Мъжът от Санкт Петербург

Дванайсета глава

В три без петнайсет Феликс беше във фоайето на Националната галерия. Шарлът вероятно щеше да закъснее като предишния път, но той и без това нямаше какво друго да прави.

Беше нервен, неспокоен, изморен от чакане и от криене. Последните две нощи беше спал на открито, веднъж в Хайд Парк и веднъж под арките на Чаринг Крос. През деня се криеше из задните улички, страничните железопътни линии и запустели участъци, като излизаше само да търси храна. Това му напомняше за бягството през Сибир, а тези спомени не бяха приятни. Дори сега не спираше на едно място, минаваше от фоайето към залите, поглеждаше към картините и се връщаше пак във фоайето да провери дали е дошла. Озърташе се към часовника на стената. Беше три и половина, а нея още я нямаше. Явно пак беше отишла на някой ужасен обяд.

Тя със сигурност можеше да научи къде е Орлов. Беше находчиво момиче. Дори баща й да не й каже направо, щеше да измисли начин да разкрие тайната. Но дали щеше да я разкрие на него, това беше друг въпрос. Тя имаше много силна воля.

Как му се искаше…

Много неща му се искаха. Искаше да не беше я заблуждавал. Искаше да можеше да намери Орлов без нейната помощ. Искаше хората да не се подчиняват на князе, графове, кайзери и царе. Искаше да се беше оженил за Лидия и да отгледа Шарлът. Искаше тя да дойде, а беше вече четири часът.

Повечето картини не му говореха нищо: сантиментални религиозни сцени, портрети на самодоволни холандски търговци в бездушните им домове. Харесваше „Алегория“ на Бронзино, но само защото беше много чувствена. Изкуството, по принцип, не го вълнуваше. Вероятно един ден Шарлът щеше да го заведе в гората и да му покаже цветята. Но надали. Най-напред трябваше да преживее следващите няколко дни и да избяга след убийството на Орлов. Дори това не беше много сигурно. После някак трябваше да запази привързаността на Шарлът, въпреки че бе я използвал, лъгал и убил братовчед й. Това беше почти невъзможно, но ако все пак се случеше, щеше да намери начин да я вижда, без да го хване полицията… Не, нямаше голям шанс да се вижда с нея след убийството. „Затова се възползвай сега“, каза си.

Беше четири и половина.

Тя не просто закъснява — помисли си Феликс със свито сърце. — Явно няма да дойде. Дано няма неприятности с Уолдън. Дано не е поела някакъв риск и са я разкрили. Така ми се иска да я видя как тича по стълбите, останала без дъх, леко поруменяла, с накривена шапка и разтревожено изражение на красивото лице и да каже: „Ужасно съжалявам, че ви накарах да ме чакате, но трябваше да…“.

Сградата започваше да се изпразва. Феликс се чудеше какво да прави сега. Излезе и слезе до тротоара. Нямаше и помен от нея. Върна се пак на стълбите и един пазач го спря на вратата.

— Късно е вече, приятел — рече той. — Затваряме.

Феликс се обърна.

Не можеше да я чака до стълбите с надеждата, че все пак ще дойде, защото щеше да изглежда твърде подозрително тук, на Трафалгар Скуеър. Освен това тя не беше закъснявала с два часа, явно нямаше да дойде.

Тя нямаше да дойде.

„Приеми го — помисли си. — Решила е вече да няма нищо общо с мен и правилно. Но ако е така, поне да ме беше известила! Можеше да изпрати съобщение…“

Можеше да изпрати съобщение.

Тя знаеше адреса на Бриджит. Тя би изпратила съобщение.

Феликс тръгна на север.

Вървеше по улиците на Тиатърленд и по тихите площади на Блумсбъри. Времето се променяше. Откакто беше пристигнал в Англия, винаги бе слънчево и топло, и още не беше валяло. Но от ден и нещо стана някак задушно, сякаш бавно приближаваше буря.

