Мъжът от Санкт Петербург

Седма глава

Уолдън забеляза, че и Лидия, и Шарлът са много потиснати по време на чая. Той също беше замислен. Разговорът не вървеше.

След като се преоблече за вечеря, седна в салона с чаша шери, за да изчака жена си и дъщеря си да слязат. Щяха да вечерят навън, у семейство Понтадарви. И тази вечер бе топла. Засега лятото беше много приятно, поне от гледна точка на времето, ако не друго.

Затварянето на Алекс в хотел „Савой“ изобщо не ускори и бездруго бавното темпо на преговорите с руснаците. Алекс събуждаше обич също като котенце, но имаше и изненадващо острите зъби на котенце. Уолдън бе излязъл с контрапредложение: международен воден път от Черно море до Средиземноморието. Алекс отвърна категорично, че това не е достатъчно, защото по време на война — когато протокът стане жизненоважен — нито Британия, нито Русия, при най-доброто желание на целия свят, няма да попречат на турците да затворят канала. Русия искаше не само право на преминаване, но и силата да наложи това си право.

Докато Уолдън и Алекс спореха как Русия може да получи подобна власт, немците бяха завършили разширяването на Килския канал, проект с огромно стратегическо значение, който щеше да позволи на техните дреднаути да преминават от бойните действия в Северно море към сигурността на Балтийско. В допълнение златният резерв на Германия бе достигнал рекордни нива, благодарение на финансовите маневри, които бяха подтикнали Чърчил да посети Уолдън Хол през май. Германия беше готова за война повече от когато и да било: всеки изминал ден правеше англо-руския алианс все по-необходим. Но Алекс притежаваше забележително хладнокръвие — той нямаше да допусне отстъпки от бързане.

А колкото повече Уолдън научаваше за Германия — за промишлеността й, за правителството, армията и природните ресурси, — толкова повече осъзнаваше, че тя има всички шансове да измести Британия от позицията на най-могъща нация в света. Лично за него нямаше голямо значение дали Британия ще е първа, втора или девета, стига да е свободна. Той обичаше Англия. Гордееше се с родината си. Нейната промишленост даваше работа на милиони, а демокрацията й беше модел за останалия свят. Населението й ставаше все по-образовано и вследствие все повече хора имаха право на глас. Дори жените щяха да получат това право рано или късно, особено ако престанеха да чупят прозорци. Той обичаше полетата и хълмовете, операта и мюзикъла, успокояващия ритъм на живота в провинцията. Гордееше се с нейните изобретатели, с драматурзите й, с търговците и занаятчиите. Англия беше невероятно хубаво място и нямаше да бъде плячкосвана от глупавите прусаци, не и ако зависеше от него.

Той се тревожеше, защото не беше сигурен, че зависи от него. Чудеше се доколко всъщност разбира съвременна Англия с нейните анархисти и суфражетки, управлявана от млади кибритлии като Чърчил и Лойд Джордж, лашкана от дори още по-разрушителни сили като новопоявилата се лейбъристка партия и даже по-влиятелните профсъюзи. Хората от неговата класа още бяха на власт: съпругите им представляваха Висшето общество, а съпрузите — Правителството, но държавата вече не беше така лесна за управление като навремето. Понякога го обземаше ужасно потискащото чувство, че всичко излиза от контрол.

Шарлът влезе и с появата си му напомни, че политиката не е единствената област от живота му, в която като че ли изпуска юздите. Тя още беше с домашната рокля.

— Скоро трябва да тръгваме — рече той.

— Аз ще си остана вкъщи, ако не възразяваш — каза тя. — Малко ме боли глава.

— Няма да има топла вечеря, освен ако веднага не кажеш на готвачката.

— Не искам. Ще си взема нещо в стаята.

— Изглеждаш бледа. Пийни малко шери, ще ти върне апетита.

— Добре.

Тя седна, той й наля шери и докато й подаваше чашата, рече:

— Ани вече има работа и дом.

— Радвам се — отвърна Шарлът студено.

Той си пое дълбоко дъх.

— Може да се каже, че аз имам вина в цялата тази история.

— О! — възкликна тя изненадана.

„Нима толкова рядко признавам грешките си?“, зачуди се той, но продължи:

— Разбира се, не знаех, че нейният… младеж… е избягал и тя се срамува да се върне при майка си. Но трябваше да се поинтересувам. Както ти правилно изтъкна, аз носех отговорност за момичето.

Шарлът мълчеше, но седна до него на дивана и хвана ръката му. Той се трогна.

— Ти имаш добро сърце и се надявам винаги да остане такова. А мога ли да се надявам и че скоро ще се научиш да изразяваш своите прекрасни чувства малко по-… овладяно?

Тя го погледна.

— Ще се постарая, татко.

— Често се чудя дали не те предпазвахме прекалено. Разбира се, майка ти реши как ще бъдеш възпитавана, но трябва да кажа, че аз винаги съм бил съгласен с нея. Някои хора твърдят, че децата не бива да бъдат предпазвани от… е, да го наречем, от истините за живота, но тези хора са малцина и обикновено са ужасни грубияни.

