Мъжът от Санкт Петербург

Единадесета глава

Шумът на първия трамвай за деня събуди Феликс. Той отвори очи и го изгледа как преминава, а от кабелите над него се сипеха яркосини искри. Работници с празни очи седяха до прозорците, пушеха и се прозяваха на път към работните си места — улични чистачи, носачи на пазара или пътни строители.

Слънцето беше ниско и ослепително, но Феликс беше под сянката на моста „Ватерло“. Лежеше на паважа, опрял глава на стената и увит с вестници. До него се бе проснала смърдяща старица с червендалесто лице на пияница. Изглеждаше дебела, но Феликс виждаше между полите й и мъжките ботуши тънки като клечки мръсни бели крака и заключи, че вероятно прави впечатление на дебела заради няколкото ката дрехи. Харесваше я: миналата нощ тя забавляваше всички бездомници, като го учеше на вулгарни думи за различни части на тялото. Феликс ги повтаряше след нея, а останалите се смееха.

От другата му страна лежеше червенокосо момче от Шотландия. За него спането под открито небе беше приключение. То бе кораво, жилаво и весело. Сега, докато гледаше спящото му лице, Феликс забеляза, че дори не му е покарала брада: беше още дете. Какво ли щеше да стане с тях, когато настъпи зимата?

Около трийсетина души бяха наредени по паважа, опрели глави на стената, с крака към улицата, покрити с палта, чували или вестници. Феликс се размърда първи. Питаше се дали някой от тях не е умрял през нощта.

Стана. Всичко го болеше след прекараната на студената улица нощ. Излезе на слънце. Днес трябваше да се види с Шарлът, а сигурно изглеждаше и смърдеше като скитник. Зачуди се дали да не се измие в Темза, но реката му се стори по-мръсна и от него. Тръгна да търси обществена баня.

Откри една на южния бряг. Табела на вратата съобщаваше, че ще отворят в девет часа. Феликс си помисли, че това е съвсем типично за едно социалдемократическо правителство: ще построят баня, за да могат работниците да се къпят, а ще я отворят едва когато всички вече са на работа. Без съмнение се оплакваха, че масите не се възползват от това така щедро предоставено им съоръжение.

Откри една чайна близо до гара Ватерло и закуси. Каква ирония, каза си, защото в Сибир беше доволен да спи с прасетата, за да се топли. Не беше трудно да разбере защо вече се чувства различно: щеше да се види с дъщеря си, а тя щеше да е чиста, да мирише на парфюм, да е облечена в коприна, с ръкавици, шапка и вероятно чадърче, което да я пази от слънцето.

Влезе в гарата и си купи „Таймс“, после седна на каменна пейка пред банята и прочете вестника, докато чакаше да отворят.

Новините бяха повече от шокиращи:

Феликс беше смаян. Радваше се, че още един безполезен аристократ паразит е бил убит, че е нанесен поредният удар върху тиранията; и се срамуваше, че някакъв си ученик е успял да убие наследника на австрийския престол, а той, Феликс, вече няколко пъти не успяваше да убие един руски княз. Но всъщност умът му бе зает най-вече с политическите последствия от случилото се в световен мащаб. Австрийците, с подкрепата на германците, щяха да отмъстят на Сърбия. Руснаците щяха да протестират. Дали щяха да мобилизират армията си? Ако бяха сигурни в подкрепата на Британия, вероятно да. Мобилизация в Русия означаваше същото и в Германия; а щом Германия се мобилизираше, никой вече нямаше да може да спре нейните генерали да започнат война.

Феликс с мъка разгадаваше мъчителния английски на другите статии, свързани с покушението. Имаше заглавия от рода на ОФИЦИАЛЕН ДОКЛАД ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО; АВСТРИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР И НОВИНИТЕ; ТРАГЕДИЯТА НА ЕДИН КРАЛСКИ ДОМ; СЦЕНАТА НА УБИЙСТВОТО (От нашия специален кореспондент). Прочете доста глупости колко шокирани, ужасени и опечалени били всички; както и непрестанни твърдения, че няма причина за тревоги, че тази трагедия, макар и толкова ужасна, няма да се отрази на Европа — сантименти, които Феликс вече разпознаваше като характерни за „Таймс“: навярно би описал Четиримата конници на Апокалипсиса като силни управници, които могат единствено да внесат стабилност в международното положение.

Дотук нямаше и дума за австрийско отмъщение, но то щеше да последва. Феликс беше сигурен в това. А тогава… Тогава щеше да има война.

Но няма причина Русия да се включва в тази война, разгневи се той. Същото важеше и за Англия. Враждата беше между Франция и Германия: французите още от 1871 година чакаха да си върнат изгубените територии от Елзас и Лотарингия, а немските генерали усещаха, че Германия ще се превърне във второстепенна сила, ако не покаже на какво е способна.

Какво можеше да попречи на Русия да влезе във войната? Един разрив между съюзниците. Какво би предизвикало такъв разрив между Русия и Англия? Убийството на Орлов.

Щом покушението в Сараево можеше да запали война, то друго покушение в Лондон можеше да я спре.

А Шарлът можеше да разбере къде е Орлов.

Феликс отново премисли дилемата, която го тормозеше през последните два дни. Какво се променяше с убийството на ерцхерцога? Това даваше ли му правото да използва едно невинно момиче?

Почти бе станало време банята да отвори. Пред вратата се бяха събрали жени с вързопи за пране. Феликс сгъна вестника и се изправи.

