Началото

14

На следващата сутрин, щом се събудих, протегнах ръце, но останах горчиво разочарован, като не напипах нищо, освен пухените възглавници. Само леката вдлъбнатина на матрака до мен бе единственото доказателство, че случилото се през нощта е било реално, а не някой от трескавите ми сънища, които ме спохождаха след смъртта на Розалин.

Разбира се, не можех да очаквам Катрин да прекара нощта с мен. Не беше възможно, след като прислужницата й я очакваше в къщата за гости, не и след като прислугата толкова упорито клюкарстваше за всичките похождения на господарите си. Тя самата ме закле това да си остане нашата тайна, защото не можела да рискува репутацията й да бъде съсипана. Не че имаше защо да се тревожи. Аз исках ние двамата да си имаме наш таен свят.

Зачудих се кога се е измъкнала, припомняйки си усещането да я държа в обятията си, топлината и лекотата, които не бях изпитвал досега. Чувствах се завършен, в мир със себе си, а Розалин беше само блед спомен, героиня от неприятна история, която трябваше просто да забравя.

Сега съзнанието ми изцяло бе обсебено от мислите за Катрин: как дръпна завесите, така че да останат спуснати, докато навън бушуваше лятната буря и капките трополяха по прозорците, как позволи на ръцете ми да изследват всяка частица от прекрасното й тяло. По едно време, докато галех шията й, пръстите ми напипаха медальона със синята камея, с който тя никога не се разделяше. Понечих да го откопчея, но Катрин отблъсна рязко ръката ми.

— Недей! — извика остро, а ръцете й тутакси се устремиха към закопчалката, за да се увери, че нищо не е повредено. Но после, когато отново нагласи бижуто си във вдлъбнатината на шията си, продължи да ме обсипва с целувки.

Изчервих се, като си спомних за всички места по нея, които тя ми позволи да докосна.

Спуснах крака от леглото, отидох до легена с вода за миене на ръцете, за да наплискам лицето си. Огледах се в огледалото и се усмихнах. Черните кръгове около очите ми бяха изчезнали. Вече не ми струваше никакви усилия да крача от единия до другия край на стаята. Облякох жилетката и тъмносиния брич, след което напуснах стаята с тананикане.

— Господарю? — учуди се Алфред, който се изкачваше по стълбите. Носеше сребърния поднос със закуската ми. Недоволно присвих устни. Как можах цяла седмица да се търкалям в леглото, когато навън ме очакваше цял един свят, който да открия с Катрин?

— Благодаря ти, Алфред, но вече съм съвсем добре — казах му и се спуснах надолу по стълбата, като взимах по две стъпала наведнъж. Снощната буря бе стихнала също тъй бързо, както бе връхлетяла. В трапезарията ранната утринна светлина струеше през високите от пода до тавана прозорци. Масата беше украсена със свежи, току-що набрани маргаритки. Деймън вече се бе настанил там и отпиваше от чашата си с кафе, докато прелистваше сутрешния вестник, донесен от Ричмънд.

— Здравей, братко! — приветства ме и надигна чашата си с кафе като за наздравица. — Брей, наистина изглеждаш добре. Да не би нашата следобедна езда в крайна сметка да ти се е отразила добре?

Кимнах и седнах срещу него, като хвърлих един поглед върху заглавията във вестника. Войските на Севера бяха превзели форт Морган. Зачудих се къде точно се намираше това.

— Не зная защо още въобще получаваме този вестник. И без това баща ни не го е грижа за нищо, освен за историите, които се въртят в главата му — промърмори Деймън възмутено.

— Щом толкова мразиш това място, защо просто не се махнеш оттук? — попитах го, внезапно раздразнен от непрестанното роптаене на Деймън. Може би действително щеше да е по-добре да замине, така че баща ми да не се огорчава толкова силно. Някакъв странен глас, скрит дълбоко в съзнанието ми, безмълвно додаде: И за да не мисля как двамата с Катрин се люлеете на люлката на верандата.

