Нострадамус ми изяде хамстера

12ОЩЕ ОТ ОНЕЗИ ИСТОРИИ ОТ ПАПКА 23

И ето как стана тъй, че майката на Ръсел не се сдоби със своя ескалатор. Не се сдоби с него, но няма-

ше нищо против. А нямаше нищо против, защото представа си нямаше, че Ръсел има намерение да й купи такъв, пък и дори да беше знаела, пак нямаше да има нищо против.

Тя беше любезна до смърт — такава си беше майчицата на Ръсел. Голяма част от любезността му идваше по нейна линия. Така че тя нямаше да има нищо против. И не само защото беше любезна, а и защото живееше в бунгало.

Разбира се, Ръселовите хиляда сто и една лири и петдесет пенса (сумата вече не се помнеше толкова лесно, защото беще натрупала малко лихви) нямаше да стигнат за финансирането на цял филм. Той трябваше да се бръкне за много повече. Но нали си беше Ръсел и нали си беше любезен, и нали си беше работяга (и въобще), той щеше да ги намери. Но не точно в този момент.

Точно в този момент аз бих искал да ви разкажа една история, която ми разказа мой близък приятел. Той ми я разказа, след като аз му разказах онази история, която ми разказа чичо ми Джон, за онзи човек, който всъщност изобщо не беше човек.

Причината да ви разкажа тази история е, че тя играе голяма роля в онова, което не след дълго ще се случи с Ръсел. А и да не играеше, тая история си е трепач отвсякъде.

Моят близък приятел се казва господин Шон О’Райли и знам, че сега ще ми кажете: „О, да бе, да, Боб. Шон О’Райли, как пък не!“ Но той е действителна личност и наистина се казва така, а да си Шон O’Райли крие известни проблеми.

Например преди една-две седмици той излязъл по кръчмите в Брайтън. Последният звънец бил ударил и барът вече не приемал поръчки. Шон, за когото вечерта тепърва започвала, тръгнал да търси клуб с по-цивилизовано работно време, където би могъл да намери музиканти и дами, които да се привържат към него. И се натъкнал на клуб „Шамрок“25. Вижте, тъй като е от ирландски произход, а освен това е и господин Шон О’Райли, той заключил, че вътре биха го посрещнали с „добре дошъл“, и пристъпил към завързване на приятелски разговор с бияча (или „портиера“, както той предпочитал да го наричат). Този приятел с доста яко телосложение се съгласил да пренебрегне обичайните формалности, да приеме пет лири премия за което и да запише Шон О’Райли за член.

— Как’с’кайш? — попитал портиерът.

— Казвам се Шон О’Райли — отвърнал Шон О’Райли и незабавно бил изтласкан от сградата въз основа на това, че „си правел ташак“.

Историята не е кой знае каква, знам. Но е истинска, а проблемът с истинските истории е, че обикновено не са кой знае какво. Но тази, която Шон ми разказа в отговор на онази, която му разказах аз, е съвсем друга работа. Това е странна и злокобна история и отново отправям предупреждение към нервно предразположените — тия мухльовци, дето им става лошо, като гледат филми с много тепане или екзекуция на живо (трудно е да се повярва, знам), — че сега му е времето да се прехвърлят на следващата глава.

Е, след като се отървахме от тая паплач, давай да почваме с мътните и кървавите.

По времето, когато Шон изслушал всичките мътни и кървави, от които се състои въпросната история, той седял в спешното отделение на брайтънската поликлиника. Шон поправяше покриви и както ще ви каже всеки, който някога е поправял покриви, хората, които поправят покриви, периодично падат от тях. Един вид прерогатив на професията. Шон поправял покрива на един гараж, паднал и си изкълчил глезена.

