Мъжът от Санкт Петербург

Трета глава

Шарлът беше готова. Роклята, която подготвяха от толкова време, беше перфектна. Като акцент, тя носеше червена роза в корсета, а по шифона имаше подобни цветчета. Диамантената диадема беше закрепена здраво за вдигнатата й коса, както и двете бели пера. Всичко беше прекрасно.

Тя бе ужасена.

— Когато вляза в тронната зала — рече на Мария, — шлейфът ми ще се откачи, диадемата ще падне над очите ми, косата ми ще се разпилее и перата ще увиснат настрани. Ще се спъна в подгъва на роклята и ще се просна на пода. Всички гости ще избухнат в смях и най-силно ще се смее Нейно Величество. Аз ще изтичам от двореца в парка и ще се хвърля в езерото.

— Не бива да говориш така — отвърна Мария, после добави по-нежно: — Ти ще си най-красивата от всички.

Майка й влезе в спалнята и я огледа.

— Скъпа, много си красива! — рече тя и я целуна.

Шарлът я прегърна през врата и притисна буза в нейната, както правеше като дете, когато се възхищаваше на кадифено гладката й кожа. Щом се отдръпна, тя с изненада видя сълзи в очите й.

— Ти също си красива, мамо.

Роклята на Лидия беше от сатен в цвят слонова кост, с малко по-тъмен шлейф от брокат, обшит с лилав шифон. Тъй като беше омъжена, в нейните коси имаше три пера, а букетът й бе от цветчета на сладък грах и петунии.

— Готова ли си? — попита Лидия.

— Готова съм от цяла вечност — отвърна Шарлът.

— Хвани шлейфа си.

Шарлът го подхвана, както я бяха научили.

Майка й кимна с одобрение.

— Ще тръгваме ли?

Мария отвори вратата. Шарлът отстъпи встрани, за да мине майка й първа, но Лидия каза:

— Не, скъпа — това е твоята нощ.

Тръгнаха една след друга, Мария вървеше последна, по дългия коридор и после към стълбището. Когато стигна дотам, Шарлът чу взрив от аплодисменти.

Цялото домакинство се беше събрало в подножието на голямото стълбище: икономът, готвачката, лакеите, камериерките, слугините, конярите и момчетата за всичко. Цяло море от извърнати към нея лица, които я гледаха с гордост и удоволствие. Това я трогна и тя осъзна, че тази нощ е много важна и за тях.

В центъра на множеството стоеше баща й, който изглеждаше великолепно с черния кадифен фрак, бричове до коленете и копринени чорапи, на колана му висеше меч, а в ръка стискаше триъгълна шапка.

Шарлът слезе бавно по стълбите.

Графът й целуна ръка и каза:

— Малкото ми момиченце.

Готвачката, която я познаваше още от дете и затова си позволяваше да фамилиарничи, я подръпна за ръкава и прошепна:

— Изглеждате прекрасно, милейди.

Шарлът стисна ръката й и отвърна:

— Благодаря ви, госпожо Хардинг.

Алекс й се поклони. Той беше великолепен в униформата на адмирал от руския флот. „Какъв красавец е! — помисли си Шарлът. — Дали тази нощ някоя няма да се влюби в него?“

Двама лакеи отвориха предната врата. Графът хвана Шарлът за лакътя и внимателно я поведе навън. Майка й вървеше зад тях под ръка с Алекс. „Ако не мисля за нищо тази нощ и вървя накъдето ме водят, всичко ще е наред“, мислеше си Шарлът.

Каретата ги чакаше отвън. Уилям, кочияшът, и Чарлз, лакеят, бяха облечени с ливреята на рода Уолдън и стояха до вратата. Уилям, посивяващ здравеняк, изглеждаше спокоен, но Чарлз беше развълнуван. Графът помогна на Шарлът да се качи в каретата и тя се настани вътре с благодарност. „Още не съм паднала“, помисли си.

Другите трима също влязоха. Причард донесе кошница с капак и я сложи на пода, преди да затвори вратата.

Щом потеглиха, Шарлът погледна кошницата и попита:

— Това храна за из път ли е? Но дворецът е съвсем близо!

— Почакай да видиш опашката — рече баща й. — Ще мине поне час, докато влезем вътре.

На Шарлът й хрумна, че тази вечер вероятно ще е по-скоро отегчителна, отколкото притеснителна.

