вървеше опипом в тъмното и държеше незапалената свещ. Седна на пода зад едно голямо кожено кресло и преброи бавно до хиляда. Никой не дойде. Пазачът явно не беше от най-предпазливите.

Феликс се върна в оръжейната и запали свещта. Прозорците тук имаха тежки завеси, а в стаята с цветята нямаше никакви. Той отиде там, взе ножа от куката над мивката, върна се в оръжейната и се наведе над поставката. С ножа успя да развие винтовете, които закрепваха куката. Дървото беше старо и твърдо, но накрая те излязоха и той успя да махне веригата.

В оръжейната имаше три шкафа. В единия видя бутилки с бренди и уиски, и чаши, а в другия — подвързани броеве на списание „Кон и хрътка“, както и огромен кожен том със заглавие „Книга за лов“. Третият шкаф беше заключен: вероятно там държаха мунициите.

Феликс счупи ключалката с градинския нож.

От трите налични пушки — карабината, ловната и пушката за слонове — той предпочете „Уинчестър“-а. Докато ровеше из кутиите с муниции, обаче осъзна, че няма патрони нито за карабината, нито за пушката за слонове: тези оръжия сигурно бяха само сувенири. Трябваше да се задоволи с ловната пушка. За да е уверен, че ще убие жертвата си, се налагаше да стреля отблизо — не повече от двайсет метра, за да е напълно сигурно. И щеше да има само два изстрела, преди да презареди.

„Е, все пак искам да убия само двама.“

Споменът за Лидия, отпусната на пода в детската стая, не спираше да се завръща. Когато си спомняше как се бяха любили, ликуваше. Вече не усещаше фатализма, който го бе обзел веднага след това. „Не е сигурно, че ще умра. А и когато убия Уолдън, кой знае какво може да стане?“

Зареди пушката.

„Сега — помисли си Лидия — ще трябва да се самоубия.“

Не виждаше друг изход. Беше изпаднала до дъното на покварата за втори път в живота си. Всички години на самоконтрол не бяха довели до нищо само защото Феликс се беше завърнал. Не можеше да живее с мисълта за стореното. Искаше да умре, и то веднага.

Замисли се как да го осъществи. Каква отрова да вземе? Навярно някъде в къщата имаше отрова за мишки, но разбира се, тя не знаеше къде. Или свръхдоза лауданум? Не беше сигурна, че ще е достатъчно. Спомни си, че можеш да се самоубиеш с газ, но Стивън беше електрифицирал къщата. Зачуди се дали, ако скочи от прозореца на последния етаж, ще умре. Страхуваше се, че може само да си счупи гръбнака и да остане парализирана с години. Най-бързият начин беше да се застреля. Вероятно щеше да успее да зареди пушка и да стреля, безброй пъти беше виждала как се прави, но си спомни, че пушките са заключени.

После се сети за езерото. Да, това беше отговорът. Ще отиде в стаята си, ще си сложи халат, а после ще излезе от страничен вход, за да не я видят полицаите, ще отиде до западната страна на парка, под рододендроните, после през гората — до езерото; там просто ще продължи да върви, докато студената вода я покрие; след това ще отвори уста и след около минута всичко ще свърши.

Излезе от детската стая и тръгна по тъмния коридор. Под вратата на Шарлът струеше светлина и тя се поколеба. Искаше да види малкото си момиченце за последен път. Ключът беше в ключалката. Тя отключи и влезе.

Шарлът седеше в кресло до прозореца. Беше заспала облечена, с разпусната коса. Лидия затвори вратата и отиде до нея. Шарлът се събуди и попита:

— Какво става?

— Нищо — рече Лидия и седна.

— Помниш ли, когато бавачката ми си отиде? — попита Шарлът.

— Да, вече беше достатъчно голяма за гувернантка, а аз нямах друго бебе.

— Бях го забравила след толкова години. Едва сега си спомних. Ти не знаеш, че смятах нея за своя майка, нали?

— Не знам… не знаех. Винаги си наричала мен „мамо“, а нея „бавачке“…

— Да. — Шарлът говореше бавно, почти отнесено, сякаш се бе изгубила в мъглата на далечен спомен. — Ти беше „мама“, а тя „бавачка“, но всеки си има само една майка, а когато бавачката ми каза, че ти си моята майка, аз отвърнах: „Не е вярно, ти си ми майка.“ А тя само се засмя. Тогава ти я отпрати и ми разби сърцето.

— Не знаех…

— Мария, разбира се, не ти е казала — коя гувернантка би го направила?

Шарлът само разказваше спомен, не я обвиняваше, а обясняваше нещо.

— Нали разбираш, тогава сбърках майка си, а сега се оказа, че бъркам и баща си. Новото ме накара да си припомня старото.

