Мъжът от Санкт Петербург

Десета глава

Когато излезе сутринта за вестник, Феликс имаше чувството, че накъдето и да се обърне, вижда само деца. В двора група момиченца играеха на дама, включваща танци и песни. Малчугани играеха на крикет с вратичка, нарисувана на стената, и парче изгнила дъска вместо бухалка. На улицата по-големи момчета бутаха ръчни колички. Той си купи вестник от една девойка и на връщане голо бебе се изпречи на пътя му по стълбите. Вгледа се в детето — беше момиченце, — стоеше нестабилно и лека-полека се катурна назад. Феликс го хвана и го остави на площадката. Майката се показа от една отворена врата. Беше бледа млада жена с мазна коса, а коремът й бе издут от напреднала бременност. Тя грабна момиченцето от пода, изгледа Феликс с подозрение и се прибра в стаята си.

Всеки път щом се сетеше как искаше да измами Шарлът, за да му каже къде се намира Орлов, той сякаш се сблъскваше с тухлена стена в ума си. Представяше си как измъква коварно информацията от нея, без тя да съзнава; или как й пробутва някаква измишльотина като онази, която бе казал на Лидия; или й заявява направо, че иска да убие Орлов; и въображението му се свиваше от ужас при всяка сцена.

Когато се замислеше колко голям е залогът, тези чувства му се струваха нелепи. Имаше шанс да спаси милиони животи и вероятно да запали искрата на руската революция — а той се притесняваше да излъже едно богаташко момиче! Не възнамеряваше да й навреди — само щеше да я използва, да я заблуди, да предаде доверието й, на собствената си дъщеря, която тъкмо бе срещнал…

За да са заети с нещо ръцете му, започна да оформя импровизирания динамит в бомба. Напъха остатъците от напоения с нитроглицерин памук в една спукана порцеланова ваза и се замисли за детонацията. Горящо парче хартия можеше да се окаже недостатъчно. Набучи няколко клечки кибрит в памука, така че червените им главички да стърчат навън, но това се оказа трудна работа, защото ръцете му трепереха.

Ръцете ми никога не треперят.

Какво ми става?

Усука едно парче вестник като фитил, пъхна единия му край между главичките на клечките и ги върза заедно с нишка от памука. Възелът му се удаде много трудно.

Прочете всички международни новини в „Таймс“, като с мъка си проправи път през завъртените изречения. В известна степен беше сигурен, че ще има война, но в „известна степен“ вече не му се струваше достатъчно. С радост би убил безполезен мързеливец като Орлов, дори след това да се окаже, че не е имало смисъл. Но да разруши ненужно отношенията си с Шарлът…

Отношения? Какви отношения?

Ти знаеш какви отношения.

От четенето на „Таймс“ го заболя глава. Шрифтът бе твърде ситен, а в стаята беше тъмно. Този вестник бе изключително консервативен. Трябваше да бъде взривен.

Копнееше да види Шарлът отново.

Чу влачене на чехли на площадката отвън, после се почука на вратата.

— Влез — извика разсеяно.

Домакинът влезе, прокашля се и рече:

— Добрутро.

— Добро утро, господин Прайс. — Какво ли искаше старият глупак?

— Какво е това? — попита Прайс и кимна към бомбата на масата.

— Самоделна свещ — рече Феликс. — Трае с месеци. Какво искате?

— Чудех се дали ще ви трябва още един комплект чаршафи. Мога да ви ги дам на много ниска цена…

— Не, благодаря. Довиждане.

— Е, довиждане тогава. — Прайс излезе.

Трябваше да скрия тази бомба, сети се със закъснение Феликс.

Какво ми става?

— Да, вътре е — рече Прайс на Базил Томсън.

Стомахът на Уолдън се сви от напрежение.

Седяха в полицейската кола, паркирана зад ъгъла на Канада Билдинг, където живееше Феликс. С тях беше инспектор от специалния отдел и униформен суперинтендант от полицейския участък на Саутарк.

