Мъжът от Санкт Петербург

Втора глава

Лондон беше невероятно богат. Феликс бе виждал екстравагантно богатство в Русия и голям просперитет в Европа, но не и в такъв мащаб. Тук никой не беше в дрипи. Всъщност въпреки топлото време всички се бяха навлекли с няколко ката дрехи. Феликс видя кочияши, улични търговци, метачи, работници и невръстни разносвачи — всички издокарани с хубави фабрични палта без дупки или кръпки. Нямаше боси деца. Нямаше жена без шапка, и то какви шапки! Повечето бяха огромни, широки като колела на двуколки и украсени с панделки, пера, цветя и плодове. Улиците гъмжаха от народ. За първите си пет минути тук той видя повече автомобили, отколкото бе виждал през целия си живот. Те като че ли бяха колкото каретите. И всичко живо бързаше — пеша или на колела.

На „Пикадили Съркъс“ превозните средства бяха спрели по обичайна за всеки град причина: един кон бе паднал и каретата се беше преобърнала. Тълпа мъже се опитваха да я изправят, а на тротоара няколко цветарки и дами с гримирани лица им подвикваха насърчения и шеги.

Когато продължи на изток, първоначалното впечатление за голямо богатство малко се промени. Мина покрай катедрала с висока кула, наречена „Свети Павел“ според картата, която беше купил на гара „Виктория“, а след това навлезе в по-бедни квартали. Внезапно величествените фасади на банки и кантори отстъпиха пред редици ниски къщи в различна степен на разруха. Тук имаше по-малко коли, а конете бяха по-кльощави. Повечето магазини всъщност бяха улични сергии. Не се виждаха никакви разносвачи, но имаше много босоноги деца — не че беше от значение, защото му се струваше, че при този климат и без това нямат нужда от обувки.

Положението се влоши, когато навлезе още по-навътре в Ист Енд. Тук къщите бяха порутени, дворовете — мръсни, а във вонящите улички парцаливи отрепки ровеха из купчините боклук в търсене на храна. Щом стигна до главната улица на Уайтчапъл, видя познатите бради, дълги коси и традиционни роби на ортодоксалните евреи и малки магазинчета, които продаваха пушена риба и кашерно месо: сякаш се намираше в Линията на уседналост4, само че тук евреите не изглеждаха изплашени.

Той продължи към Джубили Стрийт №165, адреса, който Улрих му беше дал. Сградата беше двуетажна и приличаше на лутерански параклис. Обявлението отпред съобщаваше, че Клубът и институт „Приятел на работника“ е отворен за всички трудещи се, независимо от тяхната политическа принадлежност, но друга табела издаваше естеството на въпросния клуб, защото отбелязваше, че е основан през 1906 г. от Пьотър Кропоткин. Феликс се зачуди дали ще срещне легендарния Кропоткин в Лондон.

Влезе във фоайето, където имаше купчина вестници, също наречени „Приятел на работника“, но на идиш5: Der Arbeter Fraint. По стените бяха закачени обяви за уроци по английски, за неделно училище, екскурзия до гората Епинг и лекция по „Хамлет“. Феликс пристъпи навътре. Архитектурата потвърждаваше първоначалните му подозрения: това определено беше неф на неконформистка църква, но сега в единия му край имаше сцена, а в другия — бар. На сцената група мъже и жени като че ли репетираха пиеса. Вероятно с това се занимаваха анархистите в Англия, нищо чудно, че им бяха позволили да отворят свой клуб. Той се приближи до бара. Нямаше и помен от алкохолни напитки, но на плота видя риба гефилте6, маринована херинга и — ти да видиш! — самовар.

Момичето зад бара го погледна и попита на руски:

— Ну?

Феликс се усмихна.

След седмица, в деня на пристигането на княз Орлов, Феликс обядва във френски ресторант в Сохо. Беше дошъл рано и избра маса до вратата. Яде лучена супа, стек и козе сирене, прокарани с половин бутилка червено вино. Поръча на френски. Сервитьорът беше почтителен. Когато Феликс приключи обяда, бе настъпил пиковият час. В момент, в който трима от сервитьорите бяха в кухнята, а другите двама стояха с гръб към него, той съвсем спокойно стана, тръгна към вратата, взе си палтото и шапката и излезе, без да плати.

Усмихна се, когато тръгна по улицата. Обичаше да краде.

Бързо се научи как да живее в този град почти без пари. За закуска си купуваше сладък чай и парче хляб от една сергия за два пенса, но това бе единствената храна, за която плащаше. За обяд крадеше плодове или зеленчуци от сергиите. Вечер ходеше в кухните за бедни и си вземаше купа супа и колкото иска хляб, като в замяна трябваше само да изслуша почти неразбираемата проповед и да пее химн. Имаше пет лири в брой, но те бяха за спешни случаи.

Живееше в Дънстън Хаусис в Степни Грийн, в пететажна жилищна сграда, която приютяваше половината анархисти в Лондон. Имаше дюшек на пода в апартамента на Рудолф Рокер, харизматичен русоляв германец, който списваше Der Arbeter Fraint. Харизмата му обаче нямаше ефект върху Феликс, защото той бе неподатлив за всякакъв чар, но все пак уважаваше Рокер заради пълната му отдаденост на делото. Домът на Рокер и съпругата му Мили беше винаги отворен за анархистите и по цял ден — а понякога и до среднощ — там идваха посетители, куриери, водеха се дебати, провеждаха се срещи на комитета, изпиваше се много чай и се изпушваха много цигари. Феликс не плащаше наем, но всеки ден носеше по нещо — половин килограм наденица, пакет чай или пълни джобове с портокали — за общия килер. Те мислеха, че ги купува, но всъщност ги крадеше, разбира се.

Феликс каза на другите анархисти, че е дошъл да прави проучване в Британския музей и довършва книгата си за естествения анархизъм в примитивните общества. Те му повярваха. Бяха приятелски настроени, отдадени на идеята и безобидни: искрено вярваха, че революцията може да настъпи чрез образование, чрез профсъюзите, чрез памфлети, лекции и екскурзии до гората Епинг. Феликс знаеше, че повечето анархисти извън Русия са такива. Не ги мразеше, но искрено ги презираше, защото в крайна сметка бяха просто едни страхливци.

Все пак в подобни групи имаше и хора на насилието. Когато му потрябваха, щеше да ги намери.

Междувременно се тревожеше дали Орлов ще дойде и как точно да го убие. Подобни безпокойства обаче бяха безполезни и той се опитваше да се разсейва, като упражняваше английския си. Беше го научил малко в космополитната Швейцария. По време на дългото пътуване с влак през Европа чете учебник за руски деца и английския превод на любимия си роман, „Капитанската дъщеря“ от Пушкин, който знаеше почти наизуст на руски. Сега четеше „Таймс“ всяка сутрин в читалнята на клуба на Джубили Стрийт, а следобед обикаляше улиците, заговаряше пияници, скитници и проститутки — хората, които най-много харесваше, защото нарушаваха правилата. Отпечатаните в книгите думи скоро се сляха със звуците около него и той вече бе в състояние да се изразява достатъчно добре. Не след дълго щеше да може дори да държи политически речи на английски.

След като излезе от ресторанта, пое на север, пресече Оксфорд Стрийт и навлезе в немския квартал западно от Тотнам Корт Роуд. Сред германците имаше много революционери, но те клоняха повече към комунистите, отколкото към анархистите. Феликс се възхищаваше на дисциплината на комунистите, но хранеше подозрения към техния авторитаризъм, освен това беше непълно непригоден за партийна работа.

