Мъжът от Санкт Петербург

Осма глава

Уолдън погледна плика. Беше надписан с четлив, съвсем обикновен почерк, но от чужденец, защото англичаните щяха да напишат „княз Орлов“ или „княз Алексей“, но не и „княз А. А. Орлов“. Уолдън много искаше да разбере какво има вътре, но Алекс се бе изнесъл от хотела през нощта и той не можеше да отвори писмото в негово отсъствие — все пак беше лична поща.

Подаде го на Базил Томсън, който не страдаше от такива скрупули. Разкъса плика и извади лист хартия.

— Празен е!

Тогава се почука на вратата.

Всички се задействаха бързо. Уолдън се приближи до прозорците, далеч от вратата и от огневата линия, и застана зад едно канапе, готов да се прикрие. Двамата детективи обградиха вратата и извадиха оръжията си. Томсън застана в средата на стаята, зад голямо тапицирано кресло.

Отново се почука.

— Влез — отворено е — извика Томсън.

Вратата се отвори и един мъж застана на прага.

Уолдън стисна облегалката на дивана.

Той изглеждаше страховито.

Беше висок, с бомбе и черно палто, закопчано до врата. Имаше издължено, слабо и бледо лице. Държеше голяма зелена бутилка в лявата си ръка. Очите му обиколиха стаята и за част от секундата той разбра, че е в капан.

Вдигна бутилката и каза:

— Нитроглицерин!

— Не стреляйте! — излая Томсън на детективите.

Уолдън се скова от страх. Знаеше какво представлява нитроглицеринът: ако бутилката паднеше, всички щяха да загинат. А той искаше да живее, не искаше да умре, агонизиращ в пламъци.

Настъпи продължителна тишина. Никой не помръдваше. Уолдън се взираше в лицето на убиеца — изпито, твърдо, решително лице. Всяка подробност се запечата в ума му в тази ужасна тишина: гърбавият нос, широката уста, тъжните очи, гъстата черна коса, която се подаваше под периферията на шапката. Луд ли беше? Озлобен? Безсърдечен? Садист? Изражението му показваше единствено, че не изпитва страх.

Томсън наруши тишината.

— Предай се — рече той. — Остави бутилката на пода. Не прави глупости.

Уолдън си мислеше: „Ако детективите стрелят и мъжът падне, ще стигна навреме до него, за да хвана бутилката, преди да се е разбила на пода…“.

Не.

Убиецът не помръдваше, вдигнал високо шишето. „Той гледа към мен, не към Томсън — осъзна Уолдън. — Той ме изучава, сякаш съм му интересен; оглежда ме внимателно, до най-малката подробност. Това е лично. Той е заинтригуван от мен, както аз от него. Вече е разбрал, че Алекс не е тук — какво ще направи сега?“

Убиецът заговори на Уолдън на руски:

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

„Дали е готов да се самоубие? — помисли си Уолдън. — Дали ще избие всички ни и себе си? По-добре да го накарам да говори…“

Тогава мъжът изчезна.

Уолдън чу бързите му стъпки по коридора и се спусна към вратата. Другите трима го изпревариха.

В коридора детективите коленичиха на пода и се прицелиха. Уолдън видя, че убиецът бяга със странно плавна стъпка, лявата му ръка висеше до тялото и държеше възможно най-здраво бутилката.

„Дали ще се отдалечи и ще я хвърли към нас? — запита се Уолдън. — Вероятно не.“

Томсън си мислеше същото.

— Стреляйте!

Двете оръжия изтрещяха.

Убиецът спря и се обърна.

Бяха ли го уцелили?

Той замахна и запрати шишето към тях.

Томсън и двамата детективи се хвърлиха на пода. Уолдън осъзна за миг, че ако нитроглицеринът се взриви наблизо, няма да има значение дали са проснати на земята.

Бутилката се въртеше във въздуха и летеше към тях. Щеше да падне на метър и половина от Уолдън. А тогава със сигурност щеше да се взриви.

Уолдън хукна към нея.

Тя се спускаше в дъга. Той посегна с двете си ръце. Хвана я. Пръстите му се плъзнаха по стъклото. Паникьоса се, опита да я удържи, почти я изпусна, после я хвана отново…

„Господи, не се изплъзвай, не се изплъзвай…“

… и като футболен вратар той я притисна към гърдите си, извърна се в посоката, в която тя се въртеше; после изгуби равновесие, падна на колене и се задържа, като все още стискаше бутилката и си мислеше: „Ще умра!“.

Но не се случи нищо.

Другите се взираха в него — коленичил и гушнал шишето като новородено.

Един от детективите припадна.

Феликс се втренчи изумен в Уолдън, после се обърна и хукна по стълбите.

Уолдън беше невероятен. Каква смелост — да хване бутилката!

Чу далечен вик:

— След него!

„Отново се случва — помисли си Феликс. — Пак бягам. Какво ми става?“

Стълбите бяха безкрайни. Той чу трополене зад себе си. Отекна вик.

На следващата площадка налетя на сервитьор с поднос. Сервитьорът падна и посуда и храна се разлетяха навсякъде.

Преследвачът беше на един-два етажа зад него. Феликс стигна до края на стълбището, овладя се и влезе спокойно във фоайето.

Там все още беше пълно с хора.

Имаше чувството, че върви по въже.

С периферното си зрение забеляза двамата мъже, които бе сметнал за детективи. Те бяха потънали в разговор и изглеждаха угрижени: сигурно бяха чули стрелбата горе.

Тръгна бавно през фоайето, като едва се сдържаше да не хукне отново. Струваше му се, че всички се взират в него. Гледаше право напред.

Стигна до вратата и излезе.

— Карета, сър? — попита портиерът.

Феликс скочи в една, която чакаше до тротоара, и потегли.

Когато завиха по „Странд“, се обърна към хотела. Един от детективите от стаята на княза изхвърча през вратата, следван от двамата от фоайето. Попитаха нещо портиера и той посочи след каретата. Детективите извадиха оръжията си и хукнаха след нея.