Помълчаха известно време. Лидия, както винаги, се обличаше за вечеря цяла вечност. Уолдън искаше да каже още неща на Шарлът, но не беше сигурен, че ще събере кураж. Бе репетирал наум няколко встъпления и всички до едно бяха ужасно смущаващи. Тя седеше до него и мълчеше, а той се зачуди дали има някаква представа какво става в главата му.

Лидия щеше да слезе всеки момент. Сега или никога. Той прочисти гърлото си:

— Ти ще се омъжиш за добър човек и заедно с него ще научиш всички неща, които сега ти изглеждат загадъчни и вероятно донякъде те тревожат. — „Това май е достатъчно“, рече си, но сега беше моментът да продължи, да захване темата. Смелост! — Но има нещо, което трябва да знаеш предварително. Всъщност трябваше да ти го каже майка ти, но мисля, че тя няма да го направи, затова ще го сторя аз.

Той запали пура, колкото да намери занимание за ръцете си. Вече нямаше връщане назад. Почти се надяваше Лидия да се появи и да сложи край на разговора им, но тя не дойде.

— Ти каза, че знаеш какво е направила Ани с градинаря. Е, те не са женени, затова стореното от тях е нередно. Но когато ти се омъжиш, това ще е нещо наистина много хубаво. — Той усети как се изчервява и се надяваше Шарлът да не го погледне точно сега. — Много е хубаво чисто физически, разбираш ли — продължи той. — Невъзможно е да се опише, вероятно малко прилича на топлина от жарава… Както и да е, важното е… важното е друго — колко прекрасно е в духовно отношение. Някак то успява да изрази цялата обич, нежност, уважение и… просто любовта между мъжа и неговата съпруга. Не е необходимо да го разбираш, докато си още млада. Момичетата обикновено виждат само… ами… по-грубия аспект; а има и злочести хора, които никога не откриват хубавата страна на всичко това. Но ако ти я очакваш и избереш добър, мил, чувствителен човек за съпруг, със сигурност ще се случи. Ето затова и ти го казвам. Ужасно ли те смутих?

За негова изненада тя обърна глава, целуна го по бузата и рече:

— Да, но не чак толкова, колкото се смути ти.

Той започна да се смее.

Влезе Причард.

— Каретата е готова, милорд, а милейди ви чака във фоайето.

Уолдън стана и прошепна на Шарлът:

— Нито дума на мама засега.

— Вече започвам да разбирам защо всички твърдят, че си много добър човек — рече тя. — Желая ви приятна вечер.

— Довиждане — каза Уолдън, а когато излезе, за да се присъедини към съпругата си, си помисли: „Май че все пак го направих както трябва“.

След това Шарлът за малко да се откаже да иде на срещата на суфражетките.

След случая с Ани беше в бунтовно настроение и случайно видя обява на витрината на бижутерия на Бонд Стрийт. Едрият надпис ПРАВО НА ГЛАС ЗА ЖЕНИТЕ привлече погледа й, а след това забеляза, че срещата ще се състои в зала недалеч от дома й. Не се споменаваше кой ще говори, но Шарлът бе прочела във вестниците, че прочутата госпожа Панкхърст11 често се появява на такива срещи без предупреждение. Шарлът спря да прочете обявата, като се преструваше (заради Мария, разбира се), че разглежда табла с гривни. Докато четеше, едно момче излезе от магазина и започна да къса плаката от витрината. Точно в този миг тя реши да отиде на срещата.

Сега баща й беше разклатил тази й решимост. За нея бе шокиращо да го види толкова уязвим, несигурен, дори смутен; и бе повече от откровение да го чуе как говори за сексуалното сношение като за нещо красиво. Осъзна, че вече не му е толкова ядосана, задето е позволил да бъде отгледана в невежество. Внезапно проумя неговата гледна точка.

Но нищо от това не променяше факта, че все още беше ужасно невежа и не можеше да се довери на родителите си, че ще й кажат цялата истина за нещата, особено за неща като суфражизма. „Ще ида“, реши накрая.

Позвъни на Причард, помоли го да й донесат салата в стаята и се качи там. Едно от предимствата да си жена беше, че никой не се усъмнява, ако кажеш, че те боли глава: от жените се очаква да получават главоболие от време на време.

Когато подносът дойде, тя започна да рови из храната, докато стана време слугите да се съберат на вечеря. Тогава си сложи шапката, облече палтото и излезе.

Вечерта беше топла. Тя вървеше бързо към Найтсбридж. Изпитваше странно усещане за свобода и осъзна, че никога досега не е излизала в града сама. „Мога да направя всичко — помисли си. — Нямам ангажименти, нито наставница. Никой не знае къде съм. Мога да вечерям в ресторант. Мога да се кача на влак за Шотландия. Мога да си наема стая в хотел. Мога да се кача на омнибус. Мога да хапна ябълка на улицата и да хвърля огризката в канавката.“

Имаше чувството, че изглежда подозрително, но никой не й обръщаше внимание. Винаги донякъде бе смятала, че ако излезе сама, непознати мъже ще я притесняват по неясни начини. Но всъщност като че ли никой не я виждаше. Мъжете не я дебнеха, всички се бяха запътили нанякъде с вечерно облекло, с вълнени костюми или с палта. „Нима изобщо съществува някаква опасност?“, помисли си тя. После си спомни лудия в парка и ускори крачка.

