Нострадамус ми изяде хамстера

21ПЪРВИЧНА НАСТИНКА

Ръсел излезе от магазина, а после и от търговския център. Тръгна бавно обратно по някоята си там щрасе, забил брадичка в гърди и набутал дълбоко ръце в джобовете на панталоните си.

Беше зле, зле беше Ръсел, днес никак не му беше ден. Разбираше от дни. Защото не всеки ден ще те погне виеща тълпа, ще избягаш с машина на времето, докато правиш секс с красива жена, ще убиеш Адолф Хитлер и все ще ти е останала инерция да прецакаш и бъдещето на човечеството.

И при това беше още много рано. Едва пет часът следобед. Ръсел тътреше подметки по тротоара. Какво да прави сега? Трябваше да се върне и да се опита да подреди нещата. Но нещата бяха доста сложнички. Ако коланът на времето можеше само да те връща назад, не можеше да се върне прекалено далеч. Със сигурност не и по-далеч от момента, когато двамата с Джули избягаха с флюгелрада, когато той избяга. Ако се върнеше още по-назад, той вече щеше да съществува. Другият Ръсел, „тогавашният той“, който не знаеше онова, което той знаеше сега. Така да се каже.

— Аз съм в състояние на стрес — произнесе Ръсел на глас и стресна един минувач. — Наистина си мислех, че мога да спечеля. Но сега не съм много сигурен. Няма значение какво правя — те винаги ме изпреварват с една крачка. Ако само имаше някакъв начин! Някакъв начин.

Ръсел спря на място и избухна в смях. Пак ли тия истерии? Не и този път. Разрешение имаше. Планът беше дързък и съществуваше риск от провал. Голям риск. Всъщност най-големият риск, който можеше да съществува. Рискуваше живота си. Всичко. Но това беше риск, който той бе готов да поеме. Защото ако имаше човек, способен да докара докрай цялата работа, това беше той, Ръсел.

Пое си много дълбок дъх.

— Добре. Този път ще стане.

Господин Ерик Нелус42 представляваше висока, внушителна фигура. Макар и вече да се бе запътил към гробищата и да имаше дълга побеляла брада, той все още беше сила, с която си длъжен да се съобразяваш. Основна сила, защото без съмнение беше най-могъщият и влиятелен филмов продуцент и разпространител в западния свят. В дългата си кариера бе сключил много сделки и бе инвестирал много милиони, но днес, днешният ден щеше да бъде коронният ден в бляскавата му кариера.

Защото днес той имаше среща с някой си господин Ърнест Фъджпакър и неговите съдружници, за да сложат последния печат върху една сделка за филм, какъвто досега светът не беше виждал.

Господин Нелус стоеше с ръце, сключени зад гърба, и гледаше през прозореца на заседателната зала във високата като кула сграда на корпорацията си в Докландс.

Долу — жуженето на лондонското улично движение, горе — ясно синьо небе.

Господин Нелус се прокашля и притисна ръка към гърдите си. Никак не беше добре, не беше добре със сърцето — годините на постоянен стрес бяха взели своята дан. Но днес… Днес щеше да бъде неговият ден.

Интеркомът на дългата черна заседателна маса избръмча, господин Нелус се приближи и седна в голямото си червено кожено председателско кресло.

— Да, Дорис? — говореше с плътен американски акцент. Казваха, че произхождал от Средния запад, но никой не знаеше със сигурност. Този човек беше загадка. Истински саможивец.

— Господин Фъджпакър и съдружниците му са тук, господин Нелус. Да ги поканя ли горе?

— Да, Дорис, ако обичаш — и господин Нелус се отпусна в креслото си и се усмихна мило. Пред него на масата имаше купчина договори. Права, хонорари, прожекции, сериали, видеоигри, маркетингови сделки за целия свят.

Лампичката на асансьора в дъното на заседателната зала примигна в червено и в мраморната стена се отвориха хромирани врати.

Пред него застана древен старец, облечен с дълъг черен шлифер, прикрепян от двамата си съдружници — мършав, изпит мъж в черно с хлътнали бузи и красива руса жена със златна рокля и прилепнал, закопчан догоре жакет, също черен.

— Господин Фъджпакър! Заповядайте, сър, влезте! — господин Нелус стана от стола си и се запъти да поздрави гостите.

Той стисна сбръчканата ръка на господин Фъджпакър с две ръце, потупа типа в черно по рамото и върна усмивката от двайсет и четири карата на прекрасната блондинка.

— Боби Бой, Джули — кимна им господин Нелус. — Заповядайте. Седнете. Искате ли нещо за пиене? Чай, кафе, нещо по-силничко? Може би шампанско?

— Шампанско — съгласи се Боби Бой.

— Да — каза Джули.

Господин Фъджпакър кимна.

Господин Нелус натисна копчето на интеркома и поръча шампанско.

— Как пристигнахте? — попита той. — Моите хора прибраха ли всичко? Някакви проблеми?

— Никакви проблеми — господин Фъджпакър се отпусна на един стол.

Боби Бой докуцука до масата, измъкна изпод нея стол и се намърда отгоре му. Като остави Джули да стърчи права.

Господин Нелус се приближи и й предложи стол.

— Благодаря. В тази стая има поне един джентълмен.

Господин Фъджпакър изсумтя. Боби Бой не каза нищо.

