Мъжът от Санкт Петербург

Четиринадесета глава

Шарлът се събуди в шест часа. Беше дръпнала завесите в стаята си, за да могат първите лъчи на слънцето да я огреят и да я разбудят: това беше номер, който използваше от години; когато Белинда оставаше у тях, двете обичаха да бродят из къщата, докато възрастните още спяха и нямаше кой да им казва да се държат като дами.

Първата й мисъл беше за Феликс. Не бяха успели да го заловят — той беше толкова умен! Днес със сигурност щеше да я чака в гората. Тя скочи от леглото и погледна навън. Времето още не се беше развалило съвсем: поне през нощта не бе валяло.

Тя се изми със студена вода и бързо облече дълга пола, ботуши за езда и жакет. Никога не слагаше шапка за утринната езда.

Слезе долу. Не видя никого. Сигурно в кухнята имаше една-две прислужници, палеха огъня и подгряваха вода, но другите слуги още бяха в леглата. Шарлът излезе от южната врата и едва не налетя на огромен униформен полицай.

— Господи! — възкликна Шарлът. — Кой сте вие?

— Полицай Стивънсън, госпожице.

Нарече я „госпожица“, защото не знаеше коя е.

— Аз съм Шарлът Уолдън — представи се тя.

— Извинете ме, милейди.

— Няма нищо. Какво правите тук?

— Пазя къщата, милейди.

— О, разбирам: искате да кажете, че пазите княза. Колко успокояващо. И колко сте?

— Двама отвън и четирима вътре. Хората вътре са въоръжени, но по-късно ще дойдат и други.

— Как така?

— Голям отряд, милейди. Чух, че в девет часа ще пристигнат сто и петдесет души. Ще хванем онзи анархист — не се страхувайте.

— Великолепно.

— Възнамерявате да яздите ли, милейди? На ваше място не бих го направил, не и днес.

— Не, няма — излъга Шарлът.

Тя се отдалечи, заобиколи източното крило и мина зад къщата. Конюшните пустееха. Тя влезе вътре и отиде при кобилата си, беше я кръстила Гети — защото имаше бели петна на предните крака. Поговори и около минутка, гали я по носа и й даде ябълка. След това я оседла, изведе я от конюшнята и я възседна.

Препусна зад сградата и заобиколи парка в широк кръг, за да не могат полицаите да я видят и чуят. После пое в галоп по западното пасище и прескочи ниската ограда към гората. Преведе бавно Гети през дърветата, докато не стигна до пътечката, а оттам я подкара в тръс.

В гората беше хладно. Гъстите корони на дъбове и букове засенчваха пътеката. В слънчевите петна росата се изпаряваше на тънки струйки. Шарлът усещаше топлината на слънчевите лъчи, когато минаваше през тях. Птиците вдигаха врява.

„Какво може да стори срещу сто и петдесет мъже? Планът му вече е невъзможен: сега Алекс е добре охраняван, а преследването на Феликс е твърде добре организирано.“ Е, тя поне можеше да го предупреди.

Стигна до другия край на гората, без да го види. Беше разочарована: бе сигурна, че днес ще бъде тук. Разтревожи се, защото, ако не успееше да го предупреди, вероятно щяха да го заловят. Но още нямаше седем: сигурно не беше започнал да я търси. Тя слезе от кобилата и я поведе по пътеката. Вероятно Феликс я беше забелязал и изчакваше да провери дали я следят. Тя спря на полянка да погледа една катеричка. Те не се страхуваха от хората, макар че бягаха от кучетата. Внезапно Шарлът усети, че я наблюдават. Обърна се и го видя — взираше се в нея със странно изражение.

— Здравей, Шарлът.

Тя отиде при него и го хвана за ръцете. Брадата му беше пораснала, а дрехите му бяха покрити с треви и листа.

— Изглеждаш ужасно изморен — рече тя на руски.

— Гладен съм. Донесе ли храна?

— О, господи, не! — Беше взела ябълка за коня си, но нищо за Феликс. — Изобщо не се сетих.

— Нищо. Бил съм и по-гладен.

— Слушай — рече тя. — Трябва веднага да бягаш. Ако тръгнеш сега, можеш да се измъкнеш.

— Защо да бягам? Искам да отвлека Орлов.

Тя поклати глава.

— Вече е невъзможно. Той има въоръжени пазачи и полицаи обикалят къщата. В девет часа ще дойдат сто и петдесет мъже, за да те търсят.

Той се усмихна.

— И ако избягам, какво ще правя до края на живота си?

— Но аз няма да ти помогна да се самоубиеш!

— Нека седнем на тревата. Искам да ти кажа нещо.

Тя седна и се облегна на един дебел дъб. Феликс се настани пред нея и кръстоса крака като казак. Слънчеви петна играеха по измореното му лице. Заговори доста официално, с дълги изречения, които звучаха като репетирани:

— Бях ти споменал, че някога бях влюбен в жена на име Лидия, а ти отговори, че и твоята майка се казва така. Помниш ли?

— Помня всяка твоя дума. — Тя се чудеше какво означава всичко това.

— Тя беше твоята майка.

Шарлът се втренчи в него.

— Бил си влюбен в мама?

— Нещо повече. Бяхме любовници. Тя идваше в дома ми, сама — разбираш ли какво имам предвид?

Шарлът се изчерви от объркване и смущение.

— Да, разбирам.

— Баща й, твоят дядо, научи. Уреди да ме арестуват, а после принуди майка ти да се омъжи за Уолдън.

— О, какъв ужас! — рече тихо Шарлът. По някаква причина се страхуваше от следващите му думи.

— Ти се роди седем месеца след сватбата.

Той явно смяташе, че този факт е много важен. Шарлът се смръщи.

— Знаеш ли колко време е нужно едно бебе да се развие и да се роди? — попита я той.

— Не.

— Обикновено са девет месеца, но може да е и по-малко.

Сърцето на Шарлът ускори ритъма си.

— Какво намекваш?

— Може би си зачената преди сватбата.

— И това означава, че вероятно ти си моят баща? — попита тя невярващо.

— Нещо повече. Ти изглеждаш точно като сестра ми Наташа.

Сърцето й сякаш се качи в гърлото и тя едва продума:

— Ти смяташ, че си мой баща?

— Сигурен съм.

— О, господи! — Шарлът притисна лицето си с длани и се втренчи в нищото. Имаше чувството, че се събужда и още не може да различи кое е сън и кое реалност. Помисли за баща си, но той не беше неин баща, после за майка си, която бе имала любовник; помисли за Феликс, приятеля си, а сега внезапно и баща…

— Дори за това са ме лъгали, така ли? — попита тя.

