Началото

17

8 септември 1864

Тя не е такава, каквато изглежда. Трябваше ли да съм изненадан? Ужасен? Наранен?

Излиза, че всичко, което зная, всичко, на което са ме учили, всичко, в което вярвах през изминалите седемнайсет години от живота ми, е било невярно.

Още усещам къде ме беше целувала, къде пръстите й бяха стискали ръцете ми. И още копнеех за нея, макар гласът на разума да крещеше в ушите ми: не можеш да обичаш вампир!

Ако имах една от нейните маргаритки, можех да късам листенцата и да ги оставя те да изберат вместо мен. Обичам я… не я обичам… Аз…

Аз я обичам.

Наистина я обичам. Независимо от последиците.

Това ли означава да следваш сърцето си? Искаше ми се да притежавам карта или компас, за да ми помогнат да намеря пътя, който трябва да следвам. Но тя беше сърцето ми, и най-вече моята Северна, пътеводна звезда… и всичко това би трябвало да е достатъчно.

След като се промъкнах обратно от къщата за гости в стаята си, някак си успях да се успокоя и да подремна за няколко часа. Когато се събудих, се запитах дали всичко не е било само сън. Но като отместих главата си от възглавницата, видях малко петно от засъхнала тъмночервена кръв. Пръстите ми инстинктивно докоснаха гърлото ми. Напипах раната там и макар да не ме болеше, всички преживявания от изтеклата нощ възкръснаха в спомените ми.

Чувствах се изтощен и объркан и в същото време необичайно въодушевен. Крайниците ми бяха безпомощно отпуснати, но умът се измъчваше от десетки въпроси. Сякаш имах треска, но вътрешно изпитвах странно спокойствие, каквото не помнех досега.

Облякох се в ежедневните си дрехи, като много внимавах, докато почиствах раната на шията си с влажна кърпа, преди да я превържа. После закопчах яката на ленената си риза колкото можех по-високо. Проверих в огледалото как изглеждам. Постарах се да открия дали няма нещо по-различно, като издайнически блясък в очите — признак за новооткритото познание. Но лицето ми изглеждаше също както вчера.

Прокраднах се по задната стълба до кабинета на баща ми. Много добре знаех, че той спазва ежедневното си разписание с точността на часовник. Рано сутрин винаги излизаше на проверка из земите ни, придружаван от Робърт.

След като се озовах в хладния полутъмен кабинет, прокарах пръсти по гърбовете на томовете с кожена подвързия. Гладката кожа ми подейства успокояващо. Просто се надявах някъде тук да намеря книга, в която да открия отговорите на въпросите, които не ми даваха спокойствие. Спомних си, че Катрин четеше „Мистериите на Мистик Фолс“. Открих обаче, че томчето не беше на мястото си, нито се забелязваше някъде наоколо.

Продължих да ровя безцелно сред лавиците, като за пръв път в живота си останах изумен от това колко много книги бяха струпани в кабинета на баща ми. Къде, все пак, бих могъл да намеря сведения за вампирите? Баща ми притежаваше толкова много томове с пиеси, романи, атласи, както и две пълни лавици, запазени само за различните издания на Библията — някои на английски, други на италиански, а имаше и на латински. Ръцете ми погалиха кожените гръбчета с позлатени букви на всеки от тези внушителни томове с надеждата, че все някак си ще открия нещо.

Най-после пръстите ми се спряха върху тънко, окъсано томче, на чието гръбче едва се четяха олющените сребристи букви на заглавието Demonios. Demonio… демон. Тъкмо това търсех. Отворих книгата, но се оказа написана на старовремски италиански, който беше неразбираем за мен въпреки усърдните ми занимания с италианския и латинския.