Движението беше натоварено. Каретата спря на „Странд“. Феликс скочи и кочияшът извика:

— Ей! Какво става, човече?

Феликс се гмурна през трафика до отсрещната страна на пътя и хукна на север.

Погледна през рамо. Още бяха след него.

Трябваше да набере преднина, докато се скрие някъде, в лабиринт от задни улички или в гара.

Един униформен полицай на отсрещния тротоар го гледаше с подозрение. След миг детективите му извикаха и той се присъедини към гонитбата.

Феликс се затича по-бързо. Сърцето му бумтеше, дишаше накъсано.

Сви зад един ъгъл и се озова на пазара за плодове и зеленчуци на Ковънт Гардън.

Павираните улици бяха претъпкани с камиони и конски каруци. Навсякъде имаше носачи с натоварени табли на главите или пълни ръчни колички. Мускулести юначаги по потници разтоварваха бъчви с ябълки от каруци. Щайги с маруля, домати и ягоди бяха купувани и продавани от мъже с бомбета и отнасяни от мъже с каскети. Шумът бе ужасен.

Феликс се гмурна в сърцето на пазара.

Скри се зад купчина празни щайги и започна да наднича през пролуките. След миг видя преследвачите си. Спряха и започнаха да се оглеждат. Казаха си нещо, а после четиримата се разделиха.

„Значи Лидия ме е предала — помисли си той, докато опитваше да успокои дишането си. — Дали разбра, че искам да убия Орлов? Не, няма как. Тази сутрин тя беше искрена, не се преструваше, когато ме целуна. Но ако е повярвала на историята за моряка в затвора, със сигурност нямаше да каже нищо на Уолдън. Е, вероятно по-късно се е усетила, че я излъгах, затова е предупредила съпруга си, защото не е искала да се замесва в убийството на Орлов. Всъщност не може да се каже, че ме е предала.

Следващия път няма да ме целуне.

Няма да има следващ път.“

Униформеният полицай се запъти към него. Феликс започна да обикаля щайгите и се озова в малка канавка, скрита от сандъци.

„Е, някак избегнах капана им. Благодарение на нитроглицерина.

Но те би трябвало да се страхуват от мен.

Аз съм ловецът; аз съм онзи, който залага капани.“

Уолдън беше в опасност. Сега два пъти повече отпреди. Кой би предположил, че един посивял аристократ ще има толкова кураж?

Зачуди се къде е полицаят. Надникна навън.

И се озова лице в лице с него.

Онзи тъкмо доби смаяно изражение, когато Феликс го сграбчи за палтото и го дръпна в тясното пространство.

Полицаят политна напред, Феликс го препъна и той се стовари на земята. Феликс се спусна върху него и го стисна за гърлото.

Мразеше полицаи.

Спомни си Бялисток, където стачкоизменниците — здравеняци с метални лостове — пребиваха работниците пред фабриката, а милиционерите наблюдаваха невъзмутимо. Спомни си погрома, когато хулиганите нахлуха в еврейския квартал, подпалваха къщи, ритаха старци, изнасилваха момичета, а униформените гледаха и се смееха. Спомни си Кървавата неделя, когато войниците изстрелваха залп след залп срещу мирното множество пред Зимния дворец, а милиционерите гледаха и ликуваха. Спомни си този, който го бе отвел в Петропавловската крепост, за да го измъчват, и другите, които го отведоха в Сибир и му откраднаха палтото, онези, които нахлуха на срещата на стачниците в Санкт Петербург, размахваха палки и удряха жените по главите, винаги удряха жените.

Полицаят беше работник, продал душата си.

Феликс стисна по-здраво.

Мъжът затвори очи и спря да се бори.

Феликс стисна още по-здраво.

Чу нещо. Извъртя глава.

Едно малко дете, на две-три годинки, ядеше ябълка и го гледаше как души полицая.

„Какво чакам?“ — запита се Феликс.

Пусна полицая.

Детето се приближи и погледна припадналия мъж. Феликс се озърна. Не видя никой от преследвачите си.

— Той спи ли? — попита детето.

Феликс се отдалечи.

Излезе от пазара и тръгна към „Странд“. Започна да се чувства в безопасност. На Трафалгар Скуеър се качи на омнибус.

„Щях да умра — мислеше си Уолдън. — Щях да умра.“

Седеше в хотелския апартамент, докато Томсън събираше екипа си. Някой му донесе чаша бренди със сода и чак тогава забеляза, че ръцете му треперят. Не можеше да изхвърли от ума си бутилката с нитроглицерин, която беше стискал до гърдите си.

Опита да се концентрира върху Томсън. Полицаят видимо се промени, докато говореше с хората си: извади ръце от джобовете, седна на края на стола и гласът му стана рязък.

Уолдън започна да се успокоява.

— Този човек ни се изплъзна между пръстите — рече полицаят. — Това няма да се повтори. Вече знаем нещо за него и ще научим много повече. Знаем, че е бил в Санкт Петербург през или преди 1895 година, защото лейди Уолдън го помни. Знаем, че е бил в Швейцария, защото куфарът, с който е донесъл бомбата, е швейцарски. Знаем и как изглежда.

„Онова лице…“, Уолдън стисна юмруци.

Томсън продължи:

— Уотс, искам ти и хората ти да похарчите малко пари в Ист Енд. Той почти със сигурност е руснак, затова вероятно е анархист или евреин, но не разчитайте на това. Да се опитаме да научим името му. Ако успеем, ще се свържем с Цюрих и Санкт Петербург за повече информация. Ричардс, ти се заеми с плика. Вероятно е купен отделно, затова продавачът ще е запомнил клиента. Удс, ти ще се заемеш с бутилката. Това е бутилка „Уинчестър“ със стъклена тапа. Името на производителя е отпечатано на дъното. Разбери кой ги доставя в Лондон. Изпрати хората си по магазините и провери дали някой аптекар си спомня клиент, който отговаря на описанието на нашия човек. Той сигурно е купил съставките за нитроглицерина от няколко аптеки; ако ги намерим, ще знаем в коя част на Лондон да го търсим.