Знаеше, че ще я използва. Не беше разрешил дилемата си — просто реши да го направи. Като че ли целият му живот водеше към убийството на Орлов. Вече беше набрал инерция по пътя към целта и нямаше да бъде отклонен дори от убедеността, че целият му живот е основан на една грешка.

Горката Шарлът!

Вратите се отвориха и Феликс влезе в банята да се изкъпе.

Шарлът беше планирала всичко. Когато нямаха гости, обядът беше в един. До два и половина майка й щеше да се качи в стаята си. Шарлът щеше да успее да се измъкне от къщата, за да се види с Феликс в три. Можеше да остане с него час. До четири и половина щеше да се прибере у дома през утринния салон, да се измие, преоблече, да се подготви за чая и да приема визити с майка си.

Но не беше писано да стане. По обяд майка й съсипа целия й план с думите:

— Забравих да ти кажа — ще обядваме у херцогинята на Мидълсекс в дома й на Гросвенър Скуеър.

— О, господи! — възкликна Шарлът. — Наистина не ми се ходи на гости.

— Не ставай глупава, ще си прекараш чудесно.

„Не казах каквото трябва — веднага си помисли Шарлът. — Трябваше да кажа, че имам силно главоболие и не мога да отида. Бях много нерешителна. Можех да излъжа, ако знаех предварително, но не и на момента.“ Опита отново:

— Съжалявам, мамо, но не ми се ходи.

— Ще дойдеш, и без глупости — отвърна майка й. — Искам да се опознаете с херцогинята — тя наистина е изключително полезна. Освен това там ще бъде и маркиз Шалфонт.

Обедните приеми обикновено започваха в един и половина и продължаваха след три часа. Можеше да се върне вкъщи в три и половина и да успее да иде в Националната галерия в четири; но дотогава той ще се е отказал и ще си е отишъл, освен това, дори да я чака, тя ще трябва да си тръгне почти веднага, за да се прибере за чая. Искаше да поговори с него за покушението: нямаше търпение научи мнението му. Наистина не й се ходеше на обяд у старата херцогиня и…

— Кой е този маркиз Шалфонт?

— Фреди. Той е очарователен, не мислиш ли?

— О, той ли? Очарователен? Не бях забелязала. — „Мога да напиша бележка до онази къща в Камдън Таун и да я оставя на масичката в коридора на излизане, за да я отнесе лакеят; но Феликс всъщност не живее там и, така или иначе, няма да я получи преди три часа.“

— Е, днес ще забележиш — рече майка й. — Изглежда, някак си го очаровала.

— Кого?

— Фреди. Шарлът, наистина трябва да обърнеш малко внимание на младеж, който се интересува от теб.

Значи затова майка й държеше толкова на присъствието й на този обяд.

— О, мамо, не говори така…

— Защо да не говоря? — отвърна раздразнено майка й.

— Та аз съм разменила едва няколко думи с него.

— Е, значи не си го очаровала с разговори.

— Моля те!

— Добре, няма да те дразня. Върви да се облечеш. Сложи си кремавата рокля с кафявата дантела — цветовете много ти подхождат.

Шарлът се предаде и се качи в стаята си. „Вероятно трябва да съм поласкана заради Фреди — мислеше си тя, докато събличаше роклята си. — Защо не мога да се заинтересувам от тези млади мъже? Може би просто не съм готова. В момента толкова други неща са ми в главата. На закуска татко каза, че ще има война, защото са убили ерцхерцога. Но момичетата не бива да се интересуват от подобни неща. От мен се очаква да се сгодя до края на първия си сезон — точно за това говори Белинда. Но не всички момичета са като нея — ами суфражетките…“

Тя се облече и слезе долу. Седна и поговори вяло с майка си на чаша шери, после тръгнаха към Гросвенър Скуеър.

Херцогинята беше пълна жена към шейсетте и напомняше на Шарлът за стар дървен кораб, който е съвсем изгнил под новата си боя. Обядът беше истинско „женско парти“. Ако беше пиеса, щяха да участват поет с безумен поглед, сдържан министър от правителството, образован евреин банкер, престолонаследник и поне една забележителна красавица. Всъщност единствените мъже бяха, ако не броим Фреди, племенникът на херцогинята и един консерватор, член на Парламента. Всички жени бяха представени като нечии съпруги. „Ако някога се омъжа — рече си Шарлът, — ще настоявам да ме представят като мен самата, а не като нечия жена.“

Разбира се, за херцогинята бе трудно да устройва интересни приеми, защото твърде много хора бяха лишени от достъп до трапезата й: всички либерали, всички евреи, никакви търговци, никакви актьори, никакви парясници, както и всички онези, които по едно или друго време бяха накърнили понятието й за приличие. Така оставаше съвсем скучен приятелски кръг.

Любимата тема за разговор на херцогинята беше въпросът какво съсипва тази страна. Основните заподозрени бяха превратаджиите (Лойд Джордж и Чърчил), простаците (Дягилев и постимпресионистите) и твърде високите данъци (шилинг и три пенса на лира).

Днес обаче съсипването на Англия беше на второ място — след смъртта на ерцхерцога. Консерваторът обясни доста обстоятелствено защо няма да има война. Съпругата на един южноамерикански посланик каза с малко момичешки глас, който вбеси Шарлът:

— Аз не разбирам защо тези нихилисти искат да хвърлят бомби и да стрелят по хората.

Херцогинята имаше отговор и на това. Нейният лекар й обяснил, че всички суфражетки страдат от нервно заболяване, познато на медицината като истерия; и според нея революционерите страдали от мъжкия еквивалент на тази болест.

Шарлът, която беше прочела „Таймс“ до последната дума тази сутрин, се намеси:

— От друга страна, вероятно сърбите просто не искат да бъдат управлявани от Австрия.