Беше толкова объркана, усещаше, че няма да може да си стои на краката. Сякаш някой й бе казал, че всички карти, които бе виждала, са измамни и тя всъщност живее в Бразилия; или че истинският собственик на Уолдън Хол е Причард; или че конете могат да говорят, но просто са решили да мълчат; а всъщност беше много по-лошо от всичко това.

— Ако ми кажеш, че съм момче, но мама винаги ме облича с момичешки дрехи… нещо подобно ще е.

„Мама… и Феликс?“ — помисли си тя и пак се изчерви.

Феликс хвана ръката й и я погали.

— Предполагам, че цялата обич и грижа, които един мъж отдава на жена си и децата си, в моя случай са насочени към политиката. Трябва да се опитам да отвлека Орлов, дори да е невъзможно; така както човек се опитва да спаси детето си от удавяне, дори самият той да не може да плува.

Шарлът внезапно осъзна колко объркан вероятно се чувства Феликс по отношение на нея, дъщерята, която никога не е имал. Разбра и странния, болезнен начин, по който я гледаше понякога.

— Горкичкият — рече тя.

Той прехапа устна.

— Ти имаш толкова добро сърце.

Тя не знаеше защо й го каза.

— Какво ще правим сега?

Той пое дълбоко дъх.

— Можеш ли да ме вкараш в къщата и да ме скриеш?

Тя помисли за миг:

— Да.

Феликс се качи на коня зад нея. Кобилата разтърси глава и изсумтя, сякаш обидена, че очакват от нея да носи двоен товар. Шарлът я пришпори в тръс. Известно време следваха пътеката, после завиха и се насочиха към гората. Минаха през една порта, после през пасище и излязоха на тясна алея. Феликс още не беше виждал къщата, но разбираше, че Шарлът обикаля около нея, за да се приближат от северната страна.

Тя беше изумително дете. Имаше толкова силен характер. Дали го беше наследила от него? Искаше му се да мисли така. Беше много щастлив, че й каза истината. Стори му се, че тя не я прие напълно, но и това ще стане. Думите му преобърнаха целия й свят и тя реагира емоционално, но не и истерично — не е наследила това хладнокръвие от майка си.

От алеята завиха към овощна градина. Феликс вече съзираше между дърветата покрива на Уолдън Хол. Градината опираше до стена. Шарлът спря коня и каза:

— Оттук е най-добре да вървиш след мен. Така, ако някой ни види през прозорец, няма да те забележи много лесно.

Феликс скочи от коня и поеха покрай стената, която завиваше.

— Какво има зад стената? — попита Феликс.

— Кухненска градина. По-добре не говори сега.

— Ти си прекрасна — прошепна той, но тя не го чу.

Спряха на следващия ъгъл. Феликс видя няколко ниски сгради и двор.

— Конюшните — прошепна Шарлът. — Остани тук за малко. Когато ти дам знак, ще ме последваш възможно най-бързо.

— Къде отиваме?

— На покрива.

Тя влезе в двора, слезе от коня и прехвърли юздата на перилата. Феликс я наблюдаваше как стига до другия край на двора, оглежда се, после се връща и поглежда в конюшните.

Чу я да казва:

— О, здравей, Питър.

Едно момче на около дванайсет години излезе оттам и свали каскета си.

— Добро утро, милейди.

„Как ли ще се отърве от него?“, запита се Феликс.

— Къде е Даниъл? — попита тя.

— Закусва, милейди.

— Моля те, иди му кажи да дойде да разседлае Гети.

— И аз мога да го направя, милейди.

— Не, искам Даниел — каза тя властно. — Хайде, върви.

„Прекрасно“, рече си Феликс.

Момчето се затича. Шарлът се обърна към Феликс, помаха му и той хукна към нея.

Тя скочи на нисък метален бункер, после се покатери на ламаринения покрив на една барачка, а оттам се качи на керемидите на първия етаж на сградата.

Феликс я последва.

Пълзяха странично по наклонения покрив, докато не стигнаха до тухлена стена, после запълзяха към билото му.

Феликс се чувстваше ужасно видим и уязвим.

Шарлът се изправи и надникна в прозореца на тухлената стена.

— Какво има там? — прошепна Феликс.

— Стая на прислужници, но те сега са долу, приготвят закуската.

Тя се покатери на перваза и застана права. Стаята беше таванска и прозорецът бе в триъгълната част на покрива, чийто връх се издигаше точно над него и се спускаше от двете му страни. Шарлът пристъпи по перваза, после преметна крак върху ръба на покрива.

Изглеждаше опасно. Феликс се смръщи, страхуваше се за нея, но тя се прехвърли на покрива с лекота и той я последва.

— Вече не могат да ни видят — рече Шарлът.

Феликс се огледа. Тя беше права: не можеха да ги видят отдолу. Отпусна се малко.

— Покривът е четири акра — съобщи му Шарлът.

— Четири акра! Повечето руски селяни нямат толкова земя.

Гледката беше впечатляваща. Виждаха се покриви от всякакъв материал, размер и наклон. Стълби и мостчета позволяваха на работниците да поправят керемиди или плочи. Плетеницата на водосточните тръби беше сложна като в нефтената рафинерия в Батуми.

— Не съм виждал толкова голяма къща — рече той.

Шарлът се изправи.

— Ела.

Поведе го по една стълба до следващия покрив, после по мостче и по няколко дървени стъпала, които стигаха до малка квадратна врата в стена.

— Навремето оттук са излизали, за да поправят покрива — но вече всички са забравили за нея. — Тя отвори вратичката и пропълзя вътре.

Феликс я последва внимателно в мрака.

Лидия зае автомобил и шофьор от зет си Джордж и след една безсънна нощ призори напусна Лондон. Колата пристигна на алеята пред Уолдън Хол в девет часа и тя с изумление видя пред къщата и в парка стотици полицаи, десетки коли и много кучета. Шофьорът на Джордж прекара колата през множеството към южния вход. На моравата имаше огромен самовар и полицаите се редяха на опашка с чаши в ръце. Причард разнасяше планина от сандвичи на голяма табла и изглеждаше измъчен. Той дори не забеляза, че господарката му е пристигнала. На терасата беше сложена импровизирана дървена маса, зад която Стивън и сър Артър Лангли даваха нареждания на офицерите, които стояха пред тях в полукръг. Лидия тръгна натам. Сър Артър беше разтворил карта и тя го чу да казва:

— С всяка група ще има по един местен, за да ви показва пътя, и един с мотоциклет, за да се връща и да съобщава за напредъка ви на всеки час. — Стивън вдигна поглед, видя я и отиде да говори с нея.