Уолдън беше впечатлен. Не си даваше сметка, че убиецът е оставил толкова много следи. Вече се чувстваше по-добре.

Томсън се обърна към младеж с филцова шапка и мека яка.

— Тейлър, твоята задача ще е най-важната. С лорд Уолдън видяхме убиеца за кратко, но лейди Уолдън е имала възможност да го огледа добре. Ще дойдеш с нас да говорим с нея и с нейна и наша помощ ще нарисуваш портрет на този тип. Искам тази нощ да го отпечатате и да го разпратите до всички полицейски участъци в Лондон до утре на обяд.

Уолдън си помисли, че мъжът вече няма да може да се измъкне. После се сети, че бе убеден в същото и когато му заложиха капана в хотелската стая; и пак се разтрепери.

Феликс се гледаше в огледалото. Беше подстригал косата си много късо, като прусак, и бе оскубал веждите си, сега бяха съвсем тънки. Като спре да се бръсне, след ден ще прилича на несретник, а след седмица брадата и мустаците му ще покрият отличителната уста и брадичка. За нещастие, няма как да скрие носа си. Беше купил на старо очила с телени рамки. Стъклата бяха толкова малки, че можеше да гледа над тях. Беше сменил и бомбето и черното палто със синя моряшка куртка и каскет от туид с козирка.

Можеха да го разпознаят при по-внимателно вглеждане, но на пръв поглед беше съвсем различен.

Знаеше, че трябва да напусне къщата на Бриджит. Беше купил химикалите от аптеки на два-три километра оттук и когато полицията разбереше това, щеше да претърси всички къщи в околността. Рано или късно щяха да стигнат и до тази улица, а някоя от съседките щеше да им каже: „Знам го, живее в мазето на Бриджит“.

Пак бягаше. Беше унизително и депресиращо. Няколко пъти го бяха преследвали, но винаги, след като бе извършил убийство, а не преди това.

Взе бръснача си, чифт бельо, самоделния динамит и книгата с приказки на Пушкин и ги върза в чистата си риза. После се качи в гостната на Бриджит.

— Исусе Христе, какво си направил с веждите си? — възкликна тя. — Беше такова хубаво момче.

— Трябва да си тръгвам.

Тя погледна вързопа в ръцете му.

— Явно си събрал багажа си.

— Ако дойде полиция, няма да се наложи да ги лъжеш.

— Ще кажа, че съм те изхвърлила, защото съм заподозряла, че си анархист.

— Довиждане, Бриджит.

— Свали тези глупави очила и ме целуни.

Феликс я целуна по бузата и излезе.

— Късмет, момчето ми — извика тя след него.

Той се качи на колелото и за трети път, откакто пристигна в Лондон, тръгна да си търси жилище.

Караше бавно. Вече не се чувстваше слаб от раните си, но беше унил заради провала. Мина през Северен Лондон и Ситито, после прекоси реката по Лондонския мост. От другата страна се насочи на югоизток и мина покрай кръчма, наречена „Слонът и замъкът“.

В района на Олд Кент Роуд откри бедняшки квартал, където можеше да намери евтина стая, без да му задават въпроси. Нае една на четвъртия етаж в пансион, който бе собственост, по думите на домакина, на Англиканската църква. Тук не бе възможно да приготви нитроглицерин, защото нямаше вода в стаята, нито в цялата сграда — само помпа и клозет на двора.

Стаята беше мръсна. В ъгъла бе поставен капан за мишки, а единият прозорец беше покрит с вестник. Боята се лющеше, дюшекът вонеше. Домакинът, прегърбен дебелак, който влачеше чехлите си и кашляше, каза:

— Ако искаш да поправиш прозореца, мога да ти уредя евтино стъкло.

— Къде да оставя велосипеда? — попита го Феликс.

— На твое място ще го кача в стаята, иначе ще го отмъкнат.

Ако вкараше колелото в стаята, щеше да остане само една пътечка от вратата до леглото.

— Ще я взема — каза Феликс.

— Тогава дай дванайсет шилинга.

— Нали казахте три шилинга на седмица.

— Четири седмици предплата.

Феликс му плати. След като купи очилата и смени дрехите, разполагаше с една лира и деветнайсет шилинга.

— Ако искаш да я боядисаш, ще ти уредя боя на половин цена — рече домакинът.

— Ако реша, ще ви кажа — отвърна Феликс. Стаята беше мръсна, но това бе последният му проблем.

На другия ден отново щеше да започне да търси Орлов.

— Стивън! Слава богу, че си добре! — възкликна Лидия.

Той я прегърна.

— Разбира се, че съм добре.

— Какво стана?

— Опасявам се, че не можахме да го заловим.

Лидия едва не припадна от облекчение. Откакто Стивън й каза, че ще „хванат онзи мъж“, тя беше двойно ужасена: ужасена, че Феликс ще убие Стивън, а ако не го убие, тя ще стане причина Феликс отново да отиде в затвора. Знаеше през какво е преминал първия път и от самата мисъл й призляваше.

— Струва ми се, че познаваш господин Базил Томсън — каза Стивън. — А това е господин Тейлър, полицейски художник. Ще му помогнем да нарисува лицето на убиеца.

Сърцето на Лидия се сви. Сега трябваше в продължение на часове да си представя лицето на любовника си в присъствието на своя съпруг. „Кога ще свърши всичко това?“, помисли си тя.

— Между другото, къде е Шарлът? — попита Стивън.

— Пазарува.

— Добре. Не искам да разбере нищо за това и най-вече не искам да разбере къде е Алекс.

— Не казвай и на мен тогава — отвърна Лидия. — По-добре да не знам. Така няма да мога да допусна същата грешка отново.

Седнаха и художникът извади скицника си. Той рисува лицето отново и отново. Лидия можеше да го направи и сама само за пет минути. Първо се опита да заблуди художника с думите: „Не съвсем“, когато нещо беше точно както трябва да бъде, и „Точно така“, когато нещо беше съвсем погрешно, но Стивън и Томсън бяха видели ясно Феликс, макар и за кратко, и я поправяха. Накрая тя се изплаши да не я разкрият и започна да им съдейства, като съзнаваше, че им помага да затворят отново Феликс. Постигнаха доста добра прилика на лицето, което обичаше.

