Началото

11

Докато вървях към върбата, мъглата се надигна около краката ми. Слънцето бързо залязваше, но все още виждах тъмната фигура, сгушена между корените.

Погледнах отново. Беше Розалин, празничната й рокля проблясваше на бледата светлина. В гърлото ми се надигна горчилка. Как би могла да е тук? Тя беше погребана и тялото й се намираше на близо два метра под земята в гробището Фелс Чърч.

Когато приближих, събрал цялата си смелост и стиснал дръжката на ножа в джоба си, забелязах, че безжизнените й очи отразяват зелените листа над главата й. Тъмните й къдрици бяха прилепнали към влажното чело. И гърлото й изобщо не беше разкъсано. Вместо това върху шията й имаше само две малки идеално оформени дупчици. Сякаш воден от невидима ръка, коленичих до тялото й.

— Съжалявам — прошепнах, втренчен в напуканата земя под нея. Тогава вдигнах очи и замръзнах ужасен. Защото не беше тялото на Розалин.

Беше на Катрин.

Устните й, с формата на розова пъпка, бяха извити в лека усмивка, все едно бе заспала и сънуваше.

Едва сподавих вика си. Нямаше да позволя на Катрин да умре!

Но когато протегнах ръка към раните й, тя се изправи рязко. Образът й се промени, тъмните къдрици добиха пепеляворус цвят, а очите й заблестяха с червена светлина.

Понечих да отстъпя назад.

— Ти си виновен! — Думите прорязаха застиналата нощ, а гласът бе кух и безжизнен, сякаш не принадлежеше на същество от този свят. Не беше нито на Катрин, нито на Розалин — а на демон.

Изкрещях, стиснах джобния си нож и го размахах във въздуха. Демонът се хвърли напред и ме стисна за врата. Приближи острите си кучешки зъби към кожата ми и всичко потъна в мрак…

Събудих се облян в студена пот и рязко седнах в леглото. Отвън изграчи гарван; в далечината чувах виковете на децата, които си играеха. Слънчевите лъчи танцуваха върху бялата кувертюра, а върху бюрото се виждаше поднос с храна. Беше ден и се намирах в леглото си.

Сън. Припомних си погребението, обратния път до вкъщи, огромното изтощение, докато се изкачвах по стълбите към спалнята ми. Било е само сън, плод на прекалено много емоции и преживявания. Сън, напомних си отново, като ми се искаше сърцето ми да престане да бие толкова силно. Отпих голяма глътка вода направо от гарафата върху нощното шкафче. Мислите ми бавно се успокоиха, ала сърцето ми продължи да препуска, а ръцете ми оставаха влажни и лепкави. Защото не беше сън или поне не приличаше на никой досегашен мой сън. Като че ли демоните бяха завладели съзнанието ми и вече не бях сигурен кое е истина и на кое да вярвам.

Станах, опитвайки се да се отърся от кошмара, и слязох долу. Използвах задната стълба, за да не се натъкна на Корделия в кухнята. Тя се грижеше добре за мен, когато бях дете, тъгуващо за майка си, но понякога изпитателният й поглед ме изнервяше. Зная, че ме беше чула да викам Катрин и отчаяно се надявах, че няма да започне да разправя разни истории на слугите.

Влязох в кабинета на татко и погледнах към лавиците. Погледът ми отново бе привлечен от томовете на Шекспир. Струваше ми се, че от събота е изминала цяла вечност. При все това свещта в сребърния свещник си беше точно там, където я бяхме оставили двамата с Катрин, а томчето „Мистериите на Мистик Фолс“ все още беше върху креслото. Ако затворех очи, имах чувството, че ще доловя мириса на лимон.

Пропъдих тази мисъл и побързах да взема тома с „Макбет“ — пиеса за ревността, любовта, предателството и смъртта, която идеално пасваше на настроението ми.

Насилих се да седна в дълбокото кожено кресло, втренчих се в думите и си заповядах да прелиствам страниците. Навярно имах нужда тъкмо от това, ако исках по някакъв начин да продължа с живота си. Ако се насилех да правя нещо, може би най-после щях да преодолея вината, тъгата и страха, обсебили душата ми от смъртта на Розалин.

Точно в този миг на вратата се почука.

— Татко не е тук — извиках, надявайки се, че който и да беше, ще си отиде.

— Сър Стефан? — обади се гласът на Алфред. — Имате посетител.

— Не, благодаря — отвърнах. Вероятно отново беше шериф Форбс. Той вече бе идвал четири или пет пъти да говори с Деймън и татко. Досега бях успявал да избегна срещата с него. Не можех да си представя да му кажа — или на когото и да било друг — къде съм бил по време на нападението.

— Посетителят е доста настоятелен — извика Алфред.

— Както и ти — промърморих под нос, докато отивах до вратата и я отворих.