— Сигурно ме мразиш — рече Лидия. — Разбирам. Аз също се мразя.

— Не те мразя, мамо. Бях ти ужасно ядосана, но никога не съм те мразила.

— Но ме мислиш за лицемерка.

— И това не е вярно.

Усещане за покой се спусна над Лидия.

— Вече започвам да разбирам защо държеше толкова на приличието, защо беше така решена никога да не научавам нищо за секса… искала си да ме спасиш от случилото се с теб. И аз разбрах, че в живота има трудни решения и понякога човек не знае кое е добро и как да постъпи правилно; мисля, че те съдих твърде сурово, а нямах право да те съдя… не се гордея със себе си.

— Знаеш ли, че те обичам?

— Да… и аз те обичам, мамо, и точно затова се чувствам толкова зле.

Лидия беше замаяна. Това бе последното, което очакваше. След всичко случило се — лъжите, предателството, гнева, горчивината — Шарлът все още я обичаше. Това я изпълни с някаква кротка радост. „Да се самоубивам ли? — запита се. — Защо да се самоубивам?“

— Трябваше да поговорим по-рано — каза тя.

— О, нямаш представа колко ми се искаше — отвърна Шарлът. — Ти винаги се стараеше да ме научиш на обноски, как да нося шлейфа си, как да сядам грациозно, как да си фризирам косата… а аз копнеех да ми обясниш по същия начин по-важни неща — за влюбването, за бебетата, — но ти така и не го направи.

— Не можех — каза Лидия. — Не знам защо.

Шарлът се прозя.

— Мисля, че ще си легна. — Стана от креслото.

Лидия я целуна по бузата и я прегърна.

— Аз обичам и Феликс, това не се е променило.

— Разбирам — отвърна Лидия. — Аз също.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ.

Лидия излезе бързо и затвори вратата. Отвън се поколеба. Какво щеше да направи Шарлът, ако не я заключи? Реши да й спести трудните решения и завъртя ключа.

Тръгна надолу по стълбите към своята стая. Беше доволна, че поговори с Шарлът. „Вероятно въпреки всичко това семейството все пак може да бъде спасено; нямам представа как, но съм сигурна, че е възможно.“ Влезе в стаята си.

— Къде беше? — попита Стивън.

Феликс вече имаше оръжие и трябваше само да примами Орлов да излезе от стаята си. Знаеше как да го направи. Щеше да подпали къщата.

Стиснал пушката в едната си ръка, а свещта в другата, той тръгна — все така бос — през западното крило и прекоси коридора към гостната. „Само още няколко минутки — мислеше си, — нужни са ми само още няколко минутки и ще го направя.“ Мина през две трапезарии и една стая за сервиране и влезе в кухните. Тук скиците на Шарлът станаха неясни и трябваше сам да намери път за навън. Откри голяма груба врата, затворена с резе. Вдигна резето и тихо отвори.

Изгаси свещта и изчака на прага. След около минута вече можеше да различава контурите на сградата. Това беше облекчение: страхуваше се да излезе със запалена свещ навън заради пазачите.

Пред себе си видя малък павиран двор. В другия му край, ако планът беше верен, имаше гараж, работилница и резервоар с бензин.

Той прекоси двора. Постройката пред него вероятно навремето е била обор. Част от нея беше затворена — работилницата може би, — а останалото не. Смътно различаваше кръглите фарове на две големи коли. Къде ли е резервоарът с бензина? Вдигна поглед. Сградата бе доста висока. Пристъпи напред и нещо го удари по челото. Беше тръба с чучур в края. Висеше от горната част на сградата.

Да, имаше логика: те прибираха колите в обора, а резервоарът бе в плевника. Просто вкарваха колите в двора и ги пълнеха с гориво от тръбата.

Чудесно!

Сега му трябваше някакъв съд. Кофа от осем литра щеше да е идеална. Влезе в гаража и тръгна покрай автомобилите, като внимаваше да не се спъне в нещо и да вдигне шум.

Но не намери кофи.

Отново си спомни плана. Беше близо до кухненската градина. Там сигурно имаше кофи за вода. Тъкмо щеше да тръгне, за да провери, когато чу сумтене.

Застина.

Полицаят отмина.

Феликс чуваше ударите на сърцето си.

Светлината от газената лампа на полицая се клатушкаше из двора. „Дали затворих кухненската врата?“, запита се Феликс паникьосан. Лампата я освети — изглеждаше затворена.

Полицаят отмина.

Феликс осъзна, че е сдържал дъха си, и сега го изпусна на дълга въздишка.

Даде на полицая минута да се отдалечи, после пое в същата посока, търсеше кухненската градина.