След това нервите й бяха толкова опънати, че изпи доза лауданум и си легна. Сънува, че отива в Санкт Петербург, за да се срещне с Феликс. По ужасяващата логика на сънищата тя бързаше към кораба в карета с две херцогини, които в истинския живот биха я изхвърлили от висшето общество, ако знаеха миналото й. Ала се объркаха и вместо в Саутхемптън отидоха в Борнмът. Там спряха за почивка, макар че беше пет часът, а корабът отплаваше в седем. Херцогините казаха на Лидия, че нощем спят заедно и се докосват по извратен начин. Това някак не беше изненадващо, макар че и двете бяха много стари. Лидия все повтаряше: „Трябва веднага да тръгваме“, но те не й обръщаха внимание. Дойде мъж със съобщение за нея. Беше подписано „Твоят любовник анархист“. Лидия каза на пратеника: „Кажете на моя любовник анархист, че се опитвам да стигна за кораба в седем“. И тогава настана хаос. Херцогините си смигнаха. Оставаха двайсет минути до седем, а още бяха в Борнмът и Лидия осъзна, че не си е събрала багажа. Хукна насам-натам, започна да хвърля неща в куфара, но нищо не можеше да намери и секундите изтичаха, а вече закъсняваше и някак си куфарът не се пълнеше, тя се паникьоса и тръгна без багаж, изгуби се из крайбрежието на Борнмът и не можа да излезе от града, после се събуди, без да е стигнала в Саутхемптън.

Лежеше в леглото, сърцето й биеше бързо, очите й бяха широко отворени и втренчени в тавана, а тя си мислеше: „Това беше само сън. Слава богу. Слава богу!“.

Феликс си легна нещастен и се събуди гневен.

Гневеше се на себе си. Убийството на Орлов не беше свръхчовешка задача. Може и да го пазеха, но нямаше как да го заключат в подземен трезор като пари в банка; освен това дори банковите трезори можеха да бъдат ограбени. Феликс беше интелигентен и решителен. С търпение и упоритост щеше да намери начин да преодолее всички пречки, които щяха да поставят на пътя му.

Преследваха го. Е, няма да го хванат. Щеше да се движи по задните улици, да избягва съседите си, да се озърта постоянно за сини полицейски униформи. Откакто бе станал терорист, неведнъж го бяха преследвали, но така и не го заловиха.

Стана, изми се на помпата в двора, напомни си да не се бръсне, сложи си каскета, куртката и очилата, закуси в една чайна и пое с велосипеда към парка „Сейнт Джеймс“, като избягваше главните улици.

Първото, което забеляза, беше цивилен полицай, който се разхождаше пред къщата на Уолдън.

Това означаваше, че няма да може да заеме обичайната си позиция за наблюдение. Трябваше да се отдалечи навътре в парка и да гледа от разстояние. Освен това не биваше да се задържа дълго на едно място, в случай че полицаят беше достатъчно нащрек и бдителен, за да го забележи.

Около обяд един автомобил излезе от двора на къщата. Феликс хукна към велосипеда си.

Не беше виждал колата да влиза, затова вероятно в нея беше Уолдън. Досега семейството пътуваше винаги с карета, но нямаше причина да не притежават и автомобили. Феликс беше твърде далеч, за да види кой е вътре. Надяваше се да е Уолдън.

Колата се отправи към Трафалгар Скуеър и Феликс се стрелна през тревата, за да я пресрещне. Тя беше на няколко метра пред него, когато той стигна до пътя. Последва я без трудности по Трафалгар Скуеър, после тя се откъсна и се отправи на север по Чаринг Крос Роуд.

Той въртеше бързо педалите, но не прекалено: не искаше да привлича внимание, а и трябваше да си пести силите. Но явно бе твърде предпазлив, защото, когато стигна до Оксфорд Стрийт, автомобилът беше изчезнал. Прокле се за глупостта. Накъде да поеме сега? Имаше четири възможности: наляво, направо, надясно или надясно и назад.

Помисли малко и продължи напред.

В едно задръстване в северния край на Тотнам Корт Роуд отново видя колата и въздъхна с облекчение. Настигна я, докато тя завиваше на изток. Феликс рискува да се приближи достатъчно, за да види кой е вътре. Отпред седеше мъж с шофьорски каскет. Отзад имаше мъж със сива коса и брада: Уолдън!

„И него ще убия — помисли си Феликс. — За бога, ще го убия.“

В задръстването до гара Юстън подмина автомобила на Уолдън и продължи напред, като пое риска той да го види, когато го настигне отново. Кара пред колата по целия Юстън Роуд, като се озърташе постоянно през рамо, за да провери дали е още там. Изчака задъхан на кръстовището с Кингс Крос, тя го подмина и сви на север. Той извърна лице, после я последва.

Трафикът беше относително оживен и Феликс успяваше да кара след автомобила, макар че вече се изморяваше. Започна да се надява, че Уолдън отива при Орлов. Къща в Северен Лондон, дискретна, отдалечена, би била подходящо скривалище. Вълнението му нарастваше. Вероятно щеше да успее да ги убие и двамата.

След километър и нещо движението започна да оредява. Колата беше голяма и мощна и Феликс трябваше да върти педалите все по-усилено. Целият беше в пот. „Колко ли има още?“

Натовареният трафик по Холоуей Роуд му даде кратка почивка, после колата набра скорост по Севън Систърс Роуд. Той я следваше с всички сили. Всеки миг можеше да свърнат от главния път; може би бяха на минути от целта си. „Трябва ми само малко късмет!“, помисли си. Събра и последните си сили. Краката вече го боляха, дишаше пресекливо. Колата безмилостно се отдалечаваше. Когато се откъсна на стотина метра напред и продължи да ускорява, той се отказа.