Майка й я изгледа кръвнишки и всички се озърнаха към нея за момент, сякаш не беше съвсем с всичкия си, а после се направиха, че не са я чули.

Фреди седеше до нея. Кръглото му лице като че ли постоянно леко сияеше. Той й заговори тихо:

— Бих казал, че говорите доста оскърбителни неща.

— Какво оскърбително има в това? — попита Шарлът.

— Ами искам да кажа: вероятно хората ще си помислят, че одобрявате стрелбата по ерцхерцози.

— Вероятно, ако австрийците се опитат да завземат Англия, и вие ще стреляте по ерцхерцози, нали?

— Вие сте невероятна — каза Фреди.

Шарлът се извърна от него. Вече имаше чувството, че е изгубила гласа си: сякаш никой не чуваше думите й. И това много я разгневи.

Междувременно херцогинята набираше скорост. Долните класи са мързеливци, говореше тя, а Шарлът си помисли: „Точно ти ли го казваш, която не си работила и ден през живота си!“. Защото, продължи херцогинята, днес вече всеки работник си има момче, което да му носи инструментите; и добави, че според нея всеки е способен сам да си носи инструментите, докато един лакей й подаваше сребърна купа с варени картофи. Когато начена третата чаша с вино, тя каза, че те пият твърде много бира по обяд и това им пречи да работят следобед. Хората днес искат да бъдат галеници на съдбата, заяви тя, докато трима лакеи и две прислужници вдигаха чиниите от третото ястие и сервираха четвъртото; не е работа на правителството да плаща на бедните издръжка, медицински осигуровки и пенсии. Бедните трябва да се насочват към спестовност, която е добродетел, рече тя в края на обяда, който можеше да изхрани десетчленно работническо семейство цели две седмици. Хората трябва да разчитат само на себе си, заключи херцогинята, докато икономът й помагаше да стане от масата и да стигне до салона.

Шарлът вече кипеше от потиснат гняв. Кой можеше да вини революционерите, че стрелят по хора като тази херцогиня? Фреди й подаде чаша кафе и рече:

— Тя е истински стар боен кон, нали?

— Мисля, че е най-противната старица, която съм виждала — отвърна Шарлът.

Фреди доби лукаво изражение и прошепна:

— Тихо!

„Е, поне не могат да ме обвинят, че съм флиртувала с него“, помисли си Шарлът.

Часовникът на полицата над камината отбеляза три часа със звън на камбанки. Шарлът се чувстваше като затворничка. Феликс вече я чакаше на стълбите пред Националната галерия. Трябваше да се измъкне от къщата на херцогинята. „Какво правя тук, когато мога да съм с човек, който не говори глупости“, рече си тя.

Консерваторът каза, че трябва да се връща в Парламента, и съпругата му стана с него. Шарлът видя своя шанс да се измъкне. Приближи се до жена му и заговори тихо:

— Имам леко главоболие. Може ли да дойда с вас? Ще ме оставите у дома на път за Уестминстър.

— Разбира се, лейди Шарлът — отвърна съпругата.

Майка й разговаряше с херцогинята, Шарлът ги прекъсна и повтори историята за главоболието.

— Знам, мамо, че би искала да останеш още малко, затова ще тръгна с госпожа Шекспир. Благодаря за прекрасния обяд, Ваша светлост.

Херцогинята кимна царствено.

„Все пак успях“, помисли си Шарлът, докато излизаше във фоайето и слизаше по стълбите.

Съобщи адреса си на кочияша на семейство Шекспир и добави:

— Няма нужда да влизате в двора — просто спрете отвън.

По пътя госпожа Шекспир я посъветва да изпие лъжичка лауданум за главоболието. Кочияшът стори каквото му бе наредено и в три и двайсет Шарлът стоеше на тротоара пред дома си и чакаше каретата да отмине. Вместо да влезе в къщата, тя се отправи към Трафалгар Скуеър.

Пристигна малко след три и половина и се затича по стълбите пред Националната галерия. Не виждаше Феликс. Все пак си беше отишъл. Изведнъж той се появи иззад една масивна колона, сякаш бе чакал в засада, а тя така се зарадва да го види, че замалко да го целуне.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — рече и стисна ръката му. — Трябваше да присъствам на един ужасен обяд.

— Няма значение, вече сте тук. — Той се усмихваше, но някак притеснено, сякаш щяха да му вадят зъб.

Влязоха вътре. Шарлът обичаше хладния тих музей със стъклени куполи и мраморни колони, сив под и бежови стени, с картини, от които струяха багри, красота и страст.

— Родителите ми поне ме научиха на любов към изкуството.

Той извърна тъмните си очи към нея.

— Ще има война.

От всички, които бяха говорили за тази вероятност днес, единствено Феликс и баща й изглеждаха развълнувани.

— Татко също каза така, но аз не разбирам защо.

— Франция и Германия смятат, че могат да спечелят много от една война. Австрия, Русия и Англия вероятно ще бъдат въвлечени.

Продължиха да вървят. Феликс като че ли не се интересуваше от картините.

— Защо сте толкова притеснен? Ще ви пратят ли на фронта? — попита тя.

— Аз съм твърде стар, но мисля за милионите невинни млади руснаци, които ще бъдат осакатени, ослепени или убити за кауза, която не разбират, а дори да я разбират — тя не ги засяга.

Шарлът винаги бе мислила за войната като за нещо, в което мъжете опитват да се избият взаимно, а за Феликс бе нещо, в което мъжете са избивани. Както винаги, той й показваше нещата от нова светлина.