Там не намери никакви кофи, но се препъна в намотан на земята маркуч. Прецени, че е дълъг около трийсет метра, и му хрумна странна идея.

Първо трябваше да разбере на какви интервали патрулират полицаите. Започна да брои, като понесе градинския маркуч към двора и се скри с него зад автомобилите.

Беше стигнал до деветстотин и две, когато полицаят мина отново.

Обикаляха на петнайсет минути.

Той свърза единия край на маркуча с накрайника на тръбата за бензин и тръгна през двора, като развиваше маркуча. Спря в кухнята, за да намери шиш за месо и да запали пак свещта. После се върна по стъпките си в къщата, размотавайки маркуча през кухнята, стаята за сервиране, трапезариите, салона, фоайето, коридора и стигна в библиотеката. Маркучът беше тежък и той трудно успяваше да не вдига шум. Ослушваше се за стъпки, но чуваше единствено проскърцването на старата къща. Беше сигурен, че всички са си легнали: но дали някой нямаше да слезе за книга от библиотеката или за чаша бренди от салона, за сандвич от кухнята?

„Ако това се случи, играта ще приключи сега.“

Само още няколко минути — само няколко минути!

Беше се притеснявал дали маркучът е достатъчно дълъг, но той стигна точно до вратата на библиотеката. Феликс се върна назад по същия път, като с острия шиш за месо правеше дупки в маркуча на всеки няколко метра.

Излезе през вратата на кухнята и отиде в гаража. Държеше пушката с две ръце, като сопа.

Чака сякаш цяла вечност.

Най-сетне чу стъпки. Полицаят го подмина, спря, освети маркуча с фенера си и изсумтя от изненада.

Феликс го удари с пушката.

Полицаят залитна.

— Падай, мамка ти! — изсъска Феликс и още веднъж стовари върху него пушката с всичка сила.

Полицаят се строполи на земята и Феликс го удари отново със свирепо удоволствие.

Мъжът застина неподвижно.

Феликс се обърна към тръбата на бензина и откри мястото, където беше свързана с маркуча. Там имаше кранче и той го завъртя.

— Преди да се оженим — рече Лидия импулсивно, — аз имах любовник.

— Господи! — възкликна Стивън.

„Защо му казах това? — запита се тя. — Защото постоянните лъжи правят всички нещастни и аз вече приключих с тях.“

— Баща ми разбра и хвърли любовника ми в затвора, където го измъчваха. Каза, че ако се съглася да се омъжа за теб, мъченията веднага ще спрат; и още щом с теб напуснем Русия, моят любовник ще бъде освободен от затвора.

Тя гледаше лицето му. Не беше толкова наранен, колкото очакваше, по-скоро ужасѐн.

— Баща ти е бил отвратителен човек — рече той.

— Аз бях отвратителна, защото се омъжих без любов.

— О… — Сега, изглежда, го заболя. — Ако става въпрос, и аз не бях влюбен в теб. Предложих ти, защото баща ми почина и ми трябваше съпруга, която да стане графиня Уолдън. Едва по-късно се влюбих дълбоко в теб. Бих искал да кажа, че ти прощавам, но няма за какво.

„Възможно ли е да е толкова лесно? — помисли си тя. — Може ли да ми прости всичко и да продължи да ме обича?“ Като че ли, когато смъртта витаеше наоколо, всичко беше възможно. Тя усети, че се престрашава.

— Но трябва да ти призная още нещо, а то е по-лошо.

Изражението му стана болезнено тревожно.

— Най-добре ми кажи.

— Аз бях… вече бях бременна, когато се омъжих за теб.

Стивън пребледня.

— Шарлът!

Тя кимна мълчаливо.

— Тя… тя не е моя?

— Не.

— Господи…

„Сега вече те нараних — помисли си тя. — Никога не си очаквал подобно нещо.“

— О, Стивън, толкова много съжалявам!

Той се взираше в нея.

— Не е моя — повтори глупаво. — Не е моя.

Тя си спомни колко важно беше това за него, много повече, отколкото за всеки друг английски благородник, който говореше за родословие и кръвни линии. Спомни си как бе гледал Шарлът и шепнеше: „Кост от костта ми, плът от плътта ми“; това бе единственият цитат от Библията, който го беше чувала да изрича. Помисли и за собствените си чувства, за мистерията на зараждащия се нов живот в нея и за превръщането му в друг човек, но никога напълно отделен: сигурно и при мъжете е същото; понякога си мислиш, че не е, но трябва да е същото.

Лицето му бе посивяло, сякаш внезапно беше остарял.

— Защо ми казваш това сега?

„Не бива — помисли си тя. — Не трябва да разкривам нищо повече, вече го нараних достатъчно.“ Но сякаш се спускаше по нанадолнище и не можеше да спре.

