Началото

28

— Трябва да действаме сега — заяви Деймън, когато стигнахме до редицата от дървета в края на гората, откъдето се ширваше полето. Земята в гората беше хлъзгава, покрита с мокри листа. Не се долавяше никакъв шум, дори от горските животни.

През последните няколко минути се опитвах отчаяно да измисля начин да спася Катрин. Но не можах. Единствената ни надежда беше да се присъединим към преследвачите, да се помолим за Пърл и Ана, а сетне да фокусираме усилията си върху освобождаването на Катрин. Разбира се, щеше да бъде невероятно опасно. Но нямаше друг начин.

— Добре — отвърнах с увереност, каквато всъщност не изпитвах. — Готов ли си? — Без да дочакам отговора му, поех забързано към края на гората, насочван от затихващите гневни викове. Виждах очертанията на нашето имение. Деймън се тътреше до мен. Внезапно видях как лумнаха силни пламъци от къщата за гости. Ахнах, но Деймън само ме изгледа кръвнишки.

Точно тогава чух силния вик на Джонатан Гилбърт:

— Намерих още един!

Прокраднах се по-близо до края на гората и отблизо видях как Джонатан блъсна в полицейския фургон Хенри, градския пияница, познат на всички от кръчмата. Ноа го държеше за едната ръка, а някакъв друг, непознат полицай, го бе уловил за другата. Намръщен Джонатан стискаше в ръка компаса си.

— Прободи го! — заповяда. Полицаят грабна байонета си и го заби в средата на гърдите на Хенри. Кръвта шурна, когато викът на Хенри разцепи нощта. После рухна на колене, с див блясък в очите, загледан само в щика, стърчащ от гръдта му. Обърнах се към Деймън. И двамата осъзнахме, че нямаме никакво време за губене. Деймън прехапа устни. Знаех, че и двамата сме заедно в тази битка на живот и смърт. Макар че често се случваше да действаме различно, когато ставаше дума за важни неща, мислехме по един и същ начин. Може би тъкмо това — умението, като братя, да се разбираме само с половин дума — щеше да спаси и нас, и Катрин.

— Вампири! — провикнах се от дълбините на гората.

— Открихме един! Помощ! — извика Деймън.

Ноа и другият полицай изоставиха Хенри и се втурнаха към нас с насочени напред байонети.

— Натам! — изрече Деймън задъхано и посочи навътре в гората, когато двамата полицаи го наближиха. — Там има някакъв мъж. Зърнахме само тъмна сянка, но той се опита да нападне брат ми. — И за да онагледи казаното от него, Деймън посочи засъхналата кръв от ключицата ми до врата ми. Изненадан, вдигнах ръка, за да напипам раната си. Бях забравил, че Катрин ме бе ухапала. Струваше ми се, че бе станало много отдавна.

Двамата полицаи се спогледаха и кимнаха рязко.

— Вие, момчетата, не би трябвало да сте тук без оръжие. Вървете да вземете от фургона — извика Ноа, преди да продължи навътре в гората.

— Добре — едва чуто промърмори Деймън. — Хайде, да тръгваме. И ако сега ме провалиш, ще те убия — добави той, като се отклони в посоката, водеща към фургона. Последвах го, тласкан изцяло от притока на адреналин в кръвта ми.

Скоро стигнахме до фургона, който се оказа без охрана. Отвътре се чуваха глухи стонове. Деймън изрита задната дъска на фургона и скочи на платформата. Последвах го, но си затулих устата, когато влязох вътре. От вътрешността на фургона се разнасяше остра, непоносима миризма — смесица от кръв, върбинка и дим. В ъглите се гърчеха тела, но вътре цареше непрогледен мрак, поради което бе невъзможно да различим къде бяха вампирите и къде хората, или комбинацията от двата варианта.

— Катрин! — прошепна Деймън, наведе се надолу и започна грубо да опипва телата, докато я търсеше.

— Стефан? — чу се слаб глас от ъгъла и аз трябваше да събера всичките си сили, за да не се втурна натам, да се изплюя в тази посока, да се втренча в онези злодейски очи и да й заявя, че се надявам да е получила точно това, което е заслужила. — Деймън? — Гласът пресекна.