— Никога не съм го виждала от тази страна.

— Граф Уолдън също не би го погледнал от тази страна. Именно затова ще позволи да се случи.

— Сигурна съм, че татко не би позволил подобно нещо, ако зависеше от него…

— Грешите — прекъсна я Феликс. — Точно от него зависи.

Шарлът се смръщи объркана.

— Какво имате предвид?

— Затова княз Орлов е тук.

Объркването й се засили.

— Откъде знаете за Алекс?

— Знам за това повече от вас. Полицията има шпиони сред анархистите, но анархистите имат шпиони сред полицейските шпиони. Научаваме всичко. Уолдън и Орлов договарят споразумение, което ще въвлече Русия във войната на страната на Британия.

„Баща ми не би направил такова нещо“, понечи да възрази Шарлът, но осъзна, че Феликс е прав. Това обясняваше някои реплики, разменени между баща й и Алекс, докато князът още беше у тях. Обясняваше и защо баща й така бе шокирал приятелите си, като общуваше с либерали като Чърчил.

— Но защо ще го прави? — попита тя.

— Опасявам се, че не го е грижа дали руските селяни ще умират, стига Англия да доминира в Европа.

„Да, разбира се, татко би погледнал точно така на нещата.“

— Това е ужасно — рече тя. — Защо не кажете на хората? Разкрийте всичко — изкрещете го на висок глас!

— И кой ще ни чуе?

— В Русия няма ли да ви чуят?

— Ще ни чуят, ако намерим някакъв драстичен начин да стигне до вниманието им.

— Например?

Феликс я погледна.

— Например като отвлечем княз Орлов.

Това беше толкова нелепо, че тя се засмя, но внезапно млъкна. Хрумна й, че той може би играе някаква игра, преструва се, за да я впечатли; после погледна лицето му и разбра, че е напълно сериозен. За първи път се зачуди дали е с всичкия си.

— Не говорите сериозно — каза тя с изумление.

Той се усмихна смутено.

— Мислите ме за луд, нали?

Разбира се, че не е луд. Поклати глава.

— Вие сте най-разумният човек, когото познавам.

— Тогава седнете и ще ви обясня.

Тя се остави да я заведе до една пейка.

— Царят няма доверие на Англия, защото тя приема руските политически емигранти. Ако един от нас отвлече любимия му племенник, ще последва голям разрив — тогава няма да е сигурно на чия страна ще застанат руснаците в случай на война. А когато руският народ научи в какво се е опитвал да ги въвлече Орлов, ще се разгневи така, че царят няма да може да се включи във войната. Разбирате ли?

Шарлът гледаше лицето му, докато той говореше. Беше спокоен, разумен и съвсем малко напрегнат. Очите му не блестяха като на фанатик. Всичко, което казваше, имаше смисъл, но на нея й звучеше като логиката на вълшебна приказка — едно нещо води до друго, но сякаш ставаше дума за различен свят, не за този, в който тя живееше.

— Наистина разбирам, но вие не можете да отвлечете Алекс. Той е толкова мил човек.

— Този мил човек ще поведе милиони други мили хора към смъртта им, ако му се позволи. Това е реалността, Шарлът, не е като нарисуваните битки на богове и коне. Уолдън и Орлов уговарят война — мъже, които се секат със саби, момчета, осакатявани от гюлета, хора, кървящи и умиращи в мочурища, пищящи от болка, без да има кой да им помогне. Ето това се опитват да уредят Уолдън и Орлов. Половината от нещастието на света е причинено от мили млади мъже като Орлов, който смята, че има право да урежда войни между народите.

Тя беше поразена от ужасна мисъл.

— Вие вече се опитахте да го отвлечете.

Той кимна.

— В парка. Вие бяхте в каретата. Тогава сгреших.

— О, господи! — Прилоша й, почувства се много зле.

Той я хвана за ръката.

— Знаете, че съм прав, нали?

Струваше й се, че наистина е прав. Той говореше за истинския свят: тя беше тази, която живееше в приказка. В приказна земя на дебютантки в бяло, които са представяни пред краля и кралицата, а принцът отива на война, графът е мил със слугите, които го обичат, херцогинята е уважавана стара дама и няма такова нещо като сексуално сношение. В истинския свят бебето на Ани се беше родило мъртво, защото нейната майка бе изгонила прислужницата без препоръки, тринайсетгодишна майка бе осъдена на смърт, защото оставила бебето си да умре, хората спяха по улиците, понеже нямаха домове, имаше развъдници за бебета, херцогинята беше злобна стара вещица, а един ухилен мъж с костюм от туид бе ударил Шарлът в корема пред Бъкингамския дворец.

— Знам, че сте прав — каза тя на Феликс.

— Това е много важно — рече той. — Вие сте ключът към всичко.

— Аз ли? О, не!

— Имам нужда от помощта ви.

— Не, моля ви, не говорете така!

— Не мога да открия Орлов.

„Не е честно“, помисли си тя, всичко се случваше твърде бързо. Чувстваше се ужасно, като в капан. Искаше да помогне на Феликс и разбираше колко важно е това, но Алекс й беше братовчед и гост в дома й — как да го предаде?

— Ще ми помогнете ли? — попита Феликс.

— Не знам къде е Алекс — отвърна тя уклончиво.

— Но можете да разберете.

— Да.

— Ще го направите ли?

Тя въздъхна.

— Не зная.

— Шарлът, трябва.

— Стига с това трябва! — ядоса се тя. — Всички ми казват какво трябва да направя — мислех, че вие ме уважавате повече.

Той изглеждаше обезсърчен.