„Ако успеят да хванат Феликс сега, Алекс ще е в безопасност: какво облекчение ще е това“, помисли си Уолдън.

— Господин Прайс дойде в полицейския участък, за да съобщи, че е дал стая на подозрителен тип с чуждестранен акцент, който има много малко пари и си пуска брада, сякаш за да промени външността си. Идентифицира Феликс по портрета му. Браво на вас, Прайс.

— Благодаря ви, сър.

Униформеният суперинтендант разгърна едромащабна карта. Той беше влудяващо бавен човек.

— Канада Билдингс представляват три пететажни сгради с вътрешен двор. Всяка от тях има по три стълбища. Ако застанете на входа към двора, Торонто Хаус ще ви е отдясно. Феликс е на средното стълбище на последния етаж. Зад Торонто Хаус се намира дворът на един търговец на строителни материали.

Уолдън потискаше нетърпението си.

— Вляво е Ванкувър Хаус, а зад нея има улица. Третата сграда, право пред вас, ако стоите на входа на двора, е Монреал Хаус, която граничи с железопътната линия.

Томсън посочи на картата.

— А това в средата на двора какво е?

— Клозет — отвърна суперинтендантът. — Адски смърди, защото много народ го използва.

„О, я стига!“, помисли си Уолдън.

— На мен ми се струва, че Феликс има три пътя за бягство от двора — каза Томсън. — Първият е входът: ние, разбира се, ще го блокираме. Вторият, отсрещният край на двора вляво, алеята между Ванкувър Хаус и Монреал Хаус. Тя води до съседната улица. Изпратете трима полицаи там, суперинтендант.

— Разбира се, сър.

— Третият е алеята между Монреал Хаус и Торонто Хаус. Тя води към двора на търговеца. Още трима души там.

Суперинтендантът кимна.

— А тези сгради имат ли задни прозорци?

— Да, сър.

— Значи Феликс разполага и с четвърти път за бягство от Торонто Хаус: през заден прозорец и през двора на търговеца на строителни материали. По-добре сложете шестима в онзи двор. И накрая, нека покажем значителна сила тук, в средата на двора, за да го принудим да излезе тихо и кротко. Съгласен ли сте, суперинтендант?

— Напълно разумно е, сър.

„Той не знае с какъв човек си имаме работа“, помисли си Уолдън.

— Вие и инспектор Сътън ще осъществите ареста. Носите ли оръжие, Сътън? — попита Томсън.

Сътън разтвори палтото си, за да покаже малък револвер в кобур под мишницата си. Уолдън беше изненадан, мислеше, че британските полицаи никога не носят огнестрелно оръжие. Явно в специалния отдел беше различно и той беше доволен от този факт.

Томсън каза на Сътън:

— Приемете един съвет — дръжте оръжието в ръка, когато почукате на вратата му. — Обърна се към униформения суперинтендант: — А вие най-добре вземете моя револвер.

Полицаят като че ли леко се засегна.

— От двайсет и пет години съм в полицията и никога не ми е трябвало огнестрелно оръжие, сър. Ако нямате нищо против, не мисля да променям това сега.

— Вече загинаха полицаи при опит за арест на този човек.

— Опасявам се, че не мога да стрелям, сър.

„Господи — запита се отчаяно Уолдън, — как изобщо хора като нас се оправят с такива като Феликс?“

— С лорд Уолдън ще бъдем на входа на вътрешния двор — уточни Томсън.

— Ще останете в колата ли, сър?

— Ще останем в колата.

„Хайде да вървим“, подкани го наум Уолдън.

— Да вървим — каза Томсън.

Феликс осъзна, че е гладен. Не беше ял повече от двайсет и четири часа. Зачуди се какво да стори. Сега с тази набола брада и работнически дрехи щеше да изглежда подозрителен на продавачите и щеше трудно да открадне.