Каретата наистина спря в края на „Мол“, до Адмиралтейството, на половин миля от Бъкингамския дворец. Графът отвори кошницата и извади бутилка шампанско. В кошницата имаше още сандвичи с пиле, парникови праскови и кейк.

Шарлът отпи от шампанското, но не можа да хапне нищо. Гледаше през прозореца. По тротоарите беше пълно със зяпачи, които се взираха в процесията на могъщите. Тя видя висок мъж със слабо красиво лице — облягаше се на велосипеда си и се взираше напрегнато в тяхната карета. Нещо в него я накара да потрепери и да се извърне.

След грандиозното излизане от къщата чакането на опашка се оказа донякъде успокояващо. Когато каретата най-сетне мина през портите на двореца и наближи парадния вход, Шарлът вече се чувстваше почти както винаги — скептична, непочтителна и нетърпелива.

Кочияшът спря и вратата се отвори. Шарлът събра шлейфа с лявата си ръка, вдигна полите си с дясната, слезе от каретата и тръгна към двореца.

Голямата, покрита с червен килим зала сияеше от светлини и багри. Въпреки скептицизма си Шарлът усети тръпка на въодушевление, когато видя множеството жени с бели рокли и мъже с лъскави униформи. Диаманти просветваха, мечове подрънкваха, пера се поклащаха. Стражи с червени униформи стояха изпънати в шпалир.

Шарлът и майка й оставиха наметалата си в гардеробната и после, придружени от графа и Алекс, тръгнаха бавно през залата към голямото стълбище, между дворцовите гвардейци с техните алебарди и купищата червени и бели рози. Оттам минаха през картинната галерия към първия от трите салона с огромни полилеи и лъскав като огледало под. Тук процесията спря и хората се пръснаха на групички, започнаха да разговарят и да обсъждат с възхищение дрехите си. Шарлът видя братовчедка си Белинда, чичо си Джордж и леля Клариса. Двете семейства се поздравиха.

Чичо Джордж беше облечен точно като графа, но тъй като бе много дебел и червендалест, изглеждаше ужасно. Шарлът се зачуди как ли се чувства леля й Клариса, която беше млада и красива, омъжена за такъв дебелак.

Графът огледа залата, сякаш търсеше някого.

— Виждал ли си Чърчил? — попита той брат си.

— Господи, за какво ти е!

Графът си погледна часовника.

— Трябва да заемем местата си в тронната зала — би ли се погрижила за Шарлът, Клариса? — И той, Лидия и Алекс се отдалечиха.

— Роклята ти е великолепна — каза Белинда на Шарлът.

— Ужасно неудобна е.

— Знаех си, че ще кажеш така!

— Ти си красива, както винаги.

— Благодаря. — Белинда продължи по-тихо: — Бих казала, че княз Орлов е голям хубавец.

— Много е мил.

— Струва ми се, че е нещо повече от мил.

— Какъв е този странен поглед?

Белинда понижи още повече глас:

— Скоро с теб ще трябва хубаво да си поприказваме.

— За какво?

— Помниш ли за какво говорихме в скривалището? Когато взехме онези книги от библиотеката на Уолдън Хол?

Шарлът погледна към чичо си и леля си, но те се бяха обърнали и разговаряха с тъмнокож мъж с розов сатенен тюрбан.

— Разбира се, че помня.

— Ами за това.

Внезапно настана тишина. Множеството се раздели и отстъпи към стените на залата, за да направи път. Шарлът се огледа и видя краля и кралицата да влизат, следвани от своите пажове, от няколко членове на кралското семейство и от индийския си охранител.

Разнесе се шумолене на коприна, подобно на въздишка, когато всички жени в залата приклекнаха в реверанс.

В тронната зала оркестърът, скрит в галерията за менестрелите, започна да свири „Господ да пази краля“. Лидия погледна към високия вход, охраняван от позлатени гиганти. Двама слуги вървяха отзад, единият носеше златен жезъл, а другият — сребърен. Кралят и кралицата влязоха величествено, като леко се усмихваха. Качиха се на подиума и застанаха пред двата трона, а свитата им се нареди под тях.

Кралица Мери носеше рокля от златен брокат и корона със смарагди. Не е красавица, каза си Лидия, но твърдят, че кралят я обожава. Навремето била сгодена за по-големия му брат, който починал от пневмония, и тогава прехвърлянето й към следващия наследник на трона изглеждаше просто политически ход. Всички вече знаеха обаче, че тя е добра кралица и добра съпруга. Лидия много искаше да я познава лично.