— Иска ми се да не се налагаше да ви моля за такова нещо.

Тя стисна ръката му.

— Ще си помисля.

Той отвори уста да отговори, но тя сложи пръст на устните му.

— Ще се наложи да се задоволите с това.

В седем и половина Уолдън се качи в ланчестъра, беше издокаран с вечерно облекло и копринен цилиндър. Вече навсякъде ходеше с колата: тя беше по-бърза и по-маневрена от каретата. Причард седеше зад волана с револвер в кобура под сакото. Като че ли беше дошъл краят на цивилизования живот.

Спряха пред задния вход на Даунинг Стрийт номер десет. Този следобед кабинетът се бе събрал да обсъди договореното между него и Алекс. Сега Уолдън щеше да чуе дали го одобряват.

Въведоха го в малка трапезария. Чърчил вече беше там с Аскуит, премиера. Облегнати на един бюфет, пиеха шери. Уолдън се здрависа с Аскуит.

— Приятно ми е, господин премиер.

— Радвам се, че дойдохте, лорд Уолдън.

Аскуит беше сивокос мъж с гладко избръснато лице. Бръчиците около очите му говореха за чувство за хумор, устата му беше малка, с тънки устни, които му придаваха опърничав вид, а брадичката бе широка и четвъртита. Уолдън реши, че долавя в говора му лек йоркширски акцент, който явно беше оцелял в Оксфорд. Имаше необичайно голяма глава, за която се твърдеше, че съдържала точен като машина мозък; „но пък — помисли си Уолдън — хората винаги приписват на премиерите повече мозък, отколкото те притежават“.

— Опасявам се, че кабинетът не одобри вашето предложение — каза Аскуит.

Сърцето на Уолдън се сви. За да скрие разочарованието си, той попита рязко:

— И защо?

— Опозицията дойде предимно от Лойд Джордж.

Уолдън погледна към Чърчил и вдигна вежди. Чърчил кимна.

— Вероятно, подобно на всички останали, си мислите, че с Лойд Джордж гласуваме еднакво по всеки въпрос. Вече знаете, че не е така.

— Какво е неговото възражение?

— Принципно — отговори Чърчил. — Той твърди, че предлагаме Балканите наляво-надясно като кутия с шоколадови бонбони: моля, почерпете се, изберете любимия си вкус: Тракия, Босна, България, Сърбия. Малките държави притежавали права. Така е като имаш уелсец в кабинета. Уелсец и адвокат, не знам кое е по-лошото.

Неговата небрежност подразни Уолдън. „Това беше негов проект, не мой: защо не е смаян като мен?“

Седнаха да вечерят. Икономът сервира ястията. Аскуит яде съвсем малко, но Чърчил пи много. Уолдън беше мрачен и при всяка хапка проклинаше мислено Лойд Джордж.

След първото ястие Аскуит каза:

— Трябва да сключим това споразумение. Франция и Германия рано или късно ще влязат във война; и ако руснаците останат встрани, Германия ще завладее Европа. Не можем да позволим това.

— А как да променим мнението на Лойд Джордж? — попита Уолдън.

Аскуит се усмихна тънко.

— Ако получавах по лира всеки път, когато ми задават този въпрос, щях да съм богат човек.

Икономът сервира пъдпъдък и наля бордо. Чърчил каза:

— Трябва да направим по-умерено предложение, на което Лойд Джордж няма да се противопостави.

Лековатият му тон вбеси Уолдън.

— Много добре знаете, че не е толкова просто! — сопна се той.

— Така е — намеси се кротко Аскуит. — Все пак можем да опитаме. Тракия да бъде независима държава под протекцията на руснаците или нещо подобно.

— Вече цял месец се опитвам да ги уговоря — рече Уолдън изморено.

— И все пак убийството на стария Франц Фердинанд променя доста нещата — рече Аскуит. — Сега Австрия отново ще стане агресивна на Балканите и руснаците повече от всякога ще се нуждаят от тази територия, която ние, принципно, правим каквото можем да им дадем.

Уолдън реши да прогони разочарованието и да мисли конструктивно. След малко попита:

— Ами Константинопол?

— Какво имате предвид?

— Да предположим, че предложим на руснаците Константинопол — Лойд Джордж ще възрази ли на това?

— Може да каже, че е същото като да предложим Кардиф на ирландските републиканци — каза Чърчил.

Уолдън не му обърна внимание, гледаше Аскуит.

Премиерът остави ножа и вилицата.

— Е, след като той показа принципната си позиция, може да реши да се прояви и като разумен човек, който приема компромиси. Мисля, че вероятно ще се съгласи. Това достатъчно ли ще е за руснаците?

Уолдън не бе сигурен, но беше въодушевен от новата си идея, затова каза импулсивно:

— Щом вие можете да пробутате това на Лойд Джордж, аз ще успея да го пробутам на Орлов.

— Прекрасно! — отвърна Аскуит. — Кажете сега какво става с онзи анархист?

Оптимизмът на Уолдън повехна.

— Правят всичко възможно да защитят Алекс, но положението все още е тревожно.

— Мислех, че Базил Томсън е способен.

— Той е отличен, но се опасявам, че Феликс се оказа по-способен — отвърна Уолдън.

— Не мисля, че трябва да позволяваме на този тип да ни плаши… — рече Чърчил.

— Аз съм изплашен, господа — прекъсна го Уолдън. — Феликс три пъти вече се изплъзва от хватката ни: последния път с нас имаше трийсет полицаи. Не виждам как ще се добере до Алекс сега, но това, че аз не го виждам, не означава, че той няма да намери начин. И знаем какво ще стане, ако убие Алекс: съюзът ни с Русия ще пропадне. Феликс е най-опасният човек в цяла Англия.