Все пак отнесох книгата до креслото и се настаних в него. Да се опитам да разгадая написаното в някоя книга бе нещо привично за мен, много по-лесно, отколкото да се преструвам на закуска, че всичко е наред. Прокарвах пръсти по думите, като ги изчитах на глас, сякаш бях ученик, сричащ уроците, за да съм сигурен, че няма да пропусна обяснението на думата vampiro. Накрая го намерих, но изреченията около тази дума оставаха съвсем неясни за мен. Въздъхнах отчаяно.

И тъкмо тогава вратата на кабинета се отвори със скърцане.

— Кой е там? — попитах сърдито.

— Стефан! — По червендалестото лице на баща ми се изписа изненада. — Навсякъде те търсих.

— Така ли? — Ръката ми инстинктивно се стрелна към шията ми, сякаш той можеше да види превръзката под яката на ризата ми, но напипах само гладкия ленен плат. Тайната ми оставаше добре скрита.

Баща ми ме изгледа някак странно. Пристъпи към мен и вдигна книгата от скута ми.

— Двамата мислим еднакво — отбеляза той и по устните му пробягна странна усмивка.

— Наистина ли? — Сърцето ми запърха в гърдите като крила на колибри. Бях сигурен, че баща ми чува задъханото ми дишане, задавяно в свитото ми гърло. Бях сигурен, че можеше да прочете мислите ми, че със сигурност знае за Катрин и мен. А щом знаеше за Катрин, щеше да я убие и…

Не можех да понеса мисълта за това, което ще последва.

— Наистина — отново се усмихна баща ми. — Зная, че взимаш присърце разговорите ни за вампирите и оценявам, че възприемаш съвсем насериозно опасността от това зло. Не мога да отрека, разбира се, че имаш свои основания да жадуваш да отмъстиш за смъртта на скъпата си млада Розалин — додаде баща ми и се прекръсти.

Вперих поглед в едно изтъняло място от ориенталския килим, където тъканта вече бе толкова протрита, че под нея прозираше дървения под. Нямах смелост да вдигна очи към лицето на баща си от страх смутеното ми изражение да не издаде тайната ми, да не разкрие тайната на Катрин.

— Защото, синко, можеш да бъдеш сигурен, че Розалин не е умряла напразно. Тя загина за Мистик Фолс и няма да бъде забравена, докато прочистваме нашия град от това проклятие. А ти, естествено, си неотменна част от плана. — Баща ми посочи към книгата, която още държах в скута си. — За разлика от брат ти, който за нищо не става. Каква полза от цялото му новопридобито военно познание, ако не го прилага, за да защитава фамилията си, за да брани земята си? — запита баща ми реторично. — Ето, тъкмо днес му хрумна да излезе на езда с някакви свои приятели от войската. Дори след като му казах, че тази сутрин ще го чакам, за да ни придружи на нашата среща в дома на Джонатан.

Но аз вече не го слушах. Интересуваше ме единствено това, че той не знаеше за Катрин. Дишането ми постепенно се успокои.

— Не успях да науча много от тази книга. Не ми се струва полезна — заговорих, сякаш цялата сутрин бях посветил на изучаването на вампирите.

— Няма значение — небрежно каза баща ми и спокойно прибра книгата на мястото й в лавицата. — Имам чувството, че двамата заедно ще се сдобием с много познания.

— Заедно ли? — повторих като папагал.

Баща ми махна нетърпеливо с ръка.

— Ние двамата и основателите. Ще основем съвет, който да се занимава с това. Точно сега трябва да тръгнем за срещата по учредяването на този съвет. Ще дойдеш с мен.

— Аз ли? — попитах.

Баща ми ме измери със сърдит поглед. Знаех, че звуча като глупак, но главата ми беше пълна с прекалено много информация, за да мога да я проумея докрай.

— Да. Мисля да взема и Корделия с нас. Тя знае много за билките и демоните. Срещата е уговорена в дома на Джонатан Гилбърт — кимна баща ми, с което ми подсказа, че за него въпросът е приключен.

