Мъжът от Санкт Петербург

Девета глава

Какво има? — попита го тя.

— Какво?

— Изглеждате, сякаш сте видели призрак.

— Напомнихте ми на някого. Разкажете ми за себе си.

Тя го погледна смръщено: като че ли в гърлото му беше заседнала буца.

— Да не би да сте се простудили?

— Никога не се простудявам. Кой е най-ранният ви спомен? Тя се замисли за миг.

— Отраснах в къща в провинцията, наречена Уолдън Хол, в Норфолк. Тя е красива сива каменна сграда с много хубава градина. През лятото пием чая си отвън, под кестена. Сигурно съм била на четири, когато за първи път ми позволиха да пия чай с мама и татко. Беше много скучно. На моравата нямаше нищо интересно. Много ми се искаше да заобиколя къщата и да ида до конюшните. Един ден те оседлаха едно магаре и ми позволиха да го пояздя. Бях виждала как се язди, разбира се, и си мислех, че знам как се прави. Казаха ми да стоя неподвижно или ще падна, но аз не им повярвах. Отначало някой хвана поводите и започна да ме разхожда нагоре-надолу. После ми позволиха да ги поема сама. Всичко ми се струваше толкова лесно, че пришпорих магарето, както бях виждала да правят с конете, и то се затича. Следващото, което си спомням, беше, че съм на земята и плача. Не можех да повярвам, че наистина съм паднала! — Тя се засмя при спомена.

— Явно сте имали щастливо детство — каза Феликс.

— Не бихте говорили така, ако познавахте гувернантката ми. Казва се Мария и е руски дракон. „Младите дами винаги са с чисти ръце.“ Тя още е моя наставница.

— Е, все пак сте имали добра храна, дрехи и не сте мръзнали, а когато сте боледували, е идвал лекар.

— Според вас това ли е щастието?

— Аз бих се задоволил и с толкова. А кой е най-хубавият ви спомен?

— Когато татко ми подари пони — отвърна тя веднага. — Толкова много го исках, че беше като сбъдната мечта. Никога няма да забравя онзи ден.

— Той що за човек е?

— Кой?

Феликс се поколеба.

— Лорд Уолдън.

— Татко ли? Е… — Това се казва въпрос. За напълно непознат Феликс доста се интересуваше от нея, но тя бе дори по-любопитна за него. Под всички тези въпроси се усещаше някаква дълбока меланхолия, която я нямаше преди минути. Вероятно защото той беше имал нещастно детство и нейното му се струваше много по-хубаво. — Мисля, че татко сигурно е страшно добър човек…

— Но?

— Но той се държи с мен като с дете. Знам, че може би съм плашещо наивна, но никога няма да стана друга, ако не се уча. Той не ми обяснява нещата, както… е, както вие ми ги обяснихте. Много се смущава, когато ми говори за… мъже и жени, нали разбирате… а когато говори за политическите си възгледи, ми изглежда малко… как да кажа… самодоволен.

— Това е напълно естествено. През целия си живот е получавал всичко, което е искал, и то лесно. Разбира се, че за него светът е прекрасен такъв, какъвто е, с изключение на няколко дребни проблема, които ще се изгладят с времето. Обичате ли го?

— Да, освен в моментите, когато го мразя. — Интензивността на погледа му започна да я притеснява. Той като че ли попиваше жадно всяка нейна дума и запаметяваше израженията й. — Татко е много сърдечен човек, а вие защо се интересувате?

Той се усмихна странно, някак накриво.

— Цял живот се боря с управляващата класа, но рядко имам шанса да поговоря с неин представител.

Шарлът се досещаше, че това не е истинската причина, и се зачуди защо я лъже. Вероятно се смущаваше от нещо — хората обикновено я лъжеха по тази причина.

— Аз не съм представител на управляващата класа, не повече от някое от кучетата на татко.

Той се усмихна.

— Разкажете ми за майка ви.

— Тя е много чувствителна. Понякога се налага да пие лауданум.

— Какво е лауданум?

— Лекарство, което съдържа опиум.

Той вдигна вежди.

— Това звучи зловещо.

— Защо?

— Мислех, че употребата на опиум се смята за упадъчна.

— Не и за медицински цели.

— О…

— Скептичен сте.

— Винаги.

— Е, кажете тогава какво имате предвид.

— Предполагам, че щом майка ви се нуждае от опиум, вероятно е по-скоро нещастна, отколкото болна.

— Защо да е нещастна?

— Вие ми кажете, тя е ваша майка.

Шарлът се замисли. „Нещастна ли е мама? Тя определено не изглежда така доволна като татко. Твърде много се тревожи и излиза от релси и при най-малкия повод.“

— Тя е напрегната — отвърна Шарлът. — Но не мисля, че защото е нещастна. Чудя се дали няма връзка с това, че е напуснала родината си?

— Възможно е — рече Феликс, но не звучеше убеден. — Имате ли братя и сестри?

— Не. Най-добрата ми приятелка е братовчедка ми Белинда, която е на моята възраст.

— А какви са другите ви приятели?

— Нямам други приятели, само познати.

— Други братовчеди?

— Двама близнаци, шестгодишни. Разбира се, имам много братовчеди в Русия, но никога не съм ги виждала, освен Алекс, който е много по-голям от мен.

— А какво смятате да правите с живота си?

— Що за въпрос!

— Не знаете ли?

— Още не съм решила.

— Какви са вариантите?

— Това наистина е сложен въпрос. Искам да кажа, че вероятно се очаква да се омъжа за човек от моята класа и да гледам деца. Предполагам, че ще трябва да се омъжа.

— Защо?

— Аз няма да наследя Уолдън Хол, когато татко умре.

— Защо не?

— Защото той върви с титлата — а аз не мога да бъда граф Уолдън. Затова къщата ще остане на Питър, по-големия близнак.

— Разбирам.

— А аз няма да мога да се издържам сама.

— Естествено, че можете.

— Не съм научена на нищо.

— Научете се сама.

— И какво бих могла да върша?

Феликс сви рамене.

— Отглеждайте коне. Отворете магазин. Постъпете на някаква служба. Станете професор по математика. Напишете пиеса.