Прекоси Риджънтс Парк и в северния му край навлезе в предградие на средната класа. Тръгна по опасаните от дървета улици, вглеждаше се в малките градинки пред спретнатите тухлени къщи и търсеше колело, което да открадне. Беше се научил да кара велосипед в Швейцария и установи, че това е идеалното превозно средство за човек, който иска да остане незабелязан, защото беше много маневрено и не привличаше внимание, а в градското движение бе достатъчно бързо, за да настигне автомобил или карета. За нещастие, буржоата в тази част на Лондон като че ли държаха велосипедите си заключени някъде. Видя човек на велосипед на улицата и се изкуши да го изблъска от него, но в този момент минаваха трима пешеходци и колата на пекаря, затова реши да не рискува. Малко по-късно видя момче, което разнасяше доставки от бакалия, но колелото му беше твърде подозрително заради голямата кошница отпред, а на рамката висеше метална табела с името на магазина. Феликс започна да крои алтернативни стратегии, когато най-сетне видя онова, което търсеше.

Мъж към трийсетте излизаше от един двор и буташе колело. Беше със сламена шапка и блейзър на райе, който се издуваше на шкембето му. Той облегна велосипеда на стената на градината и се наведе да сложи щипки на крачолите си.

Феликс бързо се приближи към него.

Мъжът видя сянката му, вдигна поглед и промърмори:

— Добър ден.

Феликс го удари. Човекът падна по гръб и го погледна с глуповато и изненадано изражение. Феликс заби коляно в средното копче на раирания блейзър и въздухът излезе със свистене от тялото на непознатия, който зина безпомощно, за да си поеме дъх.

Феликс се изправи и се озърна към къщата. Една млада жена стоеше до прозореца и го гледаше с ококорени от страх очи, беше запушила устата си с ръка.

Той пак се извърна към мъжа на земята: щеше да мине поне минута, преди дори да помисли да се надигне оттам.

Феликс се метна на велосипеда и пое бързо по улицата. „Човек, който не се страхува, може да стори всичко“, каза си той. Беше научил този урок преди единайсет години на една странична железопътна линия край Омск. Тогава валеше сняг…

Валеше сняг. Феликс седеше върху купчина въглища в един открит вагон и мръзнеше.

Беше му студено вече цяла година, откакто избяга от каторгата в златната мина. В този период бе прекосил Сибир, от скования от лед север почти до Урал. Сега беше само на хиляда и петстотин километра от цивилизацията и топлото време. Голяма част от пътя беше извървял пеша, макар че понякога се качваше в товарни или открити вагони, пълни с кожи. Предпочиташе да пътува с добитък, защото така се топлеше и споделяше храната му. Самият той не се чувстваше човек, а по-скоро животно. Никога не се миеше, вместо палто ходеше с чул, който открадна от един кон, дрипите му бяха пълни с бълхи, а в косата му пъплеха въшки. Любимата му храна бяха сурови птичи яйца. Веднъж открадна едно пони, язди го до смърт и накрая изяде черния му дроб. Беше изгубил и представа за време. Знаеше, че е есен, но не и кой месец е. Често установяваше, че не помни какво е правил предишния ден. В редките моменти, в които идваше на себе си, осъзнаваше, че вече е на прага на лудостта. Никога не говореше с хората. Когато стигаше до град или село, заобикаляше и спираше само да тършува на бунището. Знаеше единствено, че трябва да продължава на запад, защото там ще е по-топло.

Но сега влакът с въглища беше преместен на глух коловоз и Феликс си помисли, че вероятно ще умре. Имаше пазач, един снажен полицай с кожено палто, който трябваше да пречи на селяните да крадат въглища… Когато мисълта му хрумна, Феликс осъзна, че е в миг на просветление, който можеше да е последният. Зачуди се какво ли го е предизвикало и тогава надуши вечерята на полицая. Но мъжът беше едър, здрав и имаше пушка.

„Какво толкова? — рече си Феликс. — И без това ще умра.“

Той стана, взе най-голямата буца въглища, която можеше да носи, и тръгна към хижата на пазача. Влезе вътре и удари стреснатия човек с буцата по главата.

На огъня къкреше яхния в гърне, която бе твърде гореща, за да се яде. Феликс отнесе гърнето навън и го изля в снега, после падна на колене и започна да яде смесената с киша храна. Имаше парчета картофи и ряпа, дебели моркови и късчета месо. Гълташе ги цели. Пазачът излезе от хижата си и стовари силно тоягата си по гърба му. Феликс подивя от гняв, че му пречат да яде. Стана от земята, връхлетя върху пазача и започна да го рита и дере. Онзи се отбраняваше с тоягата, но Феликс не усещаше ударите му. Докопа гърлото му и стисна. И не го пусна. След малко мъжът затвори очи, лицето му посиня, а езикът изскочи. Тогава Феликс довърши яхнията.

Изяде всичката храна в хижата и се стопли на огъня, после спа на леглото на пазача. Когато се събуди, беше с всичкия си. Взе ботушите и палтото от трупа и тръгна към Омск. По пътя направи едно забележително откритие: беше изгубил усещането си за страх. Нещо се беше случило в главата му, сякаш бяха дръпнали някакъв лост. Не можеше да се сети за нещо, което да го плаши. Ако беше гладен, щеше да открадне; ако го преследваха, щеше да се скрие; ако нещо го застрашаваше, щеше да убие. И не искаше нищо. Вече нищо не можеше да го нарани. Любов, гордост, страст и състрадание бяха забравени чувства.

Все пак те се завърнаха по-късно, всичките — освен страха.

Когато стигна Омск, продаде коженото палто на пазача и си купи панталони, риза, жилетка и палто. Изгори парцалите си и плати една рубла за гореща баня и бръснене в евтин хотел. Яде в ресторант, като използва нож и вилица. Видя първата страница на един вестник и си спомни как се чете; тогава разбра, че се е завърнал от гроба.

Седна на една пейка в гарата на Ливърпул Стрийт, като опря колелото на стената до себе си. Чудеше се как ли изглежда Орлов. Не знаеше нищо за него, освен титлата и мисията му. Князът можеше да е някой тъп, коварен царски слуга или садист и развратник, или пък мил белокос старец, който обича да подрусва внучетата си на коляно. Нямаше значение: така или иначе, щеше да го убие.

Беше сигурен, че ще познае Орлов, защото руснаците от неговия сой нямаха и понятие от пътуване инкогнито, било то на тайна мисия, или не.

Щеше ли да се появи Орлов? Ако дойде с влака, с който Йосиф предполагаше, че ще пристигне, и ако след това се срещне с граф Уолдън, както Йосиф бе казал, тогава едва ли щеше да остане някакво съмнение, че информацията е точна.

Няколко минути преди пристигането на влака затворена карета, теглена от четири великолепни коня, изтрополи и спря право на перона. На капрата седеше кочияш, а отзад висеше лакей с ливрея. Един железничар във военна куртка с лъскави копчета се приближи до каретата. Поговори с кочияша и го насочи към другия край на перона. Тогава се появи началникът на гарата във фрак и с цилиндър. Пристъпваше важно, поглеждаше джобния си часовник и сверяваше показанията с гаровия. Отвори вратата на каретата, за да може пътникът да слезе.

Железничарят мина покрай пейката на Феликс и той го сграбчи за ръкава.

— Моля ви, сър — каза, ококорен като наивен чужденец турист. — Това ли е кралят на Англия?

Железничарят се ухили.

— Не, приятел, това е само граф Уолдън. — И отмина.

Значи Йосиф беше прав.

Феликс огледа Уолдън с окото на наемен убиец. Беше висок почти колкото него и мускулест — щеше да е по-лесно да го застреля от някой дребосък. На възраст бе около петдесет. Ако не се броеше лекото накуцване, изглеждаше във форма: можеше да избяга, но не много бързо. Носеше доста отличително светлосиво сако и цилиндър със същия цвят. Косата му беше къса и права, а брадата му бе заострена в стила на покойния крал Едуард VII. Стоеше на перона, облегнат на бастун — възможно оръжие, — и щадеше левия си крак. Кочияшът, лакеят и началникът на гарата се суетяха около него като пчели около царицата си. Позата му беше отпусната. Не си поглеждаше часовника. Не обръщаше внимание на мазниците около него. Беше свикнал с това, цял живот е бил най-важният от всички.