— Добро утро, скъпа моя, това е приятна изненада. Как стигна дотук?

— Заех колата на Джордж. Какво става?

— Започваме търсене.

— О… — Ако всички тези хора търсеха Феликс, той как щеше да се измъкне?

— Все пак ми се иска да беше останала в града — рече Стивън. — Щях да съм по-спокоен за теб.

— А аз щях да се побъркам от тревога, че ще дойдат лоши новини. — „Кои ще са добрите новини? — запита се тя. — Вероятно ако Феликс просто се откаже и си тръгне. Но той няма да го направи, сигурна съм.“ Вгледа се в лицето на съпруга си. Под обичайното изражение личаха следи от умора и напрежение. „Горкият Стивън: първо жена му, а сега и дъщеря му го лъжат.“ Вината я накара да посегне и да докосне бузата му.

— Не се преуморявай.

Чу се свирка. Полицаите бързо допиха чая си, натъпкаха остатъците от сандвичите в устите си, сложиха си каските и се разделиха на шест групи около водачите. Лидия стоеше до Стивън и гледаше. Крещяха се заповеди, свирки пищяха. Накрая всички се раздвижиха. Първата група пое на юг и се разгърна през парка, после навлезе в гората. Още две се отправиха на запад, към пасището. Други три тръгнаха по алеята към пътя.

Лидия огледа моравата. Изглеждаше като след пикник на неделно училище, когато всички деца са се прибрали у дома. Госпожа Брайтуайт излезе и с измъчено изражение започна да организира почистването. Лидия влезе в къщата.

Срещна дъщеря си във фоайето. Шарлът се изненада, като я видя.

— Здравей, мамо — рече тя. — Не знаех, че ще идваш.

— В града е скучно — отвърна автоматично Лидия и си помисли: „Какви глупости говоря?“

— Как стигна дотук?

— Взех колата на чичо ти Джордж. — Лидия разбираше, че Шарлът просто води разговор, но мисли за друго.

— Сигурно си тръгнала много рано.

— Да. — Лидия искаше да каже: „Престани! Нека не се преструваме! Защо не си говорим истината?“ Но не можеше да се накара да го направи.

— Полицаите заминаха ли вече? — попита Шарлът. Гледаше я някак странно, сякаш я виждаше за първи път, и Лидия се смути. Искаше й се да разчете мислите на дъщеря си.

— Да, всички заминаха.

— Прекрасно.

Това беше реплика на Стивън — „прекрасно“. Все пак у нея имаше нещо от него: любопитството, решителността, осанката — не ги беше наследила, явно ги бе придобила чрез подражание…

— Надявам се да хванат онзи анархист — рече Лидия, като наблюдаваше внимателно реакцията й.

— Сигурна съм, че ще го хванат — отвърна весело Шарлът.

„Сякаш е щастлива — помисли си Лидия. — Защо ще изглежда така, когато стотици полицаи претърсват графството за Феликс? Защо не е притеснена и разтревожена като мен? Вероятно защото не очаква да го хванат. По някаква причина смята, че той е в безопасност.“

— Кажи ми, мамо — рече Шарлът. — Колко време отнема едно бебе да порасне в корема и да се роди?

Лидия зяпна от изненада и пребледня. Вгледа се в дъщеря си. „Тя знае! Тя знае!“

Шарлът се усмихна и кимна, изглеждаше леко тъжна.

— Няма значение. Вече отговори на въпроса ми. — И продължи надолу по стълбите.

Лидия се хвана за перилата, прималя й. Феликс беше казал на Шарлът. Каква жестокост, след всички тези години! Изпита гняв към него: защо съсипваше живота на дъщеря й така? Фоайето се завъртя пред очите й и тя чу гласа на една прислужница:

— Добре ли сте, милейди?

Главата й се проясни.

— Малко съм изморена от пътуването. Подай ми ръка.

Момичето й подаде ръка и заедно изкачиха стълбите до стаята на Лидия, където друга прислужница вече разопаковаше багажа й. В будоара й беше приготвена много топла вода. Лидия седна и каза:

— Сега излезте и двете. Ще разопаковате по-късно.

Прислужниците излязоха. Лидия разкопча палтото си, но нямаше сили да го свали. Мислеше за странното настроение на Шарлът. Тя беше почти жизнерадостна, макар че очевидно умът й бе зает от много неща. Лидия го разбра: това чувство й бе познато, беше го изпитвала. Така се чувстваш, когато си бил с Феликс. Усещаш, че животът е безкрайно интересен и изненадващ, че трябва да се свършат важни неща, че светът е пълен с багри, страст и промяна. Шарлът се беше видяла с него и вярваше, че той е в безопасност.

„Какво ще правя сега?“, запита се Лидия.

Съблече се бавно. Мина доста време, докато се измие и облече отново, не бързаше, искаше да се успокои. Чудеше се как ли Шарлът приема новината, че Феликс е неин баща. Очевидно много го харесваше. „Хората винаги го харесват — помисли си Лидия, — хората го обичат“. Откъде Шарлът бе намерила сили да изслуша новините, без да се срине?

Лидия реши, че ще е най-добре да се заеме с реда в къщата. Погледна се в огледалото, постара се да добие спокойно изражение и излезе. По стълбите срещна една прислужница с поднос с нарязана шунка, бъркани яйца, пресен хляб, мляко, кафе и грозде.

— За кого е храната? — попита я Лидия.

— За лейди Шарлът, милейди — отвърна прислужницата.

Лидия отмина. Шарлът дори не беше изгубила апетита си!

Влезе в утринния салон и поръча да извикат готвачката. Госпожа Роузи беше слаба, нервна жена, която никога не ядеше от прекрасните ястия, които приготвяше за работодателите си.

— Разбрах, че господин Томсън ще дойде за обяд, милейди, а господин Чърчил за вечеря.

Лидия обсъди с нея менюто и я отпрати. Защо, за бога, Шарлът бе поръчала такава обилна закуска в стаята си? И то толкова късно! В провинцията момичето обикновено ставаше рано и закусваше, преди тя да се е събудила.

Повика Причард и изготви плана за разположение на гостите на масата с негова помощ. Той й каза, че Алекс щял да се храни в стаята си до второ нареждане. Това леко променяше настаняването на трапезата: все още мъжете бяха твърде много, а в настоящата ситуация Лидия едва ли можеше да кани гости, за да изравни съотношението. Направи каквото можа и отпрати Причард.