Започнаха представянията. Една по една съпругите на посланиците пристъпваха напред, правеха реверанс на краля, после на кралицата и отстъпваха. След това бе ред на посланиците, облечени с пъстри униформи като от комедия, освен посланика на Съединените щати, който беше с черно вечерно облекло, сякаш за да напомни на всички, че американците не вярват особено в подобни глупости.

Докато церемонията продължаваше, Лидия огледа залата — аления сатен по стените, героичните фризове под тавана, огромните полилеи и хилядите цветя. Тя обичаше великолепието, церемониите, красивите дрехи и сложните ритуали; те едновременно я вълнуваха и успокояваха. Срещна погледа на херцогинята на Девъншир, главната придворна дама, и размениха дискретни усмивки. Забеляза и Джон Бърнс, социалиста президент на търговския съвет, и се развесели от екстравагантната златна бродерия на официалния му мундир.

Когато парадът на дипломатите приключи, кралят и кралицата седнаха на троновете си. Кралското семейство, дипломатите и висшите благородници последваха примера им. Лидия и Уолдън, заедно с по-дребните аристократи, трябваше да останат прави.

Най-сетне започна представянето на дебютантките. Всяка една спираше точно пред тронната зала, където слуга поемеше шлейфа от ръката й, за да го изпъне зад нея. Тогава тя започваше безкрайния си път по червения килим към троновете, пред очите на всички. Ако едно момиче успееше да изглежда грациозно и спокойно тук, значи можеше да го направи навсякъде.

Когато наближеше подиума, дебютантката подаваше поканата си на лорд шамбелана, който прочиташе името й. После тя правеше реверанс на краля, а след това на кралицата. Според Лидия малко момичета успяха да го изпълнят елегантно. Тя самата си беше дала много труд да накара Шарлът да се упражнява: вероятно и другите майки се бяха сблъскали със същия проблем. След реверансите дебютантката отминаваше, като внимаваше да не обръща гръб на троновете, докато не потъне напълно в навалицата от зрители.

Момичетата следваха така бързо едно след друго, че имаше опасност да настъпят шлейфовете си. На Лидия церемонията й се стори недостатъчно индивидуална и по-повърхностна, отколкото преди. Тя самата бе представена на кралица Виктория по време на сезона през 1896-а, година след като се омъжи за Уолдън. Старата кралица тогава не седеше на трон, а на висок стол, което създаваше впечатлението, че стои права. Лидия беше изненадана колко дребна е тя. Тогава трябваше да целуне ръката й, а сега тази част беше изключена от церемонията, вероятно за да се спести време. Така дворецът приличаше на фабрика за производство на максимален брой дебютантки за възможно най-кратък срок. Все пак днес момичетата нямаше да усетят разликата, а дори и да я усетеха, едва ли щеше да ги интересува.

Внезапно на входа се появи Шарлът. Слугата разпъна шлейфа й, после леко я побутна и тя тръгна по червения килим с вдигната глава. Изглеждаше съвсем спокойна и уверена. „За този момент живях“, помисли си Лидия.

Момичето пред Шарлът тъкмо правеше реверансите си — и тогава се случи немислимото.

Вместо да се изправи след реверанса, дебютантката погледна краля, протегна ръце в умолителен жест и извика силно:

— Ваше Величество, за бога, спрете да измъчвате жените!

„Суфражетка“, каза си Лидия.

Веднага стрелна с поглед дъщеря си. Шарлът се беше заковала на място, на половината път до подиума, и се взираше в сцената с посивяло от ужас лице.

Тишината в тронната зала продължи само част от секундата. Двама придворни кавалери реагираха първи. Изтичаха напред, хванаха момичето за ръцете и го изведоха съвсем безцеремонно.

Кралицата се беше изчервила, но кралят успя да запази невъзмутимо изражение. Лидия отново погледна към дъщеря си и си каза: „Защо точно тя трябваше да е следващата?“.

Сега всички очи бяха приковани в Шарлът. Бузите й донякъде бяха възвърнали цвета си и Лидия видя, че си поема дълбоко дъх.

После тръгна напред. Лидия не можеше да диша. Шарлът подаде картичката си на лорд шамбелана и той обяви: „Представяне на лейди Шарлът Уолдън“. Шарлът застана пред краля.

„Внимателно!“, помисли си Лидия.