Влакът се появи, бълвайки дим от комина на локомотива. „Мога да убия Орлов сега“, помисли си Феликс и веднага почувства тръпката на ловеца при приближаването на плячката; но вече беше решил да не го прави днес. Дойде само да наблюдава, не да действа. Повечето анархисти убийци бяха небрежни, защото бързаха или действаха спонтанно, поне според него. Той вярваше в планирането и организацията, които бяха анатема за повечето анархисти; те не осъзнаваха, че човек първо трябва да планира собствените си действия — чак когато започне да организира живота на другите, тогава се превръща в тиранин.

Влакът спря с тежка въздишка. Феликс стана и се приближи до перона. В края на композицията имаше нещо като частен вагон, който се различаваше от останалите, защото беше прясно боядисан в други цветове. Той спря точно пред каретата на Уолдън, началникът на гарата пристъпи нетърпеливо напред и отвори една врата.

Феликс се напрегна, докато се взираше през перона в тъмния вагон, от който щеше да се покаже неговата жертва.

Измина още миг и Орлов се появи. Спря на прага за миг и Феликс го огледа добре. Беше дребен, със скъпо на вид тежко руско палто с кожена яка и черен цилиндър. Лицето му бе младо и румено, почти момчешко, с малки мустачки и без брада. Усмихна се смутено. Изглеждаше уязвим. „Много злини са сторени от хора с невинни физиономии“, помисли си Феликс.

Орлов слезе от влака, прегърна Уолдън по руски обичай, но съвсем набързо, и се качиха в каретата.

„Не си губят времето“, каза си Феликс.

Лакеят и двама носачи започнаха да товарят багажа му в каретата. Скоро стана ясно, че няма да съберат всичко, и Феликс се усмихна при мисълта за своя картонен полупразен куфар.

Каретата обърна, явно лакеят щеше да остане на гарата, за да се погрижи за багажа. Носачите се приближиха до прозореца и една ръка в сив ръкав пусна по няколко монети в шепите им. Каретата потегли, а Феликс яхна колелото и я последва.

В суматохата на лондонския трафик не беше трудно да не я изпуска от очи по „Странд“ и през парка „Сейнт Джеймс“. От другата страна на парка каретата пое по страничен път, измина няколко метра и внезапно свърна към затворен от стена двор.

Феликс скочи от велосипеда и го забута по тревата в края на парка, докато не стигна точно срещу входа на двора. Видя как каретата спира пред внушителната порта на голяма къща. Над покрива на каретата мярна два цилиндъра, единия черен, а другия сив, които изчезнаха в сградата. После вратата се затвори и това беше.

Лидия оглеждаше критично дъщеря си. Шарлът стоеше пред голямото огледало в роклята, с която щеше да бъде представена в двореца. Мадам Бурдон, слаба, елегантна шивачка, се суетеше около нея с карфици, прихващаше волан тук, закрепваше дипла там.

Шарлът изглеждаше красива и невинна — точно ефектът, който се очаква да произведе една дебютантка. Роклята от бял тюл с пришити кристали стигаше почти до пода и отчасти покриваше миниатюрните обувки с остри носове. Деколтето, което се спускаше чак до талията, бе запълнено с кристален корсет. Четириметровият шлейф от сребърна сърма, поръбен с бледорозов шифон, беше прихванат в единия край с огромна сребристобяла фльонга. Тъмната коса на Шарлът беше вдигната високо и увенчана с диадема, която бе принадлежала на предишната лейди Уолдън, майката на Стивън. В косата й бяха втъкнати и две бели пера.

„Детенцето ми е вече почти пораснало“, помисли си Лидия и каза:

— Прекрасна е, мадам Бурдон.

— Благодаря ви, милейди.

— Много е неудобна — обади се Шарлът.

Лидия въздъхна. Това беше точно в стила на дъщеря й.

— Ще ми се да не беше толкова фриволна — възрази Лидия.

Шарлът клекна, за да хване шлейфа си.

— Не е нужно да клякаш, ето, виж как се прави. Обърни се наляво. — Шарлът го направи и шлейфът се спусна от лявата й страна. — Събери го с лявата ръка, после се извърти още малко наляво. — Сега шлейфът се простираше по пода пред Шарлът. — Тръгни напред и с дясната ръка прехвърляй шлейфа върху лявата, докато вървиш.

— Става — усмихна се Шарлът. Когато се усмихваше, цялата засияваше. „Преди беше такава през цялото време“, помисли си Лидия. Когато дъщеря й беше малка, тя винаги знаеше какво става в главата й, но с порастването човек се научава да се прикрива.

— А теб кой те научи на всичко това, мамо? — попита Шарлът.

— Първата жена на чичо ти Джордж, майката на Белинда, ме напътстваше, преди да ме представят в двореца. — Искаше да й каже: „Тези неща се показват лесно, трудните уроци обаче трябва да усвоиш сама“.

В стаята влезе гувернантката Мария. Тя беше много дейна, лишена от сантименталност жена с металносива рокля, единствената прислужница, която Лидия беше довела от Санкт Петербург. Външният й вид не се беше променил за деветнайсет години. Лидия нямаше престава на колко е: на петдесет? Шейсет?

— Княз Орлов пристигна, милейди. Шарлът, изглеждаш великолепно!

Вече почти настъпи времето Мария да започне да я нарича „лейди Шарлът“, помисли си Лидия.

— Шарлът, слез веднага, щом се преоблечеш. — Момичето бързо започна да развързва шлейфа от раменете си, а Лидия излезе от стаята.

Откри Стивън в салона, пиеше шери. Той докосна голата й ръка и каза:

— Обичам да те виждам с летни рокли.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти. — Помисли си, че и той изглежда доста добре със сивото сако и сребристата вратовръзка. И в брадата му имаше сиво и сребърно. „Можехме да сме толкова щастливи, ти и аз…“ Внезапно й се прииска да го целуне по бузата. Озърна се бързо да огледа стаята: един лакей стоеше до бюфета и наливаше шери в чашите. Тя трябваше да потисне импулса си. Седна и прие чаша от слугата.

— Как е Алекс?

— Същият си е както винаги — отвърна Стивън. — Ще го видиш, ще слезе след минутка. Ами роклята на Шарлът?

— Роклята е красива. Притеснява ме повече отношението й. Напоследък не желае да приема нищо на доверие. Не ми се иска да става цинична.

Стивън обаче не възнамеряваше да се притеснява за това.

— Почакай някой красив гвардеец да започне да й обръща внимание — много бързо ще си промени отношението.

Тази забележка подразни Лидия, защото в нея се съдържаше намекът, че всички момичета са робини на романтичната си природа. Стивън все говореше такива неща, когато не желаеше да се замисля по даден въпрос. Приличаше на някакъв добродушен празноглав провинциален благородник, какъвто не беше. Но той бе убеден, че Шарлът не е по-различна от всяка друга осемнайсетгодишна девойка, и нищо не беше в състояние да промени мнението му. Лидия знаеше, че у дъщеря й се таи нещо диво и неанглийско, което трябва да бъде потиснато.

Макар и ирационално, тя чувстваше известна враждебност към Алекс заради Шарлът. Не беше негова вината, но той представляваше петербургския фактор, опасността от миналото. Тя се размърда неспокойно в креслото си и забеляза, че Стивън я наблюдава внимателно.

— Нали не си напрегната заради срещата с малкия Алекс?

Тя сви рамене.

— Руснаците са толкова непредвидими.

— Е, той не е типичен руснак.

Тя се усмихна на съпруга си, но моментът им на интимност беше отминал и сега в сърцето й бе останала само обичайната ограничена обич.

Вратата се отвори. „Спокойно“, каза си Лидия.

Алекс влезе.

— Лельо Лидия! — Той се поклони над ръката й.

— Как сте, Алексей Андреевич — отвърна тя официално и добави по-меко: — Но ти още изглеждаш на осемнайсет.

— Ще ми се да бях — рече той и очите му проблеснаха.

