Мъжът от Санкт Петербург

Шеста глава

Писалището стил кралица Ана бе един от любимите мебели на Лидия в лондонската къща. То беше на двеста години, лакирано в черно и украсено със златни китайски мотиви — пагоди, върби, острови и цветя. Предният капак се сгъваше надолу, за да образува масичка за писане и да разкрие тапицираните с червено кадифе отделения за писма и малки чекмедженца за хартията и писалките. Освен големи чекмеджета в долната част, на върха, над нивото на очите й, докато седеше пред него, имаше лавица за книги с огледална вратичка. Старото огледало показваше мъгляво, изкривено отражение на утринния салон.

На писалището лежеше недовършено писмо до сестра й, майката на Алекс, в Санкт Петербург. Почеркът на Лидия бе ситен и неравен. Беше написала на руски: „Не знам какво да мисля за Шарлът“, а после бе спряла. Седеше и се взираше замислено в замъгленото стъкло.

Сезонът се оказа изпълнен със събития, но от възможно най-лошия вид. След протеста на суфражетката в двореца и лудия в парка тя реши, че няма как да последват още катастрофи. И няколко дни всичко беше спокойно. Шарлът беше представена успешно. Алекс вече не беше в къщата, за да смущава душевния й мир, защото бе избягал в хотел „Савой“ и не се появяваше на светски събития. Балът на Белинда беше огромен успех. Онази нощ Лидия забрави за тревогите си и прекара чудесно. Танцува валс, полка, танго, тустеп и дори „патешка стъпка“. Партнираха й половината членове на Камарата на лордовете, няколко прекрасни младежи и най-вече — съпругът й. Не беше особено изискано да танцуваш със собствения си съпруг толкова много, но Стивън изглеждаше чудесно с бялата вратовръзка и фрака, а и танцуваше така добре, че тя просто се отдаде на удоволствието. Бракът й определено беше в една от по-щастливите си фази. Като погледнеше назад, имаше чувството, че винаги е било така по време на сезона. А после се появи Ани и провали всичко.

Лидия имаше съвсем бегъл спомен, че Ани е била прислужница в Уолдън Хол. Човек не може да познава всичките слуги в такава голяма къща: вътре бяха поне петдесет, а имаше и градинари, коняри. Дори не всички слуги познаваха нея: имаше един прословут случай, при който спря една прислужница във фоайето и я попита дали лорд Уолдън е в стаята си, а момичето отговори: „Ще ида да проверя, мадам — за кого да съобщя?“.

Ала Лидия помнеше деня, в който госпожа Брайтуайт, икономката на Уолдън Хол, дойде при нея с новината, че Ани трябва да напусне, защото е бременна. Госпожа Брайтуайт не каза „бременна“, а „извършила морално прегрешение“. И двете бяха смутени, но не и шокирани: беше се случвало с прислужници и преди, щеше да се случи отново. Трябваше да бъдат изгонени — само така се управлява един уважаван дом — и, естествено, нямаше да им дадат препоръки при тези обстоятелства. А без препоръки една прислужница не може да си намери работа, разбира се, но обикновено тя и не възнамерява да си търси, защото или се омъжва за бащата на детето, или се прибира при майка си. Всъщност след години, когато отгледа децата си, подобно момиче може да намери начин да се върне в къщата като перачка или помощничка в кухнята, или на друга служба, при която няма да има контакт с господарите.

Лидия беше решила, че животът на Ани ще поеме по този курс. Спомни си, че и един млад градинар напусна без предупреждение и избяга в морето — тази новина стигна до нея, защото напоследък трудно се намираха момчета за работа в градината на разумна цена — но, разбира се, никой никога не спомена за връзката му с Ани.

„Ние не сме жестоки — размишляваше тя, — като работодатели сме относително щедри. И все пак Шарлът реагира, сякаш аз съм виновна за съдбата на Ани. Откъде й идват тези идеи. Какво точно каза? «Знам какво е направила Ани и знам с кого го е направила.» В името на Небесата, къде това дете се е научило да говори така? Посветих целия си живот да я възпитам да бъде чиста, неопетнена и достойна, а не като мен, не, не мисли за това…“

Потопи писалката в мастилницата. Много искаше да сподели тревогите си със сестра си, но беше трудно с писмо. „Трудно е и лично“, каза си. Всъщност точно с Шарлът искаше да сподели мислите си. „Но защо винаги, когато се опитам, ставам истерична и тиранична?“

Причард влезе.

— Господин Константин Дмитриевич Левин е дошъл да се срещне с вас, милейди.

Лидия се намръщи.

— Не мисля, че го познавам.

— Господинът каза, че въпросът е спешен, милейди, и явно смята, че го помните от Санкт Петербург. — Причард изглеждаше несигурен.