Аскуит кимна със сериозно изражение.

— Ако решите, че защитата на Орлов не е задоволителна, моля ви да се свържете директно с мен.

— Благодаря ви.

Икономът предложи на Уолдън пура, но той усещаше, че вече е приключил тук, затова каза:

— Животът продължава и аз трябва да отида на прием у госпожа Гленвил. Ще изпуша пурата си там.

— Не им казвайте къде сте вечеряли — рече Чърчил с усмивка.

— Не бих посмял — няма да ми проговорят повече. — Уолдън допи виното си и стана.

— Кога ще предадете на Орлов новото ни предложение? — попита Аскуит.

— Ще отида с колата до Норфолк още сутринта.

— Прекрасно.

Икономът донесе шапката и ръкавиците му и той си тръгна.

Причард стоеше до портата на градината и разговаряше с дежурния полицай.

— Карай към дома — нареди му Уолдън.

Докато пътуваха, реши, че е действал твърде прибързано. Беше обещал да осигури съгласието на Алекс за Константинопол, но не знаеше как да го стори и това го притесняваше. Започна да репетира думите, които щеше да използва на другия ден.

Стигнаха до дома му, преди да е постигнал някакъв напредък.

— Колата ще ни трябва отново след няколко минути, Причард.

— Разбира се, милорд.

Уолдън влезе в къщата и се качи горе да си измие ръцете. На площадката срещна Шарлът.

— Майка ти готова ли е? — попита той.

— Да, ще дойде след няколко минути. Как върви политиката?

— Бавно.

— А защо отново се забърка в подобни неща?

Той се усмихна.

— Накратко, за да попречим на Германия да завладее Европа, но ти не тревожи хубавата си малка главица…

— Няма да я тревожа. Но къде, за бога, скрихте братовчеда Алекс?

Той се поколеба. Нямаше да навреди, ако тя знаеше; да, но пък така можеше случайно да издаде тайната. По-добре за нея беше да не й казва.

— Ако някой те пита, отговори, че не знаеш. — Той се усмихна и тръгна към стаята си.

Понякога английският начин на живот губеше очарованието си за Лидия.

Обикновено тя обичаше приемите. Няколкостотин души се събираха в нечий дом и не вършеха нищо особено. Нямаше танци, нямаше официална вечеря, нямаше игри на карти. Стискаш ръцете на домакините, вземаш чаша шампанско и бродиш из голямата къща, говориш с приятелите си и се възхищаваш на дрехите на гостите. Днес тя беше поразена от превзетостта на всичко това. Негодуванието й прие формата на носталгия по Русия. Мислеше, че там красавиците със сигурност са по-ослепителни, интелектуалците не са така престорени, разговорите са по-смислени, а вечерният въздух не е толкова ароматен и упойващ. Всъщност тя беше твърде разтревожена — за Стивън, за Феликс и за Шарлът, — за да може да се наслади на вечерта.

Изкачи се по широкото стълбище със Стивън и Шарлът. Диамантената й огърлица спечели възхищението на госпожа Гленвил. Продължиха. Стивън се отдалечи, за да говори с приятел от Камарата на лордовете: Лидия чу думите „допълнение към законопроекта“ и не ги слуша повече. Вървяха през тълпата, усмихваха се и поздравяваха гостите, а Лидия все се питаше: „Какво правя тук?“.

— Между другото, мамо, къде отиде Алекс? — попита я Шарлът.

— Не зная, скъпа — отвърна разсеяно Лидия. — Питай баща си. Добър вечер, Фреди.

Фреди се интересуваше от Шарлът, не от нея.

— Мислих си за вашите думи на обяда — започна той. — И стигнах до извода, че разликата е в това, че сме англичани.

Лидия ги остави. „По мое време — помисли си тя — разговорите за политика определено не бяха начин да спечелиш един мъж; но вероятно нещата са се променили. Вече ми се струва, че Фреди ще е впечатлен каквото и да говори Шарлът. Дали ще й предложи? О, господи, това ще е невероятно облекчение.“

В първия салон имаше струнен квартет, който свиреше едва чуто. Там Лидия видя снаха си Клариса. Поговориха за дъщерите си и Лидия се поуспокои от факта, че Клариса беше ужасно разтревожена за Белинда.

— Нямам нищо против да купува от онези прекалено модерни рокли и да си показва глезените, и наистина не ми пречи, дето пуши цигари, макар че можеше да е малко по-дискретна — рече Клариса. — Но тя ходи по ужасни места, за да слуша негърски оркестри, които свирят джаз музика, а миналата седмица е гледала и боксов мач!

— Ами наставницата й?

Клариса въздъхна.

— Казах й, че може да излезе без нея, ако е с познати. Сега разбирам, че съм сбъркала. Вероятно Шарлът не остава без надзор.

— На теория — да — отвърна Лидия. — Но тя е плашещо непокорна. Веднъж се измъкна от дома и отиде на среща на суфражетки. — Лидия не беше готова да сподели с Клариса цялата позорна истина: „среща на суфражетки“ не звучеше чак толкова зле като „демонстрация“. — Шарлът се интересува от неподобаващи за дама неща, като политиката например. Не знам откъде чува всичко това.

— О, и аз се чувствам така — рече Клариса. — Белинда е възпитавана с най-добрата музика, в най-доброто общество, със стойностни книги и строги възпитатели… затова е нормално да се чудя откъде, за бога, се е сдобила с този вкус към вулгарността. Но най-лошото е безсилието ми да я накарам да осъзнае, че се тревожа за нейното щастие, а не за моето.

