Началото

22

Седмицата, през която щеше да се проведе балът в чест на Деня на основателите, започна със студена вълна, която се настани в Мистик Фолс и отказваше да изчезне. Дамите ходеха следобед из града с вълнени палта и шалове, а вечерите бяха облачни. Звездите въобще не се виждаха. На полето фермерите мърмореха недоволно заради подранилите слани. Все пак това не попречи на хората да дойдат за бала чак от Атланта. Пансионът беше препълнен. През дните преди голямото събитие в целия град витаеше карнавална атмосфера.

Деймън се върна във Веритас с обяснението, че мистериозните му задължения към военната бригада приключили. Не му бях казал, че двамата с Катрин ще отидем заедно на бала, пък и той не ме попита. Вместо това си намирах най-различна работа, защото в мен се бе възобновила решителността да се заема с имението. Исках да докажа на баща ми, че се отнасям сериозно към Веритас и съм загрижен за разрастването на имотите ни, както и да си осигуря подобаващо място в този свят. Татко ми възлагаше все по-отговорни задачи, позволяваше да се занимавам със счетоводните книги и дори ме насърчи да отида до Ричмънд с Робърт, за да присъствам на търг на добитък. Можех да си представя живота си за десетина години напред. Щях да управлявам Веритас, а Катрин ще се грижи за къщата, ще устройва приеми и понякога, вечер, ще играе карти с баща ми.

Във вечерта на бала Алфред почука на вратата ми.

— Господине? Нуждаете ли се от помощ? — попита ме той, когато отворих вратата.

Проверих отражението си в огледалото. Бях облечен в черен костюм с черна вратовръзка. Косата ми беше грижливо сресана назад. Изглеждах по-зрял, по-уверен.

Алфред проследи погледа ми.

— Изглеждате прекрасно, господине — позволи си да изкаже мнението си.

— Благодаря. Готов съм — отговорих. Сърцето ми тръпнеше от възбуда. През миналата нощ Катрин ме дразнеше безмилостно, като с нищо не ми подсказа как ще бъде облечена тази вечер. Нямах търпение да я видя по-скоро. Знаех, че ще бъде най-красивото момиче на бала. Но което беше много по-важно, тя щеше да е моето момиче.

Спуснах се по стълбата, облекчен, че Деймън не се виждаше никъде. Зачудих се дали няма да се появи на бала с някои от своите приятели от армията или може би с някое от градските момичета. Напоследък бе някак си отчужден, сутрин бе невъзможно да го намериш в имението, нито пък вечер в кръчмата.

Навън конете риеха земята с копита. Влязох в каретата, която ме очакваше, и поехме към къщата за гости.

Погледнах през прозореца и видях Катрин и Емили до предната врата. Емили беше в семпла рокля от черна коприна, а Катрин…

Трябваше да опра гръб на седалката в каретата, за да не скоча в движение. Роклята й беше изумрудено-зелена, пристегната в талията, преди да се спусне на широки дипли надолу към ханша и бедрата. Корсажът бе плътно прилепнал, с дълбоко деколте, което подчертаваше кремавобялата й кожа. Косата й бе прибрана нагоре и откриваше грациозната й лебедова шия.

В секундата, в която Алфред дръпна към себе си поводите на конете, аз отворих вратата на каретата и изскочих от нея. Усмихнах се широко в мига, в който погледът ми срещна този на Катрин.

— Стефан! — задъхано изрече тя и повдигна леко полите си, за да се понесе плавно надолу по стъпалата.

— Катрин. — Целунах нежно бузата й, преди да й подам ръката си. Заедно се извърнахме и поехме към каретата, където Алфред ни очакваше пред отворената врата.

Пътят до Мистик Фолс беше изпълнен с непознати карети от всякакви размери и форми. Всичките се насочваха към пансиона Локуд в далечния край на града. Прониза ме тръпка на изгарящо нетърпение. Днес за пръв път в живота си кавалерствах на девойка по време на бал в чест на Основателите на града. През всичките години досега прекарвах повечето вечери в игра на покер с приятелите си. Винаги се случваше нещо неприятно. Например миналата година Матю Хартнът се напи с уиски и по невнимание отвърза конете от каретата на родителите си. Преди две години Нейтан Лейман се впусна в ръкопашен бой с Грант Вандербилт, при което и двамата приключиха боя със счупени носове.

Проправихме си бавно път към сградата и най-после стигнахме до входната алея. Алфред спря конете и ни помогна да слезем от каретата. С Катрин сплетохме ръце и преминахме заедно през широко разтворените врати на сградата, за да се насочим към залата за празничната вечеря.

В залата с високия таван бяха разчистили всички мебели, а свещите хвърляха мека светлина върху стените. Оркестърът в ъгъла свиреше ирландски мелодии, а двойките вече бяха започнали да танцуват, въпреки че нощта едва започваше. Стиснах ръката на Катрин и тя ме дари с усмивка.