— Защото Шарлът срещна истинския си баща и научи всичко — избълва Лидия.

— О, горкото дете! — Стивън покри лице с ръцете си.

Лидия осъзна, че следващият му въпрос ще бъде кой е бащата? Обзе я паника. Не можеше да му каже, това щеше да го убие. Но трябваше да му каже; искаше да се освободи завинаги от бремето на тези мрачни тайни. „Не питай, не сега, не питай повече.“

Той я погледна. Лицето му беше плашещо безизразно. „Прилича на съдия — рече си тя, — който безстрастно произнася присъда, а аз съм обвиняемата.“

Не питай.

— И бащата, разбира се, е Феликс — рече той.

Тя ахна.

Той кимна, сякаш реакцията й беше достатъчно потвърждение.

„Какво ще направи сега?“, помисли си Лидия със страх. Гледаше лицето му, но не можеше да разчете изражението му: струваше й се напълно непознат.

— О, господи, какво направихме! — въздъхна Стивън.

Лидия внезапно се разприказва:

— Той се появи точно когато тя започна да вижда родителите си като крехки човешки същества, а разбира се, той е изпълнен с живот, идеи, бунтарство… именно нещата, които омагьосват едно младо момиче със свободолюбив дух… Знам го, защото нещо подобно се случи и с мен… и така се е запознала с него, харесала го е и му помага… но тя те обича, Стивън, в този смисъл е твоя. Хората не могат да не те обичат… не могат…

Лицето му беше каменно. На Лидия й се искаше да изкрещи, да я обиди, дори да я удари, но той просто седеше и я гледаше с лице на съдия. После каза:

— Ами ти? Ти помагаш ли му?

— Не съзнателно, не… не помагах и на теб. Аз съм такава отвратителна, лоша жена.

Той стана и я хвана за раменете. Ръцете му бяха студени като на мъртвец.

— Но ти моя ли си?

— Искам да бъда, Стивън — наистина искам.

Той докосна бузата й, но тя не видя любов в изражението му. Потрепери.

— Знам, че не можеш да ми простиш.

— А знаеш ли къде е Феликс?

Тя не отговори. „Ако му кажа, все едно убивам Феликс. Ако не му кажа, все едно убивам него.“

— Знаеш — рече той.

Лидия кимна сковано.

— Ще ми кажеш ли?

Тя се вгледа в очите му. „Ако му кажа, дали ще ми прости?“

— Избирай.

Тя имаше чувството, че пропада с главата надолу в дълбока яма.

Стивън вдигна очаквателно вежди.

— Той е в къщата — рече Лидия.

— Господи! Къде?

Раменете й увиснаха. Направи го. Предаде Феликс за последен път.

— Крие се в детската стая — отвърна немощно.

Изражението му вече не беше каменно. Бузите му поруменяха и очите му блеснаха от ярост.

— Кажи, че ми прощаваш… моля те.

Той се обърна и изтича от стаята.

Феликс хукна през кухнята и стаята за сервиране, носеше свещта, пушката и кибрита. Надушваше сладникавата, леко неприятна миризма на бензин. В трапезарията през дупката в маркуча изтичаше тънка струя. Феликс дръпна маркуча през стаята, за да не може огънят да я разруши твърде бързо, после драсна клечка и я хвърли на напоеното с бензин място на килима. Килимът лумна в пламъци.

Феликс се ухили и продължи да тича.

В салона взе една кадифена възглавница и я подържа за малко над друга дупка в маркуча. После я остави на едно канапе, запали я и хвърли още няколко възглавници отгоре й. Те веднага подеха огъня.

Той хукна през фоайето и по дългия коридор към библиотеката. Тук бензинът се изливаше от края на маркуча и се стичаше по пода. Феликс награби няколко книги от лавиците и ги хвърли в локвата на пода. После прекоси стаята, отвори междинната врата към оръжейната, застана на прага и поднесе свещта към локвата.

Чу се шум като от силен порив на вятър и библиотеката избухна в пламъци. Книгите и бензинът горяха бурно. След миг лумнаха и завесите, а после креслата и ламперията. Бензинът продължаваше да се излива от маркуча и да подхранва огъня. Феликс се засмя силно.

Влезе в оръжейната. Напълни джобовете на палтото си с още патрони и мина в стаята с цветята. Отключи вратата към градината, отвори я тихо и излезе навън.

Тръгна право на запад, отдалечи се на около двеста крачки от къщата, като едва сдържаше нетърпението си. После се обърна на юг и измина същото разстояние, а накрая пое на изток, докато не се озова точно срещу главния вход и се вгледа в него през тъмната морава.