Шарлът изпълни реверанса идеално.

После го повтори пред кралицата.

Извърна се леко и отмина.

Лидия най-сетне изпусна дъха си в продължителна въздишка.

Жената до нея — баронеса, която бе виждала, но не познаваше, прошепна:

— Тази се справи чудесно.

— Тя е моя дъщеря — отвърна Лидия с усмивка.

Уолдън беше тайно развеселен от суфражетката. Смело момиче! Разбира се, ако Шарлът беше направила подобно нещо в двора, той щеше да е ужасѐн, но това бе нечия друга дъщеря и инцидентът му се струваше само приятно разнообразие от скучната церемония. Забеляза как Шарлът се овладя и не беше изненадан. Тя бе много уверена млада дама и по негово мнение Лидия трябваше да се гордее с възпитанието й, вместо да се тревожи толкова много.

Преди години подобни церемонии му доставяха удоволствие. Като младеж той обичаше да облича официални дрехи и да изглежда зашеметяващо. Навремето имаше и по-стройни крака. Сега се чувстваше глупаво с бричовете до коленете и копринените чорапи, да не говорим за проклетия огромен меч. Беше присъствал на толкова много дворцови приеми, че пъстрият ритуал вече не го впечатляваше.

Запита се как ли се чувства крал Джордж. Харесваше краля. Разбира се, в сравнение с баща си Едуард VII Джордж беше малко невзрачен и мекушав. Тълпата никога нямаше да крещи: „Добрият стар Джорджи!“, както бе крещяла: „Добрият стар Теди!“. Но все пак щяха да го харесат заради тихия му чар и скромен начин на живот. Той умееше и да е твърд, макар че го показваше рядко; а Уолдън обичаше хора, които говорят направо, и смяташе, че кралят ще се справи добре.

Най-сетне и последната дебютантка беше представена и кралят и кралицата станаха. Оркестърът засвири пак националния химн, кралят се поклони, кралицата направи реверанс, първо на посланиците, после на съпругите им, след това на херцогините и накрая на министрите. Кралят я хвана за ръка, а пажовете поеха шлейфа й. Слугите тръгнаха след тях. Кралската двойка излезе от залата, следвана от свитата си по ред на йерархията.

Всички се разделиха, за да отидат в три трапезарии: едната за кралското семейство и най-близките им приятели, една за дипломатите и третата за останалите. Уолдън беше приятел на краля, но не близък: затова тръгна с гостите. Алекс се присъедини към дипломатите.

В трапезарията Уолдън се събра отново със семейството си. Лидия сияеше.

— Поздравления, Шарлът — каза той.

— Кое беше онова ужасно момиче? — попита Лидия.

— Чух някой да казва, че била дъщеря на архитект — отвърна Уолдън.

— Това обяснява всичко — рече Лидия.

Шарлът изглеждаше объркана.

— Какво обяснява?

Уолдън се усмихна.

— Майка ти иска да каже, че момичето не е от най-висшето общество.

— Но защо тя смята, че кралят измъчва жени?

— Тя говори за суфражетките, но хайде да не обсъждаме това, тази вечер е важна за нас. Нека хапнем. Изглежда великолепно.

Дълга маса беше отрупана с цветя, топли и студени ястия. Слуги с ливреи в алено и златно чакаха да предложат на гостите омари, филетирана пъстърва, пъдпъдъци, йоркска шунка, яйца от дъждосвирци и огромно количество сладкиши и десерти. Напълниха на Уолдън една чиния и той седна да яде. След повече от два часа стоене в тронната зала беше огладнял.

Рано или късно Шарлът щеше да научи за суфражетките, за гладните им стачки и насилственото им хранене след това, но темата беше неприятна, меко казано, и колкото по-дълго тя останеше в блажено неведение, толкова по-добре. На нейната възраст животът трябваше да е балове и пикници, рокли, шапки, клюки и флирт.

Ала всички говореха за „инцидента“ и за „онова момиче“. Брат му Джордж, седнал до него, започна без никакво въведение:

— Тя е госпожица Мери Блумфийлд, дъщеря на покойния сър Артър Блумфийлд. Майка й беше в салона. Когато й казаха какво е направила дъщеря й, тя припадна. — Той като че ли се наслаждаваше на скандала.

— Единственото, което е можела да стори, предполагам — отвърна Уолдън.

— Какъв срам за семейството — рече Джордж. — Няма да видим пак Блумфийлд в двора поне две-три поколения.