Лидия се поколеба. Името й беше смътно познато. От време на време руснаци, които едва познаваше, я посещаваха в Лондон. Обикновено започваха с предложение да отнесат някакви съобщения и завършваха с молба за заем. Лидия нямаше нищо против да им помогне.

— Добре — рече тя. — Поканете го.

Причард излезе. Лидия отново натопи писалката в мастилницата и написа: „Какво да направи човек, когато детето е на осемнайсет години и вече има своя воля? Стивън казва, че твърде много се тревожа. Ще ми се…“

„Аз и със Стивън не мога да говоря нормално — мина й през ума. — Той само ме успокоява.“

Вратата се отвори и Причард обяви:

— Господин Константин Дмитриевич Левин.

Лидия отвърна през рамо на английски:

— Ще дойда след малко, господин Левин. — Чу как икономът излиза, докато тя дописваше: „да можех да му вярвам“. Остави писалката и се обърна.

Той заговори на руски:

— Как си, Лидия?

— О, господи! — прошепна тя.

Сякаш нещо студено и тежко се спусна над сърцето й, не можеше да си поеме дъх. Пред нея стоеше Феликс: висок и слаб както винаги, с овехтяло палто и шал, стиснал глупава английска шапка в лявата си ръка. Беше й толкова познат, сякаш го бе видяла за последно вчера. Косата му още беше дълга и черна, без нито една сива нишка. Същата бяла кожа, носът като извито острие, широката подвижна уста и тъжните меки очи.

— Съжалявам, че те изненадах така — рече той.

Тя не можеше да продума. Бореше се с буря от всякакви чувства: шок, страх, радост, ужас и любов. Взираше се в него. Беше остарял. На лицето му имаше бръчки: две дълбоки на бузите и извити надолу покрай ъгълчетата на красивата му уста. Приличаха на следи от болка и несгоди. В изражението му се долавяше и нещо ново — може би жестокост или безпощадност, или просто непреклонност. Изглеждаше уморен.

Той също се взираше в нея.

— Приличаш на момиче — рече с почуда.

Тя откъсна погледа си от него. Сърцето й бумтеше като барабан. Сега страхът надделяваше над всичко. „Ако Стивън се върне по-рано, влезе тук и ме попита кой е този човек, аз ще се изчервя, ще започна да заеквам и…“

— Ще ми се да беше казала нещо — рече Феликс.

Очите й се върнаха на него и тя промълви с усилие:

— Върви си.

— Не.

Лидия внезапно разбра, че няма сила да го накара да си тръгне. Погледна към звънеца, с който можеше да повика Причард. Феликс се усмихна, сякаш четеше мислите й.

— Минаха деветнайсет години — каза той.

— Остарял си — отвърна тя рязко.

— А ти си се променила.

— Какво очакваше?

— Точно това — отвърна той. — Очаквах да се страхуваш да признаеш пред себе си, че се радваш да ме видиш.

Той винаги успяваше да надникне в душата й с тези меки очи. Какъв смисъл имаше да се преструва? Той знаеше много за преструвките. Беше я разгадал от момента, когато я видя за първи път.

— Е? Не се ли радваш? — попита той.

— Но съм и изплашена — отвърна тя и осъзна, че е признала радостта си. — Ами ти? — добави бързо. — Как се чувстваш?

— Вече не чувствам нищо — каза той и лицето му се изкриви в странна, болезнена усмивка, каквато тя не бе виждала навремето. Лидия интуитивно усети, че е казал истината.

Феликс издърпа един стол и седна близо до нея. Тя се отдръпна конвулсивно назад.

— Няма да те нараня…

— Да ме нараниш? — Тя се изсмя някак неочаквано крехко. — Ти ми съсипа живота!

— А ти съсипа моя — отвърна той; после се намръщи, сякаш изненадан от себе си.

— О, Феликс, не исках да става така.

Той внезапно се напрегна. Настъпи тежка тишина. Феликс отново се усмихна с болка и рече:

— Какво стана?

Тя се поколеба. Осъзна, че през всичките тези години е копняла да му обясни.

— Онази нощ ти разкъса роклята ми…

— А какво ще правиш с разкъсаната рокля? — попита Феликс.

— Прислужницата ще я зашие, преди да отида в посолството — отвърна Лидия.

— Прислужницата ти носи игли и конци?

— Защо иначе ще водя прислужница, когато отивам на вечеря?

— Да, защо наистина… — Той лежеше на леглото и я гледаше как се облича. Тя знаеше, че обича да я гледа как се облича. Веднъж дори я имитира как си вдига гащите и тя се смя до сълзи.

Взе роклята си от него и я облече.

— Всички отделят по час за тоалета си преди вечеря — рече тя. — Преди да те срещна, нямах представа, че може да се направи и за пет минути. Закопчай ме.

Гледаше се в огледалото и оправяше косата си, докато той закопчаваше кукичките отзад на роклята й. Когато приключи, я целуна по рамото. Тя изви гръб.