Когато наближи залата, забеляза, че и други жени са се запътили натам — по двойки и на групи, но много бяха сами като нея. Сега съвсем се почувства в безопасност.

Пред залата се бяха събрали стотици жени. Много от тях бяха облечени в цветовете на суфражетките — лилаво, зелено и бяло. Някои държаха позиви или продаваха вестник, наречен „Глас за жените“. Наблизо се виждаха неколцина полицаи с леко напрегнати, развеселени и отвратени изражения. Шарлът се нареди на опашката пред входа. Когато стигна до вратата, една жена с лента на ръката й поиска шест пенса. Шарлът веднага се обърна и осъзна, че Мария не е с нея, нито пък лакеят, нямаше и прислужница, която да плати. Беше сама и не носеше пари. Не бе очаквала, че ще трябва да плаща, за да влезе в залата. Но дори да очакваше, не знаеше откъде да намери шест пенса.

— Съжалявам — каза тя. — Нямам никакви пари… не знаех… — И се обърна да си върви.

Жената посегна да я спре.

— Няма значение — рече тя. — Щом нямате пари, ще влезте безплатно. — Говореше с акцента на средната класа и макар че беше любезна, Шарлът си представи как си мисли: „Такива хубави дрехи, а нямала пари!“.

— Благодаря ви… ще ви изпратя чек — отвърна тя и влезе силно изчервена. „Слава богу, че не се опитах да вечерям в ресторант или да се кача на влак.“ Никога не беше ставало нужда да носи пари в себе си. Гувернантката й винаги разполагаше с достатъчно, графът бе открил сметки във всички магазини по Бонд Стрийт и ако тя поискаше да обядва в „Кларидж“ или да пие сутрин кафе в кафене „Роял“, просто трябваше да остави визитката си на таблата и сметката щеше да бъде изпратена на баща й. Но точно тази сметка той не би платил.

Тя седна, на един от предните редове: не искаше да пропусне нищо, след като си беше дала толкова труд. „Ще започна да правя често такива неща — каза си. — Трябва да измисля начин да се добера до пари, пенита, златни суверени и смачкани банкноти.“

Огледа се. Залата беше пълна почти изцяло с жени, само тук-там се виждаше по някой мъж. Жените бяха предимно от средната класа, облечени с вълнени и памучни рокли, а не с кашмир и коприна. Имаше и няколко, които изглеждаха от по-добър сой — говореха по-тихо и бяха с по-малко бижута, — но и те, според Шарлът, носеха миналогодишните си палта и по-невзрачни шапки, сякаш за да се дегизират. Доколкото можа да прецени, в залата нямаше жени от работническата класа.

На подиума стоеше маса с покривка в лилаво, зелено и бяло с надпис „Глас за жените“, а до нея се издигаше малка катедра, зад която бяха наредени шест стола.

„Всички тези жени се бунтуват срещу мъжете!“, помисли си Шарлът. Не знаеше дали да се вълнува, или да се засрами.

Публиката аплодира, докато пет жени не излязоха на подиума. До една бяха облечени в много старомодни рокли — нямаше набрани поли или широкополи шапки. Тези хора наистина ли чупеха прозорци, режеха картини и хвърляха бомби? Изглеждаха съвсем прилично.

Започнаха речите. Шарлът не разбра много. Говореха за организацията, за финансиране, петиции, поправки, разделения и допълнителни избори. Тя беше разочарована: нищо не научаваше. Трябваше да прочете книга за това, преди да дойде на срещата, за да проумее процедурите? След почти час вече се готвеше да си тръгва, когато ораторката, беше прекъсната.

Две жени се появиха на подиума. Едната, добре сложено момиче с шофьорска куртка, подкрепяше другата: дребна, крехка, със светлозелено палто и огромна шапка. Публиката започна да ръкопляска. Седящите на подиума се изправиха. Аплодисментите се засилиха, чуваха се викове и приветствия. Някой до Шарлът също стана и след секунди хиляда жени вече бяха на крака.

Госпожа Панкхърст тръгна бавно към катедрата.

Шарлът вече я виждаше съвсем ясно. Тя беше от онези, които хората смятаха за хубавици. Имаше тъмни, дълбоко поставени очи, широка уста и силна брадичка. Ако не беше твърде едрият нос, щеше да е красавица. Изпитото й лице, мършавите й ръце и жълтият тен на кожата говореха за прекараното в затвора време и за гладните стачки. Тя изглеждаше немощна, слаба и нерешителна.

Вдигна ръце и възгласите и аплодисментите утихнаха почти на мига.

Започна да говори. Гласът й беше силен и ясен, макар че не викаше. Шарлът беше изненадана, когато разпозна ланкашърски акцент.