— Надали ще ни липсват.

— Така е.

Уолдън видя Чърчил да си проправя път през тълпата към тях. Беше му писал за разговора си с Алекс и той нямаше търпение да обсъдят следващата стъпка — но не и тук. Графът извърна поглед с надеждата, че Чърчил ще схване намека. Трябваше да се досети обаче, че подобно деликатно послание ще остане незабелязано.

Чърчил се приближи право към него.

— Може ли да поговорим?

Уолдън погледна брат си. Джордж беше добил ужасено изражение. Уолдън го изгледа примирено и стана.

— Да отидем в картинната галерия — предложи Чърчил.

Уолдън го последва.

— Предполагам, и вие ще ми кажете, че протестът на суфражетката е по вина на либералната партия.

— Вероятно — отвърна Уолдън. — Но не за това искате да говорим.

— Така е.

Двамата тръгнаха един до друг по дългата галерия.

— Не можем да признаем Балканите за руска сфера на влияние — заяви Чърчил.

— Опасявах се, че ще кажете това.

— За какво са им Балканите? Като оставим настрана всички глупости за славянски национализъм.

— Искат достъп до Средиземноморието.

— Това би било от полза за нас, ако те са ни съюзници.

— Точно така.

Стигнаха до края на галерията и спряха.

— Има ли някакъв начин да им дадем подобен достъп, без да преначертаваме картата на Балканския полуостров? — попита Чърчил.

— Мислих по въпроса.

Чърчил се усмихна.

— И имате контрапредложение.

— Да.

— Да го чуя.

— Говорим за Босфора, Мраморно море и Дарданелите. Ако им дадем тези морски пътища, те няма да имат нужда от Балканите. Предполагам, че морският коридор между Черно море и Средиземноморието може да бъде обявен за международни води със свободен достъп на кораби от всички държави, гарантиран съвместно от Русия и Англия.

Чърчил пак започна да крачи бавно и замислено. Уолдън тръгна до него, чакаше отговора му.

— Този коридор трябва да е международен във всички случаи — рече най-сетне Чърчил. — Вие казвате да предложим, като на концесия, нещо, което, така или иначе, искаме да стане.

— Да.

Чърчил го погледна и внезапно се усмихна.

— Когато опре до макиавелистки маневри, английската аристокрация няма равна. Добре. Предложете го на Орлов.

— Няма ли да го обсъдите в кабинета?

— Не.

— Дори с министъра на външните работи?

— Не на този етап. Руснаците със сигурност ще поискат да променят предложението — ще настояват за подробности, как ще бъде приложена гаранцията например, — затова ще поставя въпроса пред кабинета, когато всичко е напълно уточнено.

— Разбира се. — Уолдън се зачуди точно колко са уведомени министрите за техните планове. Чърчил също беше макиавелист. Какво ли се криеше зад всичко това?

— Къде е Орлов в момента? — попита Чърчил.

— В трапезарията на дипломатите.

— Да идем да говорим с него.

Уолдън поклати глава и си помисли, че хората с право обвиняват Чърчил в импулсивност.

— Сега не е моментът.

— Не можем да чакаме подходящ момент, Уолдън. Всеки ден е от значение.

„Ще е нужен някой по-голям от теб, за да ме сплаши“, помисли си Уолдън и отвърна:

— Ще трябва да оставите това на моята преценка, Чърчил. Ще го кажа на Орлов утре сутрин.

Чърчил изглеждаше готов да спори, но видимо се овладя и рече:

— Е, предполагам, че Германия няма да обяви война тази нощ. Така да бъде. — Погледна си часовника. — Ще тръгвам. Дръжте ме в течение.

— Разбира се. Довиждане.

Чърчил слезе по стълбището, а Уолдън се върна в трапезарията. Гостите вече се разотиваха. Кралят и кралицата се бяха оттеглили, всички се бяха нахранили и нямаше защо да стоят повече. Уолдън събра семейството си и го поведе по стълбите. Откриха Алекс в голямата зала.

Дамите се отправиха към гардеробната, а Уолдън помоли един от прислугата да извика каретата му.