— Говорите, сякаш бих могла да направя каквото реша.

— Вярвам, че можете, но имам едно съвсем сериозно предложение. Говорите идеално руски — може да превеждате романи на английски.

— Наистина ли смятате, че бих могла?

— Нямам никакви съмнения.

Шарлът прехапа устна.

— Защо вие имате такава вяра в мен, а родителите ми нямат? Той се замисли, после се усмихна.

— Ако аз ви бях отгледал, щяхте да се оплаквате, че сте принудена постоянно да се трудите и не ви се позволява да танцувате.

— Вие нямате ли деца?

Той извърна поглед.

— Не съм женен.

Това събуди любопитството й.

— А искали ли сте?

— Да.

Тя знаеше, че не бива да продължава, но не можа да се сдържи: искаше да научи какъв е бил този странен човек, когато е бил влюбен.

— Какво стана?

— Момичето се омъжи за друг.

— Как се казваше?

— Лидия.

— И майка ми се казва така.

— Нима?

— Лидия Шатова, така се е казвала. Сигурно сте чували за граф Шатов, ако сте живели известно време в Санкт Петербург.

— Да, чувал съм. Имате ли часовник?

— Какво? Не.

— Аз също. — Той се огледа и видя часовник на стената. Шарлът проследи погледа му.

— Господи, вече е пет часът! Възнамерявах да се прибера, преди мама да е слязла за чая. — Тя се изправи.

— Ще имате ли неприятности? — попита той и също стана.

— Предполагам. — Тя се обърна, за да излезе от кафенето.

— О, Шарлът…

— Какво има?

— Имате ли нещо против да платите чая? Аз съм много беден човек.

— О! Не знам дали имам пари. Да! Вижте, единайсет пенса. Достатъчно ли са?

— Разбира се. — Той взе шест пенса от дланта й и отиде да плати.

„Колко странно — каза си Шарлът, — какви неща трябва да помниш, когато не си в светското общество. Какво ли би си помислила Мария за мен — да купувам чай на непознат? Сигурно ще припадне.“

Той й донесе рестото и й отвори вратата.

— Ще повървя малко с вас.

— Благодаря ви.

Хвана я за ръката, докато вървяха по улицата. Слънцето още грееше силно. Един полицай се приближи към тях и Феликс я накара да спре и се загледа в една витрина, докато той отмина.

— Защо не искахте да ни види? — попита Шарлът.

— Може да търсят хора, които са забелязани на шествието.

Шарлът се смръщи. Това й се струваше малко вероятно, но той сигурно знаеше по-добре.

Продължиха и тя каза:

— Обичам юни.

— Времето в Англия е прекрасно.

— Мислите ли? Значи никога не сте били в Южна Франция.

— Очевидно не съм.

— Ние ходим всяка зима. Имаме вила в Монте Карло. — Внезапно я порази неприятна мисъл. — Надявам се, не смятате, че се хваля.

— Разбира се, че не. — Той се усмихна. — Трябва вече да сте разбрали, че за мен голямото богатство е повод за срам, а не за гордост.

— Предполагам, че трябва да съм го разбрала, но не съм. В такъв случай презирате ли ме?

— Не, но богатството не е ваше.

— Вие сте най-интересният човек, когото съм срещала — каза Шарлът. — Може ли да ви видя отново?

— Да — отвърна той. — Имате ли носна кърпичка?

Тя извади една от джоба на палтото си и му я подаде. Той си издуха носа.

— Наистина настивате — рече тя. — Очите ви сълзят.

— Сигурно сте права. — Той избърса очите си. — Да се срещнем ли пак в онова кафене?

— Не е най-привлекателното място, нали? — отвърна тя. — Да измислим нещо друго. Да, сетих се! Ще идем в Националната галерия. Тъкмо ако видя някой познат, можем да се престорим, че не сме заедно.

— Разбира се.

— Харесвате ли картини?

— Би ми харесало да ме образовате.

— Тогава се разбрахме. Какво ще кажете за вдругиден в три часа?

— Добре.

Хрумна й, че може би няма да е в състояние да се измъкне.

— Ако нещо се обърка и не мога да дойда, да ви изпратя ли съобщение?

— Ами… аз съм все в движение. — И тогава му хрумна: — Но винаги можете да оставите съобщение на госпожа Бриджит Калахан на Корк Стрийт номер деветнайсет в Камдън Таун.

Тя повтори адреса.

— Ще си го запиша още щом се прибера у дома. Живея само на няколкостотин метра оттук. — Тя се поколеба. — Трябва да се разделим. Надявам се, че няма да се обидите, но наистина ще е най-добре да не ме виждат с вас.

— Да се обидя? — попита той и се усмихна леко криво. — Не, нищо подобно.

Тя подаде ръка.

— Довиждане.

— Довиждане. — Той стисна здраво ръката й.

Тя се обърна и се отдалечи. „У дома ще имам неприятности — каза си. — Ще са разбрали, че не съм в стаята си, и ще започне разпит. Ще им кажа, че съм излязла на разходка в парка. Няма да им хареса.“

Но някак си не я беше грижа какво ще си помислят. Беше много щастлива, защото бе открила истински приятел.

Когато стигна до портата, се обърна и погледна назад. Той стоеше, където го беше оставила, и я гледаше. Тя му се усмихна потайно. Той помаха. По някаква причина изглеждаше уязвим и тъжен, докато стоеше там сам. „Това са глупости“, каза си тя, защото си спомни как я беше спасил от тълпата: той бе много корав.

Влезе в двора и изкачи стълбите към предната врата.

Уолдън пристигна в Уолдън Хол със силни болки в стомаха. Тръгна от Лондон предобед, още щом художникът на полицията довърши портрета на убиеца, изяде храната за из път и изпи бутилка шабли, без да спират. Освен това беше нервен.

Днес трябваше да се види отново с Алекс. Предполагаше, че той ще има контрапредложение и очакваше одобрението му от царя по телеграфа този ден. Уолдън се надяваше в руското посолство да са се сетили да препратят телеграмата до Алекс в Уолдън Хол. Надяваше се и въпросното контрапредложение да е разумно, да е нещо, което ще може да представи пред Чърчил като триумф.