Виждаше втория пазач да стои пред портика, озарен от двете лампи. Пушеше лула. Колегата му вероятно още лежеше в безсъзнание или мъртъв в двора до кухнята. Феликс виждаше пламъците през прозорците на библиотеката, но полицаят беше далече и още не ги бе забелязал. Но всеки момент щеше да ги съзре.

Между Феликс и къщата, на около петдесет метра от входа, имаше голям стар кестен. Феликс тръгна към него по моравата. Полицаят като че ли гледаше в тази посока, но не го забеляза. И без това нямаше значение. „Дори да ме види, ще го застрелям. Вече няма значение. Вече никой не може да спре огъня. Всички ще трябва да напуснат къщата. Още само минутка, само минутка, и ще ги убия и двамата.“

Застана зад дървото и се облегна на него, стиснал пушката. Вече виждаше пламъците през прозорците на трапезарията в другия край на къщата.

„Какво правят?“, зачуди се.

Уолдън хукна по коридора към крилото за гости, почука на вратата на синята стая, където спеше Томсън, и влезе.

— Какво има? — попита Томсън от леглото.

Уолдън включи осветлението.

— Феликс е в къщата.

— Господи! — Томсън стана. — Как така?

— Шарлът го е пуснала — отвърна с горчивина Уолдън. Томсън бързо навлече панталоните и сакото си.

— Знаем ли къде е?

— В детската стая. Носиш ли револвера си?

— Не, но трима от хората ми са при Орлов. Ще взема двама от тях и ще заловим Феликс.

— Идвам с теб.

— По-добре…

— Не спори! — извика Уолдън. — Искам да видя как умира. Томсън го изгледа странно състрадателно, после изтича от стаята и Уолдън го последва.

Тръгнаха по коридора към стаята на Алекс. Пазачът пред вратата се изправи и козирува на Томсън.

— Ти си Барет, нали? — попита Томсън.

— Да, сър.

— Кои са вътре?

— Бишъп и Андерсън, сър.

— Накарай ги да отворят.

Барет почука на вратата и отвътре веднага се чу глас:

— Парола?

— Мисисипи — отвърна Барет.

Вратата се отвори.

— Какво става, Чарли? О, вие ли сте, сър?

— Как е Орлов? — попита Томсън.

— Спи като бебе, сър.

„Да приключваме с това“, помисли си Уолдън.

— Феликс е в къщата — каза Томсън. — Барет и Андерсън идват с мен и графа. Бишъп, остани в стаята. Всички да проверят оръжията си.

Уолдън ги поведе през крилото за гости и нагоре по стълбите към детския апартамент. Сърцето му бумтеше и той изпитваше странна смесица от страх и нетърпение, която винаги го обземаше, когато хванеше на мушка някой голям лъв.

Посочи към вратата на стаята.

Томсън прошепна.

— Има ли електрическа лампа вътре?

— Да — отвърна Уолдън.

— Къде е ключът?

— Вляво от вратата, на височината на рамото.

Барет и Андерсън извадиха оръжията си.

Уолдън и Томсън застанаха от двете страни на вратата, извън линията на огъня.

Барет отвори, Андерсън нахлу вътре и отстъпи встрани, а Барет включи лампата.

Нищо не се случи.

Уолдън огледа стаята.

Андерсън и Барет провериха стаята за учене и спалнята. След миг Барет рече:

— Няма никого, сър.

Детската стая беше ярко осветена и празна. На пода видяха леген с мръсна вода, а до него смачкана кърпа.

Уолдън посочи вратата към дрешника.

— Оттам се минава в малко таванско помещение.

Барет отвори вратата и всички се напрегнаха. Барет влезе с насочено оръжие.

Върна след малко.

— Бил е тук.

Томсън се почеса по главата.

— Трябва да претърсим къщата — рече Уолдън.

— Ще ми се да имахме повече хора — отвърна Томсън.

— Ще започнем от западното крило — каза Уолдън. — Хайде.

Последваха го по дългия коридор до стълбището. Когато тръгнаха по него, Уолдън надуши пушек.

— Какво е това?

Томсън също подуши въздуха.

Уолдън се обърна към Барет и Андерсън: и двамата не пушеха.

Миризмата стана по-силна и Уолдън вече чуваше шум като от вятър в короните на дървета.

Внезапно го обзе страх.

— Къщата ми гори! — извика той и хукна надолу по стълбите.

Фоайето беше изпълнено с дим.

Уолдън се втурна по коридора и блъсна вратата на салона. Жегата го удари като юмрук и той отстъпи назад. Стаята беше в пламъци. Той си помисли отчаяно, че няма да успеят да ги изгасят. Погледна към западното крило и видя, че и библиотеката гори. Обърна се. Томсън беше точно зад него.