Аз също кимнах, макар да бях силно изненадан. Джонатан Гилбърт беше университетски преподавател, а понякога се изявяваше и като изобретател, когото баща ми на всеослушание бе обявил за ексцентричен щурак. Ала сега бе изрекъл името му с уважение. За хиляден път днес осъзнах, че това е съвсем различен свят.

— Алфред отиде да впрегне конете и да подготви каретата. Само не казвай никому къде отиваме. Вече накарах Корделия да се закълне, че ще го запази в тайна — обясни ми той на излизане от кабинета. След малко и аз излязох от там, но преди това напъхах книгата със заглавието „Demonios“ в задния си джоб.

Седнах до татко на капрата на каретата, а Корделия се настани зад нас, скрита от погледите на околните за да не предизвиква подозрения. Странно бе да излизаме толкова рано сутрин, още повече без кочияш, за това улових любопитния поглед на господин Уикъри, когато преминахме покрай вратата на съседното имение Блу Ридж. Махнах му с ръка, но в следващия миг усетих как баща ми отпусна ръка на рамото ми като безмълвно предупреждение да не привличам излишно вниманието на съседите ни.

Баща ми отново ме заговори веднага след като се отбихме от пътя между нашата плантация и града, за да продължим по един оголен участък от прашния околен път.

— Не го разбирам брат ти. А ти? Как може един мъж да не уважава баща си? Ако не го познавах толкова добре, бих си казал, че се е сдружил с някой от тях — завърши той с яростен тон, дори се изплю насред прахоляка по пътя.

— Защо мислиш така? — попитах, почувствал се крайно неудобно, докато струйка пот започна да се стича по гърба ми. Прокарах пръст под яката на ризата си, но тутакси го отдръпнах, когато напипах превръзката на шията ми. Беше влажна, но не можех да определя дали е от кръв или от пот.

В главата ми бе истинска плетеница от мисли. Не предавах ли Катрин, като се съгласих да присъствам на тази среща? И в същото време не предавах ли баща си, като пазех тайната на Катрин? Кое беше зло и кое добро? Нищо не ми беше ясно.

— Мисля го, защото те притежават такава сила — заяви баща ми, като размаха камшика, за да пришпори яростно коня ни Блейз, сякаш така думите щяха да звучат по-убедително. Блейз изцвили недоволно, преди да продължи в забързан тръс.

Извърнах се назад и погледнах към Корделия, но тя гледаше безизразно право напред.

— Те са способни да обсебят съзнанието на човек преди той да усети, че нещо не е в ред. Изкушават хората да се покоряват напълно на чара им, на капризите им. Само един поглед дори може да превърне човек в това, което вампирът е пожелал. А когато човек проумее, че е контролиран, вече е прекалено късно.

— Наистина ли? — запитах скептично. Отново се замислих за миналата нощ. Това ли бе направила Катрин с мен? Не. Дори и когато бях силно изплашен, си оставах същият. И всичките ми чувства бяха моите собствени. Може би вампирите умееха да властват над нас, но Катрин със сигурност не ми го бе причинила.

Баща ми се засмя.

— Е, не през цялото време. Можем да се надяваме, че човек ще се окаже достатъчно силен, за да устои на подобно влияние. И аз несъмнено съм възпитавал синовете си така, че да бъдат силни. Но все пак се тревожа какво се мъти в ума на Деймън.

— Сигурен съм, че той е добре — отвърнах, макар че внезапно силно се изнервих от опасението, че Деймън може да е отгатнал тайната на Катрин. — Мисля, че просто не е наясно какво иска.

— Никак не ме е грижа какво иска той — тросна се баща ми. — Трябва единствено да помни, че е мой син и че няма да търпя неподчинението му. Времената сега са опасни, много повече, отколкото Деймън осъзнава. Необходимо е той да разбере, че ако не е нас, хората могат да си помислят, че симпатиите му са насочени някъде другаде.