Вече нямаше търпение да приключи преговорите е Алекс, но знаеше, че всъщност няколко минути няма да са от значение и винаги е грешка да изглеждаш нетърпелив по време на преговори; затова спря във фоайето и се успокои, преди да тръгне към Осмоъгълния салон.

Алекс седеше до прозореца и изглеждаше замислен. До него имаше недокоснат поднос с чай и сладкиши. Алекс вдигна нетърпеливо поглед и попита:

— Какво стана?

— Мъжът дойде, но се опасявам, че не можахме да го заловим — отвърна Уолдън.

Алекс извърна очи.

— Дошъл е да ме убие…

Уолдън изпита съжаление към него. Той беше млад, а носеше огромна отговорност, намираше се в чужда страна и бе преследван от убиец. Но нямаше смисъл да го оставя да тъне в мисли, затова заговори ведро:

— Вече имаме описанието му — всъщност художникът на полицията му направи портрет. Томсън ще го хване до ден-два. Тук си на сигурно място — няма как да разбере къде се намираш.

— Мислехме, че и в хотела съм на сигурно място — но той разбра, че съм там.

— Няма да се случи отново. — Това не беше добро начало за днешните преговори. Трябваше да намери начин да насочи мислите му към по-приятни теми. — Пи ли вече чай?

— Не съм гладен.

— Да идем да се поразходим — ще ти отвори апетит за вечеря.

— Добре. — Алекс се изправи.

Уолдън взе една пушка — била за зайците — и тръгнаха към фермата на имението. Един от двамата охранители, осигурени от Базил Томсън, ги следваше на десетина метра.

Уолдън показа на Алекс своята свиня рекордьорка, Принцесата на Уолдън.

— Две поредни години печели първо място на селскостопанския панаир на Източна Англия. — Алекс се възхити на солидните тухлени къщи на арендаторите, на високите белостенни обори и на великолепните товарни коне.

— Не печеля нищо от фермата, разбира се — рече Уолдън. — Цялата печалба отива за нов добитък или за напояване, за сгради, за огради… но така давам пример на арендаторите; а и фермата ще струва много повече след смъртта ми, отколкото когато я наследих.

— В Русия не можем да поддържаме подобно стопанство — каза Алекс. „Добре — рече си Уолдън, — вече мисли за нещо друго.“ Алекс продължи: — Нашите селяни не искат да използват нови методи, не биха докоснали машини, не биха се грижили за нови сгради или за хубави инструменти. Те още са крепостни, ако не юридически, то психологически. Когато реколтата е лоша и те гладуват, знаеш ли какво правят? Изгарят празните обори.

Мъжете косяха Южния акър. Дванайсет работници се бяха подредили в неравна редица из полето, наведени над косите си, чуваше се ритмично свистене и високите треви падаха като плочки на домино.

Самюъл Джоунс, най-възрастният работник, изкара първи реда си. Приближи се с косата в ръка и вдигна шапката си пред Уолдън. Уолдън стисна мазолестата му, твърда като камък длан.

— Ваша светлост намери ли време да посети изложението в Ланън? — попита Самюел.

— Да, ходих там — отвърна Уолдън.

— А видяхте ли машината за косене, за която говорихме?

Уолдън доби колебливо изражение.

— Тя е великолепна техническа новост, но не знам…

Сам кимна.

— Машината никога не върши работата така добре като човека.

— От друга страна, така ще окосим сеното за три дни вместо за две седмици — а това намалява опасността да завали. После ще можем да я дадем под наем на фермите под аренда.

— И ще ви трябват по-малко работници — добави Сам.

Уолдън се престори на разочарован.

— Не. Не бих освободил никого. Това просто ще означава, че няма да наемаме цигани за помощници по време на жътвата.

— Значи няма да има голяма разлика.

— Всъщност не, но и аз съм малко загрижен как ще го приемат хората — нали знаеш младия Питър Доукинс, все ще си намери повод да създава проблеми.

Сам изсумтя.

— Както и да е — продължи Уолдън. — Господин Самсън ще отиде да види машината другата седмица. — Самсън беше управител на имението. — Знаеш ли! — възкликна Уолдън, сякаш му бе хрумнало току-що. — Защо не тръгнеш с него, Сам?

Сам се престори, че не е особено възхитен от идеята.

— До Ланън? Ходих там през 1888 година. Не ми хареса.

— Ще заминете с влака с господин Самсън — може да вземеш и младия Доукинс, вижте машината, обядвайте в Лондон и се върнете следобеда.

— Не знам какво ще каже госпожата.

— Ще се радвам да чуя твоето мнение за машината.

— Е, сигурно ще е интересно.

— Значи се разбрахме. Ще кажа на Самсън да уреди всичко. — Уолдън се усмихна заговорнически. — Може да намекнеш на госпожа Джоунс, че на практика съм те заставил.

Сам се ухили.

— Така ще направя, милорд.

Косенето почти приключваше. Мъжете спряха работа. Из останалите неокосени треви сигурно се криеха зайци. Уолдън извика Доукинс и му подаде пушката.

— Ти си добър стрелец, Питър. Виж дали ще можеш да отстреляш един за къщата.

Всички застанаха в края на полето, извън линията на стрелбата, после окосиха и последните треви, за да принудят зайците да излязат на открито. Изскочиха четири и Доукинс уцели два веднага с първите изстрели, а после още един. Алекс се смръщи от стрелбата.

Уолдън взе пушката и единия заек и тръгна с Алекс обратно към къщата. Алекс поклати глава с възхищение.

— Имаш чудесен подход към хората си. Аз никога не успявам да уцеля баланса между строгост и щедрост.

— Нужна е практика — рече Уолдън и вдигна заека. — Всъщност той не ни е нужен — но исках да им напомня, че зайците са мои и са им дар от мен, а не техни по право. — „Ако имах син — помисли си Уолдън, — точно така щях да му го обясня.“

— Иначе казано, нужно е убеждаване и съгласие — рече Алекс.

— Това е най-добрият метод — дори да се наложи да направиш известни отстъпки.