Спря до пътя, наведен над кормилото, чакаше да се възстанови. Имаше чувството, че ще припадне.

„Винаги така става — каза си горчиво. — Силните на деня винаги имат предимство. Ето го Уолдън, седи си удобно в хубавата кола, пуши пура, дори не шофира.“

Той явно излизаше от града. Орлов можеше да е навсякъде на север от Лондон, на половин ден път с бърз автомобил. Феликс беше победен — отново.

В търсене на по-добра идея, той обърна и се отправи пак към парк „Сейнт Джеймс“.

Шарлът още беше изтръпнала от речта на госпожа Панкхърст.

Разбира се, че ще има нещастие и страдания по света, докато властта е в ръцете на едната му половина и тази половина не разбира проблемите на другата. Мъжете приемаха един жесток и несправедлив свят, защото бе жесток и несправедлив не към тях, а към жените. Ако жените имаха власт, никой нямаше да бъде потиснат.

В деня след срещата на суфражетките умът й кипеше от подобни мисли. Тя видя в нова светлина всички жени около себе си — слугини, продавачки, бавачки в парка, дори майка си. Усещаше, че започва да разбира как е устроен светът. Вече не негодуваше срещу родителите си, защото я лъжат. Те всъщност не я бяха излъгали, а й бяха спестили някои неща; освен това, ако ставаше дума за заблуда, те самите се заблуждаваха почти толкова, колкото заблуждаваха и нея. А баща й беше говорил откровено въпреки явната си неохота. Тя все още искаше да разбере сама всичко, за да се увери, че е истина.

На сутринта се сдоби с някакви пари по случайност — отиде да пазарува с един лакей и му каза: „Дай ми шилинг“. По-късно, докато той я чакаше с каретата пред главния вход на „Либъртис“ на Риджънт Стрийт, тя излезе от страничния и тръгна по Оксфорд Стрийт, където намери жена, която продаваше вестника на суфражетките „Глас за жените“. Той струваше едно пени. Шарлът се върна в „Либъртис“, влезе в дамската гардеробна и скри вестника под роклята си. После отиде при каретата.

Прочете вестника в стаята си следобед. Научи, че инцидентът в двореца по време на представянето на дебютантките не е първият случай, в който жените се обръщат с молба към краля и кралицата. Миналия декември три суфражетки с красиви вечерни рокли се барикадирали в една ложа в „Ковънт Гардън“ по време на галапредставление на „Жана д’Арк“ от Реймънд Роуз, на което присъствали кралят и кралицата с голяма свита. В края на първо действие една от суфражетките станала и се обърнала към краля с мегафон. Отнело им половин час да разбият вратата на ложата и да изкарат жените оттам. Тогава още четирийсет суфражетки от първите редове на балкона се изправили, започнали да хвърлят позиви към партера и после излезли заедно.

Преди и след този инцидент кралят отказвал да даде аудиенция на госпожа Панкхърст. Но с твърдението, че всички поданици имат изконното право да се обърнат към краля със своите оплаквания, суфражетките обявили, че към двореца ще се отправи делегация, придружена от хиляди жени.

Шарлът осъзна, че тази делегация ще тръгне днес — този следобед — сега.

Искаше да отиде.

„Каква полза има да осъзнаеш, че нещо не е наред, ако никой няма да направи нищо“, помисли си тя, а речта на госпожа Панкхърст още кънтеше в ушите й: „Духът, който днес гори у жените, не може да бъде потушен…“.

Баща й беше излязъл с автомобила с Причард. Майка й си легна следобед както винаги. Нямаше кой да я спре.

Тя облече старомодна рокля, избра най-невзрачните си палто и шапка, после слезе тихо по стълбите и се измъкна от къщата.

Феликс обикаляше из парка, без да откъсва поглед от къщата, и мислеше.

Някак трябваше да разбере къде отиде Уолдън с колата. Но как да го направи? Дали да опита отново с Лидия? Можеше, макар че беше рисковано, да мине покрай полицая и да влезе вътре, но как щеше да излезе? Дали Лидия щеше да вдигне тревога? Дори да го пусне да си иде, тя едва ли щеше да му каже къде се крие Орлов, защото вече знаеше каква е целта му. Вероятно би могъл да я прелъсти — но къде и кога?

Не беше възможно да следва колата на Уолдън с велосипед. А с друга кола? За него не беше проблем да открадне, но не умееше да шофира. Би ли могъл да се научи? Дори да успее, дали шофьорът на Уолдън няма да забележи, че ги следят?

А ако се скриеше в колата на Уолдън… Това означаваше да проникне в гаража, да отвори багажника и да остане няколко часа вътре — с надеждата, че няма да го отворят, за да сложат в него нещо преди пътуването. Вероятността за успех бе твърде нищожна, за да рискува всичко, като заложи на нея.

Шофьорът трябваше да е уведомен, разбира се. Дали би могъл да го подкупи? Да го напие? Да го отвлече? Тъкмо разсъждаваше над тези възможности, когато видя момичето да излиза от къщата.

Зачуди се коя е. Може би беше прислужница, защото семейството винаги излизаше с карети; но тя бе минала през главния вход, а Феликс не беше виждал слугите да минават оттам. Вероятно беше дъщерята на Лидия. Тя сигурно знаеше къде е Орлов.

Феликс реши да я проследи.

Тя тръгна към Трафалгар Скуеър. Той остави колелото си в храстите, последва я и я огледа. Дрехите й не бяха като на слугиня. Спомни си, че в нощта, когато се опита да убие Орлов, в каретата имаше момиче. Тогава не го видя добре, защото цялото му внимание беше — пагубно — привлечено от Лидия. През дългите дни на наблюдение на къщата беше зървал понякога момиче в каретата. Вероятно беше същото момиче. Измъкваше се с някаква тайна цел, докато баща й и майка й бяха заети.