— Мисля, че той не вярва в съществуването на вампири — подметнах, докато стомахът ми се сви болезнено.

— Шшт! — прошепна баща ми и ми махна с ръка да замълча. Тропотът на конете отекваше по улиците на града. Минавахме покрай кръчмата, а пред вратата й се бе проснал Джеремая Блек с половин бутилка уиски в краката му.

Не мислех, че Джеремая Блек чува или вижда какво става наоколо, но кимнах, доволен, че тишината дава шанс да се отдам отново на размишленията си.

Озърнах се надясно, където Пърл и дъщеря й седяха на металната пейка пред аптеката и си вееха с ветрилата си. Махнах им с ръка, но като видях предупредителния поглед на баща ми, си казах, че ще е по-добре да не ги заговарям.

Затворих уста и останах смълчан на капрата, докато не стигнахме другия край на града, където живееше Джонатан Гилбърт в зле поддържано имение, принадлежало някога на баща му. Баща ми често се шегуваше с упадъка на къщата, но днес не каза нищо, когато Алфред отвори вратата на каретата.

— Корделия — лаконично каза баща ми, като й отстъпи път, за да се качи първа по разнебитените стъпала пред къщата на Гилбърт. Ние тутакси я последвахме.

Гилбърт отвори вратата преди да натиснем звънеца.

— Радвам се да ви видя, Джузепе и Стефан. А това трябва да е Корделия. Много съм слушал за твоите познания за билките — рече той и й подаде ръка.

Джонатан ни поведе през лабиринт от коридори. Накрая спряхме пред малка врата в подножието на широка стълба. Той я отвори и ни даде знак да го последваме вътре. Щом прекрачихме прага, се спуснахме надолу и влязохме в някакъв тунел, дълъг към три метра, с паянтова стълба в другия край. Без да разменим нито дума, се качихме по стълбата и се озовахме в едно малко помещение без прозорци. Тутакси ме налегна пристъп на клаустрофобия. Върху лакирана маса горяха две свещи в изпоцапани с восък свещници. След като очите ми се приспособиха към оскъдната светлина, разпознах Хонория Фелс, седнала нащрек в един люлеещ се стол в ъгъла. На съседната дървена пейка се бяха настанили майор Локуд и шериф Форбс.

— Господа — поздрави ни Хонория, като се надигна, все едно се бяхме отбили за следобедния чай. — Опасявам се, че не ви познавам, госпожице… — Хонория изгледа Корделия с нескрито подозрение.

— Корделия — промърмори жената и огледа присъстващите с мрачно изражение, сякаш никак не й се искаше да е тук.

Баща ми се изкашля смутено.

— Тя лекуваше Стефан от отчаянието, обзело го след като…

— След като беше разкъсано гърлото на годеницата му? — прекъсна го майор Локуд грубо.

— Майоре! — възкликна Хонория и притисна длан към устните си.

Щом Джонатан излезе в коридора, аз се настаних на един стол с права облегалка, като го отдалечих колкото можах повече от групата. Чувствах се не намясто, но не толкова като Корделия, която седеше притеснено на един дървен стол до люлеещия се стол на Хонория в ъгъла.

— Готово! — обяви Джонатан Гилбърт, като се върна в помещението, понесъл на ръце различни инструменти, книжа и други предмети, които дори не успях да разпозная. Седна начело на масата, върху едно кресло, чието кадифе беше проядено от молци. Огледа се и обяви: — Да започваме.

— Огън — рече баща ми лаконично.

Тръпка от страх полази по гърба ми. Именно от огън бяха загинали родителите на Катрин. Дали защото и те са били вампири? Нима Катрин е била единствената, която е успяла да се спаси с бягство?

— Огън ли? — повтори майор Локуд.

Татко кимна.

— В хрониките е записано, че много пъти в Италия огънят ги е изтребвал, както и обезглавяването или пробождането с кол в сърцето. Разбира се, билките също могат да ни предпазват. — Той посочи с кимване към Корделия.