— През 1894 година бях избрана в настоятелството на приют за бедни в Манчестър — каза жената. — Когато за първи път отидох там, с ужас видях малки момичета, на седем или осем години, които бяха коленичили и търкаха студените камъни в дългите коридори. Тези деца и зиме, и лете бяха облечени с тънки памучни рокли с отворени деколтета и къси ръкави. Нощем те бяха голи, нощниците се смятаха за твърде голям лукс за бедняците. Фактът, че повечето от тях постоянно страдаха от бронхит, не караше настоятелството да промени по някакъв начин облеклото им. Трябва да изтъкна, че преди аз да се присъединя към настоятелството, всичките му членове бяха мъже.

В този приют и бременни жени търкаха подовете и вършеха най-тежка работа почти до деня на раждането. Много от тях не бяха омъжени, бяха съвсем, съвсем млади, още момичета. На тези нещастни майки бе позволено да останат в болницата едва две седмици след раждането. След това трябваше да изберат — да се върнат в приюта и да изкарват прехраната си с чистене или друга работа, но да са разделени от децата си; или да вземат своите рожби. Можеха да останат и да бъдат несретници или да си тръгнат — с двуседмично бебе на ръце, без никаква надежда, без дом, без пари, без да има къде да отидат. Какво се случва с тези момичета и с техните нещастни деца?

Шарлът беше смаяна, че подобни деликатни въпроси се обсъждат публично. Неомъжени майки… още момичета… без дом, без пари… И защо трябва да ги разделят от децата им в приюта? Нима беше истина?

Но най-лошото тепърва предстоеше.

Госпожа Панкхърст леко повиши глас:

— Според закона, ако мъж, който е обезчестил момиче, плати сумата от двайсет лири, никой няма да провери пансиона. Стига въпросният „производител на бебета“ да прави само по едно бебе и да плаща по двайсет лири, инспекторите никога няма да проверят дома.

„Производители на бебета“… „мъж, който е обезчестил момиче“… все непознати за Шарлът думи, но бяха ужасяващо ясни сами по себе си.

— Разбира се, бебетата умират с ужасяваща бързина и тогава „производителите“ им са свободни да набележат следващата си жертва. От години жените се опитват да променят Закона за бедните, за да защитят незаконородените и да попречат на богатите негодници да се измъкнат от отговорност за детето си. Опитват отново и отново, но винаги се провалят. — Гласът й се превърна в страстен вик. — Защото единствено жените ги е грижа за това!

Публиката избухна в аплодисменти и една жена до Шарлът извика:

— Слушайте, слушайте!

Шарлът се обърна към нея и я стисна за ръката.

— Това вярно ли е? — попита тя. — Вярно ли е?

Госпожа Панкхърст заговори отново:

— Иска ми се да имах времето и силата, за да ви разкажа за всички трагедии, на които станах свидетел, докато бях в онова настоятелство. В отдела, чиято задача бяха помощите за бедни извън приютите, се срещнах с вдовици, които отчаяно се опитваха да задържат домовете си и да издържат семействата си. Законът постановява за тях напълно неадекватна помощ, за сама жена с дете не осигурява нищо, единствено приют. Дори когато една майка е с бебе на ръце, законът пак я смята за трудоспособна. Жените, казваха ни, трябва да си стоят у дома и да се грижат за децата си. Често смайвах своите колеги мъже с думите: „Когато жените получат право на глас, те ще се погрижат майките да могат да останат у дома и да се грижат за децата си!“.

През 1899 г. бях назначена в службата по регистриране на ражданията и смъртните случаи в Манчестър. Дори след опита ми с настоятелството на приюта бях шокирана от постоянните доказателства колко малко уважение отдава светът на жените и децата. Тринайсетгодишни момичета идваха при мен, за да регистрират раждането на бебетата си, незаконни, разбира се. В повечето случаи нищо не можеше да се направи. Допустимата възраст е шестнайсет години, но мъжът обикновено твърди, че е смятал момичето за по-голямо. По време на службата ми там една много млада майка беше подхвърлила незаконороденото си бебе и то умря. Момичето бе обвинено в убийство и осъдено на смърт. Мъжът, който от гледна точка на справедливостта е истинският убиец на детето, не получи никакво наказание.

Неведнъж в онези дни съм се питала какво трябва да се направи. Присъединих се към лейбъристката партия, защото мислех, че чрез нея могат да се въведат значими промени, че тя може да отправи искане за права на жените, което политиците няма да могат да пренебрегнат. Нищо не се случи.

През всички тези години дъщерите ми пораснаха. Един ден Кристабел ме изненада с думите: „От колко време молите да ви дадат право на глас. Аз лично смятам да го получа“. От този ден имам два девиза. Единият е: „Право на глас за жените“. А другият: „Аз лично смятам да го получа!“.

