Началото

20

През следващите няколко дни не се видях с Деймън. Баща ми каза, че бил във военния лагер. Идеята явно го изпълваше с голямо задоволство. Баща ми се надяваше, че прекараното в лагера време ще накара брат ми отново да се присъедини към армията, макар че подозирах, че престоят му там беше запълнен предимно с игра на карти и разговори за жени. Аз, от своя страна, бях радостен от този развой на събитията. Липсваше ми брат ми, но никога нямаше да мога да прекарвам толкова време с Катрин, без никой да ни пречи, ако Деймън се навърташе наоколо.

Честно казано, макар че се чувствам донякъде нелоялен да го призная, но двамата с баща ми лесно свикнахме с отсъствието на Деймън. Започнахме да се храним заедно, а след вечеря играехме на карти, най-вече на крибидж. Баща ми споделяше с мен как е прекарал деня, мнението си за надзирателя, за плановете си да купи нови коне от една ферма на юг, в Кентъки. За стотен път осъзнах колко силно желаеше той един ден аз да поема имението, а аз за пръв път изпитах вълнение от тази възможност.

Всичко беше заради Катрин. Добих навика да прекарвам всяка нощ при нея, като си тръгвах малко преди началото на новия ден. След онази нощ в гората тя повече не бе оголвала острите си кучешки зъби. Сякаш тайната среща в гората бе променила всичко. Тя се нуждаеше от мен, за да пазя тайната й, а аз се нуждаех от нея, за да се чувствам цялостен. В полумрака на малката й спалня, всичко беше страстно и съвършено — все едно бяхме младоженци на меден месец.

Случваше се, разбира се, да се запитам какво ще стане, когато започна да остарявам с всяка изминала година, а Катрин да остава все така млада и красива. Но това беше въпрос, който старателно отлагах за по-нататък, след като заглъхнат страховете от вампирската напаст, когато ще се сгодим и ще си уредим живота, без повече да е необходимо да се крием.

— Зная, че прекарваш времето си с младата Катрин — каза баща ми веднъж на вечеря, докато Алфред почистваше масата, след което донесе на баща ми износеното тесте с карти за игра.

— Да. — Загледах се в шерито, което Алфред наливаше в чашата на баща ми. На светлината на примигващите свещи нормалният му розов цвят ми заприлича на цвета на кръвта. Алфред поднесе гарафата и към мен, но аз поклатих глава.

— Както и Деймън — продължи баща ми, като взе тестето карти в дебелите си пръсти и бавно започна да го прехвърля от едната в другата си ръка.

Въздъхнах, раздразнен, че Деймън отново присъстваше в един разговор, посветен първоначално само на Катрин.

— Тя се нуждае от приятел. По-скоро от приятели.

— Така е. Радвам се, че ти можеш да й правиш компания — съгласи се баща ми, остави картите на масата и ме погледна в очите.

— Знаеш, че не съм наясно за нейните роднини в Атланта. Чух за нея от един от партньорите си, които се занимават с кораби. Много тъжна история. Момичето е осиротяло след битката с армията на генерал Шърман, но не са останали други от рода Пиърс, които да са я познавали отпреди.

Размърдах се нервно на стола си.

— Пиърс е доста разпространено фамилно име. Може би тя не желае да я свързваме с някои от роднините й. — Поех дълбоко дъх. — Сигурен съм, че има и други хора с фамилно име Салваторе, за които ние не сме чували.

— Звучи разумно — рече баща ми и отпи от своето шери. — Салваторе не е много често срещано име, но е достойно. Ето защо се надявам ти и Деймън да сте наясно в какво се забърквате.

Измерих го с тревожен поглед.

— Да се борите за едно и също момиче — рече баща ми просто. — Не искам да застрашите братските си отношения. Зная, че самият аз невинаги се държа добре с брат ти, но той си остава твоя плът и кръв.

Изтръпнах, защото тази позната фраза изведнъж ми прозвуча някак си многозначително. Но дори и баща ми да забеляза потрепването ми, не се издаде с нищо. Вместо това само взе тестето и ме погледна с очакване:

— Ще играем ли? — попита и без да дочака отговор, започна да раздава картите.

Взех ръката си, но вместо да гледам картите, крадешком хвърлих поглед през прозореца, за да проверя дали някой ще излезе от къщата за гости.

Алфред влезе в стаята.

— Имате посещение, господине.

— Някой ни е дошъл на гости? — попита татко, изпълнен с любопитство и леко се надигна. В имението рядко идваха гости, освен на празненствата. Баща ми винаги предпочиташе да насрочва срещите си в града или в кръчмата.

— Моля да извините ненадейната ми поява. — С тези думи в стаята влезе Катрин. Нежните й ръце бяха затрупани с много цветя от най-различни форми и цветове — рози, хортензии, момини сълзи. — Двете с Емили набрахме тези цветя край езерото. Мисля, че ще ви харесат багрите на някои от тях. — Катрин леко се усмихна на баща ми, който сковано вдигна ръка, за да се здрависа с нея. Откакто беше пристигнала при нас, едва ли бе разменил с нея повече от четири думи. Затаих дъх, целият нащрек, все едно представях баща ми пред годеницата ми.

— Благодаря ви, госпожице Пиърс — заговори баща ми. — Чувствайте се като у дома си. И не сте задължена да искате разрешение, за да ни посещавате. За нас е удоволствие да ви видим и ще се радваме на компанията ви винаги, когато решите да прекарате част от времето си с нас.