Къде ли Шарлът бе срещнала Феликс? И защо беше толкова уверена, че няма да го заловят? Нима го беше скрила някъде? Дали не се беше маскирал до неузнаваемост?

Тя тръгна из стаята, гледаше картините, малките бронзови и златни орнаменти, писалището. Болеше я глава. Започна да преподрежда цветята в голямата ваза до прозореца и я събори. Позвъни на прислугата да дойде да почисти и излезе от салона.

Нервите й бяха много изпънати. Реши да вземе малко лауданум, но напоследък той не й помагаше както преди.

Какво ли ще направи Шарлът сега? Дали ще опази тайната? Защо децата никога не споделят?

Отправи се към библиотеката със смътното намерение да вземе книга, за да се разсее. Когато влезе вътре, се стресна при вида на Стивън зад писалището. Той я погледна и се усмихна приветливо, после продължи да пише.

Лидия тръгна покрай лавиците. Чудеше се дали да не вземе Библията. Като дете често я четеше, молеше се и ходеше на църква. Имаше строги бавачки, които не спираха да й натякват за ужасите на ада и наказанията за нечестивците, а немската гувернантка постоянно говореше за греха. Но откакто Лидия бе извършила прелюбодеянието си и беше получила наказанието си, вече не извличаше утеха от религията. „Трябваше да отида в манастир — помисли си тя — и да се отдам на Господ, татко беше прав.“

Взе случайно томче, седна и го отвори в скута си.

— Необичаен избор за теб — рече Стивън. От мястото си той не можеше да прочете заглавието, но явно знаеше къде по лавиците са подредени всички автори. Беше изчел толкова много книги, че Лидия не разбираше кога намира време. Това бяха „Уесекски поеми“ на Томас Харди. Тя не харесваше Харди: не харесваше неговите решителни и страстни героини, нито силните мъже, пред които те ставаха безпомощни.

Често бяха седели така, тя и Стивън, особено когато дойдоха за първи път в Уолдън Хол. Тя си спомняше с носталгия как четеше тук, докато той работеше. В онези дни не беше толкова спокоен, все казваше, че никой вече не може да печели от земеделие и че ако това семейство иска да остане богато и могъщо, ще трябва да се подготви за двайсети век. По онова време продаде няколко стопанства и хиляди акри на ниска цена, после вложи парите в железници, банки и имоти в Лондон. Планът му явно проработи, защото скоро вече не изглеждаше угрижен.

Всичко като че ли се успокои след раждането на Шарлът. Прислугата обожаваше бебето и обичаше Лидия, защото го беше родила. Лидия свикна с английския начин на живот и бе добре приета от светското общество в Лондон. Това бяха осемнайсет спокойни години.

Лидия въздъхна. Но техният край беше дошъл. За известно време бе успяла да зарови тайните си така успешно, че те не тормозеха никого, освен нея, и дори тя успяваше да ги забрави понякога, ала сега излизаха наяве. Беше смятала, че Лондон е достатъчно далече от Санкт Петербург, но вероятно Калифорния щеше да е по-добрият избор; или никъде нямаше да е достатъчно далече. Спокойните дни бяха свършили. Всичко се разпадаше. Какво щеше да стане сега?

Тя погледна към отворената страница и прочете:

„Аз ли съм това? Предадох ли душата си, като се омъжих за Стивън, за да спася Феликс от мъченията в Петропавловската крепост? Оттогава играя роля, преструвам се, че не съм развратна, грешна, презряна курва. Но аз съм такава! И не съм единствена. И другите жени изпитват същото. Защо иначе виконтесата и Чарли Стаут ще искат съседни спални? И защо лейди Джирард ще ми казва за тях с намигване, сякаш не разбира как се чувстват? Ако бях просто една малка уличница, вероятно Стивън щеше да идва в леглото ми по-често и можехме да имаме син.“ Тя отново въздъхна.

— Давам пени — рече Стивън.

— Какво?

— Давам пени за мислите ти.

Лидия се усмихна.

— Още не съм научила всички английски изрази, нали? Не бях чувала този.

— Човек се учи, докато е жив, а този израз означава, че искам да разбера за какво мислиш.

— Мислех, че Уолдън Хол ще отиде при сина на брат ти след твоята смърт.

— Само ако ние нямаме син.

Тя погледна лицето му: ярките сини очи, сивата, добре оформена брадичка. Беше сложил синя вратовръзка на бели точки.

— Твърде късно ли е? — попита той.

— Не зная — рече тя замислена. „Зависи какво ще стори Шарлът сега.“

— Тогава да продължим да опитваме — каза Стивън.

Това беше необичайно искрен разговор: Стивън бе усетил, че тя е в подходящо настроение. Лидия стана от креслото и отиде до него. Забеляза, че на темето му има плешиво петънце. „Кога ли се е появило?“

— Да, ще продължим да опитваме. — Наведе се и го целуна по челото, а после, импулсивно, по устните. Той затвори очи.

След миг тя се отдръпна. Той изглеждаше леко смутен: рядко правеха такива неща денем, защото наоколо винаги имаше много слуги. „Защо живеем по този начин, след като не сме щастливи?“, запита се тя, после му каза:

— Наистина те обичам.

Стивън се усмихна.

— Знам.

Внезапно тя усети, че не може да издържа повече.

— Трябва да се преоблека за обяда, преди Базил Томсън да е дошъл.

Той кимна и Лидия усети как я проследи с поглед, докато излизаше от библиотеката. Качи се по стълбите, чудейки се дали все още има някакъв шанс двамата да бъдат щастливи.

Отиде в стаята си. Носеше книгата със стиховете. Остави я. Шарлът държеше ключа към всичко. Трябва да говори с нея. Човек все пак е способен да води трудни разговори, ако събере кураж; а и какво ще изгуби вече? Без да има ясна представа какво точно ще каже, тя тръгна към стаята на дъщеря си, която беше на горния етаж.

Стъпките й бяха съвсем безшумни по килима. Стигна до върха на стълбището и огледа коридора. Видя, че Шарлът влиза в старата детска стая. Тъкмо щеше да й извика, но се спря. Какво носеше тя? Приличаше на чиния със сандвичи и кана с мляко.

Объркана, Лидия влезе в стаята й. Там беше таблата, която бе видяла у прислужницата. Шунката и хляба ги нямаше. Защо Шарлът ще поръчва поднос с храна, а после ще приготвя сандвичи, за да ги изяде в забавачницата? Доколкото знаеше, там нямаше нищо, само покрити с платнища мебели. Толкова притеснена ли е Шарлът, че иска да се затвори в уютния свят на детството?