— О, толкова се радвам, че го казваш! — рече Лидия. — Точно така се чувствам и аз. Шарлът като че ли смята, че в опитите ни да я защитим има нещо фалшиво или глупаво. — Въздъхна. — Трябва да ги омъжим бързо, преди да са пострадали.

— Абсолютно! Някой интересува ли се от Шарлът?

— Фреди Шалфонт.

— О, да, чух за това.

— Той изглежда готов да говори с нея дори за политика, но се опасявам, че тя не е особено заинтригувана. Ами Белинда?

— Обратният проблем. Тя харесва всички.

— Господи! — засмя се Лидия и тръгна отново, вече се чувстваше по-добре. В известен смисъл като мащеха Клариса имаше по-трудна задача от нея. „Предполагам, трябва да съм благодарна за много неща“, помисли си тя.

Херцогинята на Мидълсекс беше в следващия салон. Повечето гости стояха прави, но херцогинята, разбира се, седеше и чакаше хората да идат при нея. Лидия се приближи точно когато лейди Гай-Стивънс се отдалечаваше.

— Предполагам, че Шарлът се е възстановила от главоболието — рече херцогинята.

— Така е. Много мило, че питате.

— О, не питам — отвърна херцогинята. — Моят племенник я е видял в Националната галерия в четири часа.

Националната галерия! Какво, за бога, е правила там? Отново се е измъкнала! Но Лидия не възнамеряваше да показва пред херцогинята, че Шарлът се държи неподобаващо, затова импровизира:

— Тя винаги е обичала изкуството.

— Била е с мъж — заяви херцогинята. — Явно Фреди Шалфонт има съперник.

Виж я ти малката!

Лидия едва овладя гнева си.

— Така е — рече тя с насилена усмивка.

— И кой е той?

— Просто неин връстник — отвърна отчаяно Лидия.

— О, не — рече херцогинята със злобна усмивка. — Бил е към четирийсетте и е носел каскет от туид.

— Каскет! — Лидия разбираше, че я унижават, но вече не я интересуваше. Кой може да е бил този мъж? Какво си въобразява Шарлът? Репутацията й…

— Държали са се за ръце — добави херцогинята, усмихна се широко и показа изгнилите си зъби.

Лидия вече не можеше да се преструва, че всичко е наред:

— Господи! Какво прави това дете?

— По мое време придружителките служеха точно за тази цел.

Лидия внезапно се ядоса от насладата, която херцогинята извличаше от тази катастрофа.

— Това е било преди сто години! — сопна се тя и отмина. Каскет! Държали се за ръце! Четирийсетгодишен! Това беше твърде отвратително. Каскетът означаваше, че е от работническата класа, възрастта — че е развратник, а щом са се държали за ръце, беше признак, че нещата вече са отишли далеч, вероятно твърде далеч. „Какво мога да направя — помисли си тя безпомощно, — когато детето излиза от къщата без моето знание? О, Шарлът, Шарлът, не знаеш какво си причиняваш!“

— Как беше на боксовия мач? — попита Шарлът.

— По един ужасен начин е страшно вълнуващо — отвърна Белинда. — Всеки от двамата огромни мъже само по гащета опитва да пребие другия до смърт.

Шарлът не беше сигурна, че в това има нещо вълнуващо.

— Звучи отвратително.

— Аз толкова се развълнувах — понижи глас Белинда, — че едва не оставих Питър да отиде Твърде Далеч.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво. След това, в каретата на път за дома. Позволих му… да ме целуне и други работи.

— Какви други работи!

Белинда прошепна:

— Целуна деколтето ми.

— О! — Шарлът се смръщи. — И хубаво ли е?

— Божествено!

— Хм. — Шарлът опита да си представи как Фреди целува нейното деколте и някак усети, че няма да е божествено.

Майка й мина покрай тях и рече:

— Тръгваме си, Шарлът.

— Изглежда ядосана — каза Белинда.

Шарлът сви рамене.

— В това няма нищо необичайно.

— После ще ходим да слушаме черните — защо не дойдеш с нас?

— Какви черни?

— Джаз. Прекрасна музика.

— Мама няма да ми позволи.

— Твоята майка е много старомодна.

— На мен ли го казваш! Трябва да вървя.

— Довиждане.

Шарлът слезе по стълбите и взе наметалото си от гардеробната. Имаше чувството, че в нея живеят двама души — като Доктор Джекил и Мистър Хайд. Единият се усмихваше, беше любезен и водеше с Белинда момичешки разговори; а другият мислеше за отвличане, коварство и задаваше лукави въпроси с най-невинен тон.

Без да чака родителите си, тя излезе навън и каза на лакея:

— Автомобилът на граф Уолдън.

След минута-две колата спря до тротоара. Вечерта беше топла и Причард бе свалил гюрука. Той слезе и отвори вратата пред Шарлът.

— Причард, къде е княз Орлов? — попита тя.

— Това е тайна, милейди.

— На мен можеш да кажеш.

— Трябва да попитам баща ви, милейди.

Нямаше смисъл. Не можеше да тормози слугите, които я познаваха още от дете. Отказа се и рече:

— Най-добре влез вътре и им кажи, че ги чакам в колата.

— Разбира се, милейди.

Шарлът се облегна на кожената седалка. Вече беше питала трима души къде е Алекс и никой от тях не й каза. Не й вярваха, че ще опази тайната, и това бе влудяващо, защото всъщност бяха напълно прави. Все още не беше решила дали да помогне на Феликс, а след като не успя да измъкне информацията, вероятно нямаше да се наложи да взема подобно трудно решение. Какво огромно облекчение.