Вижте сега, онези, които никога не са поправяли покрив и никога не са падали от такъв, но са седели и чакали в спешното, ще ви кажат, че около петдесет процента от народа, който седи и чака там, е с изкълчени глезени. Това не е, защото те всички поправят покриви, нали разбирате, а е, защото човек най-често си поврежда крайниците. Ръцете и краката. Една сестра ми го каза веднъж, докато седях и чаках да ми погледнат изкълчения глезен. (Не бях паднал от покрив, но се бях спънал в една от дупките, за които никой не иска да поеме отговорност, в уличката, която не смее да си каже и името, но на която живея.)

— Най-вече ръцете и краката — каза ми тя. — А ръцете и краката са от второстепенна важност, така че се налага просто да седите и да чакате. — И добави: — Желаете ли да ви дам за четене списание „Хелоу!“? Оня брой, дето има за Джеймс Хърбърт.

На Шон не му се наложило да чака, за да му погледнат изкълчения глезен. Защото Шон бил подучен от един свой приятел санитар как да те прегледат незабавно в спешното, ако и да си само с изкълчен глезен. Шон ме открехна на този номер и аз на свой ред ще ви открехна и вас.

Номерът е да ПИЩИШ!

Да пищиш колкото можеш по-силно и без да спираш. Докторите и сестрите не търпят писъци в чакалните — това ги разстройва и нервира другите пациенти. Това е номерът, ама си го дръжте за себе си.

Така че Шон се разциврил като смахнат и го откарали в кабинета, направили му инжекция, както и нещо доста приятно. И докато си лежал там и чакал резултатите от рентгена, подочул разговора от съседната кабинка — между старец и свещеник. И същността на този разговор е същността на разказа на Шон, който по-късно има връзка с Ръсел.

И ето какво подочул Шон:

Старецът много пъшкал и Шон успял да различи, че му четат Последните слова. После старецът проговорил.

— Трябва да ти го кажа, отче — рекъл той. — Да ти го разкажа открай докрай.

— Както желаеш, синко.

— За мен всичко започна преди няколко години. По това време живеех на север, в град Х…

— В град Х…?

— „Х“ като хамстер.

— О, този град ли? Продължавай тогава.

— Бях главен фитиловач в една свещоливница — положение, носещо значителна отговорност и престиж. Тогава много врати бяха отворени за мен, дори и някои, на които пишеше „затворено“. Но съдбата е капризна, а човек открай време е подвластен на плътските желания — и аз се събрах с лоша компания и се включих в прояви на пиянство и разврат.

— Би ли искал да разкажеш по-подробно за това, синко?

— Не, отче, не бих.

— Жалко, но продължавай.

— Работодателят ми беше добродетелен човек, имаше голям страх от Бога и рядко го виждаха без шапка. Той беше самото опрощение, но дори и той въпреки цялата си боязън от Бога и носенето на шапка не можа да намери в християнското си сърце опрощение за моята поквара.

— Протестант ли беше този човек?

— Точно такъв беше, отче.

— Срамота, продължавай с разказа си.

— След случая с прасето той…

— Прасе ли рече?

— И модифициран електроуред.

— Бургия?

— Не, в този случай само прасе.

— Без съмнение това се случва и с най-добрите от нас, продължавай.

— Съблякоха ми парадния костюм, изтръгнаха от гърдите ми значката на офиса, стъпкаха с нозе пръта ми.

— И всичкото това заради прасето и модифицирания електроуред?

— Отче, ще ме оставите ли просто да разкажа историята? Тъй де, умирам!

— Продължавай тогава, няма да те прекъсвам.

— Благодаря. Бях изхвърлен, изгонен от гилдията на свещарите, превърнах се в парий в обществото. Остракиран, отречен човек. Бойкотиран, поставен под запрещение…

— Под запрещение за какво?

— Отче, ще млъкнеш ли, твойта мама?

— Извинявай, синко. Продължавай, просто ми разкажи какво се случи.

— Бях изгнаник, всички врати, които преди бяха отворени за мен, сега бяха затворени. Дори и затворените бяха затворени. Вървях по улиците сам-самотен и никой никъде не би ме пуснал да вляза.

— Дори и прасето ли?

— Отче!

— Съжалявам, продължавай.