Докато я следваше през Трафалгар Скуеър, нещо в нея му се стори смътно познато. Беше почти сигурен, че никога не я е виждал отблизо, и все пак имаше силното усещане за дежавю, докато гледаше стройната й фигура, правия гръб и решителната бърза походка. Понякога зърваше лицето й в профил, когато тя се обръщаше да прекоси улицата, и вирнатата брадичка или вероятно нещо в очите й докосваше някаква струна дълбоко в паметта му. Дали не му напомняше за младата Лидия? Не, нищо подобно: Лидия беше дребна и крехка, с деликатни черти. Това момиче имаше ъгловато, излъчващо сила лице. Напомняше му за картината на един италиански художник, която беше видял в галерия в Женева. След миг и името на художника изникна в ума му: Модиляни.

Приближи се още до нея и след минута-две я видя в анфас. Сърцето му пропусна удар и той си помисли: много е красива.

Къде ли отива? Вероятно на среща с приятел? Да купи нещо забранено? Да направи нещо, което родителите й не биха одобрили, като например да иде в кинотеатър или на мюзикъл?

Хипотезата за приятел беше най-вероятна. А и това бе най-обещаващата възможност от негова гледна точка. Можеше да разбере кое е момчето и да заплаши момичето, че ще разкрие тайната му, ако не му каже къде е Орлов. Тя няма да го направи веднага, разбира се, особено ако знае, че Орлов е преследван от убиец; но ако трябва да избира между любовта на един младеж и сигурността на руския си братовчед, Феликс не се съмняваше, че едно младо момиче ще избере любовта.

Чу шум в далечината. Последва момичето зад един ъгъл. Внезапно се озова на улица, изпълнена с жени. Повечето бяха облечени в цветовете на суфражетките — зелено, бяло и лилаво. Много носеха знамена. Бяха хиляди. Някъде оркестър свиреше марш.

Момичето се присъедини към демонстрацията и тръгна с нея.

„Прекрасно!“, помисли си Феликс.

Пътят беше ограден с полицаи, но те гледаха предимно към жените, затова Феликс можеше да се прокрадва зад гърбовете им по тротоара. Вървеше с демонстриращите и не изпускаше момичето от поглед. Трябваше му късмет и ето че го получи. Тя беше тайна суфражетка! Можеше да бъде изнудвана, но съществуваха и по-деликатни начини да бъде манипулирана.

„По един или друг начин ще получа каквото ми трябва от нея“, рече си Феликс.

Шарлът беше развълнувана. Жените вървяха в редици, поддържани от активистки. Повечето от демонстрантките бяха добре облечени и представителни. Оркестърът свиреше жива мелодия. Виждаха се дори неколцина мъже, които носеха плакат с надпис: „Борете се с правителството, което отказва парламентарен глас на жените“. Шарлът вече не се чувстваше неразбрана и с еретични възгледи. „Ето — рече си, — всички тези жени мислят и се чувстват като мен!“ През последното денонощие имаше моменти, в които се чудеше дали мъжете не са прави, че жените са слаби, глупави и невежи, защото понякога тя имаше чувството, че е слаба и глупава, а определено беше невежа. Но сега си помисли: „Ако се образоваме, няма да сме невежи; ако мислим сами, няма да сме глупави; и ако се борим заедно, няма да сме слаби“.

Оркестърът засвири химна „Йерусалим“ и жените запяха. Шарлът се присъедини с жар:

„Не ме интересува дали някой ме вижда — рече си тя непокорно, — дори херцогините!“

Демонстрацията прекоси Трафалгар Скуеър и пое по „Мол“. Внезапно се появиха още полицаи, които наблюдаваха напрегнато жените. Имаше и доста зяпачи, предимно мъже, от двете страни на булеварда. Те викаха и подсвиркваха подигравателно. Шарлът чу един от тях да казва: „Всички имате нужда от едно хубаво чукане!“, и тя се изчерви.

Забеляза, че много жени носят жезли със сребърна стрела на върха. Попита най-близката какво символизират те.

— Стрелите на затворническите дрехи — отвърна тя. — Всички жени, които ги носят, са били в затвора.

— В затвора! — изуми се Шарлът. Знаеше, че няколко от суфражетките са били арестувани, но когато се огледа, видя стотици сребърни стрели. За първи път й хрумна, че може този ден да замръкне в затвора. От тази мисъл й прималя. „Няма да продължа — каза си. — Къщата ми е наблизо, от другата страна на парка; ще стигна дотам за няколко минути. Затвор! Ще умра! — Погледна назад и си рече: — Нищо лошо не съм направила! Защо се страхувам, че ще ида в затвора? Защо да не можем да се обърнем към краля? Ако не го направим, винаги ще бъдем слаби, невежи и глупави“. Тогава оркестърът засвири отново, тя изпъна рамене и закрачи в ритъм.

В края на булеварда се издигаше Бъкингамският дворец. Пред него се бяха наредили полицаи, повечето на коне. Шарлът вървеше в първите редици на процесията и се зачуди какво възнамеряват да направят водачките, когато стигнат до портите.

Спомни си как веднъж на излизане от „Дери и Томс“ един пияница се прокрадваше към нея по тротоара. Джентълмен с цилиндър го блъсна настрани с бастуна си, а лакеят бързо й помогна да се качи в каретата, която чакаше до тротоара.

Днес обаче никой нямаше да й се притече на помощ.

Вече бяха пред портите на двореца.

„Последния път, когато бях тук, имах покана“, каза си тя.

Първата редица стигна до полицаите. За миг настъпи застой. Хората отзад напираха. Шарлът видя госпожа Панкхърст. Беше в костюм от лилаво кадифе, бяла блуза с висока яка и зелен жакет. Шапката й беше лилава, с огромно бяло щраусово перо и воал. Тя се откъсна от множеството и се приближи до портите на двореца. Изглеждаше толкова дребна и смела, докато крачеше с вдигната глава към дверите на краля!

Тя спря пред полицейски инспектор с каскет. Той беше огромен здравеняк и изглеждаше поне трийсет сантиметра по-висок от нея. Последва кратък разговор и госпожа Панкхърст пристъпи напред. Инспекторът й препречи пътя. Тя се опита да мине покрай него и тогава за ужас на Шарлът полицаят я сграбчи, вдигна я от земята и я отнесе настрани.