Лидия го попита как е минало пътуването и докато той отговаряше, тя се зачуди защо още не се е оженил. Дори само титлата му беше достатъчна да привлече много момичета — да не говорим за майките им, — а на всичко отгоре беше красавец и баснословно богат. „Сигурно е разбил няколко сърца“, помисли си тя.

— Брат ви и сестрите ви изпращат обичта си — говореше Алекс — и се надяват да ги споменавате в молитвите си. — Той се смръщи. — Сега в Санкт Петербург е много неспокойно — не е градът, който познавате.

— Чухме за онзи монах — обади се Стивън.

— Распутин. Царицата вярва, че чрез него говори самият Господ, а тя има огромно влияние над царя. Все пак Распутин е само симптом. Постоянно се вдигат стачки и понякога избухват метежи. Хората вече не вярват, че царят е свещен.

— Какво трябва да се направи? — попита Стивън.

Алекс въздъхна.

— Всичко. Нуждаем се от ефективно селско стопанство, от повече фабрики, от парламент, подобен на английския, от поземлена реформа, от профсъюзи, от свобода на словото…

— На ваше място не бих бързал особено с профсъюзите — каза Стивън.

— Вероятно. И все пак Русия трябва някак да навлезе в двайсети век. Или ние, дворяните, ще я тласнем, или хората ще ни унищожат и ще го направят сами.

На Лидия й се стори, че той говори по-радикално от самите радикали. Колко ли се бяха променили нещата у дома, щом един княз говореше така! Сестра й Татяна, майка му, споменаваше в писмата си за „проблеми“, но дори не намекваше, че дворянството е в реална опасност. Но пък Алекс приличаше повече на баща си, стария княз Орлов, който беше роден политик. Ако бе още жив, щеше да се изразява по същия начин.

— Има и трета възможност — благородниците и народът да се обединят.

Алекс се усмихна, сякаш знаеше какво ще последва.

— И той е?

— Война.

Алекс кимна мрачно. Лидия усети, че двамата мислят еднакво; мъжът й винаги беше пример за него, защото му бе като баща след смъртта на стария княз.

Шарлът влезе и Лидия се вгледа изненадана в нея. Дъщеря й носеше рокля, която не бе виждала досега — от кремава дантела, поръбена с шоколадовокафява коприна. Тя не би й избрала такава — беше твърде впечатляваща, — но Шарлът определено изглеждаше смайващо с нея. „Откъде я е купила? — зачуди се Лидия. — Кога изобщо е започнала да си купува дрехи без мен? Кой й е казал, че тези цветове подчертават тъмната й коса и кафявите й очи? Дали няма и малко грим? И защо не носи корсет?“

Стивън също се беше втренчил в дъщеря си. Лидия забеляза, че дори се е изправил, и едва не се разсмя. Това беше драматично признание на факта, че дъщеря му вече е пораснала, а най-забавното бе, че го направи съвсем неволно. След миг той щеше да се почувства глупаво и да осъзнае, че няма да е в състояние да става всеки път, щом дъщеря му влезе в стаята.

Ефектът върху Алекс обаче беше още по-голям. Той скочи на крака, разля шерито си и силно се изчерви. „О, той бил срамежлив!“, помисли си Лидия. Алекс прехвърли капещата чаша в лявата си ръка и остана да стърчи напълно безпомощен. Настъпи неловка тишина, защото той трябваше да се овладее достатъчно, за да поздрави Шарлът, но беше ясно, че тя чака поздрава му, преди да се е овладял. Лидия тъкмо смяташе да каже нещо, каквото и да е, за да наруши тишината, когато Шарлът пое нещата в свои ръце.

Тя извади копринената кърпичка от джоба на гърдите му, попи с нея дясната му ръка и каза на руски:

— Приятно ми е, Алексей Андреевич. — После стисна вече сухата му длан, взе чашата от лявата, избърса я, попи ръката му, подаде му пак чашата, натъпка кърпичката в джоба му и го накара да седне. Настани се до него и рече:

— Сега, след като спряхте да ръсите пода с шери, ще ми разкажете ли за Дягилев7? Говори се, че бил голям особняк. Познавате ли го?

Алекс се усмихна.

— Да, срещал съм го.

Докато той разказваше, Лидия мислеше за Шарлът, която се бе справила с неловкия момент без никакво колебание и дори зададе въпрос — вероятно подготвен предварително, — с което успя да разсее Орлов от смущението му и го накара да се почувства по-удобно. И беше извършила всичко това с такава лекота, сякаш имаше поне двайсет години опит. Откъде се беше взела тази самоувереност?

Лидия улови погледа на съпруга си. Той също беше забелязал изтънчеността на Шарлът и се усмихваше до уши, цял засиял от бащинска гордост.

Феликс вървеше нагоре-надолу из парк „Сейнт Джеймс“ и обмисляше видяното. От време на време се озърташе към пътя и елегантната бяла фасада на къщата на Уолдън, която се издигаше над високата стена като благородническа глава над колосана яка. „Въобразяват си, че там са в безопасност“, мислеше си той.

Седна на една пейка, откъдето можеше да наблюдава къщата. Средната класа на Лондон сновеше покрай него: момичетата с крещящите шапки, чиновниците и търговците, тръгнали към дома си, с тъмни костюми и бомбета. Имаше и клюкарстващи бавачки с бебета в колички или прекалено навлечени малки дечица; имаше и джентълмени с цилиндри, тръгнали към или от клубовете по „Сейнт Джеймс“; лакеи с ливреи разхождаха дребни грозни кученца. Дебела жена с голяма пазарска чанта се тръшна на пейката до него и рече:

— Голяма жега, нали?

Той не знаеше какво трябва да отговори, затова се усмихна и извърна глава.

Изглежда, Орлов съзнаваше, че в Англия животът му е в опасност. Беше се показал само за няколко секунди на гарата и изобщо не излезе от къщата. Феликс предполагаше, че предварително е помолил да го посрещне закрита карета, защото времето беше хубаво и повечето хора пътуваха в отворени карети.

Осъзна, че до днес е планирал убийството по-скоро абстрактно. То беше въпрос на международна политика, дипломатически свади, съюзи и намерения, военни възможности, хипотетични реакции на далечни кайзери и царе. Сега внезапно бе добило плът и кръв: това беше истински човек, с определен ръст и телосложение, младо лице с тънки мустачки, лице, което трябваше да бъде смазано от куршум; това беше късо тяло с тежко палто, което трябваше да бъде превърнато в кървава каша от бомба; това беше гладко избръснато гърло над възела на вратовръзката, което трябваше да бъде прерязано и от него да бликне кръв.

Феликс се чувстваше напълно способен да го направи. Даже нещо повече — нямаше търпение. Съществуваха някои въпроси — но на тях щеше да получи отговори; имаше и проблеми — но те щяха да бъдат разрешени; щеше да е нужен кураж — а той разполагаше с него в изобилие.

Представи си Орлов и Уолдън в онази красива къща, издокарани с фините си дрехи, заобиколени от тихи слуги. Скоро щяха да вечерят на дълга маса, чиято полирана повърхност щеше да отразява като в огледало колосаните салфетки и сребърните прибори. Щяха да се хранят със съвършено чисти ръце, дори с бели нокти, а жените да са с ръкавици. Щяха да изядат само една десета от сервираната храна и останалото да изпратят пак в кухнята. Вероятно щяха да говорят за расови коне, за новата дамска мода или за кралска особа, която всички познават. Междувременно хората, които щяха да се бият в тази война, трепереха в копторите си в суровия руски климат — и все пак винаги бяха готови да намерят още една паница картофена супа за скитащ анархист.

„Ще убия Орлов с радост — помисли си той. — Какво сладко отмъщение ще е това! А след това ще мога спокойно да умра.“

Потрепери.

— Май сте се простудили — каза дебеланата.

Феликс сви рамене.

— Нося му една хубава агнешка пържола за вечеря и съм му направила ябълков пай — рече тя.