Лидия реши да си изясни това. Не искаше да нарушава нейното уединение, каквото и да беше; но после си каза: „Тук съм в моята къща, тя е моя дъщеря и може би съм длъжна да разбера. А и вероятно моментът ще е подходящ, интимен, и ще мога да кажа каквото е нужно.“ Затова тя излезе от стаята на Шарлът и тръгна по коридора към детската стая.

Шарлът не беше там.

Лидия се огледа. Видя старото дървено люлеещо се конче, чиито уши стърчаха под платнището. През една отворена врата зърна стаята за учене, с карти и детски рисунки по стените. Друга врата водеше към спалнята: в нея също всичко беше покрито. „Дали ще бъде използвана отново? — зачуди се тя. — Дали пак ще има акушерки, пелени и малки, малки дрешки; и бавачка, и дървени войничета, и книжки с упражнения за писане, мастилени петна?“

Но къде е Шарлът?

Вратата на дрешника беше отворена. Внезапно Лидия си спомни: разбира се! Скривалището на Шарлът! Малката стая, за която тя си мислеше, че никой не знае, и се криеше, когато беше направила пакост. Беше я обзавела сама с неща, които задигаше от къщата, и всички се преструваха, че не са разбрали за липсата им. Една от малкото отстъпки, които Лидия беше направила, бе да позволи на Шарлът да има свое скривалище и да забрани на Мария да го „открие“; защото и тя самата се криеше понякога в стаята с цветята и знаеше колко е важно да имаш свое местенце.

Значи Шарлът още използваше тази малка стая! Лидия се приближи, не искаше да нарушава уединението на дъщеря си, но се изкушаваше. „Не — рече си, — ще я оставя сама.“

Тогава чу гласове.

Нима Шарлът си говореше сама?

Лидия се заслуша по-внимателно.

Тя си говореше сама на руски?

Тогава чу друг глас, мъжки, отговаряше тихо на руски; глас като милувка, глас, който изпрати чувствена тръпка през цялото й тяло.

Феликс беше там.

Лидия се уплаши, че ще припадне. Феликс! Толкова близо! Скрит в Уолдън Хол, докато полицията претърсваше графството! Шарлът го беше скрила.

„Не бива да крещя!“

Тя захапа юмрука си. Цялата трепереше.

„Трябва да се махна. Трябва да помисля. Не знам какво да направя.“

Главата ужасно я заболя. „Трябва ми лауданум.“ Това й даде сили. Овладя треперенето и след миг излезе на пръсти от стаята.

Почти тичаше по коридора и надолу по стълбите. Лауданумът беше в тоалетката й. Взе го и го отвори. Не можеше да държи стабилно лъжичката, затова отпи направо от шишенцето. След няколко секунди усети, че се успокоява. Прибра го отново в тоалетката. Странно доволство започна да я обзема, докато нервността я напускаше. Главоболието й почти изчезна. За известно време нищо нямаше да има значение. Отиде до дрешника и отвори вратата. Взираше се в роклите, напълно неспособна да избере какво да облече за обяд.

Феликс крачеше из малката стая като тигър в клетка, по три крачки във всяка посока, свел глава под тавана, и слушаше Шарлът.

— Вратата на Алекс винаги е заключена — обясняваше тя. — Има двама въоръжени пазачи вътре и един отвън. Онези вътре няма да отключат, докато колегата им не им каже.

— Един отвън — двама вътре. — Феликс се почеса по главата и изпсува на руски. „Трудности, винаги трудности — помисли си. — Вече съм тук, в самата къща, със съучастник и пак не е по-лесно. Защо нямам късмета на момчетата от Сараево? Защо се оказа, че съм част от това семейство?“ Гледаше Шарлът и си мислеше: „Не че съжалявам“.

Тя улови погледа му и попита:

— Какво?

— Нищо. Каквото и да стане, радвам се, че те намерих.

— Аз също. Но какво ще правиш с Алекс?

— Можеш ли да ми начертаеш план на къщата?

Шарлът изкриви лице.

— Ще опитам.

— Трябва да я познаваш, живяла си тук цял живот.

— Е, знам тази част, разбира се — но в някои кътчета никога не съм ходила. В стаята на иконома, стаите на прислужниците, в мазетата, в помещенията над кухнята, където складират брашното и продукти…

— Направи каквото можеш. По един план на всеки етаж.

Тя намери хартия и молив сред детските си съкровища и коленичи до малката масичка.

Феликс изяде още един сандвич и допи млякото. Беше й отнело доста време да му донесе храна, защото прислужниците имаха работа в коридора пред стаята й. Докато ядеше, той я гледаше как чертае, мръщи се и хапе края на молива. По едно време тя каза:

— Човек не осъзнава колко е трудно, докато не опита. — Намери гума сред старите моливи и често я използваше. Феликс забеляза, че умее да чертае съвършено прави линии на ръка. В тази поза му изглеждаше много свидна. Сигурно така е седяла, докато е учила, рисувала е коне, мама и „татко“, а по-късно и картата на Европа, листата на английските дървета, парка през зимата… Уолдън сигурно често я е виждал така.

— Защо си се преоблякла? — попита я Феликс.

— Тук всички постоянно се преобличат. Има дрехи за всеки час на деня. На вечеря трябва да показваш раменете си, но не и на обяд. Трябва да носиш корсет на вечеря, но не и за чая. Не можеш да излезеш с домашна рокля. В библиотеката се стои с вълнени чорапи, но не и в утринния салон. Не можеш да си представиш колко правила трябва да помня.

Той кимна. Вече не се изненадваше докъде е стигнал упадъкът на управляващата класа.

Тя му подаде скиците си и той отново стана делови. Започна да ги изучава.

— Къде държат оръжията?

Тя докосна ръката му и рече:

— Не бъди толкова рязък. Аз съм на твоя страна — забрави ли?

Внезапно отново изглеждаше голяма и Феликс се усмихна с тъга.

— Бях забравил.

— Оръжията са в оръжейната. — Тя посочи на плана. — Ти наистина ли си имал връзка с мама?

— Да.

— Не мога да повярвам, че е способна на такова нещо.

— Тогава беше много дива. Все още е, но се преструва.

— Наистина ли смяташ така?

— Знам го.

— Всичко, всичко се оказва не такова, каквото съм си го представяла.

— Това се нарича порастване.

Тя се замисли.

— А как да те наричам?

— Какво имаш предвид?

— Ще ми е много странно да ти викам „татко“.

— Засега ме наричай Феликс. Ще ти трябва време да свикнеш с мисълта, че съм ти баща.

— А ще имам ли време?

