Началото

5

На следващата сутрин се събудих със смайващата новина от слугите на Розалин, че любимото й кученце Пени е било нападнато. Госпожа Картрайт бе изпратила да ме повикат, тъй като дъщеря й била безутешна и не спирала да плаче. Аз се опитах да я успокоя, но сърцераздирателните й хлипания не стихнаха.

През цялото време госпожа Картрайт ми хвърляше неодобрителни погледи, сякаш би трябвало да се справя по-добре с утешителната си мисия.

— Имаш мен — заявих по едно време с неловък и пресипнал глас, в неумел опит да я утеша. При тези мои думи Розалин ме сграбчи в прегръдките си и още по-силно се разрида, заравяйки глава на рамото ми. Пороят от сълзи остави мокри следи върху жилетката ми. Опитах се да проявя съчувствие, но всъщност изпитвах раздразнение от истеричното й поведение. В крайна сметка аз не се държах така, когато майка ми умря. Баща ми не ми позволи.

Трябва да си силен, да си истински мъж, беше ми заявил на погребението. И аз бях. Не заплаках, когато само седмица след смъртта на мама, бавачката ни Корделия разсеяно затананика любимата й френска приспивна песен. Нито когато баща ми свали портрета на мама, който висеше в салона. Нито дори когато трябваше да бъде приспан любимият й кон Артемис.

— Видя ли кучето? — попита ме Деймън същата вечер, когато крачехме към града, за да пийнем по чашка в кръчмата. Оставаха само няколко дни до официалната вечеря, на която трябваше да предложа брак на Розалин, и двамата смятахме да полеем с уиски предстоящите ми брачни клетви. Поне така се изрази Деймън, разтегляйки сричките с типичното за Чарлстън южняшко провлачване, докато мърдаше с вежди. Опитах се да се усмихна, сякаш беше страхотна шега, но ако заговорех, знаех, че няма да успея да сдържа ужаса си от брака с Розалин. Не че с нея нещо не беше наред. Просто… ами просто тя не беше Катрин.

Насочих мислите си отново към Пени.

— Да. Гърлото на кучето било разкъсано, но животното, което го е сторило, не е докоснало вътрешностите му. Странно, нали? — отбелязах, като ускорих крачка, за да не изостана от брат си. Прекараните години в армията го бяха направили по-силен и по-бърз.

— Цялото време, в което живеем, е странно, братко — сви рамене Деймън. — Може да е дело на някой янки — подхвърли с иронична усмивка.

Докато вървяхме надолу по калдъръмените улици, забелязах обяви по повечето врати: предлагаше се награда от сто долара на този, който открие дивото животно, отговорно за нападенията. Втренчих се в една от тези обяви. Може би ако го намеря, ще взема парите и ще си купя билет за влака до Бостън или Ню Йорк, или някой друг град, където никой не би могъл да ме открие, където въобще не бяха чували за Розалин Картрайт. Усмихнах се на себе си; това би било нещо, което би направил Деймън — той никога не се тревожеше за обстоятелствата или чувствата на останалите хора. Тъкмо се канех да му посоча обявата и да го попитам какво би направил със сто долара, когато забелязах, че пред аптеката някой ни маха енергично.

— Това не са ли братята Салваторе? — извика един глас откъм улицата. Взрях се и разпознах Пърл, аптекарката, застанала пред магазина си заедно с дъщеря си Ана. Пърл и Ана бяха поредните жертви на войната. Съпругът на Пърл загинал миналата пролет при обсадата на Виксбърг. След това Пърл се бе устроила в Мистик Фолс, където бе отворила аптека, почти винаги пълна с клиенти. Винаги, когато минавах покрай аптеката, Джонатан Гилбърт беше там — оплакваше се от някаква болест или купуваше лекарство. Но според градските слухове всъщност просто я ухажваше.

— Пърл, спомняш ли си брат ми Деймън? — подвикнах, когато двамата с брат ми пресякохме площада, за да поздравим двете жени.

Пърл се усмихна и кимна. Имаше гладко лице и момичетата правеха залози относно възрастта й. След като дъщеря й беше само с няколко години по-малка от мен, не можеше да е много млада.

— Двамата определено сте красавци — отбеляза тя любезно. Ана беше истинско копие на майка си и застанали една до друга, двете приличаха на сестри.

— Ана, с всяка изминала година ставаш все по-хубава. Достатъчно голяма ли си, за да ходиш на танци? — попита Деймън и очите му блеснаха дяволито. Не можах да сдържа усмивката си. Разбира се, Деймън с лекота би могъл да очарова както майката, така и дъщерята.

— Почти — промълви Ана и очите й засияха. На петнайсет години момичетата бяха достатъчно големи, за да останат по време на вечерята и да чуят първия валс на оркестъра.

Пърл заключи вратата с железен ключ и се извърна към нас.