— Стефан! — Извърнах се и видях господин и госпожа Картрайт. Тутакси пуснах ръката на Катрин.

Очите на госпожа Картрайт бяха зачервени и определено бе отслабнала от последната ни среща. Господин Картрайт ми се видя състарен с десет години. Косата му бе побеляла като сняг и пристъпваше трудно, с помощта на бастун. И двамата носеха пурпурни стръкове върбинка — един по-кичест бе затъкнат в джобчето на ревера на господин Картрайт, а шапката на госпожа Картрайт беше украсена с цветя от върбинка. С изключение на това целите бяха облечени в черно заради траура по дъщеря си.

— Господин и госпожо Картрайт — заговорих ги вежливо, със свит на топка стомах от чувството ми за вина. В интерес на истината почти бях забравил, че двамата е Розалин сме били сгодени. — Радвам се да ви видя.

— Можеше да ни видиш по-рано, ако ни беше посетил — заяви господин Картрайт, като едва успяваше да прикрие нотката на презрение в гласа си, докато обхождаше с поглед Катрин. — Но разбирам, че сигурно си бил потопен в дълбока… скръб.

— Ще дойда, след като вече зная, че приемате посетители — отвърнах колебливо, като подръпнах яката си, която внезапно ми се стори прекалено стегната около врата ми.

— Не е необходимо — процеди госпожа Картрайт ледено и бръкна в ръкава си, за да извади носната си кърпичка.

Катрин стисна ръката на госпожа Картрайт. Госпожа Картрайт сведе очи надолу, а по лицето й се изписа безкрайна изненада. Мен ме обля студена вълна. Изпълнен с опасения, едва се сдържах да не се изпреча между двете жени, за да защитя любимата си от гнева на госпожа Картрайт.

Но тогава Катрин се усмихна и, колкото и да бе смайващо, двамата Картрайт също й се усмихнаха.

— Господин и госпожо Картрайт, безкрайно съжалявам за вашата загуба — изрече Катрин топло, без да откъсва поглед от тях. — Изгубих родителите си при обсадата на Атланта и зная колко е тежко. Не познавах Розалин много добре, но съм сигурна, че тя никога няма да бъде забравена.

Госпожа Картрайт, с насълзени очи, издуха шумно носа си.

— Благодаря ти, скъпа — продума почтително.

Господин Картрайт потупа съпругата си по гърба.

— Да, и аз ви благодаря. — Извърна се към мен. Съчувствие бе заменило господстващото само до преди няколко мига презрение. — И ви моля да се грижите за Стефан. Зная колко страда той.

Катрин се усмихна, когато двойката се присъедини към тълпата.

Аз зяпнах от удивление.

— Омагьоса ли ги? — попитах я и само от тази дума в устата ми загорча.

— Не! — Катрин притисна длан към сърцето си. — Това беше само добрата стара вежливост. А сега да танцуваме — подкани ме, като ме повлече към голямата бална зала. За щастие дансингът бе препълнен с танцуващи двойки, така че бе почти невъзможно да се разпознаят конкретните личности. От тавана висяха гирлянди с цветя, а мраморният под бе излъскан до блясък. Въздухът беше сгорещен и се дишаше трудно, напоен с мириса на стотици съперничещи си парфюми.

Отпуснах ръка върху рамото на Катрин и се опитах да се успокоя в завладяващия ритъм на валса. Но си оставах напрегнат. Разговорът с двамата Картрайт ме разстрои, чувствах се гузен, задето не почитах достатъчно паметта на Розалин. Дори и към Деймън имах угризения. Не постъпих ли непочтено с него, като не му казах, че ще бъда на бала с Катрин? И дали не бе греховно да се радвам толкова много на продължителното му отсъствие от имението?

Оркестърът престана да свири и всички жени пооправиха роклите си, преди отново да хванат под ръка кавалерите си. Насочих се към масата с освежителни напитки в ъгъла.

— Добре ли си, Стефан? — попита ме Катрин. Челото й, което толкова много харесвах, се сбърчи от тревога, като тръгна с мен.

Кимнах, но не се спрях.

— Просто ожаднях — излъгах.

— И аз съм жадна. — Катрин се спря зад мен, докато изчакваше да гребна с черпака от тъмночервения пунш в кристалната купа.

Подадох й чашата и я наблюдавах докато отпиваше голяма глътка, питайки се дали изглежда по този начин, когато пиеше кръв. След като остави чашата си на масата, около устните й останаха едва забележими следи от червената течност. Не успях да се сдържа. С показалеца си избърсах капчиците по чувствената им извивка. После изсмуках капчиците от пръста си. Имаха сладък, но силно въздействащ вкус.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита ме Катрин.

— Безпокоя се за Деймън — признах й, като налях и на себе си чаша пунш.

