Началото

13

Прибрах се в стаята си. Не знаех какво да мисля. Vampiros. Вампири. Самата дума звучеше неприятно, независимо дали я изговаряш на италиански или на друг език. Койоти. Това бе дума, която имаше смисъл. В края на краищата койотите приличаха на вълците — диви животни, които свързвахме с непроходимите, най-затънтени гори на Вирджиния. Ако Розалин е била убита от койот, би било трагедия, но разбираема. Но да е била убита от демон?

Засмях се. Обаче смехът ми прозвуча по-скоро като кратко излайване, когато седнах на леглото си и обхванах главата си с ръце. Главоболието ми се бе завърнало, при това още по-силно. Припомних си как Емили настояваше да не вкусвам храната, която ми приготвя Корделия. Като капак на всичко, изглежда прислужниците се бяха настроили една срещу друга.

Внезапно чух три леки почуквания по вратата. Звукът бе толкова лек, че би могъл да е порив на вятъра, който не бе престанал, откакто се върнахме от гората.

— Кой е? — извиках колебливо.

Почукването отново се възобнови, този път по-настойчиво. В другия край на стаята памучните завеси се разклатиха силно от вятъра.

— Алфред, ти ли си? — провикнах се. Космите на тила ми отново настръхнаха. Думите на баща ми определено ми бяха повлияли. — Не искам да ям! — извиках високо.

Грабнах ножа за отваряне на писма, скрих го зад гърба си и се насочих предпазливо към вратата. Но тъкмо сложих ръка върху дръжката на бравата, когато вратата започна да се отваря навътре.

— Не е смешно! — извиках, почти изпаднал в истерия, когато съвсем внезапно една фигура в бяло се промъкна в стаята ми.

Катрин.

— Добре, защото никога не съм притежавала чувство за хумор — заговори тя. Усмивката й разкри белите й равни зъби.

— Съжалявам. — Изчервих се и побързах да оставя ножа за отваряне на писма върху бюрото. — Аз просто съм…

— Още се възстановяваш. — Кафявите очи на Катрин се впиха в моите. — Извинявай, че те стреснах. — Седна в средата на леглото и притисна колене към брадичката си. — Брат ти се тревожи за теб.

— О… — заекнах. Не можех да повярвам, че Катрин Пиърс е дошла в спалнята ми и седи на леглото ми, сякаш това е най-естественото нещо на света. Нито една жена, с изключение на майка ми и Корделия, не бяха влизали в спалнята ми. Внезапно се притесних заради калните си ботуши, захвърлени в един от ъглите на спалнята ми, от купчината порцеланови чинии в другия ъгъл, от още отворения том на Шекспир, оставен на бюрото.

— Искаш ли да узнаеш една тайна? — попита ме Катрин.

Стоях до вратата, все още стискащ дръжката на вратата.

— Може би — казах колебливо.

— Ела по-близо и ще ти я кажа. — Повика ме с пръст. Жителите на нашия град щяха да останат скандализирани, ако някоя двойка си позволи да се поразходи до моста Уикъри без придружителка. Но ето че Катрин беше тук без придружителка — и без чорапи, впрочем — удобно разположила се върху леглото ми и дори ми предлагаше да се настаня до нея.

Нямаше как да устоя на съблазънта.

Приседнах предпазливо на ръба на леглото. Тя се приближи до мен, отметна косата си през рамо и слагайки длан до ухото ми, прошепна:

— Моята тайна е, че аз също се тревожа за теб.

Дъхът й бе неестествено студен до бузата ми. Мускулите на краката ми се схванаха. Знаех, че трябваше да настоявам веднага да си тръгне. Но вместо това се приближих още по-близо до нея.

— Наистина ли? — прошепнах.

— Да — промърмори Катрин и впери пронизващ поглед право в очите ми. — Трябва да забравиш Розалин.

Потръпнах и отклоних поглед от тъмнокафявите очи на Катрин към прозореца. Видях как навън се развихри лятната буря.

Катрин пое брадичката ми в леденостудената си ръка и завъртя главата ми, за да продължим да се гледаме в очите.

— Розалин е мъртва — продължи. По лицето й се изписа тъга и симпатия. — Но ти не си. Розалин не би искала да се затвориш като някакъв престъпник. Никоя девойка не би искала това от годеника си, не си ли съгласен?

Кимнах бавно. Макар че и Деймън ми беше казал същото, думите придобиха много по-дълбок смисъл, когато ги чух от устата на Катрин.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Ти отново ще бъдеш щастлив — поде. — Искам да ти помогна. Но ти трябва да ми позволиш, сладък мой Стефан. — Катрин отпусна длан върху челото ми. Усетих по челото си едновременно и горещина, и студ. Потръпнах от допира й, след което ме обзе разочарование, защото Катрин отпусна ръка в скута си.

— Това ли са цветята, които набрах за теб? — внезапно попита тя, като се озърна. — Та ти си ги оставил в ъгъла без никаква светлина!

— Съжалявам — избъбрих смутено.

С обидено изражение тя спусна крака от леглото и се наведе, за да вземе кошницата изпод бюрото ми. Дръпна завесите и се втренчи в мен, скръстила ръце пред гърдите си. Дъхът ми заседна в гърлото. Светлосинята й памучна рокля подчертаваше тънката й талия и огърлицата на шията. Беше неоспорима красавица.

Извади една маргаритка от букета и започна да къса листенцата й едно по едно.

— Вчера видях как детето на една слугиня играеше на една глупава игра — обича ме, не ме обича. — Засмя се, но усмивката й внезапно помръкна. — Какъв, според теб, ще бъде отговорът?

И внезапно се изправи пред мен, с ръце върху раменете ми. Вдъхнах уханието й на джинджифил и лимон, неуверен какво да кажа. Знаех само, че исках ръцете й завинаги да останат върху раменете ми.

— Какъв ще бъде отговорът на въпроса „обича ме, не ме обича“? — попита Катрин и се наведе към мен. Тялото ми потръпна от желание, за което досега не подозирах. Устните ми се озоваха на сантиметри от нейните.

— Какъв е отговорът? — попита Катрин и прехапа устни като свенлива девойка. Неволно се засмях. Имах чувството, че наблюдавам разиграващата се сцена, безсилен да прекратя това, което щеше да последва. Знаех, че не е редно. Греховно. Но как можеше да е грях, след като всяка фибра от съществото ми жадуваше за това повече от всичко друго? Розалин беше мъртва. Катрин беше жива. И аз бях жив и исках отново да се почувствам такъв.

Ако казаното от баща ми беше истина и аз трябваше да се приготвя за битката на живота си между доброто и злото, то тогава се нуждаех от повече увереност в себе си и в избора си. Трябваше да престана да обмислям толкова и да започна да вярвам в себе си, в убежденията, в желанията си.

— Наистина ли не знаеш отговора? — попитах и протегнах ръце към нея. Сграбчих я здраво и я повалих на леглото със сила, която не подозирах, че притежавам. От възторг тя изпищя и се претърколи в леглото до мен. Дъхът й беше сладък, ръцете й студени и сплетени с моите, и внезапно нищо друго — нито Розалин, нито демоните на баща ми, нито дори Деймън — имаха значение.