Младото й лице беше толкова тъжно, че той я хвана за ръката.

— Защо не?

— Какво ще правиш, когато отвлечеш Алекс?

Той извърна глава, за да не види вината в очите му.

— Зависи как и кога ще го отвлека, но най-вероятно ще го държа вързан тук. Ти ще трябва да ни носиш храна и ще изпратиш кодирана телеграма до приятелите ми в Женева, за да знаят какво става. Когато новината донесе онова, на което се надяваме, ще пусна Орлов.

— Ами после?

— Ще ме търсят в Лондон, затова ще замина на север. Там има големи градове — Бирмингам, Манчестър, Хъл, — където ще мога да изчезна. След няколко седмици ще се върна в Швейцария, а накрая в Санкт Петербург — там ми е мястото, там ще започне революцията.

— Значи няма да те видя отново.

„Няма да искаш да ме видиш“, помисли си той, но каза:

— Защо да не ме видиш? Може да дойда пак в Лондон. Ти ще дойдеш в Санкт Петербург. Може да се срещнем в Париж. Кой знае? Ако наистина има съдба, тя явно е решила да ни събере. — „Ще ми се да вярвам в това, ще ми се“.

— Така е — рече тя с крехка усмивка и той разбра, че се съмнява. Шарлът стана. — Сега трябва да ти донеса вода да се измиеш.

— Недей. Бил съм много по-мръсен. Не ми пречи.

— Напротив. Миришеш ужасно. Ще се върна след малко.

И излезе.

Това беше най-мрачният обяд, който Уолдън помнеше от години. Лидия изглеждаше някак замаяна. Шарлът мълчеше, но бе нетипично нервна, изпускаше приборите и ги удряше в чашата си. Томсън беше мрачен. Сър Артър Лангли се опита да поведе разговор, но никой не го поде. Самият Уолдън бе умислен, защото се чудеше как Феликс е разбрал, че Алекс е в Уолдън Хол. Измъчваше го грозно подозрение, което някак беше свързано с Лидия. Все пак тя му беше казала, че Алекс е в хотел „Савой“, и пак тя бе признала, че й е „смътно познат“ от Санкт Петербург. Дали той не я изнудваше по някакъв начин? Тя се държеше доста странно цяло лято, беше някак разсеяна. И сега, когато мислеше за нея така отчуждено за първи път от деветнайсет години, призна пред себе си, че е станала хладна и в леглото. Разбира се, изисканите жени трябваше да са такива, но той много добре знаеше, че това е само една заблуда и жените имат същите желания като мъжете. Дали Лидия не копнееше за друг, за човек от нейното минало? Това би обяснило всичко, което сякаш досега оставаше необяснимо. Той реши, че е ужасно да мисли за своята съпруга като за непозната.

След обяда сър Артър се върна в Осмоъгълния салон, където беше установил щаба си. Уолдън и Томсън си сложиха шапките и излязоха да пушат пури на терасата. Както винаги паркът беше красив, озарен от слънцето. От далечния салон долетяха първите акорди от концерта за пиано на Чайковски: Лидия свиреше. Уолдън почувства тъга. После музиката потъна в рева на мотоциклет, защото още един пратеник идваше да докладва на сър Артър. Засега нямаше новини.

Лакеят им сервира кафе и ги остави сами. Томсън рече:

— Не исках да го казвам пред лейди Уолдън, но мисля, че вече имаме някаква представа кой е предателят.

Уолдън изстина.

— Снощи разпитах Бриджит Калахан, вдовицата от Корк Стрийт. Опасявам се, че не измъкнах нищо от нея, обаче оставих хората си да претърсят къщата. Тази сутрин ми показаха какво са открили. — Той извади от джоба си разкъсан на две плик и го подаде на Уолдън.

Уолдън с ужас видя на него герба на Уолдън Хол.

— Разпознавате ли почерка? — попита Томсън.

Уолдън обърна парченцата. На плика имаше адрес:

— О, господи, не и Шарлът! — възкликна той. Доплака му се.

Томсън мълчеше.

— Тя го е довела тук — рече Уолдън. — Собствената ми дъщеря.

Взираше се в плика, искаше му се да изчезне. Не можеше да сбърка този почерк — беше младежка версия на неговия.

— Погледнете пощенското клеймо — рече Томсън. — Писала му е още щом е пристигнала тук. Изпратено е от селото.

— Как е възможно?

Томсън не отговори.

— Феликс е бил мъжът с каскета — досети се Уолдън. — Всичко се подрежда. — Изпитваше ужасна тъга, беше съкрушен, сякаш негов близък бе починал. Погледна към парка, към дърветата, посадени преди петдесет години от баща му, към моравата, за която семейството му се грижеше от векове, и всичко това му се стори безсмислено, без стойност. Каза тихо:

— Бориш се за страната си, а те предават отвътре социалисти и революционери; бориш се за класата си, а си предаван от либералите; бориш се за семейството си, а дори те те предават. Шарлът! Защо Шарлът, защо? — Задушаваше се. — Що за проклет живот е това, Томсън! Що за проклет живот!

— Трябва да я разпитам — рече Томсън.

— Аз също. — Уолдън стана. Погледна пурата си — беше изгаснала. Изхвърли я и каза: — Да вървим.

Те влязоха в къщата.

Във фоайето Уолдън спря една прислужница.

— Знаеш ли къде е лейди Шарлът?

— Мисля, че е в стаята си, милорд. Да ида ли да проверя?

— Да. Кажи й, че искам да говоря с нея в стаята й веднага.

— Разбира се, милорд.

Томсън и Уолдън чакаха във фоайето. Уолдън се огледа. Мраморният под, витото стълбище, таванът с гипсовите орнаменти, съвършените пропорции — те не струваха нищо. Един лакей мина тихо покрай тях със сведени очи. Поредният пратеник влезе и тръгна към Осмоъгълния салон. Причард прекоси фоайето и взе писмата за изпращане от масичката, точно както беше направил и в деня, когато Шарлът бе написала своето писмо до Феликс. Прислужницата слезе по стълбите.

— Лейди Шарлът ви очаква, милорд.

Уолдън и Томсън се качиха.

Стаята на Шарлът беше на втория етаж в предната част на къщата, с изглед към парка. Беше слънчева и светла, с красиви тъкани и модерни мебели. „От много време не съм влизал тук“, помисли си Уолдън.

— Изглеждаш ядосан, татко — рече Шарлът.

— Имам причина — отвърна той. — Господин Томсън тъкмо ми съобщи най-ужасната новина в целия ми живот.

Шарлът се смръщи.