— Не започвай отново. — Взе старото кафяво наметало и му го подаде.

Той й помогна да си го сложи и каза:

— Светлината помръква, когато си тръгнеш.

Тя се трогна. Той рядко ставаше сантиментален.

— Знам как се чувстваш.

— Ще дойдеш ли утре?

— Да.

На прага тя го целуна и каза:

— Благодаря ти.

— Много те обичам — отвърна той.

Тя си тръгна. Когато слизаше по стълбите, че шум зад гърба си и се обърна. Съседът на Феликс я гледаше от вратата на жилището си. Смути се, когато срещна очите й. Кимна му любезно и той се прибра. Хрумна й, че вероятно ги е чул през стената, докато се любеха. Не я беше грижа. Знаеше, че прави нещо нередно и срамно, но отказваше да мисли за това.

Излезе на улицата. Прислужницата й я чакаше на ъгъла. Тръгнаха заедно към парка, където беше каретата. Вечерта бе студена, но Лидия имаше чувството, че излъчва собствена топлина. Често се чудеше дали хората разбират, че е правила любов, само като я погледнат.

Кочияшът свали стъпалото на каретата пред нея, без да среща погледа й. „Той знае“, рече си тя изненадана, после реши, че е невъзможно.

В каретата прислужницата бързо оправи роклята й. Лидия смени кафявото наметало с кожена наметка. Прислужницата се зае с косата й, а Лидия й даде десетте рубли, за да мълчи. После стигнаха в британското посолство.

Лидия се овладя и влезе.

Установи, че не е трудно да приеме другата си личност — да стане скромната, целомъдрена Лидия, която висшето общество познаваше. Още щом влезе в истинския свят, тя се ужаси от бруталната сила на страстта си към Феликс и почти естествено отново се превърна в трепереща лилия. Не се преструваше. Всъщност през повечето време усещаше, че е точно тази възпитана девойка, и подозираше, че я обземат демони, когато е с Феликс. Но щом се появеше той и когато беше сама в леглото си посред нощ, тя си даваше сметка, че именно официалният й облик е зъл, защото я лишаваше от най-голямата радост, която беше познала.

И така, тя влезе в залата, облечена в целомъдрено бяло, изглеждаше млада и малко нервна.

Срещна братовчед си Кирил, който беше нейният придружител. Той бе вдовец на трийсет и няколко години, беше раздразнителен и работеше за Външно министерство. С Лидия не се харесваха особено, но тъй като съпругата му бе починала, а родителите на Лидия не обичаха да излизат, двамата бяха дали да се разбере, че трябва да бъдат канени заедно. Лидия винаги му казваше да не си прави труда да я взема. Ето така успяваше да се среща тайно с Феликс.

— Закъсня — рече Кирил.

— Съжалявам — отвърна тя неискрено.

Кирил я отведе в салона. Там ги посрещнаха посланикът и съпругата му, а после бяха представени на лорд Хайкомб, големия син на граф Уолдън. Той беше висок, красив мъж на около трийсет години, с изящни, но доста скучни дрехи. Изглеждаше типичен англичанин — с къса светлокафява коса и сини очи. Имаше усмихнато, открито лице, което Лидия сметна донякъде за привлекателно. Говореше добре френски. Няколко минути разговаряха любезно, после той беше представен на някой друг.

— Изглежда доста приятен — рече тя на Кирил.

— Не се заблуждавай — отвърна той. — Говори се, че е пройдоха.

— Изненадваш ме.

— Играе карти с мои познати офицери и те казват, че няколко нощи ги е надпивал всичките.

— Знаеш толкова много неща за хората, и то все лоши.

Тънките устни на Кирил се извиха в усмивка.

— Аз ли съм виновен, или те?

— А той защо е тук? — попита Лидия.

— В Санкт Петербург ли? Ами казват, че има много богат и тираничен баща, с когото не се разбират; затова той пие и играе комар из целия свят, докато чака стареца да умре.

Лидия не очакваше да говори отново с лорд Хайкомб, но съпругата на посланика явно беше сметнала, че си подхождат, защото се оказаха един до друг на вечеря. По време на второто ястие лордът се опита да завърже разговор.

— Чудя се дали познавате министъра на финансите? — попита той.

— Опасявам се, че не — отвърна студено Лидия. Знаеше го много добре, разбира се, той беше голям любимец на царя, но се ожени за жена, която не само бе разведена, но и еврейка, поради което хората спряха да го канят. Тя внезапно си помисли колко язвителен би бил Феликс към подобни предразсъдъци; после англичанинът заговори отново:

— Ще ми е много интересно да се срещна с него. Разбрах, че бил невероятно енергичен и изпълнен с оптимизъм. Проектът му за транссибирска железница е прекрасен. Но хората твърдят, че не е особено изискан.