Алекс се усмихна.

— Което ме подсеща отново за Балканите.

„Слава богу, най-сетне“, помисли си Уолдън.

— Да обобщя ли нещата? — продължи Алекс. — Ние сме готови да се бием на ваша страна срещу Германия, а вие сте готови да признаете правото ни на достъп през Босфора и Дарданелите. Ние искаме обаче не само право, а власт. Нашето предложение да признаете целия Балкански полуостров, от Румъния до Крит, за руска сфера на влияние, не срещна вашето одобрение: без съмнение решихте, че така ще ни дадете твърде много. Моята задача тогава беше да формулирам по-незначително искане: което да ни осигури достъп по море, без да свързваме прекалено Британия с проруска политика на Балканите.

— Да. — „Умът му сече като бръснач — помисли си Уолдън. — Преди няколко минути му давах бащински съвет, а сега той ми е като равен — най-малко. Предполагам, че така се случва, когато синът ти стане мъж.“

— Съжалявам, че отне толкова време — продължи Алекс. — Трябваше да изпратя кодирани телеграми през руското посолство до Санкт Петербург и разговорите от разстояние не са толкова скоростни, колкото ми се иска.

— Разбирам — рече Уолдън и си каза: „Стига де — изплюй камъчето!“.

— Има един район от около десет хиляди квадратни мили, от Константинопол до Адрианопол — горе-долу половината Тракия, — който днес е част от Турция. Бреговата му линия започва от Черно море, граничи с Босфора, Мраморно море и Дарданелите и стига до Егейско море. С други думи, той затваря прохода между Черно и Средиземно море. — Замълча. — Дайте ни го и ще сме на ваша страна.

Уолдън скри вълнението си. Вече имаха истинска основа за сделка.

— Остава обаче проблемът, че той не е наш, за да ви го дадем — отвърна той.

— Обмисли възможностите в случай на война — рече Алекс. — Първо: ако Турция е на наша страна, така или иначе, ще имаме достъп до пролива. Това обаче не е вероятно. Второ: ако Турция е неутрална, ще очакваме от Британия да настоява за правото ни на достъп до проливите, като знак, че неутралитетът на Турция е реален; а ако тя откаже, ще подкрепите нашето нахлуване в Тракия. Трето: ако Турция е на страната на Германия — което е най-вероятната от трите възможности, — тогава Британия ще признае Тракия за наша още щом я завладеем.

Уолдън каза със съмнение:

— Чудя се какво ли ще е мнението на тракийците по въпроса.

— За тях ще е по-добре да са част от Русия, отколкото от Турция.

— Предполагам, че биха искали да са независими.

Алекс се усмихна момчешки.

— Нито вас, нито мен — да не говорим за нашите правителства — ни интересува какво ще предпочете населението на Тракия.

— Така е — отвърна Уолдън. Нямаше как да отрече. Присъщата за Алекс комбинация от момчешки чар и зрял, остър ум го изкарваше от равновесие. Той винаги бе смятал, че контролира разговора, докато Алекс не кажеше нещо, което ясно показваше, че именно той има превес през цялото време.

Тръгнаха нагоре по склона на хълма зад Уолдън Хол. Уолдън забеляза, че охранителят оглежда гората от двете страни. Прах се вдигаше около тежките му обувки. Земята беше суха: не беше валяло от три месеца. Уолдън бе развълнуван от предложението на Алекс. Какво ли щеше да каже Чърчил? Със сигурност биха могли да дадат на Русия част от Тракия — кого го беше грижа за Тракия?

Те прекосиха кухненската градина. Един помощник-градинар поливаше марулите и докосна каскета си за поздрав. Уолдън опита да си спомни името му, но Алекс отново го смая:

— Прекрасна вечер, Стенли.

— Няма да е зле да завали, Ваша светлост.

— Но не твърде много, нали?

— Разбира се, Ваша светлост.

„Алекс се учи“, каза си Уолдън.

Влязоха в къщата и Уолдън позвъни да извика лакей.

— Ще изпратя телеграма до Чърчил, за да уредя среща утре сутринта. Ще тръгна за Лондон още призори.

— Добре — отвърна Алекс. — Нямаме време.

Шарлът беше посрещната бурно от лакея, който й отвори вратата.

— О! Слава богу, че се прибирате, лейди Шарлът!

Тя му подаде палтото си.

— Не разбирам защо благодариш на Господ за това, Уилям.

— Лейди Уолдън много се разтревожи за вас. Каза да идете при нея веднага щом се върнете.

— Първо ще се кача да се измия — отвърна Шарлът.

— Лейди Уолдън каза „веднага“…

— А аз казах, че първо ще се измия. — Шарлът се качи в стаята си.

Изми си лицето и спусна косите си. Чувстваше тъпа мускулна болка в корема от удара на онзи мъж и ръцете й бяха леко ожулени. На коленете й сигурно също имаше рани, но никой нямаше да ги види. Тя отиде зад паравана и свали роклята си. Изглеждаше здрава. „Не приличам на човек, който се връща от метеж.“ Чу, че вратата на стаята й се отваря.

— Шарлът! — извика майка й.

Шарлът облече халата си. „О, господи, сега ще изпадне в истерия.“ Излезе иззад паравана.

— Ужасно се притеснихме! — каза майка й.

Мария влезе в стаята след нея, изглеждаше кипнала от праведно възмущение, а погледът й беше стоманен.

— Е, ето ме, жива и здрава, спрете вече да се тревожите — отвърна Шарлът.

Майка й се зачерви.

— Безсрамно дете! — изпищя тя. Пристъпи напред и я зашлеви през лицето.

Шарлът политна назад и седна тежко на леглото. Беше зашеметена, не от самата плесница, а от мисълта за нея. Майка й никога не я беше удряла. Някак това я заболя много повече от ударите, които бе понесла по време на демонстрацията. Погледна Мария и забеляза странното й доволно изражение.

Шарлът се съвзе и каза:

— Никога няма да ти го простя.

— Ти ли ще ми говориш за прошка! — В гнева си майка й говореше на руски. — А аз кога ще ти простя, че си отишла при онази тълпа пред Бъкингамския дворец?

