Началото

30

Въпреки че Деймън искаше да умре сам, за мен бе останала недовършена работа. Отдалечих се от каменоломната и закрачих обратно към имението. Гората миришеше на дим, а изсъхналите листа бяха започнали да капят. Проскърцваха под износените ми ботуши и аз неволно си припомних времето, когато бяхме деца и си играехме тук на криеница с Деймън. Зачудих се дали и той изпитва някакво съжаление или се чувства празен, също като мен. Запитах се също дали ще се срещнем на небето, след като се бяхме превърнали в това, което сме сега.

Приближих към имението. Къщата за гости беше опожарена и изгоряла. Опушените греди се чернееха, оголени като кости на скелет. Няколко от статуите в лабиринта бяха счупени и повалени. Поляната беше осеяна със захвърлени угаснали факли и много отломъци. Но фенерът на верандата на голямата къща светеше, а отпред чакаше кабриолет, готов да потегли.

Обиколих отзад и чух гласове откъм верандата. Веднага отстъпих зад живия плет. Скрит от листата, пропълзях на четири крака до стената, на която имаше еркерен прозорец, който гледаше към верандата. Надникнах през него и видях сянката на баща ми. Една свещ хвърляше трепкаща светлина в стаята и аз забелязах, че Алфред не беше на обичайното си място до вратата, готов да посрещне идващите гости. Зачудих се дали някои от слугите ни са били убити.

— Още бренди, Джонатан? Подправено с върбинка. Не че вече има за какво да се тревожим — каза баща ми и думите му отекнаха ясно навън.

— Благодаря ти, Джузепе. И благодаря, че ме покани тук. Осъзнавам колко много неща са на главата ти — отвърна Джонатан със сериозен тон, когато пое чашата от ръката на баща ми. Забелязах загрижеността, изписана по лицето му и сърцето ми се сви, като си припомних как лицето му се сгърчи, когато научи ужасната истина за Пърл.

— Да. И аз благодаря за разбирането — кимна баща ми, но интонацията му издаваше, че не желае повече да мисли за това. — Най-важното е, че сложихме край на тази тъжна глава в историята на нашия град. Има едно последно нещо, което искам да направя за синовете си. Не искам последните потомци на фамилията Салваторе да останат в историята като симпатизанти на демоните. — Баща ми се прокашля. — И така, край Уилоу Крийк е избухнала битка, когато група бунтовници северняци нападнали лагера на Конфедерацията — заговори той със звучния си баритон, все едно разказваше интересна история.

— И Стефан и Деймън се скрили в гората, за да проверят дали няма да открият някой от нападателите, и в този момент… — продължи Джонатан вместо него.

— И в този момент те били трагично убити, също като онези двайсет и трима граждани, достойно загинали за своята родина и своята вяра. Това беше забележителна победа на Конфедерацията, но с цената на загубата на живота на невинни хора — довърши баща ми, като извиси глас, сякаш за да убеди сам себе си в историята, която бе съчинил.

— Да. Ще поговоря с Хейгърти за издигането на подобаващ паметник. Нещо като знак на признателност, за ознаменуване на този ужасен период от историята на града ни — промърмори Джонатан.

Надигнах се на колене и надникнах предпазливо от ъгъла на прозореца. Видях как баща ми кимна, изпълнен с доволство. Ледена тръпка пропълзя по вените ми. Значи това ще се знае след смъртта ми — ще ме помнят като убит от банда разпасани войници. Сега бях убеден, че повече от всякога се налага да поговоря с баща ми. Той трябваше да чуе цялата истина, да бъде наясно, че двамата с Деймън не сме били симпатизанти, че проблемът можеше да бъде разрешен без толкова много кръвопролития и насилие.

— Но, Джузепе…? — понечи да попита Джонатан, като отпи солидна глътка от чашата си.

— Да, Джонатан?

— Това е триумфален момент в историята на нашия град. Вампирите са унищожени, телата им се превърнаха в прах. Прочистихме града от тази напаст и благодарение на изгарянето на църквата, това зло никога няма да се върне обратно. Трябваше да направим труден избор, да проявим героизъм, но победихме. Това е наследството, което ще остане след нас — заяви убедено Джонатан и с решителен замах затвори бележника си.

Баща ми кимна и пресуши чашата си, след което се надигна.

— Благодаря ти — каза и му протегна ръка. Видях как двамата мъже си стиснаха ръцете, след което проследих отдалечаването на Джонатан сред сенките в къщата. Само миг по-късно чух как каретата му беше впрегната и конете потеглиха. Пропълзях до ръба на живия плет. Изправих се и коленете ми изпукаха, преди да премина през вратата и да вляза в къщата, която някога беше моят дом.