„Общо взето — рече си той, докато чакаше, — вечерта мина доста успешно.“

„Мол“ напомняше на Феликс за улиците на стара Москва. Беше широк и прав булевард, който започваше от Трафалгар Скуеър и стигаше до Бъкингамския дворец. От едната му страна имаше величествени къщи, включително дворецът „Сейнт Джеймс“, а от другата бе паркът „Сейнт Джеймс“. Каретите и автомобилите на големците се точеха и по двете платна до средата на булеварда. Шофьори и кочияши се облягаха на превозните си средства, прозяваха се, пристъпваха от крак на крак и чакаха да ги извикат в двореца, за да вземат своите господари и господарки.

Каретата на Уолдън стоеше откъм страната на парка. Кочияшът им, със синьо-розовата ливрея на рода Уолдън, застанал до конете, четеше вестник на светлината от лампата на каретата. На няколко метра от него, в мрака на парка, се криеше Феликс и го наблюдаваше.

Феликс беше отчаян. Планът му отиваше по дяволите.

Не беше разбрал разликата между английските думи „кочияш“ и „лакей“ и съответно не разбра добре обявлението в „Таймс“ за призоваването на каретите. Беше решил, че кочияшът ще чака до портата на двореца, докато оттам излезе господарят му, а после ще изтича да докара каретата. Планираше в този момент да го повали, да свали ливреята му и да подкара сам каретата към двореца.

Но всъщност стана така, че кочияшът беше до каретата си, а лакеят чакаше до портата на двореца. Когато извикаха каретата, лакеят щеше да дотича при кочияша и заедно щяха да идат да вземат своите пътници. Което означаваше, че Феликс трябваше да повали двама души, а не един, но по-трудното беше необходимостта да се направи съвсем потайно, за да не види никой от стотиците слуги по булеварда какво се случва.

Тъй като беше осъзнал грешката си преди няколко часа, той обмисли проблема, докато наблюдаваше как кочияшът говори с колегите си, оглежда един ролс-ройс наблизо, игра на нещо с дребни монети и чисти прозорците на каретата. Вероятно бе най-разумно да изостави този план и да убие Орлов друг ден.

Но дори мисълта за това му беше противна. Първо, не се знаеше дали ще изскочи друга възможност. И второ, той искаше да го убие сега. Очакваше изстрела, начина, по който ще падне князът; беше съчинил даже кодираната телеграма, която ще изпрати на Улрих в Женева; беше си представял вълнението в малката печатница и заглавията на вестниците по целия свят, а после и последната революционна вълна, която ще залее Русия. „Не мога да го отлагам повече — каза си. — Искам да стане сега.“

Междувременно един младеж със зелена ливрея се приближи до кочияша на Уолдън и попита:

— Как сме, Уилям?

Значи кочияшът се казваше Уилям.

— Даяним някак, Джон.

Феликс не разбра това.

— Нещо ново? — попита Джон.

— Аха, революция. Кралят казва, че догодина всички кочияши ще влизат в двореца на вечеря, а контетата ще чакат на „Мол“.

— А, харесва ми.

— И на мен.

Джон отмина.

„Мога да се отърва от Уилям — рече си Феликс, — но какво ще правя с лакея?“

Той започна да премисля вероятната поредица от събития. Уолдън и Орлов ще излязат на входа на двореца. Портиерът ще извика лакея на Уолдън и той ще изтича към каретата, която бе на около четиристотин метра оттам. Лакеят ще види Феликс облечен като кочияша и ще вдигне тревога.

Ами ако лакеят дойде и установи, че каретата вече не е там?

Ето, това е!

Лакеят ще се запита дали не е сбъркал мястото. Ще започне да се оглежда и да я търси почти в паника. Накрая ще признае поражението си и ще се върне към двореца, за да каже на господаря си, че не може да намери каретата. Дотогава Феликс вече ще я кара през парка, заедно със собственика й.

Да, можеше да стане!

Беше по-рисковано от предишния план, но все пак можеше да стане.

Нямаше време да му мисли повече. Първите двама или трима лакеи вече тичаха по „Мол“. Ролс-ройсът пред каретата на Уолдън потегли, а Уилям си сложи шапката.

Феликс се появи от храстите, тръгна към него и извика:

— Хей! Уилям.

Кочияшът го погледна смръщен.

Феликс му закима трескаво.

— Ела, бързо!

Уилям сгъна вестника си, поколеба се, но тръгна бавно към него.

Феликс позволи на напрежението, което изпитваше, да прозвучи като паника в гласа му.

— Ела да видиш! — рече той, сочейки към храстите. — Знаеш ли нещо за това?

— За кое? — попита объркан Уилям. Приближи се и се вгледа накъдето сочеше Феликс.

