Началото

1

Денят, който промени живота ми, започна като всеки друг. Беше душен и горещ августовски следобед на 1864 г. В ден като този целият свят замира, дори мухите спират да жужат около обора. Децата на слугите, които обикновено си играеха и огласяха двора с виковете си, сега бяха притихнали. Въздухът бе застинал, сякаш в очакване на опустошителна гръмотевична буря. Възнамерявах да пояздя няколко часа моята кобила Мезаноте в прохладната гора в покрайнините на имението Веритас — нашия семеен дом. Пъхнах една книга в училищната си торба с намерението да се измъкна незабелязано.

Това правех през повечето дни на това лято. Бях на седемнайсет и неспокоен. Нямах желание нито да се бия във войната редом с брат си, нито да слушам наставленията на баща си как да ръководя имението. Всеки следобед се изпълвах с една и съща надежда — че няколко часа на усамотение ще ми помогнат да разбера кой съм и какъв искам да стана. Миналата пролет завърших мъжко частно училище, но баща ми реши да не постъпвам в университета във Вирджиния, докато войната не свърши. Оттогава бях застинал в нерешителност, като изправен пред кръстопът. Вече не бях момче, ала все още не бях и мъж, и в пълно неведение по отношение на бъдещето си и какво да правя със себе си.

Ала най-лошото от всичко беше, че нямаше с кого да си поговоря. Брат ми Деймън беше с армията на генерал Грум в Атланта, а повечето от най-добрите ми приятели или щяха да се сгодяват, или се сражаваха далеч по бойните полета. Баща ми пък почти не излизаше от кабинета си.

— Днес ще е голяма жега! — провикна се надзирателят ни Робърт от другия край на обора, където наблюдаваше две от конярчетата, опитващи се да оседлаят един от конете, които миналата седмица баща ми бе купил на търг.

— Да — промърморих аз. Това беше друг проблем: когато желанието ми да си намеря събеседник се изпълнеше, все не бях доволен. Това, от което отчаяно се нуждаех, беше да срещна някой, който да ме разбира, с когото да обсъждам истински неща като книгите и живота, а не само да си бъбря за времето. Робърт беше приятен човек и един от най-доверените надзиратели на татко, но говореше толкова гръмко и грубо, че само след десет минути разговор се чувствах напълно изтощен.

— Чу ли последната новина? — попита той, като заряза коня и се запъти към мен.

Простенах вътрешно. Поклатих глава.

— Не съм чел вестници. Какво става с генерал Грум напоследък? — поинтересувах се, въпреки че разговорите за войната ме караха да се чувствам неловко.

Робърт засенчи очите си с ръка, за да се предпази от палещото слънце, и поклати глава.

— Не, не става дума за войната, а за нападенията над животни. Хората от имението на Грифин са изгубили пет пилета. И всичките били с разкъсани шии.

Застинах, а космите на тила ми настръхнаха. През цялото лято от всички околни плантации докладваха за странни нападения над животни. Обикновено ставаше дума за малки животни, най-вече пилета или патици, но през последните няколко седмици някой — вероятно Робърт, след четири или пет чаши уиски — бе започнал да разнася слуха, че нападенията са дело на демони. Не им повярвах, но това беше поредното напомняне, че светът не е онзи, в който бях израснал. Всичко се променяше, независимо дали го исках или не.

— Може някое скитащо куче да ги е убило — предположих, като махнах нетърпеливо с ръка, повтаряйки това, което бях чул баща ми да казва на Робърт миналата седмица. Изви се вятър и конете нервно затропаха с крака.

— Е, тогава се надявам някои от тези скитащи кучета да не ти налети, докато яздиш сам всеки ден. — С тези думи Робърт закрачи към пасището.

Влязох в тъмната, прохладна конюшня. Равномерното дишане и пръхтене на конете тутакси ми подейства успокоително. Откачих четката на Мезаноте от стената и започнах да вчесвам гладката й, черна като въглен козина. Тя изцвили одобрително.

Точно в този момент вратата на конюшнята се отвори и влезе баща ми. Висок и едър мъж, той излъчваше такава сила и авторитет, че лесно стряскаше всеки, озовал се на пътя му. Лицето му бе прорязано от бръчки, които само засилваха властното му присъствие. Въпреки горещината бе облечен в официално утринно сако.

— Стефан? — извика баща ми и огледа конюшнята. Макар че живееше от години във Веритас, навярно само няколко пъти бе стъпвал в конюшнята. Предпочиташе конят му да го чака оседлан и готов пред вратата.

Подадох глава от клетката на Мезаноте.