— Лейди Шарлът, къде е Феликс? — попита Томсън.

Шарлът пребледня.

— Нямам представа, разбира се.

— Не се прави на глупачка! — извика Уолдън.

— Как смееш да ми говориш така!

— Моля за извинение.

— Може би ще е най-добре да оставите това на мен, милорд… — намеси се Томсън.

— Добре. — Уолдън седна до прозореца. „Защо й се извинявам?“

Томсън се обърна към Шарлът:

— Лейди Шарлът, аз съм полицай и мога да докажа, че заговорничите с убиец. Аз и баща ви сме решени да прекратим това; и в частност да се уверим, че няма да отидете в затвора за много дълго време.

Уолдън се втренчи в него. Затвор! Той сигурно искаше просто да я сплаши. Но тогава осъзна с ужас, че Томсън е прав и тя е извършила престъпление…

Полицаят продължи:

— Ако успеем да предотвратим убийството, ще сме в състояние да прикрием вашето участие. Но ако убиецът успее, няма да имам друг избор, освен да ви арестувам — и тогава обвинението няма да е в заговор за убийство, а в съучастничество. На теория може да ви обесят.

— Не! — извика неволно Уолдън.

— Да — тихо потвърди Томсън.

Уолдън захлупи лицето си с длани.

— Трябва да си спестите този ужас — и не само на себе си, но и на майка си и баща си. Трябва да направите всичко, за да ни помогнете да намерим Феликс и да спасим княз Орлов.

„Това не може да бъде — мислеше си отчаяно Уолдън. Струваше му се, че полудява. — Не могат да обесят дъщеря ми. Но ако Алекс бъде убит, Шарлът ще е една от убийците му. Не, няма да се стигне до съд. Кой сега е министър на вътрешните работи? Маккена.“ Уолдън не го познаваше, но Аскуит щеше да се намеси и да спре делото… дали?

— Кажете ми кога за последно видяхте Феликс? — попита Томсън.

Уолдън наблюдаваше Шарлът и чакаше отговора й. Тя стоеше зад едно кресло, стиснала облегалката му с две ръце. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, но лицето й изглеждаше спокойно. Накрая заговори:

— Нямам какво да ви кажа.

Уолдън изстена силно. Как е възможно да продължава да упорства, след като вече е разкрита? Какво ставаше в главата й? Изглеждаше му напълно непозната. „Кога я изгубих?“, запита се той.

— Знаете ли къде е Феликс сега? — попита Томсън.

Тя мълчеше.

— Предупредихте ли го за нашите предохранителни мерки тук?

Беше напълно безизразна.

— С какво е въоръжен?

Мълчание.

— Всеки път, когато не отговорите на въпрос, вината ви се доказва, осъзнавате ли го?

Уолдън забеляза промяна в тона му и го погледна. Томсън вече изглеждаше откровено вбесен.

— Нека ви обясня нещо — рече полицаят. — Може да си мислите, че баща ви ще ви спаси от правосъдието. Той вероятно си мисли същото, но ако Орлов умре, уверявам ви, че ще ви изправя пред съда за убийство. Помислете си за това!

Томсън излезе от стаята.

Шарлът беше смаяна от напускането му. Докато в стаята имаше чужд човек, тя успяваше да запази самообладание, но щом остана сама с баща си, се изплаши, че ще се срине.

— Ще те спася, ако мога — рече той тъжно.

Шарлът преглътна с мъка и извърна очи. „Ще ми се да беше ядосан, това щях да понеса.“

Той погледна през прозореца.

— Аз съм виновен — рече с болка. — Аз избрах твоята майка, аз ти бях баща, аз те отгледах. Ти си каквато аз съм те направил. Не мога да разбера как се е случило всичко това, не мога. — Погледна пак към нея. — Ти можеш ли да ми обясниш, моля те?

— Да, мога — рече тя. Много искаше той да разбере и беше сигурна, че ще разбере, само да успееше да обясни добре. — Не исках да въвлечеш Русия във войната, защото тогава милиони невинни руснаци ще бъдат убити или ранени.

Той я погледна изненадан.

— Така ли? — „За това ли си направила тези ужасни неща? Това ли се опитва да постигне Феликс?“

„Вероятно той ще разбере“, рече си тя с надежда.

— Да. — И продължи разпалено: — Феликс иска и революция в Русия — дори ти можеш да осъзнаеш, че това ще е за добро — и вярва, че тя ще започне, когато хората узнаят за намерението на Алекс да ги въвлече във война.

— Според теб аз искам война? — попита той невярващо. — Мислиш ли, че бих искал такова нещо? Мислиш ли, че тя ще ми е от полза?

— Разбира се, че не — но ти щеше да позволиш тя да се случи при определени обстоятелства.

— Всеки би позволил — дори Феликс, който иска революция, както ти твърдиш. А ако ще има война, трябва да я спечелим. Толкова лошо ли е това? — Той говореше почти умоляващо.

Тя отчаяно се стараеше да му обясни.

— Не знам дали е лошо, но знам, че е неправилно. Руските селяни нямат никаква представа за европейската политика и тя не ги интересува, обаче те ще бъдат разкъсвани на парчета, те ще бъдат осакатявани и всякакви други ужаси само защото ти си договорил съюз с Алекс! — Шарлът се бореше със сълзите. — Татко, не разбираш ли, че това не е правилно?

— Но погледна ли го от гледната точка на британците — от твоята собствена гледна точка? Представи си, че Фреди Шалфонт, Джонатан и Питър отидат на война като офицери и командват хора като Даниъл коняря, Питър от конюшните, Джими, Чарлз лакея и Питър Доукинс от нашата ферма — не искаш ли те да получат някаква помощ? Няма ли да си доволна, че целият руски народ ще е на наша страна?

— Разбира се — особено ако руският народ сам реши да им помогне. Но той ли избира, татко? Ти и Алекс избирате вместо него. Би трябвало да се опитваш да предотвратиш тази война, а не да я спечелиш.

— Ако Германия нападне Франция, ще трябва да помогнем на нашите приятели, а за Британия ще е пагубно, ако Германия завладее Европа.

— Нима ще е по-пагубно от една война?

— Значи не бива изобщо да се сражаваме, така ли?

— Само ако ни нападнат.

— Ако не воюваме с немците във Франция, ще трябва да воюваме с тях тук.

— Сигурен ли си?

— Много е вероятно.

— Когато се случи, ще се бием.

— Чуй ме. Тази страна не е била нападана от осемстотин и петдесет години. Защо? Защото побеждаваме другите на тяхна територия, не на наша. Затова и ти, лейди Шарлът Уолдън, израсна в една мирна и просперираща държава.