— А? — За какво говореше тази жена, по дяволите? Той стана от пейката и тръгна през тревата към сградата. Седна на земята и облегна гръб о едно дърво. Трябваше да наблюдава къщата ден-два и да открие що за живот ще води Орлов в Лондон: кога излиза и къде ходи; с какво пътува — с карета, двуколка, автомобил или файтон; колко време прекарва с Уолдън. В идеалния случай искаше да е в състояние да предвижда действията му, за да може да го причака някъде. А щеше да постигне това единствено като изучи навиците му. Иначе се налагаше да разбере по друг начин плановете на княза — вероятно като подкупи някой слуга в дома.

Оставаше и въпросът какво оръжие да използва и как да си го набави. Изборът щеше да зависи от конкретните обстоятелства на убийството. А набавянето — от анархистите на Джубили Стрийт. За тази цел аматьорската театрална група нямаше да е от полза, както и интелектуалците в Дънстън Хаусис и всъщност всички, които уж бяха в състояние да помогнат. Но имаше четирима-петима гневни млади мъже, които винаги разполагаха с пари за пиене и в редките случаи, когато станеше дума за политика, говореха за анархизма като за „лишаване на грабителите“, а на жаргон това означаваше финансиране на революцията чрез кражба. Те сигурно имаха оръжия или знаеха къде да ги намерят.

Две момичета, които приличаха на продавачки, се приближиха до неговото дърво и той чу думите на едното:

— Казвам му: Ако си мислиш, че само защото си завел едно момиче в „Биоскоп“ и си му купил халба тъмно пиво, можеш да… — И отминаха.

Феликс бе обзет от странно чувство. Зачуди се дали момичетата са причината — но не, те не означаваха нищо за него. „Нима съм притеснен? Не. Доволен? Не, това ще стане по-късно. Развълнуван? Не бих казал.“

И накрая го установи — беше щастлив.

Което бе наистина много странно.

Тази нощ Уолдън отиде в стаята на Лидия. След като се любиха, тя заспа на рамото му, а той лежеше в тъмното и си припомняше Санкт Петербург от 1895 г.

По онова време все пътуваше — Америка, Африка, Арабия — предимно защото Англия не беше достатъчно голяма, за да побере и него, и баща му. Петербургското общество му се стори пъстро, но превзето. Той харесваше руската природа и водката. Езиците му се удаваха лесно, а руският беше най-трудният от всички, с които се бе захващал, и той се наслаждаваше на предизвикателството.

Като наследник на графство Стивън беше длъжен да посети британския посланик; а от посланика пък се очакваше да го кани на приеми и да го представя. Стивън ходеше на приемите, защото обичаше да говори за политика с дипломати почти толкова, колкото да играе на комар с офицери и да се напива с актриси. Точно на един прием в британското посолство срещна Лидия.

Беше чувал вече за нея. Говореше се, че е образец за добродетел и голяма красавица. Наистина беше красавица, притежаваше крехка, безцветна красота — имаше бледа кожа, светлоруса коса и беше облечена с бяла рокля. Освен това бе скромна, възпитана и изключително любезна. В нея като че ли нямаше нищо и Уолдън доста бързо се лиши от компанията й.

Но по-късно се оказа, че седи до нея на масата за вечеря, и беше длъжен да поведе разговор. Всички руснаци говореха френски, а ако учеха трети език, това бе немски, и по тази причина Лидия знаеше съвсем малко английски. За щастие, неговият френски беше добър. По-големият проблем беше да намери тема за разговор. Той каза нещо за руското правителство и тя отвърна с някаква реакционерска баналност, каквито се сипеха отвсякъде. Той заговори за голямата си страст — ловът на едър дивеч в Африка, и тя известно време слуша с интерес, докато Уолдън не спомена голите черни пигмеи, в този момент тя се изчерви и се извърна да говори с мъжа от другата й страна. Стивън си каза, че не е особено заинтригуван от нея, че тя е точно от момичетата, за които мъжете се женят, а той все още не възнамеряваше. Не можеше обаче да се отърве от усещането, че в нея се крие нещо повече от привидното.

Сега, когато лежеше до нея след деветнайсет години, Уолдън си помисли, че все още има това усещане, и се усмихна печално в мрака.

Онази вечер в Санкт Петербург я видя още веднъж. След вечерята се беше залутал из подобната на лабиринт сграда на посолството и се озова в музикалния салон. Тя беше там сама, седеше пред пианото и изпълваше стаята с дива, страстна музика. Мелодията му беше непозната и почти нехармонична, но именно Лидия го впечатли. Бледата недосегаема красавица вече я нямаше: очите й сега блестяха, тя тръскаше глава, тялото й трепереше от емоция и приличаше на съвсем различна жена.

Той така и не забрави тази музика. По-късно разбра, че това е Концерт за пиано в ре минор на Чайковски, и оттогава ходеше да го слуша при всяка възможност, макар че никога не каза на Лидия защо.

Тръгна си от посолството и се върна в хотела да се преоблече, защото имаше среща за карти в полунощ. Беше запален комарджия, но не от саморазрушителния вид: знаеше колко може да си позволи да изгуби и когато го изгубеше, просто спираше. Ако натрупаше огромни дългове, щеше да се наложи да моли баща си да ги плати, а той не би понесъл подобно нещо. Понякога печелеше доста големи суми. Ала не парите го привличаха в хазарта: харесваха му мъжката компания, пиенето и късният час.

Но на тази среднощна среща не отиде. Причард, камериерът, тъкмо връзваше вратовръзката му, когато британският посланик почука на вратата на апартамента. Негово Превъзходителство изглеждаше като току-що станал от леглото и облечен набързо. Първата мисъл на Стивън беше, че е избухнала революция и всички британци трябва да търсят убежище в посолството.

— Опасявам се, че имам лоши новини — каза посланикът. — Най-добре седнете. Телеграма от Англия. За баща ви.

Старият тиранин беше умрял от сърдечен удар на шейсет и пет години.

— Проклет да съм! — възкликна Стивън. — Още е млад.

— Моите искрени съболезнования — рече посланикът.

— Много любезно от ваша страна да дойдете лично.

— Нищо подобно. На ваше разположение съм.

— Много сте мил.

Посланикът му стисна ръката и си тръгна.

Стивън се втренчи в нищото, мислеше за баща си. Той беше изключително висок човек с желязна воля и кисел нрав. От сарказма му можеха да ти избият сълзи. Имаше три начина да се справиш с него: да станеш същият, да му се подчиниш или да си тръгнеш. Майката на Стивън, мило, безпомощно викторианско момиче, се беше подчинила и умря млада. Стивън си тръгна.

Представи си как баща му лежи в ковчега и си каза: „Най-после си безпомощен. Вече не можеш да разплакваш прислужниците, да караш лакеите да треперят, а децата да бягат и да се крият. Вече не можеш да уреждаш бракове, да гониш арендатори или да осуетяваш проектозакони. Вече не можеш да изпращаш крадци в затвора или агитатори в Австралия. Пепел при пепелта, прах при прахта“.

След години той преосмисли отношението си към него. Сега, през 1914 г., когато беше на петдесет, Уолдън можеше да признае пред себе си, че е наследил част от качествата на баща си: любознателността, вярата в рационализма и трудолюбието, защото смяташе, че трудът е смисълът на съществуването. Но тогава, през 1895-а, изпитваше единствено негодувание.

Причард се появи с бутилка уиски на табла и каза:

— Днес е много тъжен ден, милорд.

Това „милорд“ стресна Стивън. С брат му имаха благороднически титли — Стивън беше лорд Хайкомб, — но слугите винаги се обръщаха към тях със „сър“, „милорд“ наричаха единствено баща им. Сега, разбира се, той самият беше графът на Уолдън. Заедно с титлата вече притежаваше няколко хиляди акра от Южна Англия, голямо парче от Шотландия, шест расови коня, Уолдън Хол, вила в Монте Карло, ловна хижа в Шотландия и място в Камарата на лордовете.

