Началото

23

Но същата нощ прегръдката ни не продължи във вечността и аз потънах в дълбок сън, без съновидения. Обаче умът и тялото ми се сепнаха внезапно и напълно се пробудих, когато чух силни викове, които сякаш отекнаха в крайниците ми.

— Убийци!

— Кръвопийци!

— Демони!

Крясъците нахлуха през отворения прозорец като скандиране от тълпа. Промъкнах се до прозореца и отворих скърцащия дървен капак. Навън, от другата страна на езерото, гореше силен огън. Чух дори изстрели от пушка. Някакви черни фигури се движеха накуп, като обща маса от скакалци, нападащи поле с памук.

— Вампири! Убийци!

Започнах да различавам все повече думи сред гневния рев на тълпата. Вероятно бяха най-малко петдесетина. Петдесет пияни, разгневени мъже, готови да убиват. Сграбчих Катрин за рамото и здравата я раздрусах.

— Събуди се! — зашепнах й припряно.

Тя се събуди и се надигна. Очите й се подбелиха от ужас. Под тях се виждаха тъмни сенки.

— Какво става? Наред ли е всичко? — Пръстите й се вкопчиха в медальона.

— Не, не е наред — прошепнах. — Навън има многочислен отряд. Търсят вампири. Точно сега са на главния път. — Посочих мястото през прозореца.

Виковете и крясъците приближаваха все повече. Огънят засвети ярко в нощта, пламъците се устремиха към небето като червени кинжали. Обзе ме страх. Това не се очакваше да се случи… поне толкова рано.

Катрин се измъкна от леглото, загърната с бялото одеяло. Затвори с трясък капаците на прозореца.

— Баща ти — изрече напрегнато.

Поклатих глава. Не можеше да е истина.

— Засадата е насрочена за следващата седмица, а татко не е от онези, които ще се отклонят от един утвърден план.

— Стефан! — прекъсна ме Катрин остро. — Ти обеща да направиш нещо. Трябва да спреш това. Тези мъже там долу не знаят срещу какво се изправят и не знаят колко опасно може да бъде. Ако продължават, ще пострадат невинни хора.

— Опасно ли? — Потърках слепоочието си. Внезапно ме налегна ужасно главоболие. Сега виковете навън постихнаха. Като че ли тълпата бе притисната отпред… или може би разпръсната. Питах се дали това не беше повече протест, въодушевен от внезапно придобита смелост покрай обилното пиене, а не истинска засада.

— Не от мен, а от онези, които са извършили тези нападения. — Погледите ни се преплетоха. — Ако хората от града знаят какво е безопасно за тях, какво е най-доброто за тях, ще спрат преследването. Ще ни позволят да намерим разрешение. Ще ни оставят да открием източника на нападенията.

Приседнах на ръба на леглото и опрях лакти на коленете си, с ужасен поглед, прикован в дървените дъски по пода, сякаш така можех да намеря някакъв отговор, някакъв начин да спра това, което явно бе започнало да се случва.

Катрин пое лицето ми в шепите си.

— Аз разчитам изцяло на теб. Ти трябва да ме защитиш. Моля те, Стефан.

— Зная, Катрин! — викнах, като някой, озовал се на ръба на истерията. — Но ако се окаже, че е прекалено късно? Те са събрали цял отряд, изпълнени са с подозрения, дори имат изобретение за откриване на вампири.

— Какво? — изкрещя Катрин на свой ред. — Изобретение? Досега не си ми казал нищо за това — додаде с обвинителна нотка.

Корава буца заседна в гърдите ми, докато й обяснявах за устройството на Джонатан. Как така бях пропуснал да спомена за него на Катрин? И дали щеше някога да ми прости?

— Джонатан Гилбърт. — Лицето на любимата ми се изкриви от презрение. — Значи този глупак си въобразява, че може просто така да ни излови? Като някакви животни?

Изтръпнах. Никога не я бях чувал да използва такъв груб тон.

— Съжалявам — добави Катрин с много по-спокойна интонация, сякаш усетила как сърцето ми трепна от страх. — Съжалявам. Това е просто… просто не можеш да си представиш какво е да си преследван.

— Навън гласовете май стихнаха. — Надникнах през капаците на прозорците. Тълпата действително бе започнала да се разпръсва, а пламъците се превръщаха в трепкащи светещи точки в черната като мастило нощ. Вероятно опасността се бе разминала.

Поне засега. Но през следващата седмица щяха да разполагат с изобретението на Джонатан. Щяха да съставят списък с вампирите. И да ги открият до последния.

— Слава Богу. — Катрин се отпусна върху леглото, пребледняла както никога досега. Една самотна сълза се отрони от окото й и се търкулна по алабастровата й кожа. Пресегнах се да я изтрия с показалец, след което нежно облизах пръста си, както бях направил на бала. Засмуках пръста си и установих, че сълзите й имат солен вкус. Човешки.

Притеглих я към гърдите си, обгърнах я в плътна прегръдка. Не бях сигурен колко време останахме така, притиснати един до друг. Но станах едва когато през прозореца започна да прониква слабата светлина на настъпващото утро.

— Ще ги спра, Катрин. Ще те защитавам до смърт. Кълна се.