— Бях сам. Сам и никой не ме искаше. Понякога седях дни наред в библиотеката и четях ред по ред вестниците с надеждата да намеря някаква доходна работа, без значение колко скромна. Но петното, хвърлено върху моята личност, беше толкоз гнусно, че всички ми обръщаха гръб. Бях паднал ниско, отче — толкова ниско, че дори се замислях дали да не се захвана с професията, която упражнявах, преди да се заловя със свещарството.

— И що за професия беше това? Прости ми, че те питам.

— Свещеник.

— Бива — рече свещеникът.

— Но до това така и не се стигна, макар и да ми се иска да се беше стигнало. По-скоро бих захвърлил и последните следи от достойнство и бих се завърнал отново сред свещениците, отколкото…

— Я внимавай к’ви ги дрънкаш. Ти може и да умираш, но пак може да получиш един тупаник в плювалника.

— Видях онази обява, отче. Във вестника. Там пишеше: „ПРОДАЙ СИ ГРЪБНАКА И ЖИВЕЙ ВЕЧНО.“

— Това да не е било печатна грешка. Не трябва ли да бъде „продай си душата“?

— „ПРОДАЙ СИ ГРЪБНАКА“ беше. Имаше и телефонен номер, позвъних и попаднах на съобщение, което гласеше, че същата вечер на този и този адрес щял да се проведе семинар и да бъда там в осем часа.

— И отиде?

— Да, отидох. Не зная защо отидох, но отидох. Пълна лудост. Да си продадеш гръбнака? Ама как беше възможно? Но отидох, какъв глупак бях!

— Дали да си замълча сега и да те оставя да разкажеш всичко докрай? — запита свещеникът. — Да изградиш атмосферата и въобще.

— Така ще бъде най-добре. Както вече казах, отидох. Семинарът се провеждаше в онова малкото параклисче, дето преди беше зала на анабаптистите. Беше много западнало и прозорците му бяха заковани с дъски. Вратата изглеждаше така, сякаш я бяха издънили, а осветлението се захранваше от генератор. Стари училищни столове стояха в мрачни падини, а там, където навремето е бил олтарът, имаше малка катедра. По столовете бяха насядали около дузина души, които не познавах, а на катедрата стоеше висок мъж, облечен в черно. Щом влязох, той ме поздрави и ми махна да седна някъде по-напред. А после заговори. Говори за много неща, за чудесата на съвременната медицина и големите скокове напред, направени в научните области. Бил евангелист, каза ни той, дошъл да разнесе вестта за едно ново начало и че всеки от нас може да започне отново, да отхвърли старото си „аз“ и да започне начисто.

Бил изпратен сред нас, рече той, от американска фондация, постигнала много важен пробив. Сега вече било възможно да се увеличи продължителността на живота на даден човек. Не вечно, призна го, защото, както каза той, няма начин да се определи точно колко може да продължи това „вечно“. Но можел да ни гарантира поне петстотин години. А как би могъл да го гарантира? Защото неговите специални устройства, конструирани да заместят отстранения гръбнак, били направени така, че да изтраят поне толкова.

Той приказваше ли, приказваше и макар и да не разбирах всичко, в начина, по който говореше, имаше нещо — нещо завладяващо и то ме накара да му повярвам. И когато свърши, се усетих, че ръкопляскам. Но ръкоплясках съвсем сам. Останалите си бяха тръгнали. Така и не ги бях чул кога, ала ги нямаше, там бяхме само аз и мъжът в черно.

Той ме попита дали искам да живея още петстотин години и аз казах „да“. Казах „да“, слава тебе, Господи. Да, отче, прекръсти се, прекръсти се. Казах „да“ и „слава тебе, Господи“ и казах още: покажи ми, покажи ми.

— И той ти показа? — свещеникът говореше бавно.

— Въведе ме в задната стаичка, настани ме на един стол и после се съблече. Направо там, пред мен. Съблече си сакото и ризата и се обърна с гръб към мен. И видях копчетата, отче. Видях ги.

— Копчетата ли?