Шарлът ахна.

— Как разбра?

— Мария те е видяла да вървиш по „Мол“ с онези… суфражетки. Изпитах такъв срам. Господ знае още кой те е видял. Ако кралят разбере, няма да ни приемат в двореца.

— Разбирам. — Шарлът още усещаше плесницата. — Значи не си се притеснила за мен, а само за репутацията на семейството.

Това явно засегна майка й. Мария се намеси:

— Притеснихме се и за теб.

— Мълчи, Мария — скастри я Шарлът. — Вече достатъчно си навредила с езика си.

— Мария постъпи правилно! — рече майка й. — Как можеше да не ми каже?

— А ти не мислиш ли, че жените трябва да имат право на глас? — попита я Шарлът.

— Разбира се, че не — и ти не бива да мислиш така.

— Но мисля — отвърна Шарлът. — Това е положението.

— Ти не знаеш нищо — ти си още дете.

— Винаги се стига дотам, нали? Аз съм дете и не знам нищо. А кой е виновен за моето невежество? Мария се грижи за образованието ми цели петнайсет години. А и ти много добре знаеш, че вече не съм дете. Ще си много щастлива, ако ме видиш омъжена до Коледа. Някои момичета стават майки още на тринайсет, дори да не са омъжени.

Майка й беше шокирана.

— От кого научаваш такива неща?

— Определено не от Мария. Тя никога не ми е казвала нищо важно. Нито пък ти.

Майка й продължи почти умолително:

— На теб не ти е нужно подобно знание — ти си дама.

— Ето, виждаш ли какво имам предвид? Искате да съм невежа. Е, аз не възнамерявам да бъда такава.

— Искам само да си щастлива!

— Не, не е вярно — отвърна упорито Шарлът. — Ти искаш да бъда като теб.

— Не, не, не! — изкрещя майка й. — Не искам да бъдеш като мен! Не искам! — Избухна в сълзи и изтича от стаята.

Шарлът се взираше след нея объркана и засрамена.

— Видя ли какво направи — обади се Мария.

Шарлът я изгледа от глава до пети: сива рокля, сива коса, грозно лице, самодоволно изражение.

— Махай се, Мария.

— Нямаш никаква представа какви тревоги и безпокойства причини този следобед.

Шарлът се изкуши да отвърне: „Ако си беше държала устата затворена, нямаше да има тревоги“. Но само повтори:

— Махай се.

— Слушай, малка Шарлът…

— За теб съм лейди Шарлът.

— Ти си малката Шарлът и…

Шарлът грабна едно огледало с дръжка и го запрати по нея. Мария изпищя. Огледалото пропусна целта си и се разби в стената. Мария изтича бързо от стаята.

„Вече знам как да се оправям с нея“, рече си Шарлът.

Хрумна й, че е постигнала някаква победа. Беше разплакала майка си и прогонила Мария. „Все е нещо. Май все пак съм по-силна след всичко това. Те си заслужаваха отношението: Мария е отишла при майка ми зад гърба ми, а мама ме удари. Но аз не плаках, не се молих и не обещавах да бъда добро момиче. Отбранявах се. Трябва да съм горда със себе си. Тогава защо се чувствам така засрамена?“

„Мразя се — мислеше си Лидия. — Знам как се чувства Шарлът, но не мога да й кажа, че разбирам. Винаги губя контрол. Преди не бях такава. Преди бях спокойна и се държах достойно. Когато беше малка, можех да се смея на лудориите й. Сега тя е вече жена. Господи, какво направих? Тя е покварена от кръвта на баща си, на Феликс, сигурна съм. Какво ще правя сега? Мислех си: ако се преструвам, че е дъщеря на Стивън, тя може наистина да се превърне в негова дъщеря — невинна, дама, англичанка. Но няма смисъл. През всички тези години лошата кръв е била в нея, дремела е и сега се проявява; сега безнравственият руски селянин взема връх. Когато видя тези признаци, се паникьосвам, не мога да се овладея. Аз съм прокълната, ние сме прокълнати, греховете на бащите се стоварват върху децата, дори върху трето и четвърто поколение. Кога ще бъда опростена? Феликс е анархист, а Шарлът — суфражетка, Феликс е прелюбодеец, а Шарлът говори за тринайсетгодишни майки; тя няма представа колко ужасно е да си завладян от страст; животът ми беше съсипан и нейният ще бъде съсипан, точно от това се страхувах, това ме кара да крещя, да плача, да ставам истерична и да я ударя, но, Господи, не позволявай тя да се съсипе, тя е целият ми живот. Ще я заключа. Дано само се омъжи за добро момче скоро, преди да е имала време да кривне от пътя, преди всички да са разбрали, че потеклото й е съмнително. Дали Фреди ще й предложи брак до края на сезона — ето го решението, — трябва да се погрижа да се случи, трябва да я омъжа бързо! После вече няма да може да се опозори; пък и с едно-две деца няма да има време за това. Трябва да се погрижа да се среща често с Фреди. Тя е доста хубава, подходяща е за съпруга на силен мъж, който може да я държи под контрол, почтен човек, който ще я обича, без да отприщва мрачните й желания, човек, който ще спи в съседната стая и ще споделя с нея леглото веднъж седмично при изгасени светлини, Фреди е подходящ за нея, тогава тя вече няма да премине през онова, през което преминах аз, никога няма да научи по трудния начин колко порочна и унищожителна е похотта, грехът няма да се предаде и на това поколение, тя няма да е порочна като мен. Тя мисли, че искам да е като мен. Само да знаеше. Само да знаеше!“

Феликс не можеше да спре да плаче.

Хората се взираха в него, докато крачеше през парка към колелото си. Трепереше от неконтролируеми стенания, а сълзите се стичаха по лицето му. Никога не му се беше случвало подобно нещо и той не го разбираше. Беше безпомощен пред мъката.

Намери колелото си, където го беше оставил, под един храст, и познатата гледка малко го успокои. „Какво става с мен? Много хора имат деца. Сега знам, че и аз имам. И какво?“ Отново се разрида.