— Сигурна съм, че Сергей Юлиевич Вите е предан служител на нашия обичан суверен — отвърна Лидия любезно.

— Без съмнение. — И Хайкомб и се извърна към дамата от другата си страна.

„Смята ме за скучна“, реши Лидия.

Малко по-късно го попита:

— А вие много ли пътувате?

— През повечето време — отговори той. — Ходя в Африка почти всяка година на лов за едър дивеч.

— Колко вълнуващо! И какво сте отстреляли?

— Лъв, слон… веднъж носорог.

— В джунглата?

— Ловуваме в саваните на изток, но веднъж стигнах на юг до джунглата, за да я видя.

— И как изглежда, като на картинките в книгите ли?

— Да, чак до голите черни пигмеи.

Лидия усети, че се изчервява, и се извърна. „Защо каза това?“, зачуди се тя и повече не му обърна внимание. Бяха разговаряли достатъчно, за да спазят приличие, и явно и двамата не горяха от желание да продължат.

След вечеря тя посвири малко на прекрасния роял на посланика, а после Кирил я отведе у дома. Легна си веднага, за да мисли за Феликс.

На сутринта след закуска един слуга я повика в кабинета на баща й.

Графът беше дребен, слаб, нервен човек на петдесет и пет години. Лидия бе най-малкото от четирите му деца — имаше сестра и двама братя, всички семейни. Майка им беше жива, но вечно болна. Графът не виждаше често семейството си. Той прекарваше почти цялото си време в четене. Имаше един стар приятел, с когото играеше шах. Лидия смътно си спомняше години, когато всичко беше различно и те бяха радостно семейство около голямата маса в трапезарията; но това бе много отдавна. Днес поканата в кабинета му означаваше само едно: неприятности.

Когато тя влезе, той я чакаше пред писалището си с ръце зад гърба и изкривено от гняв лице. Прислужницата й стоеше до вратата и по бузите й се стичаха сълзи. Тогава Лидия разбра какво е станало и усети, че се разтреперва.

Нямаше никакви въведения. Баща й направо закрещя:

— Ходиш тайно при някакво момче!

Лидия скръсти ръце, за да спре да трепери.

— Как разбра? — рече тя и погледна обвинително прислужницата.

Баща й изсумтя презрително.

— Не я гледай. Кочияшът ми каза за изключително дългите ти разходки из парка. Вчера наредих да те проследят. — Той отново повиши глас: — Как можа да направиш подобно нещо — като някаква селянка?

„Колко ли знае? Не всичко, със сигурност!“

— Влюбена съм — рече Лидия.

— Влюбена? — изрева той. — Искаш да кажеш, че си се разгонила!

Лидия се уплаши, че ще я удари. Отстъпи няколко крачки назад и се приготви да бяга. Той знаеше всичко. Това беше пълна катастрофа. Какво ли щеше да направи?

— И най-лошото е, че не можеш да се омъжиш за него — добави баща й.

Лидия се смая. Беше готова да избяга от къщата, да остане без пукнат грош, да търпи унижения, но той бе намислил по-страшно наказание.

— Защо да не мога да се омъжа за него? — извика тя.

— Защото той на практика е крепостен и анархист. Не разбираш ли — съсипана си!

— Тогава ми позволи да се омъжа за него и да живея съсипана!

— Не! — изкрещя баща й.

Настъпи тежка тишина. Прислужницата плачеше и подсмърчаше монотонно. Лидия чуваше звън в ушите си.

— Това ще убие майка ти — каза графът.

— Какво ще правиш? — прошепна тя.

— Засега ще останеш затворена в стаята си. Веднага щом уредя нещата, ще идеш в манастир.

Лидия се втренчи ужасена в него. Това беше смъртна присъда.

Избяга от кабинета.

Да не види Феликс отново — тази мисъл беше непоносима. Сълзи се стичаха по лицето й. Тя изтича в стаята си. Не, няма да изтърпи това наказание. „Ще умра — помисли си, — ще умра“.

Вместо да напусне Феликс завинаги, тя щеше да напусне завинаги семейството си. Още с появата на тази идея разбра, че й остава само това — и трябваше да го направи веднага, преди баща й да изпрати някой да заключи стаята й.

Тя погледна в чантичката си: имаше само няколко рубли. Отвори кутията с бижута. Взе диамантена гривна, златна верижка, няколко пръстена и ги прибра в чантичката. Облече си палтото и хукна по задното стълбище. Излезе от къщата през входа за слугите.

Забърза по улиците. Момиче с красиви дрехи тича със сълзи по лицето. Не й пукаше. Тя напускаше обществото, щеше да пристане на Феликс.