Някой извика:

— Аз също? — И отново избухнаха възгласи и аплодисменти. Шарлът беше замаяна. Сякаш като Алиса от книжката бе минала през огледалото и се беше озовала в свят, в който нищо не бе каквото изглежда. Когато прочете във вестниците за суфражетките, там не се споменаваше за Закона за бедните, за тринайсетгодишни майки (нима бе възможно?) или за болни от бронхит малки момичета в приютите. Шарлът нямаше да повярва ни дума от това, ако не беше видяла с очите си Ани: обикновена, почтена девойка от Норфолк, която спи на тротоара в Лондон, след като е била „съсипана“ от мъж. Какво значение имаха няколко счупени прозореца, щом се случваха подобни неща?

— Много години минаха, преди да запалим факела на борбата. Опитахме по всеки друг начин и годините работа, страдания и саможертви ни научиха, че правителството няма да отстъпи пред правото и справедливостта, а ще отстъпи пред целесъобразността. Трябва да направим живота в Англия във всичките му сфери несигурен и нестабилен. Трябва да превърнем английския закон в провал, а съдилищата в театър на фарса; трябва да дискредитираме правителството и Парламента в очите на света; трябва да провалим спорта, да накърним бизнеса, да унищожим ценна собственост, да деморализираме висшето общество, да засрамим Църквата, да разстроим нормалния ход на живота! Трябва да продължаваме с тази партизанска война, докато не стане нетърпимо. Докато англичаните не стигнат дотам да кажат на правителството: „Спрете това по единствения възможен начин — дайте на жените на Англия правото да бъдат представлявани в Парламента“, и тогава ще угасим факлата си.

Великият американски държавник Патрик Хенри обобщава причините, довели до Американската революция, така: „Писахме петиции, протестирахме, умолявахме, просвахме се по очи пред трона и всичко това напразно. Трябва да се борим — ще повторя, сър, трябва да се борим“. Патрик Хенри защитаваше убийството на хора като начин да се постигне политическа свобода за мъжете. Суфражетките никога не са правили подобно нещо и няма да го направят. Всъщност движещата сила на нашата борба е дълбоката и неизменна почит към човешкия живот.

Това е духът, с който нашите жени водят борбата. На трийсет и първи януари няколко игрища за голф бяха изгорени с киселина. На седми и осми февруари телеграфните и телефонните жици бяха прекъснати и за часове комуникациите между Лондон и Глазгоу бяха преустановени. След няколко дни прозорците на редица от най-изисканите лондонски клубове бяха строшени, а оранжериите в Кралската ботаническа градина бяха разрушени и много ценни цветя загинаха от студа. Беше проникнато в залата със скъпоценностите в Тауър и витрината бе разбита. На осемнайсети февруари една провинциална къща, която се строеше в Уолтън он дъ Хил за господин Лойд Джордж беше отчасти разрушена от бомба, която избухна рано сутринта преди пристигането на работниците.

Над хиляда жени бяха хвърлени в затвора заради тази дейност, излежаха присъдите си и излязоха оттам с увредено здраве, отслабени тела, но с непрекършен дух. Нито една от тях нямаше да е нарушителка на закона, ако жените бяха свободни. Тези жени наистина вярват, че благоденствието на човечеството зависи от тяхната саможертва; те вярват, че ужасното зло, което разяжда нашата цивилизация, няма да бъде победено, докато жените не получат право на глас. Има само един начин тези брожения да бъдат спрени; има само един начин — и той не е да ни депортират!

— Не! — извика някой.

— Не е да ни вкарват в затвора!

Цялата публика закрещя:

— Не!

— А като получим справедливост!

— Да!

Шарлът усети, че също крещи с останалите. Дребната жена на подиума като че ли излъчваше праведно възмущение. Очите й пламтяха, тя стискаше юмруци, вирнала брадичка, а гласът й се издигаше и спадаше от вълнение.

— Огънят на страданието, който гори нашите сестри в затвора, гори и нас. Защото ние страдаме с тях, ние споделяме тяхното нещастие, а след време ще споделим и тяхната победа. Този огън ще отнесе до ушите на спящите една дума: „Събудете се“, и те ще се надигнат от дрямката си. Той ще се спусне над мнозина, които досега са били неми, и ще им даде дар слово, за да разнесат новините за избавлението. Неговата светлина ще се вижда отдалече от страдащите и потиснатите и ще озари живота им с нова надежда. Защото духът, който тези жени носят днес, не може да бъде потушен; той е по-силен от всяка тирания, жестокост и потисничество; той е по-силен — дори — от самата смърт!

Този ден у Лидия се зароди ужасно съмнение.

След обяда тя се качи в стаята си и си легна. Не можеше да мисли за друго освен за Феликс. Още беше податлива на магнетизма му: беше глупаво да се преструва, че не е така. Но тя вече не беше безпомощно момиче и бе решена да не губи контрол, да не позволява на Феликс да разруши спокойния живот, който толкова внимателно беше изградила.

Мислеше за всички въпроси, които не му беше задала. Какво прави в Лондон? Как си изкарва прехраната? Как е разбрал къде да я намери?