— Къщата ми гори! — изкрещя Уолдън.

Томсън го хвана за ръката и го издърпа към стълбището, където стояха Андерсън и Барън. Уолдън усети, че в центъра на фоайето се диша по-леко. Томсън беше много спокоен и овладян. Започна да дава заповеди.

— Андерсън, иди събуди онези тъпаци отвън. Изпрати единия да намери градински маркуч и кран за вода. Изпрати другия в селото да се обади на пожарната. После изтичай по задното стълбище, мини през помещенията на прислугата и събуди всички. Кажи им да излизат по най-бързия начин и да се съберат на моравата за проверка. Барет, върви да събудиш господин Чърчил и се увери, че е станал. Аз ще доведа Орлов. Уолдън, събуди жена си и дъщеря си. Действайте!

Уолдън хукна по стълбите към стаята на Лидия. Тя седеше по нощница на едно канапе, очите й бяха зачервени от плач.

— Къщата гори — рече той, останал без дъх. — Излез бързо на моравата. Аз ще доведа Шарлът. — После се сети за нещо: звънецът, с който обявяваха сервирането на обяда и вечерята. — Ти доведи Шарлът, аз ще ида да позвъня.

Отново хукна надолу по стълбите, като си мислеше: „Как не се сетих за това по-рано?“ Във фоайето имаше дълго копринено въже, което беше свързано със звънци в цялата къща, за да сигнализира на гостите, че масата е сервирана. Уолдън дръпна въжето и чу слабото звънене в различните части на къщата. Забеляза, че през фоайето е опънат градински маркуч. Дали някой вече гасеше огъня? Не можеше да се сети кой. Продължи да дърпа въжето.

Феликс гледаше напрегнато. Огънят се разпространяваше твърде бързо. Вече горяха големи части от първия етаж — виждаше сиянието през прозорците. „Излизайте, глупаци. Какви ги вършите там?“ Не искаше да изгори всички в къщата — искаше само да излязат. Полицаят на входа като че ли спеше. „Сам ще ги вдигна на крак — каза си Феликс отчаяно. — Не искам да умрат невинни хора…“

Внезапно полицаят се огледа и лулата падна от устата му. Хукна към вратата и започна да удря по нея. „Най-сетне! — рече си Феликс. — Хайде, вдигни тревога, глупако!“ Полицаят изтича до един прозорец и го разби.

Точно тогава вратата се отвори и някой изхвърча оттам сред облак дим. „Най-после“ — Феликс вдигна пушката и се вгледа в мрака. Не виждаше лицето на човека. Той изкрещя нещо и полицаят хукна нанякъде. „Трябва да виждам лицата им, но ако се приближа, и те ще ме видят.“ Онзи, който беше излязъл от къщата, се върна вътре, преди Феликс да го разпознае. „Трябва да се приближа и да рискувам.“ Тръгна по моравата. В къщата се чуваха звънци.

„Сега ще излязат“, помисли си Феликс.

Лидия хукна по задимения коридор. Как бе възможно да стане толкова бързо? В стаята й не се усещаше нищо, а сега пламъците проблясваха под вратите на спалните, покрай които минаваше. Сигурно цялата къща гореше. Въздухът беше така горещ, че не можеше да се диша. Тя стигна до стаята на Шарлът и завъртя дръжката на вратата. Беше заключена, разбира се. Превъртя ключа, но вратата пак не се отвори. Дръпна отново дръжката и блъсна вратата с тяло. Нещо не бе наред, вратата беше залостена, Лидия започна да пищи…

— Мамо! — чу се гласът на Шарлът отвътре.

Лидия прехапа устна и спря да пищи.

— Шарлът!

— Отвори вратата!

— Не мога не мога не мога…

— Заключено е!

— Аз я отключих, но не иска да се отвори, а къщата гори, о, Господи, помогни ми помогни ми…

Вратата потрепери и дръжката изтрака, когато Шарлът се опита да я отвори отвътре.

— Мамо!

— Да!

— Спри да пищиш и ме слушай внимателно — подът се е издул и вратата се е заклещила в касата — трябва да се разбие — иди да доведеш помощ!

— Не мога да те оставя…

— МАМО! ДОВЕДИ ПОМОЩ ИЛИ ЩЕ ИЗГОРЯ!

— О, господи — отивам! — Лидия се обърна и хукна към стълбището, като се давеше от дима.

Уолдън още дърпаше шнура на звънеца. През пушека видя Алекс с Томсън и третият детектив, Бишъп, да слизат по стълбите. Каза си, че Лидия, Чърчил и Шарлът скоро ще се появят, но осъзна, че може вече да са слезли по някое от другите стълбища: трябваше да ги търси на моравата, където щяха да се съберат всички.