Седна на сухата трева до велосипеда. Тя беше толкова красива. Но той не плачеше заради това, което бе открил, плачеше за загубеното. Осемнайсет години е бил баща, без да го знае. Докато е бродил от едно бедно село в друго, докато е бил в затвора, в златните мини, докато е скитал из Сибир, докато е правил бомби в Бялисток, тя е растяла. Учила се е да ходи, да говори, да се храни сама и да си връзва обувките. Играла си е на зелената морава под кестена през лятото, паднала е от магарето и е плакала. Нейният „баща“ й е подарил пони, докато Феликс е работил в каторгата. Тя е носела бели роклички през лятото и вълнени чорапи през зимата. Винаги е знаела и руски, и английски. Някой друг й е чел приказки; някой друг й е казвал: „Сега ще те хвана!“, и я е гонил, докато тя е тичала по стълбите и е пищяла от радост; някой друг я е учил да подава ръка и да казва: „Приятно ми е“, някой друг я е къпал и й е ресал косата, карал я е да си изяде зеленчуците. Много пъти Феликс беше гледал руските селяни с децата им и се бе чудил как в техния беден, нещастен живот успяват да открият обич и нежност към хлапетата, които отнемат хляба от устата им. Сега вече знаеше: обичта просто идва, без значение дали я искаш. От спомените си за хорските деца той успяваше да си представи Шарлът на различна възраст: като проходило бебе с издуто коремче и слаби крачета; като буйно седемгодишно момиченце, което си къса роклята и жули коленете си; като източено, непохватно десетгодишно момиче с мастило по пръстите и вечно окъсели дрехи; като срамежлива девойка, която се присмива на момчетата, тайно пробва парфюма на майка си, обича коне, а после…

А после идва тази красива, смела, будна, любопитна, възхитителна млада жена.

И аз съм нейният баща, мина му през ума.

Нейният баща.

Какво му беше казала? „Вие сте най-интересният човек, когото съм срещала — може ли да се видим отново?“ Той се беше подготвил да се сбогуват завинаги, а когато разбра, че не е нужно, самоконтролът му започна да се разпада. Тя реши, че е настинал. О, още е толкова млада, да говори такива смешни, невинни неща на мъж, чието сърце се разкъсва.

„Размекнал съм се — рече си той. — Трябва да се стегна.“

Стана и взе велосипеда. Избърса лицето си с нейната носна кърпа. В едното ъгълче бе бродирано зюмбюлче и той се зачуди дали го е направила сама. Качи се на колелото и се отправи към Олд Кент Роуд.

Беше време за вечеря, но знаеше, че няма да може да яде. Още по-добре, защото парите му свършваха, а тази нощ не беше в настроение да краде. Искаше само да се прибере в тъмната си стая, където да прекара нощта сам с мислите си. Щеше да преживее отново всяка минута от тази среща, от мига, в който тя се появи от къщата, до сбогуването.

Нямаше да е зле да има за компания бутилка водка, но не можеше да си я позволи.

Запита се дали някой някога е подарявал на Шарлът червена топка.

Вечерта беше мека, но задушна. Кръчмите по Олд Кент Роуд вече се изпълваха с ярко облечени жени от работническата класа и техните съпрузи, приятели или бащи. Феликс импулсивно спря пред едното заведение. От вратата се чуваше мелодия на раздрънкано пиано. Феликс си помисли: „Ще ми се някой да ми се усмихне, дори да е само сервитьорката. Мога да си позволя малка халба бира“. Върза велосипеда за перилата и влезе.

Вътре беше задушно, задимено и изпълнено с характерната бирена миризма на английска кръчма. Беше рано, но вече се чуваха силен смях и женски писъци. Всички изглеждаха невероятно весели. „Никой не знае по-добре от бедните как да си харчи парите“, каза си Феликс. Присъедини се към тълпата пред бара. На пианото зазвуча нова мелодия и всички запяха:

От глупавата, сантиментална, проклета песен пак му се доплака и той излезе от кръчмата, без да поръча бира.

Отдалечи се с колелото и остави смеховете и музиката зад себе си. Такива веселби не бяха за него, никога не са били и нямаше да бъдат. Той стигна до пансиона и качи колелото по стълбите в стаята си на последния етаж. Свали шапката и палтото и легна на леглото. Ще да я види след два дни. Ще гледат заедно картини. Преди срещата с нея ще иде на баня. Почеса се по брадичката: няма как да накара брадата си да порасне колкото трябва за два дни. Върна се към момента, когато Шарлът излезе от къщата. Зърна я отдалече и нямаше никаква представа…

Какво си мислех в този момент?

После си спомни.

Питах се дали тя знае къде е Орлов.

Цял следобед не съм се сещал за Орлов.

По всяка вероятност тя наистина знае къде е той; ако не знае, може да разбере.

Мога да я използвам да ми помогне да го убия.

Способен ли съм на това?

Не, не съм. Няма да го направя. Не, не, не!

Какво ми става?

Уолдън се срещна с Чърчил в Адмиралтейството в дванайсет на обяд. Първият лорд беше впечатлен.

— Тракия. Можем да им дадем половината Тракия. На кого, по дяволите, му пука дори за цялата!

— Точно това си мислех и аз — рече Уолдън. Беше доволен от реакцията на Чърчил. — Е, вашите колеги ще се съгласят ли?

— Предполагам — отвърна Чърчил замислено. — Ще се видя с Грей на обяд и с Аскуит тази вечер.

— А кабинетът? — Уолдън не искаше да сключва сделка с Алекс, без тя да е гласувана в кабинета.

— Утре сутрин.

Уолдън се изправи.

— Значи мога да планирам завръщането си в Норфолк по-късно утре.

— Чудесно. Хванаха ли вече онзи проклет анархист?

— Ще обядвам с Базил Томсън от специалния отдел и ще разбера.

— Дръжте ме в течение.

— Естествено.

— И ви благодаря. За предложението. — Чърчил гледаше замечтано през прозореца. — Тракия! — прошепна той на себе си. — Кой изобщо е чувал за Тракия?

Уолдън го остави сам с мислите му.