— На кожата му. На гърба. Нали разбираш, кожата беше разрязана от китките до тила и оттам направо през средата на гърба. А кожата беше подгъната и поръбена, все едно плат на дреха, и имаше илици с прекарани през тях копчета.

Дъхът на свещеника секна.

— И ти си го видял?

— Видях го. Той беше вътре в костюм, направен от собствената му кожа, виждаш ли?

— Виждам.

— Искаш ли да видиш?

— Дали искам да видя?

— Да ги видиш, отче. Тия копчета. Да ги видиш на моя гръб?

— Не… аз… не, синко, не.

Старецът се прокашля, а свещеникът смънка нещо на латински.

— Видях гърба му, отче. Той ми обясни как е направено. Как ти правят отливка — на тялото — и конструират твое идеално копие, в което влизаш през гърба. Не зная, отче. Моя ли е кожата ми отвън? Каква част от мен все още съм аз? Но аз го видях и той ми обясни как се прави, как влизаш вътре, а те ти махат гръбнака и те закопчават и после живееш петстотин години. — Старецът се изкашля противно. — Човек взема решения, отче. През целия си живот взема решения — погрешни решения. Не можеш да превъртиш миналото назад и да преправиш тези решения, да насочиш живота си в нова посока. Никой не го може. Аз взех погрешно решение и сега трябва да умра.

Свещеникът зареди молитви, а старецът продължи да приказва:

— Защо съм искал да живея петстотин години? Нямах работа. Исках ли петстотин години безработица? Но бях алчен за живот. За още живот. Казах „да“, направете ми това, дайте ми още живот.

Цяла нощ останах при него. Оставих го да прави отливки от тялото ми. Застанах гол пред този мъж, когото досега не бях виждал. Той ми направи снимки, взе проби от косата ми и когато приключи с всичко, ми каза да се върна на другата вечер и че всичко щяло да бъде вече готово.

Него ден не спах — и без това спях лошо. Просто се разхождах из града, из този град, който толкова много ме мразеше. И си мислех: погледни тези хора, те може и да имат работа, може и да са богати, но всичките ще умрат, ще умрат, и то скоро. Не и аз. Аз ще надживея повечето от тях. Ще измамя смъртта. Ще вляза в бъдещето. Ще танцувам върху гробовете им.

Свещеникът изпусна лека въздишка.

— И така, на следващата вечер се върнах там. Мъжът в черно — дори не знаех името му — отново ме отведе в онази стая и ми показа. Показа ми новото ми „аз“. Беше идеално „аз“ — по-високо, по-добре сложено, по-младо на вид, по-хубаво. То стоеше там и беше празна черупка. Не бях ял, повдигна ми се, зави ми се свят и той ми показа гърба, моя гръб. И там, на гърба, беше онази портичка — портичка на панти от полирано дърво. На ръцете и краката като доспехи, но от полирано дърво прекрасна изработка — месингови панти и малки резенца, над които кожата се затваряше, нали разбирате, след като влезеш вътре. Ала не знам как работеше, не разбирах. А и го бяха изработили толкова бързо. Беше произведение на изкуството. Нещо като корабостроенето един вид — полирано дърво, парченца такелаж…

Старецът отново получи пристъп на кашлица.

Свещеникът искаше да повика сестра, но старецът го спря.

— Каза, че бил построен така, че да издържи дълго. Да надживее. Да продължи. После ми каза да си сваля дрехите и да вляза вътре. Да пристъпя в бъдещето.

Знаех, че това е нередно, отче. Знаех го. Не можеш да измамиш смъртта. Разполагаш само с онова време, което ти се полага. Но аз взех погрешното решение, съдрах дрехите си и влязох в новото си аз през гърба. Пъхнах главата си вътре в главата му — като маска, нали ме разбираш, — пъхнах ръцете си вътре в ръцете, дланите в дланите — като ръкавици, — краката в краката. И после той затвори портичката на гърба, захлопна я и врътна резетата. И последва онова ужасно дърпане, онова свиване, щом новата кожа се сви около мен, обгърна ме и прилепна.