— Върбинка — потвърди Корделия.

— Върбинка ли? — замечтано повтори Хонория. — Колко хубаво.

Корделия изсумтя.

— Това не е нищо повече от лековита трева. Но ако я носиш, ще се предпазваш от дявола. Някои казват, че помагала и за укрепването на силите при оздравяване. Но най-важното е, че служи като отрова за дяволите, които вие наричате вампири.

— Искам да имам от нея! — заяви Хонория и протегна нетърпеливо ръка.

— Не съм взела със себе си — призна Корделия.

— Не си ли? — изгледа я баща ми остро.

— Върбинката в градината свърши. Използвах я за възстановяването на господаря Стефан. Но тази сутрин, като отидох в градината, за да набера още малко, не открих нито стрък. Може би дечурлигата са я изпокъсали — додаде Корделия възмутено, но гледаше право в мен. Отвърнах лице, като се опитах да се успокоя с мисълта, че ако знаеше нещо за истинската природа на Катрин, вече би трябвало да го е споделила с баща ми.

— Тогава къде мога да намеря от нея? — попита Хонория.

— Вероятно има върбинка точно под носа ти — отвърна Корделия.

— Какво? — попита Хонория остро, сякаш някой я бе обидил.

— Ами тя расте навсякъде. Освен в нашата градина — промърмори нашата прислужница мрачно.

— Добре — намеси се баща ми, нетърпелив да успокои духовете. — След тази среща Корделия може да съпроводи госпожица Хонория до нейната градина, за да намерят от върбинката.

— Я почакайте малко — избоботи майор Локуд и тресна с огромния си юмрук по масата. — Нищо не разбирам от тези женски брътвежи. Нима искате да кажете, че ако нося стрък от люляк, демоните ще ме оставят на мяра? — Той изсумтя презрително.

— Върбинка, а не люляк — поправи го Корделия. — Държи злото надалеч.

— Да — подкрепи я със сериозен тон баща ми. — И всеки в града трябва да я носи. Вижте какво, майор Локуд, по този начин не само нашите съграждани ще се предпазват, но и всеки, който откаже да носи върбинка, може да бъде заподозрян, че е вампир и да бъде изгорен. — Баща ми изреди всичко това с толкова спокоен и делови тон, че едва се сдържах да не скоча на крака и да хукна надолу по паянтовата стълба, да намеря Катрин и да избягам с нея.

Но ако го направех и ако Катрин действително беше толкова опасна, колкото си мислеха старейшините на града… Чувствах се като уловено в капан животно, неспособно да намери изход. Дали в момента бях с врага? Или врагът се спотайваше във Веритас? Знаех още, че раната на шията ми започна да кърви под яката на ризата ми и беше само въпрос на време кога ще се процеди през тъканта и ще се превърне във видимо доказателство за предателството ми.

Майор Локуд се размърда неспокойно и столът под него изскърца. Подскочих.

— Е, добре ще е, ако тази трева върши работа. Но сега сме във война. Много от официалните представители на Конфедерацията преминават през Мистик Фолс на път за Ричмънд и ако се разпространят слухове, че вместо да подпомагаме каузата, се борим с някакви измислени създания, като се кичим с лечебни треви… — Той поклати глава. — Не можем да издадем разпореждане, което да задължи всеки да носи върбинка.

— О, така ли? Тогава как да сме сигурни, че ти самият не си вампир? — сърдито попита баща ми.

— Татко! — прекъснах го аз. Все някой трябваше да заговори с гласа на разума в този спор. — Майор Локуд е прав. Трябва да го обмислим спокойно. При това колкото може по-разумно.

— Твоят син явно има глава на раменете си — призна майор Локуд неохотно.

— При това по-умна от твоята — промърмори баща ми.