Беше в чудесно настроение, докато вървеше от Адмиралтейството към клуба си на „Пал Мал“. Обикновено обядваше у дома, но не искаше да тревожи Лидия с полицаите, особено когато тя бе в такова странно настроение. Без съмнение се тревожеше за Алекс, също като него. Момчето им беше като син и ако нещо му се случеше…

Той изкачи стълбите към клуба и още щом влезе, подаде шапката и ръкавиците си на един лакей.

— Какво прекрасно лято имаме тази година, милорд — рече мъжът.

Времето беше забележително хубаво от месеци и Уолдън се замисли за това, докато вървеше към трапезарията. Сигурно обаче щяха да последват бури. „През август ще има гръмотевици“, помисли си той.

Томсън го чакаше. Изглеждаше доста доволен от себе си. Щеше да е огромно облекчение, ако беше хванал убиеца. Стиснаха си ръцете и Уолдън се настани. Един сервитьор му донесе менюто.

— Е? — попита графът. — Хванахте ли го?

— Не съвсем — отвърна Томсън.

„Това означава не“, помисли си Уолдън и сърцето му се сви.

— О, жалко — рече той.

Дойде сомелиерът. Уолдън попита Томсън:

— Ще пиете ли коктейл?

— Не, благодаря.

Уолдън одобри това. Коктейлите бяха глупав американски навик.

— Вероятно чаша шери?

— С удоволствие.

— Две — поръча Уолдън на сервитьора.

Поръчаха си кафява уиндзорска супа и печена сьомга, а Уолдън избра бутилка бяло вино.

— Чудя се дали осъзнавате колко важно е това — рече той. — Моите преговори с княз Орлов почти приключват. Ако го убият сега, всичко ще пропадне — със сериозни последствия за сигурността на страната.

— Осъзнавам, милорд — отвърна Томсън. — Нека ви разкажа за напредъка ни. Нашият човек е Феликс Кшезински, но се произнася толкова трудно, че предлагам да го наричаме Феликс. На четирийсет години, син на селски свещеник от Томбовска губерния. Моят колега в Санкт Петербург има доста дебело досие за него. Арестуван е три пъти и е издирван във връзка с половин дузина убийства.

— Господи!

— Моят приятел в Санкт Петербург добави, че бил специалист по направата на бомби и изключително яростен боец — Томсън замълча. — Вие бяхте невероятно смел… как хванахте онази бутилка.

Уолдън се усмихна тънко: предпочиташе да не си го спомня.

Супата дойде и известно време двамата се храниха в мълчаливо. Томсън отпиваше пестеливо от виното. Уолдън обичаше този клуб. Храната не беше така добра, както в дома му, но атмосферата бе отпускаща. Креслата в пушалнята бяха стари и удобни, сервитьорите — стари и бавни, тапетите бяха избелели, а боята потъмняла. Все още ползваха газово осветление. Хора като Уолдън идваха тук, защото домовете им бяха твърде спретнати, просторни и женски.

— Струва ми се, споменахте, че почти сте го заловили — рече Уолдън, когато поднесоха печената сьомга.

— Още не съм ви казал и половината.

— О…

— В края на май се е появил в анархисткия клуб на Джубили Стрийт в Степни. Не знаели кой е и той им наговорил лъжи. Предпазлив човек е — и правилно е постъпил, от негова гледна точка, защото един-двама от онези анархисти работят за мен. Те докладваха за присъствието му, но на онзи етап не бях информиран, защото изглеждал безобиден. Казал, че пише книга. После откраднал оръжие и се изнесъл.

— Без да каже на никого къде отива, разбира се.

— Точно така.

— Хлъзгав тип.

Един сервитьор събра чиниите и рече:

— Ще желаете ли печен бут, господа? Днес е овнешки.

И двамата си взеха овнешко със сос от френско грозде, печени картофи и аспержи.

— Той е купил съставките за нитроглицерина от четири магазина в Камдън Таун — продължи Томсън. — Проверихме къщите там. — Лапна парче от овнешкото.

— И? — попита нетърпеливо Уолдън.

— Живял е на Корк Стрийт деветнайсет в Камдън, в къщата на вдовица на име Бриджит Калахан.

— Но се е изнесъл.

— Да.

— По дяволите, Томсън, не виждате ли, че този тип е по-умен от вас?

Томсън го изгледа студено и не каза нищо.

— Моля за извинение, това беше много нелюбезно от моя страна, но този тип ме вбесява.

Томсън продължи:

— Госпожа Калахан каза, че го изхвърлила, защото решила, че е съмнителен.

— А защо не е съобщила в полицията?

Томсън дояде месото и остави ножа и вилицата.

— Каза, че нямало конкретна причина. Това ми се стори подозрително и я проверих. Съпругът й е бил ирландски бунтовник. Ако е знаела с какво се е захванал нашият приятел Феликс, може да е била благосклонна.

На Уолдън му се искаше Томсън да не нарича Феликс „нашия приятел“.

— Мислите ли, че знае къде е отишъл? — попита той.

— Дори да знае, няма да каже. Не смятам, че й е казал, но има вероятност да се върне.

— Наблюдавате ли къщата?

— Много внимателно. Един от хората ми вече се нанесе в стаята в мазето като наемател. Случайно намерил стъклена пръчка от онези, които използват в химическите лаборатории. Явно Феликс е приготвил нитроглицерина направо в мивката.

Уолдън изтръпна при мисълта, че някой може да купи химикали и да ги смеси в мивката, за да направи бомба насред Лондон — а после да отиде с бомбата в хотел в Уест Енд.

Овнешкото беше последвано от ароматно фоа гра.

— Какво ще предприемете сега? — попита Уолдън.

— Портретът на Феликс виси на стената във всеки полицейски участък в графство Лондон. Ако не стои по цял ден заврян някъде, рано или късно ще го забележат. Но за да стане по-скоро, хората ми обикалят евтините хотели и пансиони и показват портрета му.

— А ако е променил външния си вид?

— В неговия случай това е доста трудно.

Томсън беше прекъснат от сервитьора. И двамата отказаха десерт „Черна гора“ и избраха сладолед. Уолдън поръча и половин бутилка шампанско.