Вратът ми се схвана — ужасен натиск беше — и той ми рече:

— Сега трябва да взема гръбнака ти. Размяната трябва да бъде направена.

Замятах се, но той ме сграбчи — държеше един такъв инструмент като помпа от полиран месинг, много стар на вид, прилепи го към тила ми и…

— Сестра! — викна свещеникът.

— Не! — възпротиви се старецът. — Не, остави ме да говоря, остави ме да разкажа докрай. Онова, което той ми направи. Болката. Събудих се в някакъв приют и веднага изпищях. После се огледах, разсмях се и си помислих: о, не, било е сън. Кошмар, сигурно на пияна глава, о, как се смях. Но после, после, щом седнах на онова издънено легло, разбрах, че всичко е било истина. Опипах врата си, напипах пантата и копчето и разбрах, че онова, другото „аз“, е вътре в мен, а не аз вътре в него. Опакото на ръцете ми, твърдо под кожата като дърво, и краката ми, гърбът ми — схванати. Бях като вцепенен. Не подушвах нищо, макар това да беше вонящ приют, нищичко, а вече нямах и чувство за вкус. Станах — приличах на робот, на автомат, вече не бях човек, по-скоро кукла, а не личност.

Започнах да се разхождам и да оглеждам хората, но те вече не приличаха на хора, приличаха ми на животни или на някакъв крайно далечен ми вид. Но работата не беше в тях, а в мен. Аз не бях един от тях. Бях нещо друго. И сега те не значеха нищо за мен. Бях далеч от тях, настрана. Вече не ги чувствах. Емоционално, не ги чувствах емоционално. Нямах никакви чувства. Нито любов, нито омраза. Нищо, само една огромна празнота вътре в мен.

Последва миг на тишина и после свещеникът рече:

— Уплашен съм, синко. Ти ме уплаши.

— И аз съм уплашен, отче. Страх ме е от онова, което направих.

— Ще ми разкажеш ли и още?

— Всичко ще ти разкажа. Тогава знаех, че ме е страх. Но не го чувствах. Знаех, че съм разгневен, много разгневен, но не можех да почувствам гнева. Не можех да си спомня тези чувства. Но знаех едно и то беше, че не мога да издържа така петстотин години. Тази празнота и самота. Тази отстраненост. Исках си обратно моето „аз“, колкото и нещастно да беше, но си беше моето „аз“.

Върнах се в онзи параклис, за да издиря мъжа, който ми беше взел гръбнака. Но той беше изчезнал, параклисът бе цял обкован с дъски, вратата бе окована с верига. Не знаех къде ли може да е отишъл, нямаше и как да знам. Но знаех, че трябва да го намеря, да си върна моето „аз“. И така започнах да търся. Обикалях, отче. Цяла Англия обиколих. Нямаше нужда да ям — не чувствах глад, нито да спя — никога не се уморявах. Вървях ли, вървях от град на град, докато обувките се разпаднаха на краката ми, и молех за още. Изчитах страница по страница всички местни вестници. Вървях, отче, цели петдесет години вървях.

Дъхът на свещеника секна.

— Петдесет години? — прошепна той.

— Петдесет години. Но го намерих. Най-накрая го намерих точно тук, в Брайтън. Пак малка обява в местния вестник, пак малък параклис също като онзи. И ето го там, на катедрата. Същият човек, същият костюм, съвсем същият. Не беше остарял и с ден. Спотаих се в дъното на залата, в тъмното, гледах и слушах. Съвсем същото беше. Гледах и публиката му. Същата публика, отче, същите хора — дори и след петдесет години ги познах до един. Седяха там с изпънати гърбове.

Той говореше — речта му беше осъвременена — за микротехнологии и силициеви чипове, но продаваше същото. Петстотинте години. И докато говореше, останалите се измъкнаха и оставиха вътре мен, спотаен в дъното, и един самотен, изтормозен на вид човечец отпред и след речта онзи го отведе.