— Добре… може по-късно да обсъдим върбинката. Хонория, ти ще бъдеш отговорна за това да разполагаме със запас от тази трева. Ще насърчаваме решително тези, които обичаме, да носят върбинка. Но сега искам да се занимаем с другите начини, чрез които можем да откриваме вампирите, бродещи сред нас — заяви Джонатан Гилбърт развълнувано, докато разгръщаше върху масата големи листове. Майор Локуд нагласи очилата на носа си и се загледа в чертежите на някакъв доста сложен механизъм.

— Това тук ми прилича на компас — констатира накрая майор Локуд, като посочи към заплетения чертеж.

— Точно така! Но вместо да показва къде е север, той открива вампири — обясни Джонатан, едва сдържайки възбудата си. — Работя върху прототипа. Нуждае се от още усъвършенстване. Може да открива кръвта. Кръвта на другите — добави многозначително.

— Може ли да го видя, господин Джонатан? — попита Корделия.

Изненадан, Джонатан вдигна глава, но й подаде чертежа. Тя поклати глава.

— Не — каза му тя. — Искам да видя прототипа.

— О, да, добре, но е още в много груб вид — заговори Джонатан забързано и бръкна в задния си джоб, откъдето измъкна бляскав метален предмет, който приличаше повече на детска играчка, отколкото на инструмент за откриване на вампири.

Корделия бавно го повъртя в ръцете си.

— Работи ли?

— Ами… — сви рамене Джонатан, — ще проработи.

— Ето какво предлагам аз — намеси се баща ми, като се облегна на стола си. — Ще се снабдим с върбинка. Ще работим денем и нощем, за да усъвършенстваме компаса. И ще съставим план. Ще организираме обсада, така че до края на месеца нашият град ще бъде изчистен от тази напаст. — Баща ми скръсти ръце и се облегна назад с доволен вид. Един по един членовете на групата ни, включително и Корделия, кимнаха одобрително.

Аз се размърдах върху дървения стол, притискайки длан към шията си. В тясната таванска стая беше горещо и влажно, мухите бръмчаха около гредите, все едно беше средата на юли, а не средата на септември. Отчаяно се нуждаех от чаша вода. Имах чувството, че таванът ще рухне отгоре ми. Имах нужда отново да видя Катрин, да си припомня, че тя не е чудовище. Дишането ми се накъса. Струваше ми се, че ако остана дори още малко тук, ще кажа нещо, което не бива да изговарям.

— Мисля, че ми прилошава — чух се да казвам, макар че думите прозвучаха фалшиво дори и в собствените ми уши. Баща ми ме изгледа остро. Можех да се закълна, че не ми повярва, но Хонория цъкна съчувствено.

Баща ми се изкашля.

— Ще изведа момчето си навън — обяви на присъстващите, преди да ме последва по паянтовата стълба.

— Стефан — каза ми, като ме сграбчи за рамото точно когато се протегнах да отворя вратата, водеща към света, който разбирах.

— Какво? — попитах задъхано, докато се измъквах от къщата през отворената врата. Олекна ми от хладния бриз, който облъхна лицето ми, затова не бързах да се извърна назад към баща ми, когато той пак ме заговори.

— Не забравяй, че не бива да казваш нито дума за всичко това на когото и да е. Дори и на Деймън. Не и докато не се вразуми. Макар да мисля, че си е загубил разума заради нашата Катрин — промърмори баща ми може би по-скоро на себе си, когато отдръпна ръката си от рамото ми. Вцепених се при споменаването на името на Катрин, но като се обърнах назад, видях само гърба на баща си, запътил се обратно към къщата.

Закрачих из улиците на града. Искаше ми се да бях дошъл тук с Мезаноте, а не с каретата. Сега нямах друг избор, освен да се прибера пеша у дома. Свих наляво, понеже реших да мина за по пряко през гората. Днес просто не ми се искаше да се срещам с други хора.