— Деймън, ще ми направиш ли услуга? Ще придружиш ли Катрин утре вечер? Тя е чудесно момиче, а знаеш как се отнасят хората към пришълците. Познавам я от Атланта.

Замръзнах. Деймън щеше да придружава Катрин утре вечер? Не ми бе хрумвала мисълта, че тя ще присъства на партито и не можех да си представя, че ще направя предложение за брак в нейно присъствие. Но имах ли избор? Да кажа на татко да не кани Катрин? Да не предложа на Розалин?

— Забавлявайте се тази вечер, момчета — пожела ни Пърл, изтръгвайки ме от унеса.

— Почакай! — извиках, забравил тутакси за вечерята.

Пърл се извърна и ме погледна озадачено.

— Тъмно е, а е имало още нападения. Ще позволите ли да ви изпратим до дома ви? — попитах.

Пърл поклати глава.

— Двете с Ана сме силни жени. Ще се оправим. Освен това… — Изчерви се и се озърна, сякаш се боеше да не я чуят. — Предполагам, че Джонатан Гилбърт би искал да ни придружи. Но все пак ви благодаря за загрижеността.

Деймън повдигна вежди и подсвирна тихо.

— Знаеш какво е отношението ми към силните жени — прошепна.

— Деймън, дръж се прилично — смъмрих го и го тупнах по рамото. В крайна сметка вече не се намираше на бойното поле. Сега беше в Мистик Фолс, където хората обичаха да подслушват и да клюкарстват. Нима толкова бързо го бе забравил?

— Добре, лельо Стефан! — подразни ме той, извисявайки глас в назидателно фъфлене. Не можах да сдържа смеха си и отново го тупнах по рамото за сполучливата имитация. Ударът не беше силен, но ми подейства добре — донякъде разсея раздразнението ми, че той може да придружи Катрин на вечерята.

Той, естествено, на свой ред също ме тупна по гърба и сигурно щяхме да се впуснем в братско боричкане, но Деймън отвори със замах дървената врата на кръчмата в Мистик Фолс. Тутакси бяхме посрещнати със сияйна усмивка от пищната, червенокоса жена зад бара. Явно Деймън бе редовен клиент на заведението.

Проправихме си път към задната част на кръчмата. Въздухът бе напоен с миризмата на дървени стърготини и пот и навсякъде се виждаха мъже в униформи. Някои бяха с превързани глави, други имаха превръзки през рамото, а трети куцукаха до бара с патерици. Познах Хенри, войник, който на практика живееше в кръчмата, зает само с това да си пие сам уискито в ъгъла. Робърт ми бе разказал за него: никога не разговарял и никой не го бил виждал през деня. Носеха се слухове, че може да има пръст в нападенията, но как би могъл, след като постоянно киснеше в кръчмата?

Откъснах очи от него, за да се огледам. В другия ъгъл група по-възрастни мъже играеха на карти и пиеха уиски, а в противоположния се бяха разположили няколко жени. Съдейки по обилния руж по страните им и лакираните им нокти, заключих, че не са от жените, които биха общували с нашите приятелки от детството като Клементайн Хавърфорд или Амилия Хок. Докато минавахме покрай тях, едната драсна леко ръката ми с дългите си лакирани нокти.

— Харесва ли ти тук? — Деймън дръпна дървената маса от стената и ме стрелна развеселено с поглед.

— Предполагам, че да. — Отпуснах се върху твърдата дървена пейка и още веднъж се огледах. Имах чувството, че съм попаднал в някое тайно мъжко общество — още едно от нещата, които имах малкия шанс да опозная, преди да се оженя, когато съпругата ми щеше да очаква всяка вечер да се прибирам рано у дома.

— Ще отида да взема нещо за пиене — заяви Деймън и се отправи към бара. Наблюдавах го как подпря лакти на тезгяха и поведе непринуден разговор с барманката, която наклони глава и се засмя звънко, сякаш й бе казал нещо много забавно. Което навярно и бе сторил. Затова всички жени се влюбваха в него.

— Е, как се чувства един мъж, който скоро ще се жени?

Обърнах се и видях доктор Джанис. Минаващ седемдесетте, доктор Джанис бе леко изкуфял и постоянно се хвалеше пред всеки, когото хванеше за слушател, че дълголетието му се дължи на обилните количества уиски, които поглъща.

— Още не съм женен, докторе — усмихнах се насила. Искаше ми се Деймън да се върне по-скоро с питиетата ни.

— Да, момчето ми, но скоро ще бъдеш. Господин Картрайт от банката от седмици говори за това. Хубавата, млада Розалин. Извади голям късмет! — продължи гръмко доктор Джанис, а аз се огледах, надявайки се никой да не е чул.

В този момент се появи Деймън и внимателно остави върху масата чашите с уиски.