Беше си уговорила среща с Феликс вдругиден, на същото място, по същото време. Какво ли щеше да каже той, когато разбере, че тя не знае нищо? Дали щеше да я презре заради провала? Не, той не беше такъв. Щеше да е ужасно разочарован. Вероятно щеше да измисли друг начин да научи къде е Алекс. Тя нямаше търпение да го види отново. Той беше толкова интересен и научаваше от него толкова много, че животът й внезапно вече изглеждаше сив и скучен без него. Дори тревогата от трудното решение, пред което я беше изправил, бе за предпочитане пред скуката да избираш рокли за още един ден от празната светска рутина.

Баща й и майка й се качиха в колата и Причард потегли.

— Какво има, Лидия? Изглеждаш много разстроена — каза графът.

Тя погледна Шарлът.

— Какво си правила в Националната галерия днес следобед?

Сърцето на Шарлът пропусна удар. Бяха я разкрили. Някой я беше шпионирал. Сега щеше да има неприятности. Ръцете й затрепериха и тя ги стисна здраво в скута си.

— Гледах картини.

— Била си с мъж.

— О, не, Шарлът, какво става? — възкликна баща й.

— Срещнах го случайно — рече Шарлът. — Вие не бихте го одобрили.

— Разбира се, че не бихме! — възропта майка й. — Той е бил с каскет!

— Каскет ли! Кой е той, по дяволите?

— Той е невероятно интересен човек и разбира неща…

— И те държи за ръка! — прекъсна я майка й.

Баща й каза тъжно:

— Колко вулгарно, Шарлът! В Националната галерия!

— Между нас няма нищо — каза тя. — Не е нужно да се тревожите.

— Не е нужно да се тревожим? — изсмя се горчиво майка й. — Злобната стара херцогиня знае всичко и ще раздрънка навсякъде.

— Как можа да причиниш това на майка си? — попита графът.

Шарлът не можеше да продума. Всеки момент щеше да се разплаче. „Нищо лошо не съм направила, просто разговарях с човек, който не приказва глупости! Как е възможно да са такива — такива животни! Мразя ги!“

— Най-добре ми кажи кой е. Предполагам, че може да му се плати — рече баща й.

Шарлът извика:

— Струва ми се, че той е от малкото хора на този свят, които не могат да бъдат купени!

— Предполагам, че е някой радикал — рече майка й. — Без съмнение той ти пълни главата с глупостите за суфражизма. Вероятно ходи със сандали и яде картофите с кората. — Тя си изпусна нервите. — И вероятно вярва в Свободната любов! Ако си…

— Не съм — отсече Шарлът. — Казах ти, че няма нищо такова. — Една сълза се търкулна по носа й. — Аз не съм такава.

— Не ти вярвам и за миг — отвърна баща й с отвращение. — И другите няма да ти повярват. Тази случка е истинска социална катастрофа за всички ни, без значение дали го съзнаваш.

— Най-добре да я изпратим в манастир! — извика истерично майка й и се разплака.

— Сигурен съм, че няма да се наложи — рече графът.

Лидия поклати глава:

— Не, не исках да го кажа. Съжалявам, че така си изпуснах нервите, но толкова се тревожа…

— Тя не може да остане в Лондон след всичко това.

— Разбира се.

Колата спря в двора на къщата им. Лидия избърса сълзите си, за да не видят слугите, че е разстроена. „Те ще ми попречат да се виждам с Феликс, ще ме изпратят някъде, ще ме заключат — мислеше си Шарлът. — Вече съжалявам, че не обещах да му помогна, вместо да се колебая и да казвам, че ще си помисля. Поне щеше да разбере, че съм на негова страна. Е, те няма да победят. Аз няма да живея живота, който са ми отредили. Няма да се омъжа за Фреди и няма да стана лейди Шалфонт, няма да отглеждам дебели самодоволни деца. Те не могат да ме държат заключена вечно. Още щом навърша двайсет и една, ще започна работа за госпожа Панкхърст и ще чета книги за анархизъм, ще основа дом за неомъжени майки и ако някога имам деца, никога, никога няма да ги лъжа.“

Влязоха в къщата.

— Елате в салона — нареди баща й.

Причард ги последва.

— Ще желаете ли сандвичи, милорд?

— Не сега. Остави ни сами за малко, ако обичаш.

Причард излезе.

Графът си наля бренди със сода и отпи.

— Пак си помисли, Шарлът. Ще ни кажеш ли кой е този човек?

Тя искаше да отвърне: „Той е анархист, който се опитва да ти попречи да започнеш война!“ Но само поклати глава.

— Тогава сигурно разбираш, че вече не можем да ти вярваме — продължи баща й почти нежно.

„Да, преди можехте, но вече не“, с горчивина си рече тя.

Графът заговори на Лидия:

— Тя трябва да отиде в провинцията за месец, само така ще я държим далече от неприятностите. После, след кралската регата, ще дойде при нас в Шотландия за лова. — Той въздъхна. — Вероятно до следващия сезон ще стане малко по-разумна.

— Значи ще я изпратим в Уолдън Хол — каза майка й.

„Говорят за мен, все едно не съм тук“ — помисли си Шарлът.

— Сутринта отивам в Норфолк, за да се видя с Алекс — поясни баща й. — Ще я взема с мен.

Шарлът беше смаяна.

Алекс беше в Уолдън Хол.

Как не се сетих!

Вече знам!

— Най-добре да върви да си събира багажа — каза майка й.

Шарлът стана и излезе със сведена глава, за да не видят светлината на триумфа в очите й.