— Благодаря ви, но не бих искала да досаждам — изчурулика тя и затрепка с мигли по начин, на който никой мъж не би могъл да устои.

— Седнете, моля — покани я той, като се премести на стола на челното място край масата. — Синът ми и аз тъкмо се готвехме да играем на карти, но можем и да го отложим.

Катрин погледна картите.

— О, на крибидж ли играете? Двамата с баща ми често играехме заедно. Мога ли да се присъединя? — Разцъфна в подкупваща усмивка, настани се грациозно на стола ми и взе моята ръка. Но веднага се намръщи и започна да пренарежда картите.

Как можеше да бъде толкова безгрижна и пленително кокетна, когато животът й бе застрашен?

— Защо не? Разбира се, че можете, госпожице Пиърс. Ако ви е приятно да поиграете, за мен ще бъде чест. Сигурен съм, че моят син ще бъде щастлив да ви помага в играта.

— О, аз зная тази игра. — Постави една карта в центъра на масата.

— Добре — промърмори одобрително баща ми и постави своя карта върху нейната. — И знаете ли, безпокоя се за вас и за вашата прислужница. Толкова сте усамотени в къщата за гости. Ако желаете да се преместите в голямата къща, само ме уведомете. Желанието ви ще бъде заповед за мен. Мислех, че бихте искали да разполагате с известна самостоятелност, но при днешните събития и всички тези опасности… — Баща ми не доизрече мисълта си.

Катрин поклати глава и ведрото й чело леко се намръщи.

— Не се страхувам. Преживях доста в Атланта — добави и постави на масата едно асо с лицевата страна нагоре. — Освен това помещенията на слугите са съвсем наблизо, така че ще ме чуят, ако се разпищя.

Докато баща ми поставяше седмица пика на масата, Катрин докосна коляното ми под масата и започна бавно, съвсем нежно да го гали. Изчервих се от толкова интимния допир, още повече, когато баща ми беше съвсем наблизо, но не исках да я спирам.

Катрин остави петица каро върху купчината от карти.

— Тринайсет — обяви тя. — Мисля, че имах късмет с картите, господин Салваторе — допълни и премести своята кегла върху дъската.

Баща ми се засмя, искрено очарован.

— Наистина сте страхотно момиче. Стефан така и не можа да вникне по-дълбоко в правилата на тази игра.

Вратата се отвори с трясък и влезе Деймън, преметнал войнишката си раница през рамо. Стовари я на пода и Алфред я взе. Деймън сякаш не забеляза.

— Виж ти какво забавление съм изпуснал — заговори брат ми с обвинителен тон, докато местеше поглед от татко към мен.

— Така е — спокойно му отвърна баща ми, след което вдигна глава и му се усмихна. — Младата Катрин тук ни доказа, че не само е красива, но и умна. Една крайно опасна комбинация — отбеляза той, като забеляза, че Катрин бе избързала да си добави още една точка върху дъската за резултатите от играта, докато той бе отклонил очи към вратата.

— Благодаря — кимна Катрин, като ловко изчисти една карта и взе друга. — Накарахте ме да се изчервя. Макар че съм длъжна да призная, че намирам вашите комплименти само като част от изкусен план да ме разсеете, за да можете да спечелите играта — изрече Катрин, като се престори, че не забелязва появата на Деймън.

Приближих се към Деймън. Двамата се изправихме до вратата, загледани в Катрин и баща ни.

Деймън скръсти ръце пред гърдите си.

— Какво прави тя тук?

— Играе на карти — свих рамене аз.

— Смяташ ли, че това е разумно? — Деймън снижи глас. — Като се има предвид мнението му за нейния… произход.

— Не виждаш ли? Всичко се подрежда чудесно. Тя успя да го очарова. Откакто мама почина, не съм го чувал да се смее така сърдечно. — Внезапно се изпълних с опияняващо усещане за пълно щастие. Това беше по-добро от всичко, което бих могъл да измисля. Вместо да се опитвам да кроя сложни планове как да отклоня вниманието на баща ми от вампирската следа, татко просто можеше да се увери с очите си, че Катрин е човешко същество. Че не е лишена от чувства и не би причинила никому нищо лошо, освен да прекрати поредицата от победите на баща ни на крибидж.

— И какво от това? — попита Деймън с невъзмутим тон. — Той е луд на тема лов на вампири. Няколко усмивки няма да го променят.

Катрин шумно се изкикоти, когато баща ми свали картите си.

— Мисля, че ако го оставим да я поопознае, ще промени мнението си за нея — заобяснявах му с приглушен глас. — Ще разбере, че тя няма да ни причини никакво зло.

— Да не си полудял? — просъска Деймън и стисна ръката ми. Лъхна ми на уиски. — Ако татко разбере за Катрин, моментално ще я убие! Откъде знаеш дали вече не замисля нещо?

Точно тогава Катрин прихна от смях. Баща ни отметна глава назад и дрезгавият му смях се присъедини към нейния. Двамата с Деймън стояхме смълчани, когато тя отклони поглед от картите си. Погледна към нас и намигна.

Но тъй като Деймън и аз стояхме плътно един до друг, бе невъзможно да се прецени за кого от двама ни бе предназначено това намигване.