— Това — Феликс извади револвера. — Ако гъкнеш, ще те застрелям.

Уилям беше ужасѐн. Феликс виждаше бялото на очите му в сумрака. Кочияшът беше едър, но по-стар от него. „Ако направи някоя глупост и оплеска всичко, ще го убия“, закани се Феликс свирепо.

— Тръгвай — заповяда той.

Мъжът се поколеба.

„Трябва да го отдалеча от светлината.“

— Тръгвай, копеле такова!

Уилям пое към храстите и Феликс го последва. Когато се отдалечиха на петдесетина метра от булеварда, той заповяда:

— Спри.

Уилям спря и се обърна.

„Ако ще се бие, сега е моментът“, каза си Феликс и му нареди:

— Съблечи се.

— Какво?

— Събличай се.

— Ти си луд — прошепна Уилям.

— Точно тъй — луд съм! Сваляй дрехите!

Уилям се поколеба.

„Дали, ако го застрелям, ще дотичат хора, или храстите ще заглушат изстрела? Ще мога ли да го убия, без да направя дупка на униформата? Дали ще успея да му сваля ливреята и да избягам, преди някой да е дошъл?“

Феликс вдигна револвера.

Уилям започна да се съблича.

Феликс чуваше оживлението по „Мол“: автомобили тръгваха, хамути подрънкваха, копита тропаха, мъже си подвикваха един на друг и на конете. Всеки момент лакеят щеше да дотича за каретата на Уолдън.

— По-бързо! — нареди Феликс.

Уилям се съблече по бельо.

— И останалото — рече Феликс.

Кочияшът се поколеба и Феликс вдигна револвера.

Уилям съблече долната риза, свали гащите и остана чисто гол и треперещ от страх, като прикриваше гениталиите си с ръце.

— Обърни се — нареди Феликс.

Уилям се подчини.

— Легни по лице към земята.

Уилям го направи.

Феликс свали пистолета. Съблече бързо палтото и шапката си, облече ливреята и нахлупи цилиндъра, който кочияшът беше хвърлил на земята. За бричовете и белите чорапи се поколеба, но реши да ги остави: когато седнеше на капрата, никой нямаше да забележи панталоните и ботушите му, особено на смътната светлина на уличните лампи.

Прибра револвера в джоба на своето палто, сгъна го и го стисна под мишница. Събра и дрехите на Уилям на вързоп.

Кочияшът понечи да се огледа.

— Не мърдай! — рече рязко Феликс и бавно се отдалечи.

Тъй като беше гол, Уилям щеше да остане известно време там, преди да се опита да се върне незабелязано в къщата на Уолдън. Крайно невероятно беше да съобщи, че са му откраднали дрехите, преди да се е сдобил с други, освен ако не бе съвсем безсрамен. Разбира се, ако знаеше, че Феликс ще убие княз Орлов, можеше да прати скрупулите по дяволите — но как би могъл да се досети?

Феликс набута дрехите му под един храст и излезе на осветения булевард.

Този бе моментът, когато нещата можеха да се объркат. Досега той беше просто един съмнителен тип, който се спотайваше в храстите, но вече бе измамник. Ако някой от приятелите на Уилям — Джон например — се приближеше и го видеше, играта щеше да свърши.

Той се качи бързо на капрата, сложи палтото до себе си, нагласи цилиндъра, освободи спирачката и пришпори конете. Каретата пое по булеварда.

Феликс въздъхна с облекчение. „Стигнах дотук — рече си. — Ще убия Орлов!“

Оглеждаше тротоарите за тичащ лакей със синьо-розова ливрея. Възможно най-лошият вариант беше лакеят на Уолдън да го види сега, да познае цветовете и да скочи отзад на каретата. Феликс прокле автомобила, който спря пред него и го накара да дръпне юздите. Огледа се нервно. Нямаше и следа от лакея. След миг пътят се отвори и той продължи.

В края на булеварда, до двореца, забеляза празно пространство вдясно, от далечната на парка страна. Лакеят щеше да мине по отсрещния тротоар и нямаше да види каретата. Феликс спря на мястото и спря конете.

Слезе от капрата и застана до впряга, като наблюдаваше отсрещния тротоар. Питаше се дали ще излезе жив от всичко това.

