Началото

10

4 септември, 1864

Полунощ. Твърде късно, за да заспя, и твърде рано, за да съм буден. Върху нощното шкафче до леглото ми гори свещ, а пламъкът й хвърля зловещи сенки по стените.

Нямам покой, преследван от мъчителни угризения. Щях ли някога да си простя, задето не бях намерил Розалин, преди да е станало твърде късно? И защо тази, която се заклех да забравя — все още е обсебила мислите ми?

Главата ми пулсира. Корделия винаги е край мен, предлага ми напитки, подсладени хапчета, отвара от стрити на прах билки. Поглъщам всичко като дете, възстановяващо се след дълга болест. Баща ми и Деймън ме наблюдават, когато си мислят, че спя. Дали знаят за кошмарите?

Мислех си, че бракът е като смъртна присъда. Грешил съм. Грешил съм за толкова много неща, твърде много неща и единственото, което мога да сторя сега, е да се моля за прошка и да се надявам, че някак си, отнякъде, ще съумея да почерпя сили от дълбините на съществуването си, за да стъпя отново твърдо на правилния път. Ще го направя. Трябва. Заради Розалин.

И заради нея.

Сега ще духна свещта и ще се надявам, че сънят — както забравата на смъртта — ще ме погълне бързо…

— Стефан! Време е да ставаш! — извика баща ми и затръшна вратата на спалнята ми.

— Какво? — Надигнах се с усилие. Не знаех колко е часът, нито кой ден е, нито колко време е минало от смъртта на Розалин. Денят бе преминал в нощ и аз така и не можах да заспя с истински сън, а само дремех на пресекулки, връхлитан от ужасяващи кошмари. Нямаше да хапна нищо, ако Корделия не идваше постоянно в стаята ми с чайовете и отварите си и не ме хранеше с лъжица, докато погълна и последната капка. Донесе ми пържено пиле, чорба от бамя и някаква гъста каша от нещо, което нарече яхния на страданието и заяви, че щяла да ме накара да се почувствам по-добре.

Този път беше оставила върху нощното шкафче чаша с някаква напитка. Изпих я на един дъх.

— Приготви се. Алфред ще ти помогне — рече баща ми.

— Да се приготвя за какво? — попитах и спуснах крака от ръба на леглото. Приближих, куцукайки до огледалото. Брадата ми бе набола, а светлокестенявата ми коса стърчеше във всички посоки. Очите ми бяха зачервени, а нощната риза висеше накриво от раменете ми. Изглеждах ужасно.

Баща ми застана зад мен, преценявайки отражението ми.

— Ще трябва да се стегнеш. Днес е погребението на Розалин и за мен и за семейство Картрайт е много важно всички да сме там. Искаме да покажем на всички, че трябва да се обединим срещу злото, което опустошава града ни.

Докато татко дрънкаше за демони, си мислех, че за пръв път след смъртта й ще се видя с родителите на Розалин. Все още се чувствах ужасно виновен. Не можех да спра да мисля, че нападението нямаше да се случи, ако бях чакал Розалин на верандата, вместо да стоя в кабинета с Катрин. Ако бях навън, за да очаквам Розалин, щях да я видя да върви през полето в розовата си рокля. Навярно смъртта щеше да ме настигне заедно с нея и така нямаше да й се налага да се сблъска сама с кошмарното животно. Може и да не обичах Розалин, но не можех да си простя, че не бях там, за да я спася.

— Е, най-после — рече баща ми нетърпеливо, когато Алфред влезе с бяла ленена риза и двуреден черен костюм. Пребледнях. Това бе костюмът, който трябваше да нося на сватбата си — и в църквата, където щеше да се проведе бдението и службата за Розалин, същото място, където трябваше да се извърши церемонията по скрепяването на нашия съюз. При все това успях да се преоблека в костюма, позволих на Алфред да ми помогне да се обръсна, защото ръцете ми трепереха, и час по-късно се появих готов да изпълня задълженията си.

Вървях със сведен поглед, докато следвах баща ми и Деймън към каретата. Татко седна отпред до Алфред, а брат ми се настани отзад до мен.

— Как си, братко? — попита Деймън, извисявайки глас над познатото потропване на копитата на Дюк и Джейк надолу по пътя към Уилоу Крийк.

— Не много добре — отвърнах сковано. На гърлото ми бе заседнала огромна буца.