Деймън повдигна вежди.

— Добре, признавам, че ще излъжа, ако не се съглася, че събитията тук са интересни. — Присви устни в някакво подобие на усмивка, което внезапно ме изпълни с желание да го сграбча за раменете и здравата да го раздрусам.

Сам се изненадах от силата на обзелите ме емоции, толкова мощни, че трябваше да се насиля да остана седнал и да пъхна в устата си една кифла от препълнената кошница на масата. Никога досега не бях изпитвал ревност към брат си, но внезапно започна да ме измъчва до смърт подозрението: дали Катрин не се е промъквала и в спалнята на брат ми? Не би могла да го направи. Миналата нощ изглеждаше толкова нервна да не я заловят, че ме накара да й обещавам отново и отново, че никога и по никакъв начин няма да издам на когото и да било за това, което извършихме.

Влезе готвачката ни, Бетси, претоварена с подноси с овесена каша, шунка и яйца. Стомахът ми се обади и осъзнах, че направо умирам от глад. Нахвърлих се върху храната, като се наслаждавах на солените яйца в комбинация с горчивата сладост на кафето. Сякаш никога досега не бях вкусвал толкова великолепна закуска и сетивата ми най-сетне се бяха пробудили. Въздъхнах доволен, а Деймън ме изгледа развеселено.

— Знаех си, че всичко, от което се нуждаеш, е малко свеж въздух и добра храна — обяви той.

И Катрин, добавих мислено.

— А сега да излезем навън, за да сторим някаква пакост — дяволито се усмихна Деймън. — Баща ни е в кабинета си, зает със своите изследвания върху демоните. Знаеш ли, че е въвлякъл дори Робърт в тази история? — Брат ми поклати недоволно глава.

Въздъхнах. Макар да не вярвах на всичките тези предположения за демоните, уважавах баща си и не си позволявах да се шегувам с неговите разбирания. Дори се чувствах донякъде нелоялен към него, докато слушах как Деймън го критикува.

— Съжалявам, братко. — Деймън поклати глава и избута стола си назад, който изскърца върху керамичните плочки на пода. — Зная, че не ти е приятно, когато с татко се караме. — Приближи се до мен и издърпа стола, върху който бях седнал. Едва не паднах на пода. Успях да се задържа на крака и дори го блъснах назад, но без лоши чувства.

— Така е по-добре! — извика брат ми радостно. — А сега да тръгваме! — Изскочи през задната врата, като я остави да се затръшне зад гърба му. Корделия се провикна след нас, както правеше, когато бяхме деца и вършехме какви ли не пакости. Засмях се, като чух от кухнята да долита познатото й въздишане. Затичах се към средата на моравата. Деймън вече беше там и държеше в ръце продълговатата кожена топка, която си подхвърляхме преди две седмици.

— Ето, братко! Улови я! — задъхано изрече Деймън. Обърнах се рязко и подскочих във въздуха, точно навреме, за да хвана коженото кълбо. Притиснах го здраво към гърдите си и се затичах с него към конюшнята, докато вятърът брулеше лицето ми.

— Хей, момчета! — провикна се някой и аз се заковах на място. Катрин бе застанала на верандата пред къщата за гости, облечена в семпла муселинова рокля с кремав цвят. Изглеждаше толкова невинна и сладка, че не можех да повярвам, че случилото се помежду ни миналата нощ не е било само сън. — Искате да изгорите излишната си енергия?

Извърнах се смутено и закрачих към верандата.

— Играем си с топката! — обясних й и побързах да хвърля топката към Деймън.

Катрин вдигна ръце и сплете къдриците на врата си. Внезапно ме обзе страх, че тя ни мисли за досадни с детската си игра и че е излязла, за да ни се скара, задето сме я събудили толкова рано. Но тя само се усмихна и се настани на люлката на верандата.

— Готова ли си да поиграем? — провикна се Деймън от позицията, която беше заел на моравата. Вдигна топката над главата си, сякаш се готвеше да я хвърли към нея.