Промъкнах се подире им. Имах пистолет, а страх не можех да почувствам. Застанах пред вратата на друга задна стаичка и се заслушах. Знаех, че ще си свали ризата. Толкова дълго бях чакал, но бях като сомнамбул, така далеч от всичко. Натиснах дръжката и отворих вратата. Той стоеше там полугол. Изкрещях му, вдигнах пистолета, младежът го видя и побягна. Беше спасен, щеше да си спести моите мъчения.

Мъжът в черно облече ризата си — държеше се хладнокръвно. Аз знаех, че не може да почувства нищо. Но какво ли знаех? Той причиняваше това на другите и все пак знаеше като как е. Имах много въпроси. Петдесет години въпроси.

— Е — рече той, — това не очаквах.

— Върни ми гръбнака — рекох му. — Върни ми моето „аз“.

И той се разсмя. Разсмя ми се в лицето.

— След петдесет години? Няма го вече. Превърнало се е в прах.

Ръката, с която стисках пистолета, се разтрепери. Естествено, че се беше превърнало в прах. Много ясно — след толкова време. След всичките тези години.

— Но ти продължавай — рече ми той. — Продължавай нататък, в бъдещето. Погледни се — още си млад, още си крепък.

— Не! — изкрещях. — Не, няма да бъда такъв. Няма да бъда онова, в което ме превърна ти. Ще се самоубия, но първо ще убия теб. Вече няма да причиняваш на други хора онова, което причини на мен.

Той поклати глава. Усмихна се.

— Нищо не си разбрал. Аз съм само един от всички, като мене има много. Като нас. Броят ни всеки ден нараства. Скоро, вече много скоро всички ще са като нас. Нищо няма да постигнеш, като ме убиеш.

— Защо? — попитах го. — Защо го правите?

— Нов ред на живота — обясни той. — Нов етап от развитието. Свят, свободен от чувства, без болки и омраза.

— Без любов — додадох аз и той отново се разсмя.

— Махни този пистолет. Тогава ще ти покажа защо трябва да стане така и ще разбереш.

Прибрах пистолета. Щях да го убия, знаех си. И себе си също. Но трябваше да узная, да разбера.

— Последвай ме — махна ми той с ръка и ме изведе от стаята. Тръгнахме по мръсен коридор и се спуснахме по едно стълбище към котелното долу. Тук той светна лампата и видях купища древен багаж — стари куфари, чанти „Гладстон“.

— Всичко това е мое — рече той, отвори един мухлясал сандък и извади оттам старинен дагеротип в сребърна рамка. Подаде ми го и аз погледнах портрета. Мършав младеж с дрехи от ранната викторианска епоха.

— Това си ти — предположих.

Той кимна.

— Аз бях първият. Аз отворих пътя за Него и Той ми даде този живот.

— За Него? — попитах аз.

— Аз съм Негов пазител дотогава, докато всички бъдат преобразени. Това е преобразяване, нали разбираш, истинско преобразяване.

— Кой е този човек?

— О, Той не е човек. — Мъжът в черно отстъпи назад. Един от ъглите на стаята беше преграден с вехта завеса от черно кадифе. Той я сграбчи и я отметна. И Го видях. Видях онова нещо. Седеше на нещо като трон и се хилеше противно. Приличаше на чудовищно насекомо. Беше яркочервено, с особено лице, с черно V за уста и лъскави очи цепки. И това лице — то сякаш беше съставено от други неща, от хора и подвижни образи, те се движеха, всичко се движеше. Преминаваше от една форма в друга. Не мога да обясня точно какво видях, но разбрах, че е нередно. Нередно и зло. Че не трябва да бъде тук. Че не му е позволено да бъде. Той го бе довел тук — този висок, мършав човек, той беше негов страж. Всичко, което беше и което правеше, беше в служба на тази твар.

— Срещни своя създател — рече ми мъжът в черно. — Своя Господ.