Шарлът се вбеси — както и всички останали жени. Демонстрантките се устремиха яростно към полицаите. Шарлът видя как една-две се откъсват от множеството и хукват към двореца, преследвани от униформени. Конете запристъпваха от крак на крак, железните им подкови тракаха заплашително по паважа. Редицата започна да се разкъсва. Няколко жени се бореха с полицаите и бяха повалени на земята. Шарлът се ужаси, че ще й се случи същото. Част от зяпачите се втурнаха да помагат на полицията и после суматохата прерасна в бой. Една жена на средна възраст близо до Шарлът беше сграбчена през бедрата. „Пуснете ме, сър!“, извика тя гордо, а полицаят отвърна: „Скъпа моя, днес мога да те хващам където си поискам!“. Неколцина мъже със сламени шапки нахлуха сред тълпата и започнаха да блъскат и удрят жените, а Шарлът се разкрещя. Внезапно група суфражетки с бухалки контраатакуваха и като че ли отвсякъде изникнаха мъже със сламени шапки. Те вече не бяха зяпачи: включиха се в боя. Шарлът искаше да избяга, но накъдето и да се обърнеше, виждаше насилие. Един тип с бомбе награби млада жена през гърдите и пъхна другата си ръка между бедрата й. Шарлът го чу да казва: „Отдавна чакаш това, нали, скъпа?“ Тази зверщина я ужаси: беше като в онези средновековни картини, изобразяващи Чистилището, в които всички страдаха от неизразими мъчения; но това бе истинско и тя се намираше насред него. Някой я блъсна отзад, тя падна и ожули коленете и дланите си. Някой я настъпи по ръката. Опита да стане и беше повалена отново. Осъзна, че може да бъде стъпкана от кон и да умре. Отчаяно се вкопчи в палтото на една жена и се издърпа на крака.

Няколко жени хвърляха пипер в очите на мъжете, но беше невъзможно да се прицелват точно и поразяваха колкото нападателите си, толкова и от своите. Боят стана още по-свиреп. Шарлът видя една жена да лежи на земята, от носа й течеше кръв. Искаше да й помогне, но не можеше да помръдне — едва се задържаше права. Вече бе не само уплашена, а и гневна. Мъжете, полицията и цивилните, удряха и ритаха жените с удоволствие. Шарлът си помисли истерично: „Защо се хилят така?“. С ужас усети как една огромна ръка я стиска за гърдата и я извива. Шарлът се обърна и отблъсна непохватно ръката от себе си. Стоеше пред мъж в средата на двайсетте, добре облечен, с костюм от туид. Той я стисна за гърдите и заби здраво пръсти в тях. Никой никога не я беше докосвал там. Тя започна да се бори с него и видя, че на лицето му е изписана смесица от омраза и желание. „Това ти трябва, нали?“, изкрещя той и стовари юмрука си в стомаха й. Ръката му сякаш потъна там. Шокът беше ужасен, болката — още повече, но я изплаши най-вече това, че не можеше да си поеме дъх. Наведе се напред с отворена уста. Искаше да вдиша, да изкрещи, но не можеше. Беше сигурна, че ще умре. Смътно усети, че един много висок мъж се приближава и разделя тълпата като житна нива. Високият сграбчи мъжа с костюма от туид за ревера, удари го в брадичката и го отлепи от земята. Изненадата на лицето на онзи беше почти комична. Шарлът най-сетне си пое жадно дъх. Високият я прихвана здраво през раменете и каза в ухото й: „Насам“. Тя осъзна, че я спасяват, и усещането да е в ръцете на някой толкова силен и готов да я защити й донесе толкова огромно облекчение, че едва не припадна.

Високият я поведе към края на тълпата. Един сержант от полицията замахна към нея с палката си, но защитникът й вдигна ръка, за да спре удара, и извика от болка, когато дървената палка се стовари на предмишницата му. Той пусна Шарлът. Последва поредица от удари и накрая сержантът се просна кървящ на земята, а високият отново я поведе през навалицата.

Внезапно излязоха от множеството. Когато осъзна, че вече е в безопасност, Шарлът се разплака — започна да хлипа тихо и да бърше сълзите по бузите си. Мъжът я подтикваше да върви.

— Да се махаме оттук — рече той. Говореше с чужд акцент. Шарлът вече нямаше своя воля: тръгна накъдето я поведе.

След малко започна да се съвзема. Осъзна, че са близо до гара „Виктория“. Мъжът спря пред Лайънс Корнър Хаус и каза:

— Ще ви се отрази добре един чай.

Тя кимна и те влязоха.

Той я отведе до една маса и седна срещу нея. Тя го огледа за първи път. За миг отново се изплаши. Той имаше издължено лице с крив нос. Косата му беше много къса, а бузите — неизбръснати. Изглеждаше някак хищен, но после съгледа в очите му единствено състрадание.

Пое си дълбоко дъх и попита:

— Как да ви се отблагодаря?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Ще искате ли нещо за ядене?

— Само чай. — Разпозна акцента му и заговори на руски: — Откъде сте?

Явно му стана приятно, че тя говори на родния му език.

— Роден съм в Тамбовска губерния. Говорите руски много добре.

— Майка ми е рускиня, гувернантката ми — също.

Дойде сервитьорката и той поръча:

— Два чая, скъпа.

Шарлът си помисли: „Той се учи на английски от простолюдието“. И добави на руски:

— Дори не знам името ви. Аз съм Шарлът Уолдън.

— Феликс Кшезински. Много смело от ваша страна да участвате в демонстрацията.

Тя поклати глава.

— Не става дума за смелост. Просто не знаех какво ме чака. — И се запита: „Кой е този човек? Откъде се появи? Изглежда забележително, но е предпазлив. Бих искала да науча повече за него“.

— А вие какво очаквахте? — попита той.

— На демонстрацията ли? Не знам… Защо на тези мъже им харесва да бият жени?