Беше казал на Причард фалшиво име. Явно се страхуваше, че тя няма да го приеме. И Лидия осъзна защо „Константин Дмитриевич Левин“ й се стори толкова познато: това беше името на герой от „Ана Каренина“, книгата, която беше купила при първата им среща. Името носеше двойно значение — коварно напомняне, събуждащо много смътни спомени, като вкус, който си спомняш от детството. Бяха спорили за този роман. Лидия твърдеше, че е изключително реален, защото тя знаеше какво е, когато в душата на една почтена жена се освободи страстта; Ана беше Лидия. Но книгата не била за Ана, каза Феликс; тя била за Левин и неговото търсене на отговор на въпроса: „Как трябва да живея?“. А отговорът на Толстой бил: „В сърцето си знаеш кое е правилно“. Феликс твърдеше, че това бил глупав морал — нарочно пренебрегващ историята, икономиката и психологията, което довело до пълното невежество и дегенерация на руската управляваща класа. Онази нощ те ядоха мариновани гъби и Лидия за първи път опита водка. Беше облечена с тюркоазена рокля, която правеше сивите й очи сини. Феликс целуна пръстите на краката й, а после…

Да, той беше коварен, щом искаше да й припомни всичко това.

Тя се чудеше дали отдавна е в Лондон и дали е дошъл само за да види Алекс? Вероятно съществуваше причина да го търси точно тук, за да се застъпи за затворен моряк в Русия. И тогава за първи път й хрумна, че Феликс може да не й е казал истината. Все пак той още е анархист. През 1895 г. говореше против насилието, но може да се е променил.

Ако Стивън разбере, че е казала на един анархист къде да намери Алекс…

Тази мисъл я тревожеше по време на чая. Тревожеше я и докато прислужницата фризираше косата й, като в резултат прическата не се получи добре и тя приличаше на плашило. Тревожи се за това и по време на вечерята и в резултат не беше достатъчно отзивчива с маркиза Куорт, господин Чембърлейн и един младеж на име Фреди, който на висок глас изразяваше надеждите си, че Шарлът няма някакви сериозни недостатъци.

Лидия си спомни ранената ръка на Феликс, заради която бе извикал толкова силно, когато го стисна. Само я беше зърнала, но раната й се стари достатъчно дълбока, за да има нужда от няколко шева.

Така или иначе, едва в края на вечерта, когато седеше в спалнята си у дома и решеше косата си, й хрумна да свърже Феликс с безумеца от парка.

Тази мисъл беше така плашеща, че тя изпусна позлатената четка на тоалетката и счупи стъклено флаконче с парфюм.

Ами ако Феликс е дошъл в Лондон да убие Алекс?

Ами ако именно Феликс беше нападнал каретата в парка не за да ги ограби, а за да убие Алекс? Онзи мъж с неговия ръст и телосложение ли беше? Да, общо взето. А Стивън го беше ранил с меча си…

След това Алекс напусна дома им, защото се изплаши (или вероятно, едва сега го осъзнаваше, защото беше сигурен, че „обирът“ всъщност е бил опит за покушение), и Феликс не е знаел къде да го намери, затова е дошъл при нея…

Тя се втренчи в отражението си. Жената в огледалото имаше сиви очи, светли вежди, руса коса, красиво лице и мозък на врабче.

Нима е възможно? Нима Феликс би я заблудил така? Да — защото цели деветнайсет години е вярвал, че го е предала.

Тя събра парченцата от счупения флакон и ги сложи в носна кърпа, после избърса разлетия парфюм. Не знаеше какво да стори. Да предупреди ли Стивън, но как? „Между другото, един анархист се отби тази сутрин и ме попита къде е Алекс; и тъй като навремето ми беше любовник, аз му казах…“ Трябваше да измисли някаква история. Преди много я биваше в безсрамните лъжи, но беше изгубила опит. Накрая реши, че може да използва комбинация от лъжите, които Феликс бе пробутал на нея и Причард.

Облече си кашмирена роба над копринената нощница и отиде в спалнята на Стивън.

Той седеше до прозореца по пижама и халат, в едната си ръка държеше чашка бренди, а в другата пура и се взираше в озарения от луната парк. Изненада се да я види, защото винаги той отиваше в стаята й нощем. Стана, усмихна се и я прегърна. Тя осъзна, че той възприема погрешно посещението й: мислеше си, че идва да се любят.

— Искам да поговорим — рече Лидия.

Той я пусна. Изглеждаше разочарован.

— По това време?

— Мисля, че днес може би направих нещо ужасно глупаво.

— Най-добре ми разкажи.

Седнаха един срещу друг пред празната камина. Внезапно Лидия съжали, че не е дошла, за да се любят.

— Тази сутрин ме посети един човек — рече тя. — Каза, че ме познавал от Санкт Петербург. Името му ми беше познато и аз мисля, че смътно си го спомням… Нали знаеш как става понякога…

— Как се казва?

— Левин.

— Продължавай.

— Каза, че иска да се види с княз Орлов.

Стивън внезапно застана нащрек.

— Защо?

— Нещо, свързано с моряк, който бил хвърлен несправедливо в затвора. Този… Левин… искаше да се застъпи за него пред княза.

— Ти какво му каза?

— Казах му за хотел „Савой“.

— По дяволите! — извика Стивън, после се извини: — Моля те, прости ми.