„Какво ли е да живееш в Блумсбъри — запита се той, — сред благоденстващата средна класа, където винаги има достатъчно храна и пари за книги. Но след революцията ние ще съборим решетките около тези паркове.“

Заболя го глава. Не бе имал главоболие от дете. Дали бе свързано с наближаващата буря? По-скоро с тревогите. „След революцията — каза си — главоболието ще бъде забранено.“

Дали в къщата на Бриджит щеше да го чака бележка? Представяше си я: „Скъпи господин Кшезински, съжалявам, но няма да мога да дойда на срещата днес. Искрено Ваша, лейди Шарлът Уолдън“. Не, разбира се, че няма да е такава. „Скъпи Феликс, княз Орлов е отседнал в дома на руския военноморски аташе на Уилтън Плейс 25, втори етаж, лявата предна спалня. Ваша искрена приятелка, Шарлът“ Или по-скоро: „Скъпи Феликс, да — научих истината. Но моят «татко» ме заключи в стаята ми. Моля ви, елате да ме спасите. Ваша любяща дъщеря, Шарлът Кшезински“. О, не ставай глупак.

Стигна до Корк Стрийт и огледа улицата. Нямаше полицаи пред къщата, нямаше едри цивилни, които четат вестник пред кръчмата. Изглеждаше безопасно. Развълнува се. „Има нещо великолепно в топлото женско посрещане — рече си, — без значение дали ще е момиче като Шарлът, или дебела стара вещица като Бриджит. Прекарах голяма част от живота си сред мъже — или сам.“

Почука на вратата на Бриджит. Докато чакаше, надникна през прозореца на старата си стая в мазето и видя нови завеси. Вратата се отвори.

Бриджит се усмихна широко.

— Ето го моя любим международен терорист — каза тя. — Влизай, скъпо момче.

Той влезе в гостната й.

— Искаш ли чай? Имам топъл.

— Да, благодаря. — Настани се и попита: — Полицията безпокои ли те?

— Един суперинтендант ме разпитва. Явно си голяма клечка.

— Какво му каза?

Тя го погледна възмутено.

— Въртя-сука, но от мен не изкопчи нищо.

Феликс се усмихна.

— А да си получавала писмо…

Тя обаче още говореше:

— Искаш ли си стаята? Дадох я на друг, но ще го изгоня — той има бакенбарди, а аз не мога да понасям бакенбарди.

— Не, не искам стаята…

— Спал си на улицата, личи си.

— Така е.

— За каквото и да си дошъл в Лондон, явно още не си го свършил.

— Така е.

— Нещо се е случило — променен си.

— Да.

— Какво се случи?

Внезапно той изпита благодарност, че има с кого да поговори за това.

— Навремето обичах една жена. Тя е родила дете, но аз не знаех. Преди няколко дни… срещнах дъщеря си.

— О… — Тя го гледаше със съжаление. — Горкият! Сякаш си нямаш достатъчно грижи. Тя ли изпрати писмото?

Феликс изсумтя доволно.

— Значи има писмо.

— Реших, че затова си дошъл. — Тя отиде до камината и посегна зад часовника. — И горкото момиче живее сред потисниците и тираните?

— Да.

— Разбрах го от герба. Никак нямаш късмет, нали? — Тя му подаде писмото.

Феликс видя герба на гърба на плика. Разкъса го и извади два листа, изписани със стилен, красив почерк.

„Дори да е загазила, явно добре се забавлява“, помисли си Феликс.

Феликс се изпълни със свиреп триумф. „О, значи плъховете са си свили там гнездо.“

— Детето помага ли ти? — попита Бриджит.

— Тя е единствената ми надежда.

— Тогава е ясно защо си толкова угрижен.

— Така е.

„След като е решила на чия страна да застане, вече не си поплюва“ — помисли си Феликс.

— Тя е смело момиче — каза Феликс на глас.

Феликс се облегна в креслото и затвори очи. Беше горд с нея и толкова засрамен от себе си, че щеше да се разплаче.

Бриджит взе писмото от отпуснатите му пръсти и започна да чете.

— Значи тя не знае, че си й баща?

— Не знае.

— Тогава защо ти помага?

— Вярва в това, което правя.

Бриджит изсумтя презрително.

— Мъже като теб винаги намират жени, които да им помогнат. Трябваше да се досетя. — Продължи да чете. — Тя пише като ученичка.

— Така е.

— На колко години е?

— На осемнайсет.

— Достатъчно голяма, за да мисли с главата си. Ти търсиш този Алекс, нали?

Феликс кимна.

— Кой е той?

— Един руски княз.

— Тогава заслужава да умре.

— Той въвлича Русия във война.

Бриджит кимна.

— А ти въвличаш Шарлът в нея.

— Мислиш ли, че бъркам?

Тя му подаде писмото. Изглеждаше ядосана.

— Е, никога не се знае, нали?

— В политиката е така.

— В живота е така.