— Но защо? — учуди се Катрин и по лицето й се изписа съвсем искрено объркване.

— Заради теб — отвърнах.

Катрин взе чашата от мен и ме поведе настрани от масата с напитките.

— Той ми е като брат — заговори тя, като разтри веждите ми с леденостудените си пръсти. — А аз съм за него като по-малка сестра. И ти го знаеш.

— Но през всичките онези дни, когато бях болен? Когато двамата бяхте все заедно? Изглеждаше сякаш…

— Сякаш съм имала нужда от приятел — заяви Катрин твърдо. — Деймън обича да флиртува. Той не желае да се обвързва, нито пък аз искам да се обвързвам с него. Ти си моята любов, а Деймън е моят брат.

Около нас двойките се въртяха вихрено в полумрака, понесени на вълните на музиката, а понякога се смееха весело на някакви свои шеги, напълно нехаещи за света. Те също навярно се тревожеха за нападенията, за войната, за царящата наоколо мъка, но при все това се смееха и танцуваха. Защо и аз не можех да съм като тях? Защо винаги трябваше да се съмнявам в себе си? Погледнах към Катрин. Една тъмна къдрица се бе измъкнала от вдигната нагоре коса и аз я затъкнах зад ухото й, наслаждавайки се на копринената мекота между пръстите ми. Обзе ме копнеж и докато се взирах в тъмнокафявите й очи, всички чувства на вина и притеснения изчезнаха.

— Ще танцуваме ли? — попита ме Катрин, като улови ръката ми и я притисна към бузата си.

След малко, въпреки пренаселения дансинг, успях да забележа, че баща ми, господин Картрайт и останалите от градските старейшини, се бяха оттеглили в отсрещния ъгъл и си шепнеха нещо.

— Не — прошепнах й дрезгаво. — По-добре да се приберем у дома.

Обгърнах рамото й и се завъртяхме по дансинга, докато стигнахме до вратата, водеща към кухнята, където прислужниците приготвяха освежителните напитки. Хванати за ръце, ние профучахме през кухнята — за голям смут на прислужниците — и излязохме от задната страна на сградата.

Затичахме се в тъмнината, без да обръщаме внимание на студения въздух и долитащия от балната зала смях, както и на факта, че току-що бяхме избягали от най-важното обществено събитие на сезона.

Каретата бе оставена край конюшнята на Локуд Алфред несъмнено се беше оттеглил да играе на зарове с другите прислужници.

— След вас, милейди — поклоних се, сетне вдигнах Катрин за талията и я сложих на седалката до кочияша. Аз самият се настаних на капрата и размахах камшика, което мигом пришпори конете да препуснат напред в посока към имението ни.

Усмихнах се на Катрин. Очакваше ни цяла нощ на свобода, което ми действаше опияняващо и възбуждащо. Нямаше да се промъквам тайно в къщата за гости. Нямаше да се старая да избягвам прислугата. Само часове на блаженство, несмущавано от никого.

— Обичам те! — извиках, но вятърът отнесе думите ми, веднага щом се отрониха от устните ми. Представях си как летят нанякъде с вятъра, за да обиколят целия свят, докато всеки човек във всеки град узнае за моята любов.

Катрин се изправи, разрошените й къдрици се обвиваха буйно около лицето й.

— И аз те обичам! — извика в отговор, после се отпусна на седалката, за да се смее до насита.

Когато пристигнахме в къщата за гости, и двамата бяхме изпотени, със зачервени лица от препускането. В секундата, в която стигнахме до стаята на Катрин, смъкнах роклята й, и обезумял от страст, прокарах нежно зъби по шията й.

— Какво правиш? — отдръпна се тя и ме изгледа остро.

— Аз само… — Какво правех ли? Нима разигравах някаква роля? Или се опитвах да докажа на Катрин, че сме еднакви? — Предполагам, че исках да разбера как се чувстваш ти, когато…

Катрин прехапа устни.

— Може би някой ден ще го разбереш, мой невинен, сладък Стефан. — Излегна се по гръб на леглото и косата й се разстла върху снежнобялата възглавница с гъши пух. — Но точно сега ти си единственото, което желая.

Легнах до нея и погалих с показалец извивките на брадичката й, докато приближавах устни към нейните. Целувката беше толкова нежна, че усетих как двете ни същества се сливат, създавайки сила по-мощна от самите нас. За пръв път изследвахме телата си в сумрака на стаята и не бях сигурен къде свършваше реалността и започваха сънищата. Нямаше срам, нито очакване, само страст и желание и усещане за опасност — едновременно тайнствено, красиво и всепоглъщащо.

Онази нощ бих позволил на Катрин да ме погълне изцяло, да ме обяви за своя собственост. С радост бих й предложиш шията си, ако това означаваше, че двамата ще останем сключени в тази прегръдка във вечността.