Сепна се при тази мисъл. „Никога не е трудно да откраднеш — рече си. — Да видим: мога да ида в някоя къща в предградията — с един-двама слуги — и да вляза през входа за доставчиците. В кухнята ще има прислужница или вероятно готвачка. Аз съм луд — ще кажа с усмивка, — но ако ми направиш един сандвич, няма да те изнасиля.“ После ще застана пред вратата, за да блокирам пътя й за бягство. Тя може да изпищи, а тогава ще избягам и ще опитам в друга къща. Но най-вероятно ще ми даде храна. „Благодаря — ще й кажа. — Много си добра.“ А после ще си тръгна. Никога не е трудно да откраднеш.

Парите бяха проблем. „Сякаш мога да си позволя нови чаршафи!“, помисли си той. Този хазяин беше голям оптимист. Със сигурност знаеше, че той няма пари…

„Със сигурност знае, че нямам пари.“

Като се замислеше, появата на Прайс в стаята му беше подозрителна. Дали бе просто оптимист, или го проверяваше? „Губя форма“, рече си Феликс. Стана и отиде до прозореца.

Господи!

Дворът гъмжеше от полицаи със сини униформи.

Феликс се втренчи ужасѐн в тях.

Приличаха на гнездо от червеи — гърчещи се, преплетени един върху друг в дупка в земята.

Инстинктите му закрещяха: бягай! Бягай! Бягай!

Къде?

Те бяха блокирали всички изходи към двора.

Феликс си спомни задните прозорци.

Изтича от стаята си и по коридора към задната част на сградата. Там имаше прозорец, който гледаше към двора на търговец на строителни материали. Феликс видя петима или шестима полицаи да заемат позиции сред купчините тухли и палетите с дъски. Оттук не можеше да избяга.

Оставаше единствено покривът.

Хукна към стаята си и погледна навън. Полицаите стояха неподвижно, но двама мъже — униформен и цивилен — вървяха решително към стълбището на неговата сграда.

Той грабна бомбата и кутията с кибрит и побягна към долната площадка. Малка вратичка с резе даваше достъп до килер под стълбите. Феликс я отвори и сложи бомбата вътре. Запали хартиения фитил и затвори вратата на килера. Обърна се. Имаше време да изтича нагоре, преди взрива…

Бебето пълзеше по стълбите.

По дяволите!

Той грабна момиченцето и нахлу в тяхната стая. Майката седеше на мръсното легло и се взираше невиждащо в стената. Феликс хвърли бебето в ръцете й и извика:

— Стой тук! Не мърдай! — Жената го изгледа изплашена.

Феликс изтича навън. Двамата мъже бяха на долния етаж и той хукна по стълбите…

„Не се взривявай сега не се взривявай сега не се…“

… към неговата площадка. Те го чуха и единият извика:

— Хей ти! — Втурнаха се след него.

Феликс нахълта в стаята си, грабна един дървен стол, отнесе го на площадката и го постави точно под капака към покрива.

Бомбата не беше експлодирала.

Вероятно нямаше и да експлодира.

Феликс се качи на стола.

Двамата мъже тичаха по стълбите.

Феликс отвори капака.

Униформеният полицай извика:

— Арестуван си!

Цивилният извади револвер и го насочи към Феликс.

Бомбата се взриви.

Чу се страхотен тътен, сякаш нещо много тежко падна, и стълбището се срути, навсякъде се разхвърчаха трески, двамата мъже политнаха назад и отломките лумнаха в пламъци. Феликс се издърпа в таванското помещение.

— По дяволите, той взриви бомба! — извика Томсън.

„Пак я оплескахме“, помисли си Уолдън.

Стъклата от прозорец на третия етаж се стовариха с трясък на земята.

Уолдън и Томсън изскочиха от колата и хукнаха през двора. Томсън посочи двама полицаи.

— Ти и ти — влизате с мен. — После се обърна към Уолдън: — Вие стойте тук. — И нахлуха вътре.

Уолдън заотстъпва през двора, като гледаше прозорците на Торонто Хаус.