— Интересен въпрос. — Той внезапно се оживи и Шарлът видя, че има привлекателно, изразително лице. — Вижте, ние поставяме жените на пиедестал и се преструваме, че са с чисти души и безпомощни тела. Затова, поне в светското общество, мъжете трябва да си казват, че никога не изпитват враждебност към жените, нито желание към телата им. А ето че се появяват някакви жени — суфражетките, — които очевидно не са безпомощни и нямат нужда да бъдат боготворени. Нещо повече — нарушават закона. Те отричат митовете, в които мъжете са се накарали да вярват, и затова могат да бъдат нападнати безнаказано. Мъжете се чувстват измамени и дават израз на цялата похот и гняв, които са се престрували, че не изпитват. Това е огромно изпускане на напрежението и те му се наслаждават.

Шарлът го гледаше изумена. Не можеше да повярва — подробно обяснение, просто така, без да се замисли! „Харесва ми този човек“, помисли си тя и попита:

— С какво се занимавате?

Той отново стана предпазлив.

— Безработен философ.

Чаят дойде. Беше силен и много сладък и донякъде й помогна да се съвземе. Тя беше заинтригувана от странния руснак и искаше да го опознае.

— Вие като че ли смятате, че всичко това — положението на жените в обществото и така нататък — е лошо не само за тях, но и за мъжете.

— Сигурен съм.

— Защо?

Той се поколеба.

— Мъжете и жените са щастливи, когато обичат. — За миг по лицето му премина сянка. — А да обичаш не е същото като да боготвориш. Боготвори се божество. Само човешките същества могат да бъдат обичани. Когато боготворим една жена, не можем да я обичаме. Ето защо, щом открием, че тя не е богиня, я намразваме. Което е тъжно.

— Никога не съм се замисляла за това — рече Шарлът с почуда.

— Освен това всяка религия има добри и лоши богове. Господ и Дяволът. Така и ние имаме добри и лоши жени; и с лошите жени можеш да правиш каквото пожелаеш, например със суфражетките и проститутките.

— Какви са тези проститутки?

Той изглеждаше изненадан.

— Жени, които се продават за… — използва руската дума, а Шарлът не я знаеше.

— Ще ми преведете ли?

— За чукане — рече той на английски.

Тя се изчерви и извърна поглед.

— Думата неприлична ли е? — попита той. — Съжалявам, не зная друга.

Шарлът събра кураж и каза тихо:

— Сексуално сношение.

Той мина пак на руски:

— Мисля, че вие сте била поставена на пиедестал.

— Не можете да си представите колко е ужасно — рече тя яростно. — Да си толкова невеж! Наистина ли има жени, които се продават по такъв начин?

— О, да. Почтените омъжени жени трябва да се преструват, че не харесват сексуалното сношение. Това понякога не се харесва на мъжете и те ходят при проститутки. Проститутките пък се преструват, че много им харесва, макар да го правят толкова често и с толкова много хора, че всъщност не им харесва особено. Всичко опира до преструвки.

„Ето това трябваше да науча!“, помисли си Шарлът. Искаше да го отведе у дома и да го окове с вериги в стаята си, за да й обяснява всичко ден и нощ.

— А как сме започнали с тези преструвки?

— За отговора на този въпрос няма да стигне и един живот. Най-малко. Сигурен съм обаче, че има връзка с властта. Мъжете имат власт над жените, а богатите — над бедните. Много илюзии са необходими, за да се легитимира тази система — илюзии за монархията, капитализма, размножаването, секса. Тези илюзии ни правят нещастни, но без тях някой ще изгуби властта си. А мъжете няма да се откажат от нея, дори поради това да са нещастни.

— А какво трябва да се направи?

— Това е големият въпрос. На хората, които не искат да се откажат от властта, тя трябва да им бъде отнета. Прехвърлянето на власт от една фракция към друга в рамките на същата класа се нарича преврат и не променя нищо. Прехвърлянето на власт от една класа към друга се нарича революция и тя вече носи промяна. — Той се поколеба. — Макар че промените невинаги са онези, които революционерите са искали. Революциите се случват само когато хората се надигнат заедно срещу своите потисници — както правят суфражетките. Но те непременно са свързани с насилие, защото хората са готови да убиват, за да запазят властта си. И все пак те се случват, защото хората винаги ще отдават живота си за свободата.

— Вие революционер ли сте?

— Познайте от три пъти — рече той на английски.

Шарлът се засмя.

Стана точно заради смеха.

Докато Феликс говореше, част от ума му наблюдаваше лицето й и преценяваше реакциите й. Той изпита сърдечност към нея и тя му се струваше някак позната. Помисли си: „Уж аз трябваше да я омая, а тя омайва мен“.

И тогава тя се засмя.

Засмя се диво, в ъгълчетата на кафявите й очи се появиха бръчици; тя отметна глава назад така, че брадичката й се вирна напред; вдигна ръце с дланите нагоре в почти безпомощен жест и се засмя от сърце, с цяло гърло.

Феликс се върна двайсет и пет години назад. Видя тристайна къщурка до стената на дървена църква. Вътре момче и момиче седяха едно срещу друго до груба дъсчена маса. На огъня имаше метално гърне, в което вряха зеле, малко парче сланина и много вода. Почти беше мръкнало и баща им скоро щеше да се върне за вечеря. Петнайсетгодишният Феликс тъкмо бе разказал на осемнайсетгодишната си сестра Наташа анекдота за пътника и дъщерята на селянина. Тя отметна глава назад и се засмя.

Феликс се взираше в Шарлът. Тя изглеждаше точно като Наташа.

— На колко сте години? — попита я той.

— На осемнайсет.

И тогава го споходи толкова смайваща, толкова невероятна, толкова опустошителна мисъл, че сърцето му замря.

Преглътна с усилие и попита:

— А кога е рожденият ви ден?

— На втори януари.

Той ахна. Тя беше родена точно седем месеца след сватбата на Лидия и Уолдън; девет месеца след последния път, в който се беше любил с Лидия.

Освен това изглеждаше точно като сестра му Наташа.

И така Феликс разбра истината.

Шарлът беше негова дъщеря.