— Абсолютно не. — Катрин сбърчи нос. — Веднъж ми стига. Освен това имам чувството, че на тези, които се нуждаят от някой да ги подкрепя в техните игри и спортове, им липсва въображение.

— Стефан има богато въображение — ухили се Деймън самодоволно. — Трябва да го чуеш как чете стихове. Като истински трубадур. — Пусна топката и се затича към верандата.

— Деймън също притежава въображение. Заслужава си да го видиш колко е изобретателен, когато играе на карти — шеговито подхвърлих, когато стигнах до стъпалата на верандата.

Катрин ми кимна, когато й се поклоних, но не си даде труд да ме поздрави по друг начин. Отстъпих крачка назад, а сърцето ми застина. Защо поне не ми протегна ръката си, за да я целуна? Нима миналата нощ не означаваше нищо за нея?

— Аз съм способен да проявявам въображение, особено когато ме споходи музата — смигна Деймън на Катрин, след което се изпречи пред мен, за да се добере пръв до ръката й. Поднесе я към устните си. Стомахът ми се сви.

— Благодаря ти — промълви Катрин, изправи се и слезе по стъпалата на верандата, а полите на роклята й зашумоляха. С прибраната си назад коса ми напомняше на ангел. Усмихна ми се скришом и аз най-после се успокоих.

— Красиво е тук — отбеляза тя и разпери ръце, като че ли се готвеше да благослови цялото имение. — Ще ми покажете ли всичко наоколо? — попита, като се обърна и първо погледна към мен, а после отново се извърна към Деймън. — Живея тук повече от две седмици, а всъщност нищо не съм видяла, освен спалнята си и градината пред къщата за гости. Искам да видя нещо ново. Нещо потайно!

— Имаме лабиринт — изтърсих глупаво. Деймън моментално ме сръга в ребрата. Не че самият той можеше да каже нещо по-умно.

— Зная — кимна Катрин. — Деймън ми го показа.

Стомахът ме присви, като се запитах колко ли време са прекарали двамата през изминалата седмица, докато лежах болен в леглото си. Ако брат ми наистина й е показал лабиринта…

Но се постарах да изтласкам мисълта от главата си. Деймън винаги споделяше с мен всичко за жените, с които се беше целувал. Това започна още когато бяхме тринайсетгодишни и двамата с Амилия Хок се целували на моста Уикъри. Ако беше целунал Катрин, щях да го зная.

— Ще ми бъде приятно пак да го видя — каза Катрин и плесна с ръце, сякаш току-що й бях съобщил най-интересното нещо на този свят. — Ще ме придружите ли? — попита с надежда, като изгледа и двама ни.

— Разбира се — отвърнахме едновременно.

— О, чудесно! Трябва да кажа на Емили. — Катрин се втурна вътре в къщата за гости, като ни остави да я чакаме в двата края на стъпалата.

— Страхотна жена, нали? — обади се Деймън.

— Такава е — отвърнах лаконично. Преди да успея да кажа още нещо, Катрин се втурна обратно по стъпалата надолу със слънчобрана си в ръка.

— Готова съм за нашето приключение! — извика и ми подаде слънчобрана си с очаквателно изражение на красивото си лице. Преметнах чадърчето й върху ръката си, а тя хвана Деймън под ръка. Тръгнах на няколко крачки след тях, като гледах с каква лекота се докосват бедрата им, все едно тя беше неговата по-малка сестра със закачлив характер. Успокоих се. Това беше всичко. Деймън винаги беше склонен да защитава близките си и само се държеше като по-голям брат на Катрин. А тя се нуждаеше тъкмо от това.