Бързо се измори и забави крачка. Внезапно цялата тази история вече не й изглеждаше толкова страшна. С Феликс можеха да отидат в Москва или в някой провинциален град, дори зад граница, вероятно в Германия. Той щеше да си намери работа. Беше образован, можеше да стане чиновник или дори нещо по-добро. Тя щеше да се захване с шиене. Щяха да наемат малка къща и да я обзаведат скромно. Щяха да си родят деца, силни момчета и красиви момичета. Внезапно всичко, което губеше, й се стори нищожно: копринени рокли, клюки, любопитни слуги, огромни къщи и вкусна храна.

„Какво ли ще е да живея с него?“ Щяха да си лягат заедно, да спят заедно — колко романтично! Щяха да ходят на разходки, да се държат за ръце и нямаше да ги интересува кой вижда любовта им. Вечер щяха да седят до огъня, да играят карти, да четат или да разговарят. А тя щеше да го докосва, да го целува и да се съблича за него винаги, когато пожелае.

Стигна до дома му и се качи по стълбите. Как ли щеше да реагира? Дали щеше да е шокиран, а после зарадван; след това щеше да стане практичен. Да заминат веднага, да, така щеше да му каже, защото баща й можеше да изпрати някой да я върне. Той щеше да е решителен. „Отиваме еди-къде си“, така щеше да каже, а после да заговори за билети, куфар и маскировка.

Тя извади ключа си, но вратата на апартамента му беше отворена и висеше на пантите си. Влезе и извика:

— Феликс, аз съм…

Спря на прага. В стаята цареше хаос, сякаш беше имало обир или борба. Феликс го нямаше.

И внезапно тя ужасно се изплаши.

Обиколи замаяна малкия апартамент, като глупашки надничаше зад завесите и под леглото. Всички книги бяха изчезнали. Дюшекът беше нарязан. Огледалото — счупено, огледалото, в което се гледаха как се любят един следобед, когато навън валеше сняг.

Лидия излезе изтръпнала в коридора. Мъжът от съседния апартамент стоеше на прага си. Лидия го погледна и попита:

— Какво се е случило?

— Снощи го арестуваха — отвърна той.

И тогава светът й се срути.

Прималя й. Облегна се на стената. Арестуван! Защо? Къде е? Кой го е арестувал? Как ще избягат, ако той е в затвора?

— Явно е анархист. — Съседът се ухили многозначително и добави: — Освен всичко друго.

Това беше повече, отколкото можеше да понесе, явно се бе случило още в деня, в който баща й е…

— Татко — прошепна тя. — Татко го е направил.

— Изглеждате зле — рече съседът. — Искате ли да влезете да седнете за малко?

Изражението му беше неприятно. Тя не би могла да понесе и неговата подигравка. Съвзе се и без да му отговори, тръгна бавно по стълбите и излезе на улицата.

Вървеше едва, не знаеше къде отива, чудеше се какво да стори. Някак трябваше да измъкне Феликс от затвора, но нямаше представа как да го направи. Дали да моли министъра на вътрешните работи? Или царя? Не знаеше как да стигне до тях, освен да иде на правилния прием. Можеше да им пише — но тя искаше Феликс днес. Дали да го посети в затвора? Поне щеше да разбере как е и той щеше да научи, че тя се бори за него. Може би ако иде с карета, облечена в красиви дрехи, ще успее да сплаши надзирателя… Но тя не знаеше къде се намира затворът — сигурно не беше само един — а каретата бе у дома, но ако се прибереше, баща й щеше да я заключи и да я лиши завинаги от възможността да види Феликс отново…

Бореше се със сълзите. Нямаше никаква представа от света на полицията, затворите и престъпниците. Кого да пита? Приятелите анархисти на Феликс можеха да я уведомят за тези неща, но тя никога не ги беше срещала и не знаеше къде да ги открие.

Сети се за братята си. Макс управляваше семейното имение в провинцията и щеше да възприеме гледната точка на баща им по отношение на Феликс, тоест напълно щеше да одобри действията на графа. Дмитрий — празноглавият, изнежен Дмитрий — щеше да й съчувства, но нищо повече.

Можеше да стори само едно. Трябваше да се върне и да моли баща си да пусне Феликс.

Тя се обърна унило и се отправи към къщи.

Гневът към баща й нарастваше с всяка крачка. Нали уж трябваше да я обича, да се грижи за нея, да осигури щастието й — а той какво й стори? Опита се да съсипе живота й. Тя знаеше какво иска, знаеше какво ще я направи щастлива. Чий живот бе това? Кой имаше право да решава?

Вече беше близо до дома.

Тръгна право към кабинета и влезе, без да чука.

— Накарал си да го арестуват — рече обвинително.

— Да — отвърна баща й. Настроението му се беше променило. Гневната маска бе изчезнала, беше заменена от замислено и пресметливо изражение.

— Трябва да поискаш да го пуснат веднага — рече тя.

— В момента го измъчват.

— Не — прошепна Лидия. — О, не.