Феликс скъса плика на две и го пусна в кошчето за боклук. Възнамеряваше да скъса и писмото, но не намери сили. Когато всичко свърши, то можеше да е единственият му спомен от нея. Сгъна двата листа и ги прибра в джоба на палтото си.

Стана и каза:

— Отивам да хвана влака.

— Искаш ли да ти направя сандвич за из път?

Той поклати глава.

— Не, благодаря ти, не съм гладен.

— Имаш ли пари за билет?

— Никога не купувам билет за влака.

Тя пъхна ръка в джоба на престилката си и извади един суверен.

— Ето, ще си вземеш и чаша чай.

— Това са много пари.

— Тази седмица мога да си го позволя. Тръгвай, преди да съм размислила.

Феликс взе монетата и целуна Бриджит за довиждане.

— Ти си много добра с мен.

— Не е заради теб, а заради моя Шон, бог да го прости.

— Довиждане.

— Късмет, момче.

Феликс излезе.

Уолдън беше в оптимистично настроение, когато влезе в сградата на Адмиралтейството. Беше изпълнил обещанието си: успя да пробута Константинопол на Алекс. Предишния следобед Алекс бе изпратил съобщение на царя, с което препоръчваше предложението на британците да бъде прието. Уолдън беше уверен, че царят ще последва съвета на любимия си племенник, особено след убийството в Сараево. Но не беше сигурен, че Лойд Джордж ще отстъпи пред волята на Аскуит.

Въведоха го в кабинета на Първия лорд на Адмиралтейството. Чърчил скочи от креслото си и заобиколи писалището, за да си стиснат ръцете.

— Успяхме да убедим Лойд Джордж — рече той победоносно.

— Това е прекрасно! — отвърна Уолдън. — Аз пък убедих Орлов.

— Знаех, че ще успеете. Седнете.

„Не съм и очаквал благодарности от теб“, помисли си Уолдън, но дори Чърчил не можеше да развали доброто му настроение днес. Настани се в едно кожено кресло и огледа стаята — картите по стените, флотските сувенири на писалището.

— Всеки момент ще получим отговор от Санкт Петербург — рече той. — Руското посолство ще изпрати съобщението директно на вас.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Чърчил. — Граф Хайес е в Берлин. Според нашето разузнаване той е носил писмо с молба към кайзера Германия да подкрепи Австрия във война срещу Сърбия. Нашите шпиони твърдят, че отговорът бил положителен.

— Немците не искат да се бият със Сърбия…

— Не — прекъсна го Чърчил, — те си търсят извинение да нападнат Франция. Щом Германия се мобилизира, Франция също ще го направи и това ще е претекстът на немците да атакуват. Вече няма връщане назад.

— А руснаците знаят ли всичко това?

— Казахме им. Надявам се, че ни повярваха.

— Не може ли да сторим нещо, за да запазим мира?

— Всичко вече е сторено — каза Чърчил. — Едуард Грей работи ден и нощ, както и посланиците ни в Берлин, Париж, Виена и Санкт Петербург. Дори кралят изпраща телеграми до братовчедите си, кайзера Вили, царя Ники. Но без полза.

На вратата се почука и един млад секретар внесе лист хартия.

— Съобщение от руския посланик, сър — рече той.

Уолдън се напрегна.

Чърчил погледна листа и вдигна победоносно очи.

— Приемат.

Уолдън засия. Секретарят излезе, а Чърчил се изправи.

— Това трябва да се полее с уиски и сода. Ще желаете ли?

— Разбира се.

Чърчил отвори един шкаф.

— Ще оформим споразумението до утре и ще ви го донесат в Уолдън Хол до следобеда. Ще устроим малка церемония по подписването му вечерта. Трябва да бъде ратифицирано от царя и Аскуит, разбира се, но това е формалност — подпише ли Орлов, аз ще го подпиша възможно най-скоро.

Секретарят почука и пак влезе.

— Господин Базил Томсън е тук, сър.

— Покани го.

Томсън влезе и заговори без предисловия:

— Хванахме следите на нашия анархист.

— Браво! — възкликна Уолдън.

Томсън се настани.

— Нали помните, че оставих един детектив в мазето на Корк Стрийт, в случай че нашият човек се върне.

— Помня — рече Уолдън.

— Наистина се е върнал. После моят човек го е проследил.

— Къде е отишъл?

— На гарата на Ливърпул Стрийт. — Томсън замълча. — Купил е билет за Уолдънхол Халт.