— Колко войни са водени, за да се предотврати война? Ако ние не воювахме на територията на други народи, те може би нямаше да воюват изобщо?

— Кой знае? — рече той изморено. — Ще ми се да беше учила повече история. Ще ми се да бяхме говорили повече за тези неща. Ако имах син, щях да го направя — но, господи, не съм си представял, че дъщеря ми ще се интересува от външна политика? А сега си плащам за тази грешка. И то каква цена! Шарлът, уверявам те, че сметката за човешкото страдание не излиза така точна, както Феликс те е подвел да вярваш. Защо не повярваш на мен? Защо?

— Не мога — рече тя упорито.

— Феликс иска да убие братовчед ти. Това няма ли никакво значение?

— Той ще отвлече Алекс, няма да го убие.

Баща й поклати глава.

— Шарлът, той вече два пъти се опита да убие него и веднъж — мен. Убил е много хора в Русия. Той не е похитител, Шарлът, а убиец.

— Не ти вярвам.

— Но защо? — попита той умолително.

— Ти ли ми каза истината за суфражизма? Ти ли ми каза истината за Ани? Ти ли ми каза, че в демократична Британия повечето хора още нямат право на глас? Ти ли ми каза истината за сексуалното сношение?

— Не, не бях аз. — Шарлът с ужас видя, че по бузите му се стичат сълзи. — Като че ли всичко, което съм сторил като баща, е било погрешно. Не знаех, че светът ще се промени така. Нямах представа каква ще е ролята на жената през 1914 година. Започва да ми се струва, че ужасно съм се провалил. Но аз правих онова, което смятах, че е най-доброто за теб, защото те обичах и още те обичам. Не политическите ти възгледи ме карат да плача, а предателството ти. Ще се боря със зъби и нокти да те спася от съда, дори и наистина да успеете да убиете горкия Алекс, защото ти си моя дъщеря, най-важният човек за мен на този свят. Заради теб ще пратя и правосъдието, и репутацията си, и самата Англия по дяволите. Заради теб ще извърша престъпление, без дори да се замисля. За мен ти си над всички принципи, политически убеждения, над всичко. Така е в едно семейство. Но най-много ме боли, че ти няма да сториш това заради мен. Ще го сториш ли?

Отчаяно й се искаше да отговори с „да“.

— Ще останеш ли до мен, каквото и да сторя, само защото съм твой баща?

„Но ти не си мой баща“, помисли си Шарлът и сведе глава: не можеше да го погледне.

Мълчаха в продължение на минута. После баща й си издуха носа, стана и тръгна към вратата. Извади ключа от ключалката и излезе. Затвори вратата и Шарлът чу как завърта ключа.

Разплака се.

Това беше втората отвратителна вечеря, която Лидия устройваше за два дни. Беше единствената жена на масата. Сър Артър бе мрачен, защото мащабната му операция се беше провалила напълно. Шарлът и Алекс бяха заключени в стаите си. Базил Томсън и Стивън бяха ледено любезни един към друг, защото Томсън бе разбрал за Шарлът и Феликс и бе заплашил да я прати в затвора. Уинстън Чърчил също присъстваше. Беше донесъл споразумението и бе накарал Алекс да го подпише, но не изглеждаше особено щастлив по повода, защото всички знаеха, че ако Алекс бъде убит, царят ще откаже да ратифицира договора. Чърчил смяташе, че Алекс трябва да напусне възможно най-скоро Англия. Томсън го увери, че ще се погрижи за сигурен маршрут и ще уреди значителна охрана, за да може Алекс да отпътува на следващия ден. Всички си легнаха рано, защото нямаше какво друго да сторят.

Лидия знаеше, че няма да заспи. Така и не беше намерила решение за нищо. Цял следобед тъна в колебания, замаяна от лауданума, и се опитваше да забрави, че Феликс е в къщата й. Алекс си тръгва утре: само да успеят да го опазят още няколко часа… Тя се запита дали няма някакъв начин да накара Феликс да се спотайва още един ден. Може да отиде при него и да му каже, че ще има възможност да убие Алекс утре вечер? Той няма да й повярва. Този план беше безнадежден. Но щом идеята да иде при Феликс се роди в ума й, тя вече не можа да я изгони оттам. „По коридора, после по стълбите, по още един коридор, през детската стая, през дрешника и…“

Затвори плътно очи и се зави през глава. Всичко беше опасно. Най-добре да не прави нищо, да лежи неподвижно, като парализирана. Забравѝ за Шарлът, за Феликс, за Алекс, за Чърчил.

Но тя не знаеше какво ще се случи. Шарлът можеше да се изправи пред Стивън и да му каже: „Ти не си мой баща“. Стивън можеше да убие Феликс. Феликс можеше да убие Алекс. Шарлът можеше да бъде обвинена в убийство. Феликс можеше да дойде тук, в стаята й, и да я целуне.

Нервите й отново се изпънаха и главоболието се завърна. Тази нощ беше много топло. Действието на лауданума отминаваше, но тя бе изпила доста вино на вечеря и главата й още бе замаяна. По някаква причина тази нощ кожата й беше по-чувствителна и щом помръднеше, копринената нощница сякаш стържеше гърдите й. Беше като възпалена, и душевно, и физически. Почти й се искаше Стивън да дойде при нея, но после си каза, че не би го понесла.

Присъствието на Феликс в къщата беше като ослепяваща светлина, която я държеше будна. Тя отметна завивката, стана и отиде до прозореца. Отвори го по-широко. Вятърът бе малко по-хладен от въздуха в стаята. Наведе се навън и погледна надолу, виждаше двете лампи пред входа и полицаите, които обикаляха пред къщата, ботушите им хрущяха по чакъла.

Какво ли вършеше Феликс горе? Дали правеше бомба? Зареждаше оръжие? Точеше нож? Или спеше, готов да изчака подходящия момент? Или пък бродеше из къщата и се опитваше да намери начин да проникне през охранителите на Алекс?

„Нищо не мога да сторя, нищо.“

Тя взе пак книгата. „Уесекски поеми“ на Харди. Защо я бе избрала? Отвори я на страницата, която бе чела сутринта. Включи нощната лампа, седна и прочете цялото стихотворение. Наричаше се „Нейната дилема“:

„Точно така — каза си, — когато животът е такъв, какъвто е, кой може да постъпи правилно?“

Главата я болеше толкова силно, сякаш черепът й щеше да се разцепи. Отиде до тоалетката и отпи от шишенцето лауданум. После отпи отново.

А след това тръгна към детската стая.