— Бишъп! — извика Уолдън. — Ела тук!

Детективът хукна към него.

— Дърпай този шнур. Не спирай, докато не ти кажа.

Бишъп хвана въжето, а Уолдън изведе Алекс от къщата.

За Феликс това беше прекрасен момент.

Той вдигна пушката и тръгна към къщата.

Орлов и още един мъж вървяха насреща му. Още не го бяха видели. Когато се приближиха, зад тях се появи Уолдън.

„Като плъхове в капан“, помисли си Феликс победоносно.

Непознатият погледна през рамо и каза нещо на Уолдън.

Орлов беше на двайсетина метра от него.

Сега!

Опря приклада на пушката на рамото си, прицели се внимателно в гърдите на Орлов и — точно когато той отвори уста да заговори — дръпна спусъка.

На нощната риза на Орлов се появи голямо черно петно, когато куршумът го удари и около четиристотин сачми се забиха в тялото му. Другите двама чуха изстрела и се втренчиха изумени във Феликс. Кръв шурна от гърдите на Орлов и той политна назад.

„Направих го — Феликс ликуваше. — Убих го.“

А сега другият тиранин.

Насочи пушката към Уолдън и извика:

— Не мърдай!

Уолдън и другият мъж застинаха неподвижно.

Тогава се чу писък и Феликс погледна към къщата. Лидия изтича навън, косата й гореше.

Феликс се поколеба за част от секундата и хукна към нея.

Уолдън стори същото.

Докато тичаше, Феликс хвърли пушката и свали палтото си. Стигна до Лидия миг преди Уолдън, покри главата й с палтото си и потуши пламъците.

Тя смъкна палтото от главата си и извика:

— Шарлът е затворена в стаята си!

Уолдън се обърна и побягна към къщата.

Феликс се втурна след него.

Ридаеща от страх, Лидия видя, че Томсън се спуска напред и грабва пушката, която Феликс беше хвърлил на земята. Гледаше с ужас как полицаят я вдига и се прицелва в гърба на Феликс.

— Не! — изпищя тя, хвърли се към Томсън и той изгуби равновесие.

Пушката изгърмя към земята.

Томсън се вгледа изумен в Лидия.

— Не разбирате ли? — извика тя истерично. — Той е страдал достатъчно!

Килимът на Шарлът тлееше. Тя захапа юмрука си, за да не закрещи.

Хукна към умивалника, взе каната с вода и я изля в средата на стаята. Само се вдигна още пушек, нищо повече.

Тръгна към прозореца, отвори го и погледна навън. Прозорците долу бълваха огън и дим. Каменната стена на къщата беше съвсем гладка: нямаше как да слезе по нея. „Ще трябва да скоча; по-добре, отколкото да изгоря“ Тази мисъл я ужаси и тя пак захапа юмрука си.

Втурна се към вратата и започна да върти дръжката, но без резултат.

— Някой да ми помогне, помощ, бързо! — запищя тя.

От килима се вдигнаха пламъци и в средата на стаята се появи дупка. Шарлът се спусна към отсрещната стена, за да е по-близо до прозореца.

Чу ридания и осъзна, че плаче самата тя.

Коридорът беше пълен с дим. Феликс не виждаше почти нищо. Тичаше зад Уолдън и мислеше: „Не и Шарлът, няма да позволя Шарлът да умре, не и Шарлът“.

Хукнаха по стълбището. Целият първи етаж беше в пламъци. Жегата беше ужасна. Уолдън се хвърли през огнена стена и Феликс го последва.

Уолдън спря пред една врата и започна да кашля. Посочи я безпомощен. Феликс завъртя силно дръжката и блъсна с рамо. Не помръдваше. Разтърси Уолдън и извика:

— Ще я разбием!

Двамата — Уолдън още кашляше — застанаха до отсрещната стена пред вратата.

— Сега! — рече Феликс.

Хвърлиха се заедно върху вратата. Дървото се разцепи, но тя не се отвори.

Уолдън спря да кашля, лицето му беше разкривено от ужас.

— Отново! — извика той на Феликс.

Пак застанаха до отсрещната стена.

— Сега!

Хвърлиха се върху вратата.

Тя се разцепи още малко.

Чуха писъка на Шарлът в стаята.

Уолдън изрева от ярост. Огледа се отчаяно и грабна един тежък дъбов стол. Феликс си помисли, че няма да може да го вдигне, но Уолдън го вдигна над главата си и го стовари върху вратата. Дървото се разцепи.

Обезумял от ужас, Феликс пъхна ръце в процепа и започна да откъртва дървото. Пръстите му станаха хлъзгави от кръв.