— Благодаря — промърморих и гаврътнах моята на един дъх. Доктор Джанис се отдалечи накуцвайки.

— Май си доста жаден, а? — попита Деймън, докато отпиваше на малки глътки от чашата си.

Свих рамене. В миналото никога не съм имал тайни от брат си, но беше опасно да говоря за Розалин. Някак си, каквото и да кажех или както и да се чувствах, все пак трябваше да се оженя за нея. Ако някой чуе от мен дори и най-лекия намек, че съжалявам, приказките нямаше да спрат.

Внезапно пред мен се появи пълна чаша с уиски. Вдигнах глава и видях хубавата барманка, с която Деймън бе разговарял, застанала до масата.

— Помислих, че се нуждаеш от още едно питие. Изглежда си имал тежък ден. — Жената ми смигна с едно от зелените си очи и остави запотената чаша върху грубата дървена маса.

— Благодаря — смотолевих и отпих малка глътка.

— За теб — винаги — рече барманката и прошумоля с полите си, които се люшнаха съблазнително около бедата й. Наблюдавах я как се отдалечава. Всички жени в кръчмата, дори тези със съмнителна репутация, бяха много по-интересни от Розалин. Ала независимо кого гледах, единственият лик, завладял съзнанието ми, бе този на Катрин.

— Алис те харесва — отбеляза Деймън.

Поклатих глава.

— Знаеш, че нямам право да се заглеждам. До края на лятото ще съм женен мъж. Докато ти си свободен да се забавляваш и да правиш каквото пожелаеш. — Имах намерение да изтъкна само очевидното, ала вместо това думите ми прозвучаха като обвинение.

— Така е — кимна брат ми. — Но ти знаеш, че не си длъжен да правиш нещо, само защото такова е желанието на татко, нали?

— Не е толкова просто. — Стиснах зъби. Деймън не би могъл да ме разбере, защото беше див и непокорен. Тъкмо заради това нашият баща бе решил да повери на мен, по-малкия брат, бъдещето на Веритас — роля, която сега намирах за задушаваща.

Потръпнах от тази предателска мисъл — сякаш Деймън бе виновен, задето върху мен се бе стоварила подобна отговорност. Поклатих глава, опитвайки се да я пропъдя. Отново отпих от уискито си.

— Много е просто — продължи Деймън, неподозиращ за моментното ми раздразнение. — Просто му кажи, че не обичаш Розалин. Че трябва да намериш своето място в този свят, а не сляпо да следваш нечии други заповеди. Това научих в армията: трябва да вярваш в това, което правиш. В противен случай — какъв е смисълът?

Отново поклатих глава.

— Аз не съм като теб. Вярвам на татко. И зная, че той ми желае най-доброто. Само дето искам… иска ми се да имах повече време — признах накрая. Истина беше. Може би бих могъл да обикна Розалин, но мисълта, че трябва да се оженя и да имам дете само след една година, ме изпълваше със страх. — Но всичко ще е наред — заявих. Трябваше да бъде.

— Какво мислиш за нашата гостенка? — смених темата.

Деймън се усмихна.

— Катрин. — Изрече името провлачено, сякаш искаше да усети вкуса му. — Е, това е момиче, което е доста трудно да разбереш, нали?

— Предполагам — промърморих, доволен, че Деймън не подозира, че всяка нощ сънувам Катрин, а през деня забавям крачка пред вратата на къщата за гости, само и само да чуя как се смее с прислужницата си. Веднъж дори се отбих в конюшнята, за да помириша широкия гръб на коня й Клоувър единствено, за да проверя дали по него не е останало уханието й на джинджифил и лимон. Не беше, и в този миг в обора, заобиколен от коне, изведнъж осъзнах колко налудничаво се държа.

— В Мистик Фолс няма момичета като нея — продължи Деймън. — Мислиш ли, че има любим в армията?

— Не! — Гневът отново се надигна в гърдите ми. — Тя още скърби за родителите си. Едва ли си търси ухажор.

— Разбира се. — Деймън смръщи вежди. — Не намеквах за нищо. Просто, ако се нуждае от нечие рамо, на което да поплаче, аз съм насреща.

Свих рамене. Въпреки че аз бях повдигнал въпроса, повече не исках да слушам мнението на Деймън за нея. Всъщност, имайки предвид каква красавица бе тя, почти ми се щеше да се появят някои нейни далечни роднини от Чарлстън, Ричмънд или Атланта и да я поканят да живее с тях. Ако не я виждах, може би някак си щях да се насиля да обикна Розалин.

Деймън се втренчи в мен. Осъзнавах колко нещастен изглеждам в този миг.

— Развесели се, братко — рече той. — Нощта едва започва, а аз черпя.

Но едва ли имаше достатъчно уиски в цяла Вирджиния, което да ме накара да обикна Розалин… или да забравя за Катрин.