Докато ги следвах, продължавах да си подсвирквам. В предната градина имахме малък лабиринт, но истински големият лабиринт се намираше в далечния край на имението, изграден от баща ми на мястото на едно неизползвано дотогава мочурище. Баща ми се заел с това дело, за да впечатли майка ми. Тя обичала да се разхожда в градината и винаги съжалявала, че цветята, които така добре цъфтели в нейната родина Франция, не можели да се приспособят към много по-различната почва във Вирджиния. Тази зона винаги ухаеше на рози и повет. Точно там намираха убежище двойките, които искаха да останат сами по време на някое празненство в имението Веритас. Слугите разказваха какви ли не суеверия за този лабиринт: че ако някое дете бъде заченато сред лабиринта, ще бъде благословено за цял живот; че ако целунеш истинската си любима точно в центъра на лабиринта, ще останеш обвързан до гроб с нея; но ако изречеш някаква лъжа в очертанията на лабиринта, ще бъдеш прокълнат завинаги. Днес излъчваше почти магическа атмосфера — дърветата и лозите засенчваха палещите лъчи на слънцето и ние тримата се чувствахме като в някакъв омагьосан свят, далеч от смъртта и войната.

— Тук е още по-красиво, отколкото го помня! — сподели Катрин. — Като в приказка е. Все едно се намирам в Люксембургската градина или в двореца Версай. — Откъсна една кала и вдъхна дълбоко аромата й.

Спрях се и я погледнах.

— Значи си била в Европа? — попитах я и се почувствах като провинциалист, също като онези селяндури от другия край на Мистик Фолс, които казваха нара вместо поток или ручей, и на нашите години вече имаха по четири, дори пет деца.

— Навсякъде съм била — простичко отвърна Катрин. Затъкна калата зад ухото си. — А сега, момчета, ще ми разкажете ли как се забавлявате, когато не ви гостува тайнствен непознат, когото можете да впечатлите с разходка из вашата градина?

— Забавляваме красивите млади дами с истинско южняшко гостоприемство — ухили се Деймън самодоволно, като използва пресиления си акцент, с който винаги ме разсмиваше.

Катрин го възнагради със закачлив кикот, а аз само се подсмихнах. След като се уверих, че флиртът между Деймън и Катрин е невинен, като отношенията между братовчеди, можех да се забавлявам с техните закачки.

— Деймън има право. Балът в чест на Деня на основателите е само след няколко седмици — обадих се аз и се развълнувах, като си спомних, че вече бях свободен поканя всяка млада дама, която си пожелая. Нямах търпение да дочакам мига, в който ще притисна Катрин в обятията си сред вихъра на танца.

— А ти ще бъдеш най-красивото момиче на бала. Дори момичетата от Ричмънд и Шарлотсвил ще позеленят от завист! — обяви Деймън гръмко.

— Наистина ли? Е, това би ми харесало. Това грешно ли е? — попита Катрин, като погледна дяволито първо към Деймън, а после и към мен.

— Не — тутакси отрекох аз.

— Да — потвърди Деймън в същия миг. — Що се отнася до мен, смятам, че момичетата трябва да си признават, че таят порочни замисли. В края на краищата всички знаем, че нежният пол си има своя тъмна страна. Помниш ли как Клементайн отряза косата на Амилия? — Деймън се извърна към мен.

— Да — засмях се аз, щастлив да се изявя като забавен разказвач в компанията на Катрин. — Клементайн повярва, че Амилия се е сближила прекалено много с Матю Хартнът и понеже тя си падаше по него, реши да поеме инициативата в ръцете си, като направи Амилия по-малко привлекателна.

Катрин закри уста с ръка, с жест на престорено съчувствие.

— Надявам се, че бедната Амилия се е възстановила от преживяното.

— Тя се сгоди за някакъв войник. Не се тревожи за нея — каза Деймън. — Всъщност ти за нищо не бива да се безпокоиш, след като си толкова красива.

— Е, поне за едно продължавам да се тревожа. — Катрин разшири очи. — Кой ще ми кавалерства на бала? — Размаха слънчобрана в ръката си, докато гледаше в земята, сякаш обмисляше някакво важно решение. Сърцето ми заби ускорено, когато тя вдигна глава и ни изгледа един след друг. — Сетих се! Ще го решим с надбягване. Победителят ще ми кавалерства на бала! — Захвърли слънчобрана на земята и изтича до центъра на лабиринта.