Отдръпна се и Уолдън замахна отново със стола. Феликс пак откърти отломките. В ръцете му се набиха трески. Чу, че Уолдън мърмори нещо, и осъзна, че се моли. Уолдън замахна за трети път със стола. Столът се счупи, седалката и краката му се отделиха от облегалката, но във вратата вече имаше достатъчно голяма дупка, през която Феликс — но не и Уолдън — да се провре.

Феликс се промуши през дупката и падна в стаята.

Подът гореше и той не виждаше момичето.

— Шарлът! — извика с всички сили.

— Тук съм! — Гласът й се чуваше от другия край на стаята.

Феликс хукна покрай стените, където огънят не беше толкова силен. Тя седеше на перваза на отворения прозорец и дишаше накъсано. Той я сграбчи през кръста, метна я на рамо и хукна обратно покрай стените към вратата.

Уолдън посегна през дупката да я поеме.

Уолдън провря главата и едното си рамо през дупката, за да поеме Шарлът от Феликс. Ръцете и лицето на руснака бяха почернели, а панталоните му горяха. Шарлът се беше ококорила от ужас. Зад Феликс подът започна да пропада. Уолдън пъхна ръка под Шарлът и Феликс като че ли се препъна. Уолдън извади главата си от дупката, пъхна и другата си ръка и успя да хване Шарлът под мишницата. Пламъци ближеха нощницата й и тя запищя.

— Няма страшно, татко ще те вземе — каза Уолдън.

Внезапно цялата й тежест падна на ръцете му, той я изтегли през дупката и тя се отпусна в безсъзнание. В този миг подът на спалнята й пропадна. Уолдън видя лицето на Феликс, докато той политаше към огнения ад долу, и прошепна:

— Господ да се смили над душата ти!

След това хукна по стълбите.

Лидия беше в желязната прегръдка на Томсън, който не й позволяваше да се втурне към горящата къща. Тя се взираше във вратата и се молеше двамата мъже да се появят с Шарлът.

Видя фигура. Кой беше?

Мъжът се приближи. Беше Стивън. Носеше Шарлът.

Томсън пусна Лидия и тя се завтече към тях. Стивън положи внимателно Шарлът на земята, а Лидия се втренчи паникьосана в него.

— Какво… какво…

— Жива е — отвърна той. — Припадна.

Лидия се свлече на тревата и прегърна главата на Шарлът в скута си. Положи ръка под лявата й гърда — сърцето й биеше силно.

— О, детенцето ми!

Стивън седна до нея и тя го огледа. Панталоните му бяха обгорели, а кожата му беше черна и покрита е мехури. Но беше жив.

Лидия се обърна към вратата на къщата.

Стивън проследи погледа й.

Тя осъзна, че Чърчил и Томсън стоят наблизо и ги чуват.

Стивън хвана ръката й и каза:

— Той я спаси и я предаде на мен. После подът пропадна. Той е мъртъв.

Очите на Лидия се изпълниха със сълзи, Стивън забеляза и стисна ръката й.

— Видях лицето му, когато пропадна. Не мисля, че ще го забравя, докато съм жив. Очите му бяха отворени, той бе напълно в съзнание, но… не беше изплашен. Всъщност изглеждаше… доволен.

Сълзите се спуснаха по лицето на Лидия.

Чърчил каза на Томсън:

— Отървете се от тялото на Орлов.

„Горкият Алекс“, помисли си Лидия и заплака и за него.

Томсън попита смаян:

— Какво?

— Скрийте го, заровете го, хвърлете го в огъня, не ми пука какво ще го правите, искам само да се отървете от трупа — повтори Чърчил.

Лидия се втренчи ужасена в него и през пелената на сълзите видя как той вади някакви документи от джоба на халата си.

— Споразумението е подписано — каза Чърчил. — Царят ще научи, че Орлов е умрял при нещастен случай — в пожара, който е изпепелил Уолдън Хол. Орлов не е бил убит, разбирате ли? Не е имало никакъв убиец. — Огледа всички, пълното му лице беше смръщено в агресивно изражение. — Никога не е съществувал човек на име Феликс.

Уолдън се изправи и тръгна към тялото на Алекс. Някой беше покрил лицето му. Лидия чу Стивън да казва:

— Алекс, момчето ми… какво ще кажа сега на майка ти? — Наведе се и скръсти ръцете му над дупката в гърдите.

Лидия се взря в пожара, който поглъщаше толкова години история, поглъщаше миналото.

Стивън се върна до нея и прошепна:

— Никога не е имало човек на име Феликс.

Тя го погледна. Зад него небето на изток изсветляваше в перленосиво. Скоро слънцето щеше да изгрее и да настъпи нов ден.