Деймън отпусна ръка върху рамото ми. Свраките кряскаха, пчелите жужаха, а слънцето къпеше дърветата в златистото си сияние. В каретата миришеше на джинджифил и усетих как стомахът ми се преобърна. Беше уханието на вината, задето желаех жена, която никога нямаше да бъде — не можеше да бъде — моя съпруга.

— Първата смърт, с която се сблъскаш, те променя завинаги — заяви накрая Деймън, когато каретата спря пред облицованата с бели дъски сграда на църквата. Камбаните звъняха и никой в града не работеше. — Но може промяната да е за добро.

— Може би — смотолевих, докато слизах от каретата. Ала не виждах как.

Стигнахме до вратата тъкмо когато доктор Джанис влизаше накуцвайки в църквата, с бастун в едната ръка и манерка с уиски в другата. Пърл и Ана седяха една до друга, а Джонатан Гилбърт се бе настанил зад тях, подпрял лакти на облегалката на пейката на Пърл, само на сантиметри от раменете й.

Шериф Форбс беше на обичайното си място на втората пейка и гледаше кръвнишки към групичката жени с начервени устни и попрекалили с ружа, дошли да отдадат почит. Алис, барманката, бе застанала в края на групичката им и си вееше с копринено ветрило.

Калвин Бейли, органистът, свиреше адаптация на „Реквием“ от Моцарт, но доста фалшиво. На предната редица господин Картрайт се взираше право пред себе си, докато госпожа Картрайт хлипаше и от време на време издухваше носа си в носната кърпичка. Най-отпред беше поставен затвореният дъбов ковчег, покрит с цветя. Приближих безмълвно до ковчега и коленичих.

— Съжалявам — прошепнах и докоснах ковчега, студен и твърд под ръката ми. В съзнанието ми изскочиха неканените образи на моята годеница: Розалин, как се киска щастливо за новото си куче, как обсъжда със светнали очи подробностите около сватбата ни, как ме целува тайно по бузата в края на посещението ми, рискувайки да си навлече негодуванието на прислужницата си. Отдръпнах ръка от полираната повърхност и сключих двете си ръце като в молитва. — Надявам се, че двете с Пени сте се намерили на небето. — Наведох се и плъзнах поглед по ковчега. Исках тя да знае, където и да се намираше сега, че щях да се науча да я обичам. — Сбогом.

Обърнах се, за да се върна на мястото си и изведнъж се заковах. Точно зад мен беше Катрин. Беше облечена в тъмносиня памучна рокля, която изпъкваше сред морето от черни одеяния, които запълваха пейките.

— Съжалявам за загубата ти — промълви и докосна ръката ми. Трепнах и бързо се отдръпнах. Как смееше да ме докосва толкова фамилиарно на публично място? Нима не осъзнаваше, че ако не се бях занасял с нея по време на барбекюто, тази трагедия може би никога нямаше да се случи?

В тъмните й очи се мярна загриженост.

— Зная колко ти е трудно — отрони. — Моля те, искам да знаеш, че съм насреща, ако се нуждаеш от нещо.

Тутакси ме връхлетя вълна на вина, задето предположих, че поведението й изразява нещо различно от обикновено съчувствие. В крайна сметка родителите й бяха умрели. Тя беше едно младо момиче, което предлагаше подкрепата си. Изглеждаше толкова тъжна, че за един безумен миг се изкуших да я прегърна и утеша.

— Благодаря — прошепнах, поех дълбоко дъх и продължих към нашата пейка. Седнах до Деймън, чиито ръце бяха набожно скръстени върху Библията. Забелязах, че очите му блеснаха, когато Катрин коленичи за кратко пред ковчега. Проследих погледа му и забелязах как няколко къдрици бяха изскочили изпод шапката й и се бяха увили около богато украсената закопчалка на медальона й със синята камея.

След няколко минути „Реквиемът“ свърши и пастор Колинс се изкачи на амвона.

— Събрали сме се тук, за да почетем един живот, прекъснат толкова рано. Дяволът се е притаил сред нас, но ние не само оплакваме тази смърт, ала също така черпим от нея сили… — продължи с напевния си глас.

Погледнах скришом през пътеката към Катрин. Прислужницата й Емили седеше от едната й страна, а Пърл от другата. Ръцете на Катрин бяха сплетени като за молитва. Извърна се леко, все едно искаше да ме погледне. Насилих се да отклоня поглед, преди очите ни да се срещнат. Не можех да обидя Розалин като мисля за Катрин.

Погледнах към недовършените скосени греди на тавана на църквата. Съжалявам, изпратих мисленото си съобщение нагоре, надявайки се, че където и да се намираше сега Розалин, ще ме чуе.