— Шибат стъпалата му с…

Тя изпищя.

Баща й повиши глас:

— … с тънки, гъвкави пръчки…

На писалището имаше нож за хартия.

— … които бързо разкъсват меката кожа…

Ще го убия.

— … докато изтече твърде много кръв…

Лидия обезумя.

Грабна ножа за хартия и се спусна към баща си. Вдигна високо ножа и замахна с всички сили, като се целеше в кльощавия му врат и пищеше:

— Мразя те, мразя те, мразя те…

Той се отдръпна, хвана я за китката и я принуди да пусне ножа, после я бутна към едно кресло.

Тя избухна в истеричен плач.

След няколко минути баща й пак заговори спокойно, сякаш нищо не се беше случило:

— Бих могъл да ги спра веднага. Мога да ги накарам да пуснат момчето, когато реша.

— О, моля те! — хлипаше Лидия. — Ще направя каквото кажеш.

— Наистина ли? — попита той.

Тя го погледна през сълзи. Надеждата се надигна и я успокои. Той наистина ли го мислеше? Щеше да пусне Феликс?

— Каквото и да е, каквото и да е — рече тя.

— Докато те нямаше, дойде посетител — рече той разговорливо. — Граф Уолдън. Поиска разрешение да се вижда с теб.

— Кой?

— Граф Уолдън. Снощи, когато сте се запознали, той беше лорд Хайкомб, но баща му умря през нощта, затова сега е граф.

Лидия се взираше недоумяващо в него. Спомни си срещата с англичанина, но не разбираше защо баща й внезапно заприказва за него.

— Не ме измъчвай — рече тя. — Кажи ми какво трябва да направя, за да пуснеш Феликс.

— Да се омъжиш за граф Уолдън — отвърна внезапно баща й.

Лидия спря да плаче и се втренчи в него поразена. Той сериозно ли говореше? Звучеше налудничаво.

— Уолдън иска да се ожени бързо — продължи той. — Ти ще напуснеш Русия и ще идеш в Англия с него. Тази отвратителна афера ще се забрави и никой няма да разбере. Това е идеалното разрешение.

— Ами Феликс? — изпъшка тя.

— Днес ще спрат мъченията. Момчето ще бъде освободено в мига, в който ти напуснеш Англия. Няма да го видиш отново, докато си жива.

— Не — прошепна Лидия. — За бога — не!

Ожениха се след осем седмици.

— Ти наистина ли се опита да намушкаш баща си? — попита Феликс едновременно смаян и развеселен.

Лидия кимна и си помисли: „Слава богу, че не се досети за останалото“.

— Гордея се с теб — каза Феликс.

— Щях да направя нещо ужасно.

— Той беше ужасен човек.

— Вече не мисля така.

Настъпи пауза и Феликс добави тихо:

— Значи все пак не си ме предала.

Поривът да го прегърне беше почти неустоим. Тя се принуди да остане неподвижна. Моментът отмина.

— Баща ти е удържал на думата си — продължи той. — Мъченията спряха онзи ден. Освободиха ме веднага след като ти си напуснала Англия.

— Ти как разбра къде съм отишла?

— Получих съобщение от прислужницата ти. Беше го оставила в книжарницата. Разбира се, тя не знаеше за сделката, която си сключила.

Имаха да си кажат толкова много и толкова тежки неща, че замълчаха. Лидия още се страхуваше да помръдне. Забеляза, че той не вади дясната си ръка от джоба. Не си спомняше да е имал този навик.

— Вече научи ли се да свириш с уста? — попита той внезапно.

Тя не се сдържа и се засмя.

— Така и не му хванах цаката.

Отново замълчаха. Лидия искаше той да си тръгне и също толкова отчаяно искаше да остане. Накрая каза:

— Какво прави след това?

Феликс сви рамене.

— Доста пътувах. А ти?

— Отглеждах дъщеря си.

Явно темата за изминалите години беше неприятна и за двамата.

— Защо дойде тук? — попита Лидия.

— О… — Феликс като че ли се обърка за миг от въпроса. — Трябва да се видя с Орлов.

— Алекс? Защо?

— Един моряк анархист е в затвора — трябва да убедя Орлов да го освободи… Нали знаеш как са нещата в Русия, там няма справедливост — само връзки.

— Алекс вече не е тук. Някой се опита да ни обере в каретата и той се изплаши.

— А къде мога да го намеря? — попита Феликс и сякаш внезапно се напрегна.

— В хотел „Савой“ — но се съмнявам, че ще те приеме.

— Мога да опитам.

— Това е важно за теб, нали?

— Да.

— Все още се… интересуваш от политика?

— Тя е моят живот.

— Повечето млади мъже губят интерес към нея с възрастта.

Той се усмихна печално.

— Повечето млади мъже се женят и създават семейство.

— Феликс, толкова съжалявам.

