Началото

33

Докато бързах към бараката, бледата лунна светлина танцуваше по огнената коса на Алис. Прокарах езика си по все още острите кучешки зъби и все едно отново изпитах усещането, когато се бяха впили в гъвкавата й мека шия.

— Ти си чудовище — нашепна ми един глас в съзнанието ми. Но под мрачния плащ на нощта, докато кръвта на Алис течеше във вените ми, думите вече нямаха никакво значение и не събуждаха в мен пробождащо чувство за вина.

Втурнах се в бараката. Вътре беше съвсем тихо, но огънят беше добре поддържан и гореше с пълна сила. Загледах се в пламъците, хипнотизиран за кратко от виолетовите, сините и дори зелените им езици. После чух леко дишане от ъгъла.

— Деймън? — извиках и гласът ми отекна толкова силно от грубо издяланите греди на покрива, че изтръпнах. Все още бях нащрек, като истински ловец.

— Братко?

Съзрях една фигура, скрита под одеялото. Загледах се в Деймън от разстояние, сякаш бях непознат. Черната му коса беше полепнала по врата му, а лицето му беше изцапано. Устните му бяха напукали, а очите — кървясали. Въздухът около него беше наситен с някаква остра миризма — като миризмата на смъртта.

— Ставай! — подвикнах му грубо, като пуснах Алис на пода. Почти безжизненото й тяло тупна тежко. Червената й коса беше сплъстена от кръвта, а очите — наполовина затворени. Кръв капеше и от двете рани, където я бях ухапал. Облизах устни, но си наложих да се въздържа, за да има за Деймън.

— Какво? Какво си направил… — Деймън премести трескаво погледа си от Алис към мен и после отново към Алис. — Ти си се хранил с нея? — попита, като се дръпна още по-навътре в ъгъла, сякаш можеше някак да изтрие това, което виждаха очите му.

— Донесох я за теб. Деймън, трябва да пиеш — настоях, като коленичих до него.

Деймън поклати глава.

— Не. Не — избъбри той дрезгаво, а дишането му се накъса като на смъртник.

— Само докосни устни до шията й. Лесно е — продължавах да го убеждавам.

— Няма да го направя, братко. Махни я оттук — прошепна, облегна се на стената и затвори очи.

Поклатих глава, усещайки надигащия се в стомаха ми глад.

— Деймън, чуй ме. Катрин умря, но ти си жив. Гледай ме. Гледай колко е просто — казах му, докато внимателно опипвах първата толкова чиста рана, която бях направил на шията на Алис. Отново забих зъби в отворите и пих от нея. Кръвта й вече бе започнала да изстива, но все пак успя да ме засити. Вдигнах очи към Деймън, без да си направя труда да избърша следите от кръв по устните си. — Пий! — настоях, като придърпах тялото на Алис по пода, така че да бъде по-близо до Деймън. Натиснах гърба на Деймън и го принудих да се наведе към тялото й. Той се опита да се съпротивлява, но после се отказа и замря, с очи, изцъклени и вперени в раната. Усмихнах се, защото знаех колко силно я желаеше, как се опияняваше от всепоглъщащото ухание на изкушението.

— Не упорствай. — Тласнах го по гърба толкова силно, че устните му се озоваха само на сантиметри от кръвта й. Задържах го в тази поза. Усетих как той вдиша дълбоко и знаех, че вече си е възвърнал силата, само при вида на изобилието от червена кръв. — Сега сме само ние. Завинаги. Ние, двамата братя. Ще има други Катрини, винаги, вечно. И ще се възползваме от света, такива, каквито сме. — Замлъкнах, като проследих как погледът на Деймън се устреми към шията на Алис. След което се наведе и започна да пие, дълго, до насита.