— Катрин, тук съм — прошепна брат ми и си запроправя път към другия край на фургона. Аз обаче не помръднах, останах на място като прикован към пода. Когато очите ми започнаха да се приспособяват към оскъдната светлина, видях неща, които бяха по-ужасяващи от всичко, което бях виждал в най-лошите си сънища. На пода на фургона бяха натъркаляни почти дузина тела, като някои от тях бяха наши съграждани, които познавах отдавна, като Хенри и няколко други редовни посетители на кръчмата. Дори доктор Джанис беше тук. По някои от телата имаше забити колове, а други бяха с намордници, със завързани ръце, крака и уста, със застинал в очите им ужас. Някои бяха свити на кълбо, все едно бяха мъртви.

Гледката ме промени, промени всичко. Свалих шапката си и коленичих набързо, за да се помоля Богу или на този, който може да ме чуе, да ги спаси. Припомних си риданията на Ана, напомнящи жалостивото скимтене на малко коте, както и застиналия страх в очите на Пърл. Да, те не можеха да живеят тук, но защо баща ми позволяваше да се отнасят толкова брутално с тях? Никой не заслужаваше да умре така, дори и чудовищата. Защо просто не ги прогониха от града?

Деймън коленичи, а аз се спуснах към него. Катрин лежеше по гръб. Ръцете и краката й бяха здраво овързани с въжета. Сигурно въжетата са били покрити с върбинка, защото където се бяха впили в кожата й, имаше ужасни обгаряния. Кожена маска скриваше лицето й, а по косата й имаше засъхнала кръв.

Останах отзад, защото не желаех да я докосвам, нито дори да я поглеждам, докато Деймън я освобождаваше от намордника. Щом го махна, не можах да не видя зъбите й, острите й кучешки зъби, истинската й същност, изпъкваща както никога досега. Но Деймън я изпиваше с очи, сякаш изпаднал в транс. Отметна нежно косата от лицето й и бавно се наведе, за да я целуне по устните.

— Благодаря — промълви Катрин простичко. Това беше. И когато видях как пръстите на Катрин погалиха косата на Деймън, как той се разплака, заровил глава на рамото й, разбрах, че това е истинска любов. Докато двамата се изпиваха с погледи, измъкнах ножа от джоба си и започнах внимателно да срязвам въжетата, с които бе омотано тялото й. Работех бавно и предпазливо, защото знаех, че всеки по-силен натиск върху въжетата може да й причини още болка.

— Побързай! — прошепна ми Деймън, приседнал на пети, докато ме наблюдаваше как се справям.

Освободих едната й ръка, после и другата. Катрин въздъхна колебливо и разтърси раменете си, сякаш да провери дали още могат да й служат.

— Помощ! — изплака една бледа, слаба жена, която не познавах. Беше се свила в дъното на фургона.

— Ще се върнем — излъгах забързано, като опит да я успокоя. Разбира се, че нямаше да се върнем. Деймън и Катрин трябваше да избягат, а аз… е, аз бях длъжен да им помогна.

— Стефан? — попита Катрин с изнемощял глас, като се изправи на крака. Деймън тутакси се спусна към нея и подхвана нежното й тяло.

В този миг чух стъпки край фургона.

— Избягали са! — провикна се един от полицаите. — Трябва ни подкрепление. Някой е проникнал във фургона!

— Бягайте! — извиках, като изтласках Деймън и Катрин в посока, обратна на тази, от която се чуваше гласът на полицая.

— Никой не е избягал! Всичко е чисто! — провикнах се в мрака с надеждата тези хора да ми повярват, докато скачах от фургона.

Видях как се взриви барут, още преди да чуя изстрел. Оглушителна звукова вълна се разнесе в нощния въздух, бързо последвана от още един гръмотевичен изстрел. Сърцето ми се качи в гърлото и аз заобиколих тичешком фургона, макар че вече знаех какво ще видя.

— Деймън! — изкрещях. Той лежеше на земята. Кръв се лееше от корема му. Разкъсах ризата си и натиках парчето от ленен плат в раната, за да спра кръвоизлива. Знаех, че нямаше да помогне, но продължавах да притискам парчето плат към тялото му. — Не затваряй очи, братко. Остани с мен.

— Не… Катрин. Спаси нея… — простена Деймън и главата му се люшна върху мократа земя. Обезумял, вдигнах очи към гората. Двама полицаи тичаха към нас, а Джонатан Гилбърт ги следваше по петите.

Изправих се и в следващия миг тялото ми бе поразено от експлозивния, разкъсващ, агонизиращо болезнен удар на куршум. Усетих как гърдите ми експлодираха, усетих как студеният нощен въздух изсвистя покрай тялото ми, докато падах назад, върху моя брат. Разтворих очи и ги вперих в луната, а сетне всичко потъна в мрак.