Той посегна и хвана ръката й.

Тя я отдръпна и стана.

— Не ме докосвай.

Той я изгледа изненадан.

— Аз си научих урока, дори ти да не си — рече Лидия. — Възпитавали са ме, че похотта е лошо нещо и може да те унищожи. За известно време, докато бяхме… заедно… спрях да вярвам в това или поне се преструвах, че не вярвам. И виж какво се случи — съсипах своя живот и твоя. Баща ми беше прав — похотта наистина унищожава. Никога не го забравих и няма да го забравя.

Той я изгледа с тъга.

— Това ли си повтаряш?

— Истина е.

— Моралът на Толстой. Добрите дела може и да не те направят щастлив, но лошите със сигурност ще те направят нещастен.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Искам веднага да си тръгнеш и да не се връщаш повече.

Той я изгледа мълчаливо и стана.

— Добре.

Лидия имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Феликс пристъпи към нея. Тя остана неподвижна, знаеше, че трябва да се отдръпне, но не можеше. Той сложи ръце на раменете й, взря се в очите й и вече бе твърде късно. Тя си спомни как се гледаха навремето и се предаде. Той я притегли към себе си, целуна я и я притисна в обятията си. Беше както преди, неспокойната му уста на меките й устни, жива, любяща, нежна; тя се разтапяше. Притисна се към него. Усети огън в слабините си. Потрепери от удоволствие. Посегна към ръцете му и ги стисна в своите, за да се задържи за нещо, за да се вкопчи в част от него, да ги стисне с всички сили…

Той извика от болка.

Отдръпнаха се един от друг и тя се вгледа объркана в него.

Феликс вдигна дясната си длан към устата си и Лидия видя, че има ужасна рана и когато е стиснала ръката му, я е отворила отново. Приближи се да хване ръката му и да каже, че съжалява, но той отстъпи назад. Беше се променил, магията си беше отишла. Обърна се и тръгна към вратата. Тя го гледаше ужасена как си отива. Вратата се затръшна. Лидия извика от мъка.

Остана така за миг, загледана в мястото, където беше стоял. Чувстваше се като опустошена. Отпусна се на стола и започна да трепери неконтролируемо.

Доста време чувствата й бушуваха и не можеше да мисли. Накрая те се уталожиха и остана само едно: облекчение, че не се бе поддала на изкушението да му разкаже последната част от историята. Тази тайна пазеше дълбоко в себе си, като шрапнел в заздравяла рана; и щеше да си остане там до деня на смъртта й, когато щяха да я погребат с нея.

Феликс спря в коридора, за да си сложи шапката. Погледна се в огледалото и лицето му се изкриви в свирепа победоносна усмивка. Овладя се и тръгна към слънчевия ден навън.

Тя беше толкова доверчива. Повярва на глупавата история за моряка анархист и му каза, без да се замисли, къде да намери Орлов. Той ликуваше, че все още има такава власт над нея. „Тя се е омъжила за Уолдън заради мен — помисли си, — а сега я накарах да предаде съпруга си.“

Все пак в този разговор имаше няколко опасни за него момента. Когато му разказваше историята си и той гледаше лицето й, в него се събираше ужасна мъка, странна тъга, от която му се доплака; но от толкова време не беше проливал нито сълза, че очите му сякаш бяха забравили как се прави и тези опасни моменти отминаха. „Вече не съм подвластен на чувства, излъгах я, предадох вярата й в мен, целунах я и избягах; използвах я. Днес съдбата е на моя страна. Днес е хубав ден за опасни задачи.“

Беше изпуснал оръжието си в парка, затова трябваше да си намери ново. За убийство в хотелска стая най-подходяща беше бомба. Нямаше нужда да умува къде да я постави, защото, където и да я сложеше, тя щеше да убие всички в стаята. Ако Уолдън се случеше там с Орлов, още по-добре. Хрумна му, че тогава Лидия ще му е помогнала да убие съпруга й.

И?

Той я изхвърли от ума си и започна да мисли за химия.

Отиде в една аптека в Камдън Таун и купи четири литра обикновена киселина в концентриран вид. Киселината беше в две бутилки от по два литра и струваше четири шилинга и пет пенса заедно с бутилките, които можеха да се върнат.

Отнесе ги у дома и ги сложи на пода в стаята си.

После пак излезе и купи още четири литра от същата киселина, но от друга аптека. Аптекарят го попита за какво ще я ползва.

— За почистване — отвърна Феликс и мъжът явно му повярва.

От трета аптека купи четири литра друга киселина. Накрая взе литър чист глицерин и дълга трийсет сантиметра стъклена пръчка.

Беше похарчил шестнайсет шилинга и осем пенса, но щеше да си върне четири шилинга и три пенса, щом изпразни бутилките. Така щяха да му останат почти три лири.