Вече трябваше да живее в Уолдън Хол. Това бе семейният дом и графът постоянно го обитаваше. Реши да прокара електрическо осветление. Щеше да продаде някои стопанства и да инвестира в имоти в Лондон и в Северноамериканските железници. Щеше да държи първата си реч в Камарата на лордовете — но за какво да говори? За външната политика вероятно. Трябваше да се занимава с наемателите и да управлява няколко имения. Щеше да се появи в двора през новия сезон и да организира ловни приеми…

Но му трябваше съпруга.

Ролята на граф на Уолдън не можеше да се изпълнява от ерген. Всички тези приеми се нуждаеха от домакиня, някой трябваше да отговаря на поканите, да обсъжда менюто с готвачите, да разпределя спалните за гостите, да седи в другия край на дългата маса в трапезарията на Уолдън Хол. С две думи, трябваше да намери графиня.

Освен това се нуждаеше от наследник.

— Трябва ми съпруга, Причард.

— Да, милорд. Ергенските ни дни приключиха.

На следващия ден Уолдън се срещна с бащата на Лидия и официално поиска разрешение да се вижда с нея.

Двайсет години по-късно той не можеше да си представи как е възможно да е бил толкова безотговорен въпреки младостта си. Така и не се бе запитал дали тя е подходящата съпруга за него, а само дали е подходяща за графиня. Така и не се запита дали ще може да я направи щастлива. Беше решил, че онази скрита страст, която бликаше от нея, докато свиреше на пиано, ще бъде освободена отново за него, но сгреши.

Той я посещаваше всеки ден в продължение на две седмици — нямаше как да стигне навреме за погребението на баща си. След това направи предложение, но не на нея, а на баща й. Той смяташе, че този брак е подходящ по същите практически съображения като на графа. Уолдън му обясни, че иска да се ожени веднага, макар че е в траур, защото трябва да се прибере у дома и да управлява имотите. Бащата на Лидия го разбираше идеално. Ожениха се след шест седмици.

„Какъв арогантен глупак съм бил — помисли си Уолдън. — Въобразявах си, че Англия винаги ще управлява света, а аз винаги ще управлявам сърцето си.“

Луната се появи иззад един облак и озари спалнята. Той погледна лицето на спящата Лидия. „Не го предвидих, не знаех, че ще се влюбя дълбоко и безнадеждно в теб. Исках само да си подхождаме и накрая това се оказа достатъчно за теб, но не и за мен. Никога не съм мислил, че ще се нуждая от усмивката ти, ще копнея за целувките ти, ще се надявам да дойдеш в моята стая нощем; и никога не съм предполагал, че ще ме е толкова страх, че ще съм ужасѐн от възможността да те изгубя.“

Тя измърмори нещо насън и се обърна. Той издърпа ръката си изпод нея и седна на ръба на леглото. Ако останеше още малко, щеше да заспи, а не искаше прислужницата й да ги намери заедно в леглото, когато дойде да поднесе сутрешния чай. Облече халата, обу си чехлите, тихо премина през двата будоара, излезе от стаята и влезе в своята. „Аз съм такъв късметлия“, помисли си, когато легна да спи.

Уолдън огледа масата на закуска. Имаше канички с кафе, китайски и индийски чай, купички със сметана, мляко, голяма купа с топла овесена каша, чинии с кифлички и препечени филийки, гърненца с мармалад, мед и конфитюр. На бюфета бяха подредени сребърни подноси, подгрявани от малки спиртници. В тях имаше бъркани яйца, наденички, бекон, бъбречета и моруна. На масата за студени ястия бяха поставени блюда с телешко, шунка и език. Купата с плодове стоеше на отделна маса и бе отрупана с нектарини, портокали, пъпеш и ягоди.

„Това сигурно ще спомогне за доброто настроение на Алекс“, помисли си графът.

Сложи си от яйцата и бъбреците и седна. Руснаците щяха да искат нещо в замяна на обещанието за военна помощ. Той се тревожеше каква ще е цената. Ако поискат нещо, което Англия не може да им даде, цялата сделка ще пропадне, а тогава…

Неговата задача бе да се погрижи тя да не пропадне.

Налагаше се да манипулира Алекс. Беше мислил как да го смути. Фактът, че го познаваше още от дете, трябваше да му помогне, но всъщност щеше да е много по-лесно да преговаря твърдо с човек, с когото не го свързва нищо лично.

„Трябва да изключа чувствата — каза си той. — Трябва да привлечем Русия на наша страна.“

Наля си кафе и си взе няколко кифлички и малко мед. След минута влезе Алекс, изглеждаше бодър и освежен.

— Добре ли спа? — попита го Уолдън.

— Прекрасно. — Той си взе нектарина и започна да я яде с нож и вилица.

— Само това ли ще хапнеш? — попита го Уолдън. — Навремето харесваше английската закуска — помня, че ядеше овесена каша, сметана, яйца, телешко и ягоди, а после молеше готвачката за още препечени филийки.

— Вече не съм момче, което расте, чичо Стивън.

„Няма да е зле да го запомня“, рече си Уолдън.

След закуската те отидоха в утринния салон.

— Скоро ще обявят нашия нов петгодишен план за армията и флота — заяви Алекс.

„Все така прави — помисли си Уолдън, — започва с нещо, преди да те помоли за друго.“ Спомни си как Алекс му бе казал: „Мисля да прочета Клаузевиц8 това лято, чичо. Между другото, може ли да доведа един гост в Шотландия за лова?“

— Бюджетът за следващите пет години е седем и половина милиарда рубли — продължи Алекс.

По десет рубли на лира, пресметна Уолдън, това прави седемстотин и петдесет милиона.

— Много мащабна програма — кимна той, — но ми се ще да я бяхте започнали преди пет години.

— На мен също — съгласи се Алекс.

— Тази програма надали ще се осъществи, преди да влезем във война.

Алекс сви рамене.

„Той не възнамерява да прави прогнози колко скоро Русия може да влезе във война, разбира се“, помисли си Уолдън.

— Първата ви работа трябва да е да увеличите калибъра на оръдията на вашите дреднаути.

Алекс поклати глава.

— Третият ни дреднаут скоро ще бъде пуснат на вода. Четвъртият се строи в момента. И двата ще имат дванайсетинчови оръдия.

— Това не е достатъчно, Алекс. Чърчил иска петнайсетинчови оръдия за нашите.

— И е прав. Командирите ни знаят това, но политиците — не. Нали познаваш Русия, чичо: на новите идеи винаги се гледа с недоверие. Нововъведенията отнемат цяла вечност.

„Май се дуелираме“, помисли си Уолдън.

— А какъв е вашият приоритет?

— Сто милиона рубли ще бъдат похарчени незабавно за черноморския флот.

— На мен ми се струва, че Северно море е по-важно. — „Поне за Англия.“

— Ние гледаме по-скоро към Азия — най-опасният ни съсед е Турция, а не Германия.

— Те може да се съюзят.

— Възможно е. — Алекс се поколеба. — Най-голямата слабост на руския флот е, че нямаме пристанище в по-топли води.

Това звучеше като началото на предварително подготвена реч. „Започна се — помисли си Уолдън. — Стигаме до същността.“ Но продължи с маневрите:

— Ами Одеса?

— На брега на Черно море. Докато турците държат Константинопол и Галиполи, ще контролират протока между Черно и Средиземно море, така че, стратегически погледнато, за нас Черно море не е нищо повече от едно голямо езеро.

— И затова Руската империя от стотици години се опитва да напредне на юг.

— Защо не? Ние сме славяни, а много от балканските народи също са славяни. Ако те искат свобода, ние, разбира се, им симпатизираме.

— Разбира се. И все пак, ако я получат, вероятно ще позволят на вашия флот да премине свободно към Средиземно море.

— Славянски контрол на Балканите ще ни е от полза. А още по-добре ще е руски контрол над Балканите.

— Без съмнение — само че, доколкото виждам, това още го няма в раздадените карти.

— А не би ли искал да обмислиш въпроса по-добре?