Къде е Феликс?

Чу един полицай да казва:

— Измъкнал се е отзад, помнете ми думата.

Четири-пет керемиди се стовариха от покрива и се разбиха на двора — явно разместени от експлозията.

Уолдън не спираше да се озърта през рамо, сякаш Феликс внезапно щеше да се появи зад него.

Обитателите на сградите се скупчиха на вратите и прозорците да видят какво става и дворът започна да се пълни с хора. Някои от полицаите правеха вяли опити да ги накарат да се приберат. Една жена изтича от Торонто Хаус с писъци:

— Пожар!

Къде е Феликс?

Томсън и един полицай излязоха навън, понесли Сътън, който беше мъртъв или в безсъзнание. Уолдън се вгледа по-внимателно. Не, не беше мъртъв: стискаше револвера в ръката си.

Още керемиди полетяха от покрива.

Полицаят до Томсън извика:

— Вътре е ужас!

— Видяхте ли Феликс? — попита Уолдън.

— Нищо не се вижда.

Томсън и полицаят пак влязоха в сградата.

Още керемиди се стовариха на земята…

Уолдън погледна нагоре…

На покрива зееше дупка и Феликс се катереше през нея.

— Ето го! — извика Уолдън.

Всички гледаха безпомощни как Феликс изпълзява от таванското помещение и тръгва по билото на покрива.

„Ако имах оръжие…“

Уолдън клекна до припадналия Сътън и взе револвера от ръката му. Вдигна глава. Феликс беше коленичил на върха на покрива. „Де да имах пушка“, помисли си Уолдън, когато вдигна револвера. Прицели се. Феликс го видя. Погледите им се срещнаха.

Феликс се раздвижи.

Изстрелът прогърмя.

Не почувства нищо.

Затича се.

Сякаш тичаше по въже. Трябваше да разпери ръце, за да запази равновесие, не можеше да пристъпва стабилно по тясното било на покрива и не биваше да мисли за петнайсетте метра до земята.

Изтрещя още един изстрел.

Феликс се паникьоса.

Хукна по-бързо. Наближаваше края на покрива. Вече виждаше скосения покрив на Монреал Хаус отпред. Нямаше представа какво е разстоянието между двете сгради. Забави крачка и се поколеба; тогава Уолдън стреля отново.

Феликс се засили към края на покрива и скочи.

Полетя във въздуха и чу собствения си писък някъде отдалеч. Зърна за миг трима полицаи в алеята на петнайсет метра под него, зяпаха го с отворени усти.

После се стовари на четири крака върху покрива на Монреал Хаус. Изгуби равновесие от сблъсъка и се плъзна назад. Краката му се удариха в улука. Той сякаш поддаде под напора и Феликс си помисли, че ще се плъзне пак и ще пада, пада безкрайно — но улукът издържа.

Феликс беше изплашен.

Едно далечно кътче в ума му протестираше: „Но аз никога не се страхувам!“.

Задрапа нагоре по покрива и се прехвърли през билото. Монреал Хаус беше до железопътната линия. Нямаше полицаи на релсите или по насипа. Феликс с радост осъзна, че не са очаквали това; бяха решили, че ще го завардят в двора, и така и не им бе хрумнало, че може да избяга по покривите.

„Е, сега остава само да сляза.“

Вгледа се над водосточната тръба към стената на сградата. Нямаше отточни тръби — водосточните се изпразваха чрез чучури, които стърчаха от края на покрива като гаргойли. Но прозорците на последния етаж бяха близо до стрехите и имаха широки первази.

Феликс се хвана с дясната ръка за тръбата и я дръпна, за да изпробва здравината й.

„Откога ме е грижа дали ще умра? Знаеш откога.“

Застана над един прозорец, хвана се с две ръце за тръбата и бавно се спусна от ръба. За миг увисна във въздуха. Краката му откриха перваза. Той пусна дясната си ръка и опипа тухлите около прозореца за нещо, за което да се задържи. Пъхна пръсти в една плитка вдлъбнатина, после пусна и другата си ръка.