— Братко? — попита Деймън и повдигна вежди.

— Готов ли си? — усмихнах се, все едно ставаше дума за обикновено детско надбягване. Не исках Деймън да разбере колко забързано биеше сърцето ми, колко страстно копнеех да бъда с Катрин.

— Давай! — извика Деймън.

Моментално се втурнах напред. Размахах буйно ръце и крака. Устремих се като стрела из лабиринта. Докато бяхме в училище, никой от нашия клас не можеше да ме надбяга. Щом удареше звънеца, литвах като светкавица към вратата.

Тогава чух гръмък смях. Обърнах се назад. Деймън се беше превил на две и се пляскаше по коленете. Поех дълбоко дъх, като се опитах да не издавам колко съм задъхан.

— Страх те е да се състезаваш с мен? — попитах го, като се затичах назад и тупнах Деймън по рамото. Исках да бъде игриво потупване, но се получи като тежко цапардосване.

— О, сега вече започваме, братле! — възкликна Деймън, жизнерадостен и развеселен. Сграбчи ме за раменете и с лекота ме събори на земята. Успях да се изправя на крака, хвърлих се към него, повалих го по гръб и стиснах китките му.

— Мислиш, че все още можеш да победиш малкия си брат? — подразних го, зарадван от краткотрайното си превъзходство.

— Никой не ме намери! — нацупи се Катрин и излезе от лабиринта. Но намръщената й физиономия бързо изчезна. Усмихна се, като ни видя на земята, тежко задъхани. — Добре че съм тук, за да ви спасявам и двамата. — Коленичи и притисна устни първо до бузата на Деймън, а после и до моята. Пуснах китките на брат си и се изправих, за да отупам прахта от брича си.

— Видяхте ли? — попита тя, като подаде ръка на Деймън. — Трябва ви само по една целувка, за да се оправят нещата… макар че вие, момчета, не бива да се държите толкова грубо един към друг.

— Борехме се за теб — отвърна Деймън лениво, без да си прави труда да се надигне от земята. Точно в този миг ни прекъсна шум от конски копита. Алфред скочи от коня си и се поклони пред нас. Сигурно сме представлявали страхотна гледка: Деймън проснат на земята, подпрял глава с една ръка, все едно просто си почива полегнал, аз трескаво изтупващ тревата от брича си, и Катрин, изправена между нас с развеселена физиономия.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — заговори Алфред. — Но господарят Джузепе иска да говори с господаря Деймън, и то спешно.

— Разбира се, че е спешно. За баща ми винаги всичко е спешно. Искаш ли да се обзаложим, че е измислил поредната смехотворна теория, която иска начаса да обсъдим? — подхвърли Деймън.

Катрин вдигна слънчобрана си от земята.

— Аз също трябва да тръгвам. Толкова съм разрошена, а трябва да посетя Пърл в аптеката.

— Да тръгваме — обади се Алфред, като махна с ръка към Деймън да се настани зад него на седлото. Щом Алфред и Деймън потеглиха, двамата с Катрин се отправихме бавно обратно към къщата за гости. Исках да заговоря отново за бала, но не събрах достатъчно смелост.

— Не е необходимо да вървиш с мен. Може би трябва да се присъединиш към брат си — предложи Катрин. — Струва ми се, че е по-добре да сте двамата, когато говорите с баща си — отбеляза. Ръката й докосна моята и тя ме улови за китката. После се надигна на пръсти и устните й погалиха нежно бузата ми. — Ела тази нощ при мен, сладък Стефан. Покоите ми ще бъдат отворени за теб. — С тези думи побягна.

Приличаше на препускащо в галоп жребче. Имах чувството, че сърцето ми галопира в такт с нея. Нямаше място за съмнение — тя изпитваше същото като мен. И тази увереност ме караше да се чувствам по-жив от всякога досега.