— По-късно ми хрумна, че този Левин може да няма добри намерения. Ръката му беше порязана — и си спомних, че ти рани онзи безумец от парка… затова, нали разбираш, постепенно свързах нещата… Направих нещо ужасно, нали?

— Вината не е твоя. Всъщност е моя. Трябваше да ти кажа истината за онзи мъж в парка, но реших да не те плаша. Сгреших.

— Бедният Алекс — рече Лидия. — Как е възможно някой да иска да го убие? Той е толкова мил.

— Как изглежда този Левин?

Лидия се смути. За момент беше мислила за „Левин“ като за непознат убиец, но сега бе принудена да опише Феликс.

— Ами… висок, слаб, с тъмна коса, горе-долу на моята възраст, очевидно руснак; хубаво лице, но с бръчки… — Тя замълча. „И аз копнея за него.“

Стивън се изправи.

— Ще ида да събудя Причард. Той ще ме откара до хотела.

Лидия искаше да отвърне: „Не, недей, по-добре легни с мен, имам нужда от топлината и нежността ти“. Но каза:

— Много съжалявам.

— Може да е за добро — отвърна Стивън.

Тя го погледна изненадана.

— Как така?

— Защото, когато той отиде в „Савой“, за да убие Алекс, аз ще го заловя.

Тогава Лидия разбра, че преди всичко това да свърши, двамата мъже, които обичаше, сигурно ще се избият взаимно.

Феликс внимателно извади бутилката с нитроглицерин от мивката и прекоси стаята, все едно стъпваше по яйчени черупки. Възглавницата лежеше на дюшека. Беше разширил дупката до петнайсетина сантиметра и сега пъхна през нея бутилката там. Нагласи пълнежа така, че бомбата да е изцяло покрита с попиваща материя. Взе възглавницата като бебе и я положи в отворения куфар. Затвори капака и започна да диша по-леко.

Облече си палтото, сложи си шала и шапката. Внимателно изправи куфара и го взе.

Излезе.

Пътуването до Уест Енд беше истински кошмар.

Разбира се, не можеше да отиде с велосипеда, но дори ходенето бе изключително изнервящо. Постоянно си представяше зелената стъклена бутилка във възглавницата; при всяка крачка си мислеше за леката ударна вълна, която сигурно преминава по тялото му, по ръката и стига до куфара; в ума си виждаше как молекулите на нитроглицерина вибрират все по-бързо и по-бързо.

Подмина една жена, която миеше тротоара пред къщата си. Той слезе на платното, за да не се подхлъзне по мокрите плочи, и тя му се изсмя:

— Страх те е да не си намокриш краката ли, конте?

От една фабрика в Юстън се изля тълпа чираци, подгонили футболна топка. Феликс закова на място, докато тичаха около него, блъскаха се и се бореха за топката. Някой я изрита надалеч и всички бързо я последваха.

Прекосяването на Юстън Роуд беше истински танц на смъртта. Стоя на тротоара цели пет минути, докато в движението се появи достатъчно голяма пролука; после тръгна през платното така бързо, че почти тичаше.

На Тотнам Корт Роуд влезе в една скъпа книжарница. Там беше спокойно и тихо. Остави внимателно куфара на плота и един помощник го попита:

— Какво ще обичате, сър?

— Един плик, моля.

Продавачът вдигна вежди.

— Само един ли, сър?

— Да.

— От определен вид ли, сър?

— Най-обикновен, но качествен.

— Имаме сини, слонова кост, кремави, бежови…

— Бял.

— Разбира се, сър.

— И лист хартия.

— Лист хартия, сър.

Струваха му три пенса. Обикновено би предпочел да избяга, без да плати, но с тази бомба в куфара бягството беше немислимо.

Чаринг Крос Роуд гъмжеше от хора, запътили се към работните си места в магазини и кантори. Беше невъзможно да вървиш, без да те блъскат. Феликс постоя известно време в някакъв вход, чудейки се какво да прави. Накрая реши да носи куфара на ръце, за да го защити от бързащите минувачи.

На Лестър Скуеър намери укритие в една банка. Седна до писалището, където клиентите попълваха чековете си. На него имаше табличка с писалки и мастилница. Той постави куфара на пода между краката си и се отпусна за миг. Облечени със сюртуци банкови чиновници минаваха тихо покрай него с документи в ръце. Феликс взе писалка и написа на плика:

Сгъна белия лист хартия и го пъхна в плика само за тежест: не искаше да изглежда празен. Облиза капачето и го залепи. После неохотно вдигна пак куфара и излезе от банката.

На Трафалгар Скуеър намокри носната си кърпа на фонтана и охлади с нея лицето си.

Подмина гара Чаринг Крос и пое на изток по крайбрежната. Близо до моста Ватерло малка група бездомни деца се бяха наредили до парапета и замеряха с камъни чайките над реката, Феликс се обърна към наглед най-интелигентното от тях:

— Искаш ли пени?

— Да, началник!

— Чисти ли са ти ръцете?

— Да, началник! — Момчето показа мърлявите си ръце.

„Ще свършат работа“, помисли си Феликс.