Погледна през прозореца. Вътре един мъж го видя и извика изплашено. Феликс изрита прозореца и се спусна в стаята. Изблъска стреснатия й обитател и изтича навън. Хукна по стълбите за четвърти път. Ако успееше да стигне до приземния етаж, през задните прозорци щеше да се измъкне на железопътната линия.

Стигна до последната площадка и се приведе на върха на последните стълби, като едва си поемаше дъх. Една синя униформа се появи на входа. Феликс се обърна и се втурна към другия край на площадката. Опита да вдигне прозореца, но той заяде. Феликс натисна по-силно и го отвори. Чу тежки стъпки по стълбите. Излезе на перваза, увисна на него за миг, отблъсна се от стената и скочи.

Приземи се във високата трева на железопътния насип. Вдясно от него двама мъже тъкмо прескачаха оградата на търговеца. Вляво изтрещя изстрел. Един полицай се появи на прозореца, от който беше скочил.

Феликс се затича по насипа към железопътните релси. Те бяха четири или пет. В далечината бързо приближаваше влак. Като че ли идваше по най-отдалечената линия. Феликс се поколеба, боеше се да мине пред влака, но после се престраши.

Двамата полицаи от двора на търговеца и онзи от Монреал Хаус се спуснаха след него през релсите. Някъде далеч вляво някой извика:

— Махнете се от линията на огъня!

Тримата преследвачи пречеха на Уолдън да стреля.

Феликс се озърна през рамо. Те изоставаха. Изгърмя изстрел. Той се приведе и побягна на зигзаг. Влакът вече беше съвсем близо. Чу се свирката. После още един изстрел. Феликс внезапно се извъртя настрани, препъна се и падна на последните релси. В ушите му прогърмя ужасен тътен. Видя как локомотивът приближава. Потрепери конвулсивно и се изхвърли от релсите на чакъла от другата страна. Влакът изрева до главата му. Той зърна за секунда пребледнялото лице на машиниста.

Изправи се и хукна надолу по насипа.

Уолдън стоеше до оградата и гледаше влака. Базил Томсън се приближи до него.

Полицаите, които бяха слезли на релсите, бяха стигнали до последната линия и стояха там, за да изчакат влака. Той като че ли се точи цяла вечност.

Когато отмина, вече нямаше и следа от Феликс.

— Копелето се измъкна — рече един полицай.

— По дяволите всичко! — извика Базил Томсън.

Уолдън се обърна и тръгна към колата.

Феликс се спусна от другата страна на стената и се озова на бедна улица с ниски къщи. Освен това се намираше на голлинията на импровизирано футболно игрище. Няколко момченца с големи каскети спряха играта си и се втренчиха изненадани в него. Той се затича.

Щяха да минат няколко минути, докато мобилизират полицията от тази страна на железопътната линия. Щяха да го търсят, но тогава вече щеше да е късно, защото щеше да е вече на километър от линията и ще продължава да се отдалечава.

Тича, докато стигна до оживена търговска улица. Там импулсивно скочи в един омнибус. Беше се отървал, но бе ужасно разтревожен. Не му се случваше за първи път подобно нещо, но никога досега не се беше плашил, никога не беше изпадал в паника. Спомни си мисълта, преминала през ума му, докато се плъзгаше по покрива: „Не искам да умра“.

В Сибир бе изгубил чувството си за страх, а сега то се завръщаше. За първи път от години искаше да живее. „Отново се превръщам в човек“, каза си Феликс.

Погледна през прозореца към неприятните улици на Югоизточен Лондон и се зачуди дали мръсните деца и бледите жени могат да видят в него един прероден човек.

Това беше катастрофа. Това щеше да го забави, да съсипе стила му, да попречи на делото му.

Страх ме е, помисли си.

Искам да живея.

Искам да видя отново Шарлът.