Според първоначалния му план съществуваше голяма вероятност Уолдън да се качи в каретата, без да погледне кочияша, но сега със сигурност щеше да забележи, че лакея го няма. Портиерът на двореца щеше да отвори вратата на каретата и да дръпне стълбичката. Дали Уолдън щеше да спре и да заговори кочияша, или щеше да отложи въпросите, когато стигнат до къщата? Ако все пак го заговореше, Феликс трябваше да отвърне и гласът му щеше да го издаде. „Какво ще правя тогава? — запита се той. — Ще застрелям Орлов до входа на двореца и ще си понеса последствията.“

Видя лакея със синьо-розовата ливрея да тича по другия тротоар на булеварда.

Феликс скочи на капрата, освободи спирачката и подкара към двора на Бъкингамския дворец.

Имаше опашка. Пред него красиви жени и добре охранени мъже се качваха в каретите и автомобилите си. Зад него, някъде по булеварда, лакеят на Уолдън търчеше напред-назад и търсеше каретата. След колко ли време щеше да се върне?

Дворцовата прислуга имаше ефикасна и бърза система за качване на гостите по превозните им средства. Щом гостът се качеше, слугата викаше на собствениците на следващата карета или автомобил, а друг слуга обявяваше третите.

Опашката се придвижваше и един слуга се приближи до Феликс.

— Граф Уолдън — съобщи Феликс и слугата влезе вътре.

„Дано излязат по-скоро“, помисли си Феликс.

Опашката се смаляваше бързо и сега пред него имаше само един автомобил. „Дано не стане засечка“, молеше се той. Шофьорът отвори вратите на възрастна двойка и колата потегли.

Феликс приближи каретата до входа, но я спря малко по-напред, за да е извън светлината, която струеше от двореца, и с гръб към вратите.

Зачака, без да смее да се огледа.

Чу младо момиче да казва на руски:

— Колко дами ви предложиха брак тази вечер, братовчеде Алекс?

Струйка пот се стече в окото на Феликс и той я избърса с опакото на дланта си.

— Къде е лакеят, по дяволите? — попита мъжки глас.

Феликс посегна към джоба на палтото до себе си и напипа дръжката на револвера. Оставаха му шест изстрела.

С крайчеца на окото си зърна един дворцов прислужник да се спуска напред и след миг чу как той отвори вратата. Каретата се разлюля леко, когато някой се качи в нея.

— Уилям, къде е Чарлз?

Феликс се напрегна. Имаше чувството, че усеща как погледът на Уолдън се забива в темето му. От каретата се чу гласът на момичето:

— Хайде, татко.

— Старият Уилям започва да оглушава — промърмори графът и се качи в каретата. Вратата се затръшна.

— Тръгвай! — извика дворцовият прислужник.

Феликс издиша и потегли.

За миг му прималя от облекчение. После, докато насочваше каретата към изхода, усети прилив на въодушевление. Орлов беше в ръцете му, затворен в кутията зад него, като животно в клетка. Вече нищо не можеше да му попречи.

Пое към парка.

Държеше юздите с дясната си ръка, а лявата напъха в левия ръкав на палтото си. След това прехвърли юздите в нея и напъха и дясната. Изправи се и вдигна палтото към раменете си. Бръкна в джоба и напипа револвера.

Пак седна и уви шал около врата си.

Беше готов.

Сега трябваше да избере подходящ момент.

Разполагаше само с няколко минути. Домът на Уолдън се намираше на километър и нещо от двореца. Беше изминал пътя с велосипеда предната вечер, за да разузнае. Откри две подходящи места, където имаше улична лампа, която щеше да освети жертвата му, и храсталак наблизо, за да изчезне в него след убийството.

Първото място беше на петдесетина метра напред. Когато наближи, видя мъж с вечерно облекло да спира под лампата, за да запали пурата си. Отмина го.

Второто място беше зад завой на пътя. Ако и там имаше някого, Феликс просто щеше да рискува и да го застреля, ако се наложи.

Шест куршума.

Видя завоя. Пришпори леко конете. От каретата се чу смехът на момичето.

Стигнаха до завоя. Нервите му бяха изпънати като струни на пиано.

Сега.

Дръпна юздите и спирачката. Конете се препънаха, каретата се раздруса и рязко спря.

Отвътре се чу женски писък и мъжки вик. Нещо в гласа на жената го смути, но нямаше време да се чуди какво е. Скочи на земята, дръпна шала над носа си, извади револвера от джоба си и го вдигна.

Изпълнен с ярост и сила, той отвори отривисто вратата на каретата.