Томсън продължи:

— Не може да скрие ръста си, нито руския си акцент. Освен това чертите му са характерни. Не е имал време да си пусне брада. Може да е с различни дрехи, да е обръснал главата си или да носи перука. Ако бях на негово място, щях да избера някаква униформа — например моряк, лакей или свещеник. Но полицаите са наясно с тези неща.

След сладоледа ядоха стилтънско сирене и сладки бисквити с малко от отлежалия клубен портвайн.

Всичко е толкова неясно, разсъждаваше Уолдън. Феликс беше избягал и той нямаше да се чувства в безопасност, докато не го арестуват и оковат за стената.

— Феликс явно е един от най-отявлените убийци на международния революционен заговор. Той е много добре информиран: например знае, че княз Орлов ще идва в Англия. Освен това е умен и страховито решителен. Но, така или иначе, ние скрихме Орлов.

Уолдън се чудеше накъде бие Томсън.

— Вие обаче — продължи детективът — още се разхождате преспокойно по улиците на Лондон.

— И защо не?

— Ако бях на негово място, щях да се фокусирам върху вас. Щях да ви следя с надеждата да ме отведете до Орлов; или да ви отвлека и да ви измъчвам, докато не ми кажете къде е.

Уолдън сведе поглед, за да скрие страха си.

— Как би могъл да направи това сам?

— Може да има помощници. Искам да бъдете охраняван.

Уолдън поклати глава.

— Аз си имам охранител — Причард. Той би рискувал живота си за мен — вече го е правил в миналото.

— Въоръжен ли е?

— Не.

— А добре ли стреля?

— Много добре. Идваше с мен в Африка на лов за едър дивеч. Точно тогава рискува живота си, за да ме спаси.

— Тогава му дайте оръжие.

— Добре — съгласи се Уолдън. — Утре отивам в провинцията. Там имам револвер, който мога да му дам.

За финал на обяда Уолдън си взе праскова, а Томсън круша мелба. След това отидоха в пушалнята за кафе и бисквити. Уолдън запали пура.

— Мисля, че трябва да се прибера пеша за по-добро храносмилане. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът му беше странно писклив.

— Предпочитам да не го правите — отвърна Томсън. — Не сте ли с каретата?

— Не…

— Ще съм по-спокоен за вашата сигурност, ако вече излизате единствено с превозно средство.

— Добре — въздъхна Уолдън. — Но ще трябва да ям по-малко.

— Днес вземете двуколка. Вероятно ще ви придружа.

— Наистина ли смятате, че е необходимо?

— Той може да ви чака дори пред този клуб.

— Как ще разбере в кой клуб членувам?

— Като погледне в „Кой кой е“.

— Да, разбира се. — Уолдън поклати глава. — Човек просто не мисли за тези неща.

Томсън си погледна часовника.

— Трябва да се връщам в Скотланд Ярд… ако сте готов.

— Разбира се.

Излязоха от клуба. Феликс не дебнеше в засада отвън. Взеха двуколка до къщата на Уолдън, после Томсън продължи към Скотланд Ярд. Уолдън влезе в дома си, който му се стори някак празен. Реши да отиде в стаята си. Там седна до прозореца и допуши пурата.

Имаше нужда да поговори с някого. Погледна си часовника: Лидия сигурно вече ставаше от следобедната си почивка и обличаше рокля, за да слезе за чая и да приема посетители. Той тръгна към стаята й.

Жена му седеше по халат пред огледалото. Изглеждаше напрегната, нищо чудно, при толкова проблеми. Той сложи ръце на раменете й, загледан в отражението й, после се наведе и я целуна по темето.

— Феликс Кшезински.

— Какво? — Изглеждаше изплашена.

— Така се казва нашият убиец. Говори ли ти нещо?

— Не.

— Нали каза, че ти се е сторил познат.

— Ами… май ми е познато.

— Базил Томсън е научил всичко за този тип. Той е убиец, и то от най-страшния вид. Не е невъзможно да си го срещала в Санкт Петербург — това би обяснило защо ти се е сторил смътно познат, когато е дошъл тук, и защо името също ти е познато.

— Да — сигурно.

Уолдън отиде до прозореца и се загледа към парка. По това време на деня бавачките извеждаха поверениците си на разходка. Алеите бяха пълни с детски колички и на всяка пейка седяха клюкарстващи жени с неугледни дрехи. Хрумна му, че Лидия може да е имала някакви отношения с Феликс в Санкт Петербург — отношения, които не иска да признае. Това беше срамна мисъл и той я прогони от ума си.

— Томсън смята, че когато Феликс разбере, че сме скрили Алекс, ще се опита да ме отвлече.

Лидия стана от стола и се приближи. Прегърна го през кръста и облегна глава на гърдите му. Не каза нищо.

Уолдън я погали по косата.

— Сега трябва да ходя навсякъде с каретата, а Причард ще носи револвер.

Тя го погледна и той с изненада видя, че очите й са пълни със сълзи.

— Защо ни се случва това? — попита Лидия. — Първо Шарлът се замесва с метежници, а сега ти си заплашен — явно всички сме в опасност.

— Нищо такова. Ти не си в опасност, Шарлът е просто едно глупаво момиче, а мен ще ме пазят добре. — Той я погали, усещаше топлината на тялото й през тънкия халат — не беше сложила корсет. Искаше да я люби, сега. Не го бяха правили през деня.

Целуна я по устата. Лидия се притисна към него и той усети, че и тя го желае. Не можеше да си спомни да се е държала така преди. Погледна към вратата, трябваше да я заключи. После погледна Лидия и тя му кимна едва забележимо. По носа й се стичаше сълза. Уолдън отиде до вратата.

Някой почука.

— По дяволите! — изруга тихо той.

Лидия се извърна от вратата и попи очите си с носна кърпичка.

Влезе Причард.

— Извинете, милорд. Спешно телефонно обаждане от господин Базил Томсън. Проследили са онзи мъж Феликс до жилището му. Ако искате да присъствате на задържането му, господин Томсън ще ви вземе след три минути.

— Донеси ми шапката и палтото — нареди Уолдън.