Уолдън отвори уста да отвърне, но рязко я затвори. „Това е — рече си той. — Това искат, това е цената. Не можем да дадем Балканите на Русия, за бога! Ако сделката зависи от това, значи няма сделка…“

Алекс тъкмо казваше:

— Ако ще воюваме заедно, трябва да сме силни, а именно регионът, за който говорим, трябва да се укрепи. Нима не е естествено да поискаме помощ от вас.

Въпросът бе изложен възможно най-ясно: „Дайте ни Балканите и ще се бием за вас“.

Уолдън се съвзе, намръщи се сякаш от объркване и рече:

— Ако Британия контролираше Балканите, бихме могли — поне на теория — да ви ги дадем. Но ние не можем да дадем нещо, което не притежаваме, затова не съм сигурен как ще ви помогнем да се „укрепите“ — както ти се изрази — в този регион.

Алекс реагира много бързо, явно беше подготвил отговора си:

— Но можете да признаете Балканите за руска сфера на влияние.

„О, не е толкова зле — рече си Уолдън. — Това може да се уреди.“

Беше изключително облекчен. Реши да изпита твърдостта на Алекс, преди да продължи преговорите.

— Разбира се, бихме могли да се съгласим да покажем по-голяма благосклонност към вас, отколкото към Австрия и Турция, в тази част на света.

Алекс поклати глава и заяви категорично:

— Ние искаме нещо повече.

Е, струваше си да опита. Алекс беше млад и срамежлив, но не позволяваше да го будалкат. Лош късмет.

Уолдън имаше нужда от време, за да помисли. За да удовлетворят искането на Русия, трябваше да направят значителна промяна на международната сцена, а подобни промени, също като движенията на тектоничните плочи, предизвикваха земетресения на най-неочаквани места.

— Може би е добре да поговориш с Чърчил, преди да продължиш — каза Алекс с лека усмивка.

„Знаеш, че ще го направя“, помисли си Уолдън. Внезапно осъзна колко добре се беше справил Алекс. Първо го беше изплашил с едно съвсем безумно искане; а после, когато изложи истинското, Уолдън бе така облекчен, че почти му се зарадва.

„Мислех си, че ще го манипулирам, а ето че той манипулира мен.“

Уолдън се усмихна.

— Гордея се с теб, момчето ми.

Тази сутрин Феликс реши кога, къде и как ще убие княз Орлов.

Планът започна да се оформя в главата му, докато четеше „Таймс“ в библиотеката на клуба на Джубили Стрийт. Въображението му бе разпалено от параграф в колонката с дворцовите събития:

Сега вече беше сигурен, че Орлов ще е на определено място на определена дата и в определен час. Подобна информация бе съществена за едно внимателно планирано убийство. Феликс бе очаквал да я получи или от някой слуга на Уолдън, или като наблюдава Орлов и проучи навиците и срещите му, но вече нямаше нужда да рискува с разговори с прислугата или следене. Зачуди се дали Орлов знае, че вестниците публикуват намеренията му, сякаш за да помогнат на евентуални убийци. „Колко типично за Англия“, помисли си той.

Следващият проблем беше как да се доближи достатъчно до него, за да го убие. Трудно щеше да проникне в двореца, но „Таймс“ даде отговор и на този въпрос. На същата страница, с дворцовите новини, между съобщение за бал, даван от лейди Бейли, и подробности от последните завещания, той прочете:

Феликс го прочете няколко пъти: нещо в стила на „Таймс“ го затрудняваше изключително много. Разбра поне това, че когато хората излязат от двореца, лакеите им ще бъдат изпращани да докарат каретите, които ще бъдат спрени някъде другаде.

„Трябва да има начин — помисли си той — някак да се кача върху или в каретата на Уолдън, докато се връща към двореца да ги вземе.“

Но оставаше една главна трудност. Нямаше оръжие.

Лесно можеше да се сдобие с него в Женева, но бе рисковано да го пренася през няколко граници: нямаше да го пуснат в Англия, ако претърсеха багажа му.

Със сигурност беше също толкова лесно да се сдобие с оръжие и в Лондон, но не знаеше как и не му се искаше да разпитва. Беше огледал оръжейните магазини в Уест Енд и забеляза, че всички, които влизат и излизат, са от висшата класа: там нямаше да го обслужат, дори да имаше парите да купи красивите и точни оръжия. Беше прекарал известно време в долнопробни кръчми, където сред престъпниците със сигурност се продаваха оръжия, но не видя нищо подобно, което не го изненада особено. Единствената му надежда бяха анархистите. Беше поговорил с онези от тях, които смяташе за „сериозни“, но те не отвориха дума по този въпрос, вероятно именно заради неговото присъствие. Той беше нов и още не му вярваха. В техните групи винаги присъстваха полицейски шпиони и макар че това не пречеше на анархистите да приемат непознати, ги правеше предпазливи.

Не беше време за подмолни проучвания. Трябваше да пита направо как да се сдобие с оръжие, но да го направи внимателно. Веднага след това щеше да прекрати връзките си с Джубили Стрийт и да отиде в друга част на Лондон, за да избегне риска да бъде проследен.

Той се замисли за младите евреи хулигани от Джубили Стрийт. Те бяха гневни и жестоки. За разлика от родителите си те отказваха да работят като слуги във фабриките в Ист Енд, за да шият костюми за аристократите по поръчка на шивачите от Савил Роуд. За разлика от родителите си те не обръщаха внимание на консервативните приказки на равините, но още не бяха наясно дали решението на проблемите им се крие в политиката, или в престъпленията.

Феликс смяташе, че най-обещаващ е Нейтън Сабелински. Около двайсетгодишен, по-скоро със славянска хубост, той носеше високи колосани яки и жълти жилетки. Феликс го беше виждал сред комарджиите на Къмършъл Роуд: явно разполагаше с пари, щом харчеше за комар и дрехи.

Огледа библиотеката. Освен него тук имаше един заспал старец, жена с дебело палто, която четеше „Капиталът“ на немски и си водеше бележки, и литовски евреин, наведен над руски вестник — четеше го с помощта на лупа. Феликс излезе от помещението и слезе на долния етаж. Нейтън и приятелите му не се виждаха никъде. Беше твърде рано за него: той работеше нощем, ако изобщо работеше.

Феликс се върна в Дънстън Хаусис. Сложи в картонения си куфар бръснача, чисто бельо и чиста риза и каза на Мили, жената на Рудолф Рокър:

— Намерих си стая. Довечера ще дойда да благодаря на Рудолф.

Закрепи куфара на задната седалка на велосипеда и пое на запад, към Централен Лондон, а после на север към Камдън Таун. Там откри уличка с високи, някога величествени къщи, построени за претенциозни семейства от средната класа, които сега се бяха изнесли в предградията, в края на новите железопътни линии. В една от тях той нае неугледна стая от ирландка на име Бриджит. Плати й десет шилинга аванс за две седмици.

По обяд се върна в Степни, пред дома на Нейтън на Сидни Стрийт. На тази улица къщите бяха ниски: с две стаи на горния и две стаи на долния етаж. Предната врата на неговата къща беше широко отворена. Феликс влезе.

Шумът и миризмата го удариха като юмрук. В една малка стая шиеха поне петнайсет-двайсет души. Мъжете използваха машини, жените шиеха на ръка, а децата гладеха готовите дрехи. От ютиите се вдигаше пара и се смесваше с вонята на пот. Машините тракаха, ютиите съскаха, а работниците безспирно дърдореха на идиш. Отрязани парчета плат, готови за зашиване, бяха натрупани на всяка свободна повърхност по пода. Никой не вдигна глава към него, всички работеха невероятно бързо.

Той заговори едно момиче с бебе в скута. Тя пришиваше на ръка копчета на ръкава на сако.

— Нейтън тук ли е?

— Горе е — рече момичето, без да спира работата си.

Феликс излезе от стаята и тръгна по тясното стълбище. В двете малки спални имаше по четири легла. Повечето бяха заети, вероятно от хората от нощната смяна. Откри Нейтън в задната стая, седеше на ръба на леглото и си закопчаваше ризата.

— Феликс, как си?

— Трябва да говоря с теб — отвърна Феликс.