— Тя е в салона — обяви Алфред и се завъртя на пети.

— Почакай! — извиках. Тя. Възможно ли бе да е… Катрин? Въпреки волята ми сърцето ми заби учестено.

— Сър? — попита Алфред и се спря.

— Сега ще отида.

Наплисках набързо лицето си с водата от легена в ъгъла, след това пригладих кичурите, паднали на челото ми. Очите ми бяха подпухнали и кървясали, но нищо не можех да сторя, за да изглеждам, камо ли да се чувствам, както допреди няколко дни.

Влязох с решителна крачка в салона. За миг сърцето ми се изпълни с разочарование. Вместо Катрин върху креслото в ъгъла, тапицирано с червено кадифе, седеше прислужницата й Емили. В скута й бе сгушена кошничка с цветя и в момента миришеше една маргаритка, сякаш нямаше никаква грижа на този свят.

— Здравей — поздравих я сковано, докато се опитвах да измисля някакво извинение, за да съкратя визитата.

— Господин Салваторе. — Емили стана и леко се поклони. Носеше семпла бяла рокля с къси ръкави и боне, а тъмната й кожа бе гладка, без никакви бръчки. — С господарката ми се присъединяваме към скръбта ви. Тя ме помоли да ви дам това — додаде и ми подаде кошничката.

— Благодаря — измърморих и поех кошничката. Поднесох разсеяно клонче люляк към ноздрите си и вдъхнах аромата на цветето.

— На ваше място, за да се излекувам, вместо отварите на Корделия, бих използвала тези цветя — заяви Емили.

— Откъде знаеш, че съм болен? — учудих се.

— Слугите говорят. Но аз се боя, че това, което ви дава Корделия, може повече да ви навреди, отколкото да ви помогне. — Извади няколко цвята от кошничката и сръчно ги сви в букет — Маргаритки, магнолии и дамско сърце ще ви помогнат да се излекувате.

— А теменужките за мислите? — попитах, спомняйки си цитата на Шекспир от „Хамлет“. Още докато го изричах осъзнах колко глупава е забележката ми. Откъде една необразована прислужница ще знае за какво говоря?

Но Емили само се усмихна.

— Няма теменужки, макар че господарката ми спомена, че обичате Шекспир. — Бръкна в кошничката, отчупи клонче люляк и го затъкна грижливо в бутониерата ми.

Вдигнах кошничката и помирисах. Ухаеше на цветя, но имаше и нещо друго: опияняващ аромат, който усещах само когато бях близо до Катрин. Помирисах отново и сякаш целият смут и мракът от последните няколко дни избледняха и се разсеяха.

— Зная, че в момента всичко ви се струва много странно — заговори Емили, прекъсвайки унеса ми, — но господарката ми ви желае само доброто. — Кимна към дивана, сякаш ме канеше да седна. Аз се подчиних и се втренчих в младата жена. Беше забележително красива и се държеше с непривична грациозност, каквато не бях забелязал досега у нея. Движенията и маниерите й бяха толкова подчертани, че да я наблюдаваш беше все едно да гледаш как пред погледа ти оживява картина.

— Тя би искала да ви види — рече след секунда Емили.

В мига, в който думите се отрониха от устните й, осъзнах, че това никога не би могло да стане. Докато седях там, в слънчевия салон, в компанията на друг човек, вместо да съм сам, в плен на мислите си, изведнъж всичко си дойде на мястото. Аз бях вдовец и моето задължение сега бе да скърбя за Розалин, а не да оплаквам една несбъдната ученическа фантазия, каквато бе любовта ми към Катрин. Освен това Катрин беше красиво сираче без приятели и роднини. Никога нямаше да се получи… не би могло да се получи.

— Аз я видях. На… погребението на Розалин — изрекох сковано.

— Това едва ли би могло да се нарече светска визита — изтъкна Емили. — Тя иска да ви види. Някъде насаме. Когато сте готов — додаде припряно.

Знаех какво трябва да кажа, какво беше единственото благоприлично нещо, което трябваше да кажа, но ми беше трудно да формулирам думите.

— Ще си помисля, но в настоящото си състояние се боя, че не съм в настроение за разходки. Моля те предай на господарката си, че съжалявам, но едва ли съм най-подходящата компания за нея. Сигурен съм, че брат ми ще я придружи където тя пожелае — изрекох, като думите се отронваха с мъка от езика ми.

— Да. Тя много харесва Деймън. — Емили събра полите си и се изправи. Аз също станах. Изведнъж почувствах, въпреки че бях с една глава по-висок от нея, че тя е много по-силна от мен. Беше странно, но съвсем не неприятно чувство. — Но никой не може да устои на истинската любов.

И с тези думи тя се изнесе плавно през вратата и продължи през моравата, а листенцата на маргаритката в косите й се разпиляха от порива на вятъра.