— Знаеш ли къде е хотел „Савой“?

— Много ясно!

Феликс предположи, че това означава: „Да, началник“. Подаде на момчето плика и едно пени.

— Преброй бавно до сто, после отнеси този плик в хотела. Разбра ли?

— Да, началник!

Феликс изкачи стълбите към моста. Той гъмжеше от мъже с бомбета, които прекосяваха реката откъм страната на Ватерло. Феликс се присъедини към множеството.

Влезе във вестникарски павилион и купи „Таймс“. Когато излизаше, един младеж се втурна през вратата, Феликс протегна ръка и го спря с вик:

— Внимавайте къде вървите!

Мъжът го изгледа изненадан. На излизане Феликс го чу да казва на продавача:

— Много нервен тип, нали?

— Чужденец — обяви продавачът.

Феликс сви по „Странд“ и влезе в хотела. Седна във фоайето и сложи куфара на пода между краката си. „Още малко остана“, помисли си.

От мястото си виждаше двете врати и будката на портиера. Пъхна ръка под палтото си и след като погледна въображаемия си джобен часовник, отвори вестника и се настани да чака, сякаш просто бе подранил за среща.

Придърпа куфара по-близо до стола и протегна крака от двете му страни, за да не би някой да го ритне неволно. Фоайето беше препълнено: наближаваше десет часът. По това време силните на деня закусваха. Той не беше ял: днес нямаше апетит.

Огледа над вестника хората във фоайето. Двама мъже приличаха на детективи. Феликс се зачуди дали биха могли да попречат на бягството му. Но дори да чуеха експлозията, как щяха да разберат кой от десетките хора тук е отговорен за нея? „Никой не знае как изглеждам. Ще разберат само ако стане така, че ме преследват. Ще трябва да се погрижа да не ме преследват.“

Зачуди се дали момчето ще дойде. Все пак то беше получило пенито си. Вероятно вече беше хвърлило плика в реката и бе хукнало към сладкарницата. Тогава Феликс просто трябваше да мине отново през цялата тази глупост и да намери честно улично хлапе.

Като вдигаше поглед на няколко секунди, той се зачете в статия във вестника. Правителството искаше да накара онези, които даряваха пари на Женския обществено-политически съюз, да платят и за пораженията, нанесени от суфражетките. Възнамеряваха да въведат специална наредба за тази цел. „Колко глупави стават, когато решат да бъдат безкомпромисни — помисли си Феликс. — Хората просто ще започнат да даряват пари анонимно.“

Къде ли е онова хлапе?

Зачуди се какво ли прави сега Орлов. Най-вероятно е в някоя от стаите на хотела, сигурно само на метри над главата му; закусва, бръсне се или пише писмо, или разговаря с Уолдън. „Дано да убия и Уолдън“, рече си Феликс.

Не беше невъзможно двамата да се появят във фоайето всеки миг, но надали можеше да възлага надежди на това. И какво ще направи тогава?

„Ще хвърля бомбата и ще умра щастлив.“

Видя през стъклената врата хлапето.

То тръгна по тясната алея, която водеше към входа на хотела. Феликс виждаше плика в ръката му: детето го държеше за крайчето почти с отвращение, сякаш пликът беше мръсен, а не ръцете му. Момчето наближи вратата, но го спря служител на хотела. Последва някакъв разговор, който Феликс не чу, и хлапакът си тръгна. Служителят влезе във фоайето с плика в ръка.

Феликс се напрегна. Дали ще стане?

Служителят подаде плика на портиера. Той го погледна, взе молив, написа нещо в горния десен ъгъл — номера на стаята? — и извика пиколо.

Стана!

Феликс се изправи, внимателно вдигна куфара си и пое към стълбите.

Пиколото го подмина на първия етаж и продължи нагоре.

Феликс го последва.

Беше почти прекалено лесно.

Позволи на пиколото да изкачи още една площадка, после забърза, за да не го изпусне от поглед.

На петия етаж момчето тръгна по коридора. Феликс спря, наблюдаваше го.

Момчето почука на една врата. Тя се отвори и се показа ръка, която пое плика.

„Намерих те, Орлов.“

Пиколото се престори, че си отива, но го извикаха обратно. Феликс не чу думите. Момчето получи бакшиш.

— Благодаря ви, сър, много мило от ваша страна — отвърна то и вратата се затвори.

Феликс тръгна по коридора.

Момчето видя куфара му и посегна към него с думите:

— Да ви помогна ли, сър?

— Не! — рязко отвърна Феликс.

— Разбира се, сър — отвърна пиколото и отмина.

Феликс се приближи до вратата на Орлов. Нима нямаше допълнителна охрана? Уолдън вероятно си въобразяваше, че убиецът не може да проникне в лондонска хотелска стая, но Орлов би трябвало да знае по-добре. За миг Феликс се изкуши да се върне и да помисли още малко или вероятно да разузнае още малко, но вече беше твърде близо до Орлов.

Сложи куфара на килима пред стаята.

Отвори го, бръкна във възглавницата и внимателно извади зелената бутилка.

Изправи се бавно.

Почука на вратата.