— Говори тогава.

— Ела навън.

Нейтън си облече палтото и излязоха на Сидни Стрийт. Застанаха на слънце, близо до отворения прозорец на импровизираната фабрика, защото шумът отвътре заглушаваше думите им.

— Това е шивачницата на баща ми — рече Нейтън. — Плаща на едно момиче пет пенса, за да скрои панталони — час работа. Ще плати още три пенса на момичетата, които режат, гладят и шият копчета. После ще отнесе панталоните на шивач в Уест Енд и ще получи девет пенса. Печалба — едно пени — достатъчно да купи комат хляб. Ако поиска от шивача десет пенса, той ще го изхвърли от магазина си и ще даде работата на друг от десетината евреи шивачи на тази улица. Не искам да живея така.

— Затова ли стана анархист?

— Тези хора правят най-красивите дрехи на света, видя ли те как са облечени?

— И как ще се промени положението — чрез насилие?

— Така мисля.

— Сигурен бях, че мислиш така. Нейтън, трябва ми оръжие.

Нейтън се засмя нервно.

— Защо?

— Защо му е оръжие на един анархист?

— Ти ми кажи, Феликс.

— За да краде от крадците, да потиска тираните и да убива убийците.

— А ти какво по-точно ще правиш?

— Ще ти кажа — ако наистина искаш да знаеш…

Нейтън се замисли за миг и отвърна:

— Иди в кръчмата „Тигана“ на ъгъла на Брик Лейн и Троул Стрийт. Питай за Гарфилд Джуджето.

— Благодаря ти! — отвърна Феликс, не успя да скрие триумфа в гласа си. — Колко пари ще ми трябват?

— Пет шилинга за малък револвер.

— Ще имам нужда нещо по-надеждно.

— Хубавите оръжия са скъпи.

— Тогава ще се пазаря. — Феликс му стисна ръката. — Благодаря ти.

Нейтън го гледаше как се качва на велосипеда си.

— Може би след това ще ми кажеш за какво става дума.

Феликс се усмихна.

— Ще прочетеш във вестниците. — Помаха му и потегли.

Мина през Уайтчапъл Роуд и Уайтчапъл Хай Стрийт, после зави надясно по Осбърн Стрийт. Тук веднага се усети промяната. Досега не беше идвал в най-изпадналата част на Лондон. Улиците бяха тесни и много мръсни, въздухът — задимен и зловонен, хората изглеждаха окаяни и канавките преливаха от боклуци. Но въпреки това беше оживено като в кошер. Мъже бутаха ръчни колички нагоре-надолу, тълпи се трупаха около уличните сергии, проститутки стояха на всеки ъгъл, дюкяните на дърводелци и обущари се нижеха по тротоарите.

Феликс остави колелото си до вратата на „Тигана“: ако някой го отмъкнеше, просто щеше да си открадне друго. Влезе в кръчмата, като прескочи нещо, което приличаше на умряла котка. Помещението беше само едно, ниско и голо, с бар в дъното. По-възрастните мъже и жени седяха на пейки покрай стените, а младите стояха прави в средата. Феликс отиде до бара и поиска чаша бира и студена наденица.

Огледа се и забеляза Гарфилд Джуджето. Не го беше видял досега, защото той беше стъпил на стол. Беше висок към метър и двайсет, с голяма глава и лице на възрастен мъж. Огромно черно куче лежеше на пода до стола му. Джуджето говореше с двама здравеняци с кожени жилетки и ризи без яки. Вероятно бяха охранителите му. Феликс забеляза големите им шкембета и си помисли с усмивка: „Ще ги изям на закуска“. Двамата държаха халби с бира, а Джуджето пиеше нещо, което приличаше на джин. Барманът подаде на Феликс бирата и наденицата.

— И чаша от най-хубавия ви джин — поръча Феликс.

Младата жена до бара го погледна и попита:

— За мен ли е? — Усмихна се кокетно и показа гнилите си зъби. Феликс извърна очи.

Когато му наляха джина, той плати и тръгна към групата до малкия прозорец с изглед към улицата. Застана между тях и вратата и се обърна към Джуджето:

— Господин Гарфилд?

— Кой пита? — поинтересува се Гарфилд пискливо.

Феликс му подаде чашата с джин.

— Може ли да поговорим по работа?

Джуджето взе чашата, пресуши я и отвърна:

— Не.

Феликс отпи от бирата си. Беше по-сладка и не така пенлива като швейцарската.

— Искам да купя оръжие.

— Не знам защо сте дошли тук тогава.

— Чух за вас в клуба на Джубили Стрийт.

— Анархист ли сте?

Феликс не отговори.

Гарфилд го изгледа от глава до пети.

— Какво оръжие ще искате, в случай че имам?

— Револвер. Но хубав.

— Например „Браунинг“ със седем патрона?

— Да, това ще е идеално.

— Нямам такъв. Ако имах, нямаше да го продавам. А ако го продавах, щях да му искам пет лири.

— Казаха ми, че струва най-много лира.

— Грешно са ви казали.

Феликс се замисли. Джуджето беше решило, че щом е чужденец и анархист, може да го преметне. „Добре — рече си той, — ще играем по твоите правила.“

— Не мога да си позволя повече от две лири.

— Няма да падна под четири.

— А те включват ли и кутия с муниции?

— Точно така, четири лири, включително кутия с муниции.

— Съгласен съм — рече Феликс. Забеляза как единият от охранителите потисна усмивка. След като плати за питиетата и наденицата, му останаха три лири, петнайсет шилинга и едно пени.

Гарфилд кимна на единия от хората си. Той мина зад бара и излезе през задната врата. Феликс започна да яде наденицата. След минута-две мъжът се върна с нещо като вързоп от дрипи. Озърна се към Гарфилд, той пак му кимна и мъжът подаде вързопа на Феликс.

Феликс разгъна дрипите и видя револвер и малка кутия. Извади оръжието и започна да го оглежда.

— Прибери го, няма нужда да го показваш на целия проклет свят! — изсъска Джуджето.

Оръжието беше чисто и смазано, а петлето се движеше гладко.

— Ако не го огледам, как ще разбера, че е добър? — попита Феликс.

— Къде си мислиш, че се намираш? В „Хародс“9?

Феликс отвори кутията с патрони и зареди барабана с бързи, ловки движения.

— Разкарай проклетото нещо! — съскаше Джуджето. — Давай парите и се омитай. Ти си откачен.

В гърлото на Феликс се надигна мехур от напрежение и той преглътна сухо. Отстъпи крачка назад и насочи револвера към него.

— Господи! — изпъшка Гарфилд.

— Да го изпробвам ли? — попита Феликс.

Двамата охранители отстъпиха настрани в различни посоки, така че Феликс не можеше да ги държи едновременно на мушка. Сърцето му се сви — не беше очаквал да са толкова умни. След миг щяха да скочат отгоре му. Кръчмата внезапно притихна. Феликс осъзна, че няма да стигне до вратата, преди единият от тези мъжаги да го докопа. Огромното куче изръмжа, усетило напрежението във въздуха.

Феликс се усмихна и застреля животното.

Изстрелът изгърмя оглушително в малкото помещение. Никой не помръдна. Кучето се просна на пода окървавено, а охранителите на Джуджето замръзнаха на местата си.

Феликс направи още една крачка назад, посегна зад гърба си и напипа вратата. Отвори я, като държеше Гарфилд на прицел, и излезе.

Затръшна вратата, напъха револвера в джоба на палтото си и скочи на велосипеда.

Чу как вратата на кръчмата се отваря. Отблъсна се и завъртя педалите. Някой го сграбчи за ръкава. Феликс натисна педалите още по-силно и се отскубна. Отекна изстрел и той инстинктивно се приведе. Някой изкрещя. Феликс избегна един продавач на сладолед и зави зад ъгъла. В далечината се чу полицейска свирка. Той се обърна, но никой не го преследваше.

След секунди вече беше изчезнал в дебрите на Уайтчапъл.

„Останаха ми шест куршума“, помисли си.