Тъй като купи съставките от различни магазини, никой аптекар нямаше основание да заподозре, че ще прави експлозиви.

Отиде в кухнята на Бриджит и поиска да му даде най-голямата си купа.

— Торта ли ще печеш? — попита го тя.

— Да.

— Само гледай да не ни взривиш.

— Няма.

Все пак тя взе предпазни мерки — цял следобед остана у съседка.

Феликс слезе в стаята си, свали си сакото, нави ръкави и си изми ръцете.

Сложи купата в мивката.

Погледна към тринайсетте големи кафяви бутилки със стъклени запушалки, наредени на пода.

Първата част от работата не беше много опасна.

Смеси два вида киселина в купата, изчака да се охлади, после върна сместа в бутилки.

Изми купата, подсуши я и я сложи пак в мивката. След това изля в нея глицерина.

Мивката имаше гумена запушалка на верижка и той я пъхна в сифона, така че да го блокира само частично. Пусна водата. Когато тя достигна почти до ръба на купата, той намали струята, за да може водата да изтича от мивката толкова бързо, колкото се пълни, и нивото й да остава постоянно, без да навлиза в купата.

Следващият етап беше убил повече анархисти от самата Охранка.

Внимателно започна да добавя смесените киселини към глицерина, като разбъркваше постоянно и съвсем леко със стъклената тръбичка.

В мазето беше много топло.

От купата от време на време се надигаше червеникавокафява струйка дим — знак, че химическата реакция започва да излиза от контрол, и тогава Феликс спираше да добавя киселина, но все така разбъркваше, докато водата в мивката охлади купата и отслаби реакцията. Когато па̀рите изчезнеха, той изчакваше минута-две и продължаваше да смесва.

Така беше умрял Илия; застанал до мивката в друго мазе, смесвайки киселини с глицерин; вероятно е прибързал. Когато най-сетне разчистиха отломките, от него не беше останало нищо за погребване.

Следобедът премина във вечер. Захладня, но Феликс все пак се потеше. Ръката му беше като каменна, не потрепваше. Чуваше децата на улицата отвън, играеха и пееха песничка: „Сол, горчица, оцет, пипер, сол, горчица, оцет, пипер“. Съжали, че няма лед. Съжали, че няма електричество. Стаята се изпълни с изпарения. Гърлото го заболя. Сместа в купата оставаше бистра.

Усети се, че мисли за Лидия. Представяше си я как влиза в неговото мазе чисто гола и усмихната, а той й казва да си върви, защото е зает.

„Сол, горчица, оцет, пипер“.

Изля и последната бутилка киселина бавно и внимателно като предишните.

Продължи да бърка и засили струята вода, така че да прелее в купата, а после много внимателно отми излишната киселина.

Когато приключи, в купата имаше нитроглицерин.

Това беше експлозивна смес, двайсет пъти по-мощна от барута. Можеше да се детонира от капсула детонатор, но такава не беше крайно необходима, защото бомбата щеше да се активира и от запалена клечка кибрит или дори от топлината на близък огън. Феликс познаваше един глупак, който носеше бутилка с нитроглицерин в джоба на палтото си, на гърдите, докато топлината на тялото му не го взриви заедно с още трима души и един кон на улица в Санкт Петербург. Бутилка с нитроглицерин ще се взриви и ако я строшиш или просто изпуснеш на пода, ако я разклатиш или разлюлееш по-силно.

С изключително внимание Феликс натопи една чиста бутилка в купата и я остави да се напълни с експлозив. След това я запуши, като първо се увери, че между гърлото и капачката не е попаднал нитроглицерин.

В купата остана малко смес. Разбира се, не можеше да я излее в мивката.

Феликс отиде до леглото си и взе възглавницата. Изглежда, беше напълнена с памучни дрипи. Направи малка дупка и издърпа част от пълнежа — нарязани парцали, смесени с пера. Изля вътре малко от нитроглицерина в бутилката и пълнежът го попи добре. Феликс добави още пълнеж, докато цялата течност попи в него, после го сви на топка и го уви във вестник. Сега беше доста по-стабилен, като динамит — всъщност това беше динамит. Щеше да се взриви много по-трудно от чистата смес. Дори запалването на вестника можеше да не е достатъчно: всъщност трябваше да се пъхне сламка, пълна с барут. Но Феликс не възнамеряваше да използва динамита, защото имаше нужда от нещо по-надеждно и бързо.

Той отново изми и подсуши купата. Запуши мивката, напълни я с вода, после внимателно постави вътре бутилката с нитроглицерин, за да се охлажда.

След това се качи горе и върна купата в кухнята.

Слезе пак в мазето и погледна бомбата в мивката. „Не ме е страх — помисли си. — Цял следобед така и не се уплаших, че ще умра. Все още не ме е страх.“

Беше доволен.

Излезе, за да огледа хотел „Савой“.