— Не! — потърсих пистолета, но той вече не беше у мен, мъжът в черно ми го бе откраднал. Исках да нападна онова нещо. Не усещах страх, нали разбирате. Не можех да чувствам страх. Но гледката на тази твар беше такава, че знаех, просто знаех, че трябва да я унищожа. Вдигнах ръце да я ударя, ала мършавият ме задържа.

— Трябва да коленичиш — викна той. — Коленичи пред своя Бог!

Борих се, но той насила се смъкна на колене пред онова. То ме изгледа кръвнишки и проговори. Гласът му беше такъв, сякаш говореха хиляда гласа. Също като запалянковска песен на стадиона.

— Искаше още време — рече ми то. — Но аз притежавам твоето време, истинското ти време. Времето, по което ти трябваше да дойдеш. А сега ще притежавам всичкото ти време. Ти ме видя и затова всичкото ти време трябва да е мое.

И то отвори ужасната си уста. Широка, огромна и всмукваща. И разбрах, че ме всмуква. Всмуква моето време. Всичкото мое време, което бе изминало, целия ми живот. Това правеше то, отче, нали разбирате. От гръбнаците. То притежаваше истинското ми бъдеще и сега всмукваше миналото ми. Отнемаше всичкото ми досегашно време. Времето на детството ми, младостта ми. Вземаше ги, вземаше всичко. И не беше честно, отче. Не беше честно.

— Не е било честно, синко — свещеникът се бе разридал. — Не е честно.

— То ми отне времето, всичкото ми време отне.

Кръчмата бе притихнала. Докато Шон ми разказваше тази история, все повече и повече хора се струпваха около нас да слушат. И слушаха напрегнато, сякаш някакси знаеха, че историята е истинска. Или пък бяха чували нещо подобно. Или познаваха някого, който бе разказал подобна история на някой друг.

— Това ли е всичко? — попитах аз Шон, когато най-накрая отново добих дар-слово.

— Не съвсем — Шон отпи от бирата си, която съвсем се бе стоплила, докато сърцата на слушателите все повече измръзваха. — Свещеникът ридаеше, плачеше като дете и изскочи от кабинката. Пробяга покрай мен — изглеждаше ужасин. Седях и чувах как старецът хрипти — умираше. Беше загубил цялото си време и сега щеше да умре сам. Съвсем сам.

Седях там и си мислех: „Не мога да оставя този старец да умре така, толкова е нечестно. Трябва да има някой там, при него, да му държи ръката. Аз трябва да съм там, при него. И аз чух разказа му.“

И така, станах от леглото и закуцуках към кабинката му. Глезенът не ме болеше заради инжекцията, но и да болеше, нямаше да ми пука. Бутнах завесата и влязох. Той лежеше там, на леглото, и вонеше страшно гадно. Мирисът на смъртта. Бях го подушил като малък — баба ми миришеше така. Човекът умираше.

Беше целият завит до главата и лицето му изглеждаше старо. Ама наистина старо. Като стогодишно. Страх ме беше да го гледам. Дръпнах завесата, така че да хвана ръката му — той вече почти не схващаше какво става, може би дори не бе усетил, че съм там. Но аз дръпнах одеялото и го улових за ръката.

Това не беше ръка на мъж. Беше ръка на дете. На малко дете и щом дръпнах одеялото докрай, видях и тялото му. Беше тяло на бебе. Глава на старец върху тяло на бебе. И когато улових ръката, тази мъничка ръка, тя се свиваше. Свиваше ли, свиваше. Нали разбирате, бяха откраднали времето му, времето му досега, миналото му. Онова му го бе откраднало цялото и той се връщаше все по-назад и по-назад, докато най-накрая престанеше изобщо да съществува и никога вече нямаше да съществува. Опитах се да стисна ръката, но не можах. Тя просто ставаше все по-малка и по-малка. Той целият ставаше все по-малък и по-малък, главата му стана колкото гроздово зърно и аз видях как очите ме поглеждат и устата се размърдва. И той проговори.

— И какво каза? — попитах аз Шон.

— Каза „помогни ми, помогни ми“ и после просто изчезна.