Баща ми се запъти към задната част на конюшнята. Огледа ме от главата до петите и аз внезапно се засрамих, задето ме вижда потънал в пот и прах.

— За тази цел имаме коняри, момчето ми.

— Зная — промърморих, почувствал, че за пореден път съм го разочаровал.

— Има си време и място, когато да се забавляваш с конете. Но идва моментът, когато едно момче трябва да престане с игрите и да стане мъж. — Баща ми плесна силно Мезаноте по задницата. Кобилата изпръхтя и отстъпи назад.

Стиснах челюсти, готов да изслушам поредната му лекция как, когато бил на моите години, пристигнал от Италия във Вирджиния само с дрехите на гърба си. Как открил и купил малко парче земя от четири декара, превръщайки го в имението Веритас, което в момента се разпростираше на осемстотин декара. Как му дал името veritas, което на латински означава истина, защото научил, че докато човек търси истината и се бори с лъжата, не се нуждае от нищо друго в живота си.

Баща ми се облегна на вратата на клетката.

— Розалин Картрайт ще отпразнува шестнайсетия си рожден ден. Търси си съпруг.

— Розалин Картрайт? — повторих. Когато бяхме на дванайсет години, Розалин бе заминала в частно девическо училище в Ричмънд и не я бях виждал от векове. Тя беше невзрачно момиче с пепеляворуса коса и кафяви очи и доколкото изобщо си я спомнях, винаги бе облечена в кафяви рокли. Никога не сияеше и не се смееше като Клементайн Хавърфорд, нито беше свежа и кокетна като Амилия Хок, нито остроумна и палава като Сара Бренан. Тя беше просто една сянка някъде в дъното, задоволяваща се да ни следва в детските ни приключения, но никога да ги води.

— Да, Розалин Картрайт. — Баща ми ме удостои с една от редките си усмивки, когато ъгълчетата на устните му се повдигаха съвсем леко забележимо, и някой, който не го познаваше, би си помислил, че му се подиграва. — Двамата с баща й разговаряхме и стигнахме до извода, че това е идеален съюз. Тя винаги много те е харесвала, Стефан.

— Не знам дали двамата с Розалин Картрайт си подхождаме — промърморих, имайки усещането, че студените стени на конюшнята се затварят около мен. Разбира се, веднага се досетих, че баща ми и господин Картрайт са разговаряли. Господин Картрайт беше собственик на банката в града; ако баща ми се сроди с него, ще му бъде много по-лесно да разшири Веритас. А щом двамата са разговаряли, значи все едно бе решено с Розалин да станем съпрузи.

— Разбира се, че не знаеш момче! — избухна в смях баща ми и ме потупа силно по гърба. Беше в удивително приповдигнато настроение. Моето обаче, с всяка негова дума се помрачаваше все повече. Стиснах очи, надявайки се всичко да се окаже само лош сън. — Нито едно момче на твоята възраст не знае кое е добро за него. Тъкмо заради това трябва да ми вярваш. Следващата седмица организирам тържествена вечеря, за да отпразнуваме бъдещия ви съюз. А междувременно иди да я посетиш. Опознай я. Прави й комплименти. Накарай я да се влюби в теб — довърши баща ми, взе ръката ми и пъхна една кутийка в дланта ми.

Ами аз? Ами ако аз не искам тя да се влюби в мен?, исках да кажа. Но не го сторих. Вместо това тикнах кутийката в джоба си, без да погледна съдържанието й, и отново се заех да вчесвам Мезаноте. Но забих толкова грубо четката, че тя изпръхтя недоволно и отстъпи назад.

— Радвам се, че си поговорихме, синко — кимна баща ми.

Изчаках го да забележи, че почти не бях промълвил и дума, за да осъзнае, че е абсурдно да ме принуждава да се оженя за момиче, с което не бях разговарял от години.

— Татко? — изрекох, надявайки се, че ще каже нещо, което ще ме освободи от съдбата, която бе предначертал за мен.

— Мисля, че октомври ще е чудесен месец за сватба — заяви вместо това баща ми и излезе, оставяйки вратата да се затръшне зад гърба му.

Стиснах отчаяно зъби. Замислих се за детството ни, когато заставяха двама ни с Розалин да седим един до друг по време на съботните барбекюта и неделните служби. Но от това натрапено общуване не излезе нищо и след като станахме достатъчно големи, за да избираме сами приятелите си, с Розалин поехме по различни пътища. Връзката ни щеше да бъде точно същата, както когато бяхме на десет — да се пренебрегваме един друг, докато послушно се стараем да направим родителите си щастливи. Само че сега, осъзнах мрачно, щяхме да бъдем обвързани завинаги.