— Боби Бой — обърна се към него господин Нелус, — виждам, че още куцаш. Малко прекали с тая каскада на купона по случай края на снимките в Хангар 18.

Боби Бой изсумтя — бяха минали само две седмици от прожекцията и откакто го бяха простреляли в капачката на коляното.

— Биваше си я каскадата — продължи господин Нелус. — Пък и купонът си го биваше. Наистина знаете как се прави купон, господин Ф. С престрелка наужким и онзи тип, предрешен като Хитлер. И с тая летяща чиния, която просто изчезна насред паркинга. В този занаят съм от близо четирийсет години и никога досега не съм виждал нищо подобно.

— Радвам се, че ви е било забавно — рече господин Фъджпакър.

Една врата се отвори и шампанското пристигна.

— Само го остави, Дорис — каза господин Нелус. — Аз ще налея.

След като вратата отново се затвори, господин Нелус наля шампанско и раздаде чашите.

— Не сте довели другото момче — учуди се той. — Продуцента ви, Ръсел. Къде е той, защо го няма?

— Ръсел вече не работи с нас — отвърна господин Фъджпакър. — Според мен надали ще го видим някога.

— Язък. Това момче май ми харесваше. Макар че единственият път, когато го видях, беше, докато размахваше бутафорния пистолет. Лудичък ми изглеждаше.

— Не може ли просто да поговорим за филма? — намеси се Боби Бой. — И за парите?

— Естествено, че можем. Естествено. Нали затова сме се събрали в края на краищата. Договорите са готови и ще ви харесат, обещавам ви.

— Колко? — попита Боби Бой.

— За какво?

— Като първоначална сума за мен като звездата на филма.

— Мислех си за двайсет и пет милиона — отвърна господин Нелус. Ъгълчетата на подлите устенца на Боби Бой се вдигнаха чак до средата на бузите му.

— Добре ми прозвуча.

— Но това са трошици от цялостния план. А сега, преди да започнем подписването, искам да разбера всичко ли сте донесли? Всичко, което ви помолих да донесете?

Господин Фъджпакър кимна немощно.

— Всичко. Не бих го направил, но при вашата репутация и положение…

Господин Нелус се усмихна повторно.

— Но, разбира се, знам си колко струвам и вие също. Аз съм властта зад филмите. Трябваше да изберете мен — знаете си.

Господин Фъджпакър кимна отново.

— Значи сте донесли всичко? Негативите, пробните снимки, отпадналите кадри, видеозаписите и апаратурата за киберзвездите? Че само това ще ни донесе повече милиони, отколкото… майната му, отколкото делови обяди съм изял, за Бога — господин Нелус се засмя. Но се засмя само той.

— Точно така. Точно така. Днес е много вълнуващ ден за мен. Ако ви кажа, че съм очаквал с нетърпение този ден през всичките дълги години на кариерата ми, никак не бих преувеличил. Без майтап, казвам ви.

— Хайде да подписваме договорите — подкани го господин Фъджпакър. — Искам да сляза във вашата лаборатория и лично да надзиравам копирането на негативите. Абсолютно важно е това да стане под собственото ми ръководство.

— Няма проблеми. Ще ги изкараме от пресата топли-топли — и наистина искам да кажа топли.

— Може ли още една чаша шампанско? — обади се Боби Бой.

— Сипи си, приятелю, сипи си.

Боби Бой си сипа.

— И тук — обади се Джули. Боби Бой й подаде бутилката.

Господин Нелус се надигна от голямото си червено председателско кресло и се занесе до прозореца.

— Страшен ден е днес — рече той и разкърши рамене. — Страшен.

— Не може ли вече да подписваме? — попита господин Фъджпакър.

— Да, много ясно, нали затова сме се събрали. Ама, хей, какво правят тия долу на паркинга?

— Хич не ми пука — обади се господин Фъджпакър. — Давайте да приключваме.

— Не, това наистина трябва да го видите, хайде, елате до прозореца.

— Не ме интересува.

— Интересува ви и още как. Елате. Боби Бой, ела и ти, и ти, Джули — елате всички.

— Уф, добре де! — господин Фъджпакър се надигна с мъка от стола и закуцука към прозореца. Боби Бой също се включи в куцукането. Джули не закуцука — тя един вид се втурна като вихър.

— Вижте ги онези — посочи господин Нелус. — Според вас какво правят?

Много етажи по-надолу по паркинга щъкаха мънички фигурки и хвърляха разни неща на купчина.

— Просто строители — обади се господин Фъджпакър. — Хайде, стига сме губили време.

— Според мен не са строители — отбеляза господин Нелус. — Без съмнение мъкнат кутии с филмова лента.

Очите на господин Фъджпакър изскочиха иззад дебелите стъкла на очилата.

— Кутии с филмова лента ли?! — изхъхри той. — Това е моят филм — те отварят кутиите! Осветяват негативите!

— Мили Боже! — обади се господин Нелус. — Май точно това правят, а?

— Изсипват ги на купчината — господин Фъджпакър се залюшка насам-натам. — Те го унищожават!

— Хей, вижте го оня — посочи господин Нелус. — Като го гледам, помъкнал е апаратурата за киберзвезди. Ама нали няма да…? О, Господи, и нея хвърли там.

— Не! — изграчи господин Фъджпакър.

— А тези там кои са? — посочи отново господин Нелус. — Тези в защитните костюми. Това, дето го мъкнат, огнехвъргачки ли са?

Господин Фъджпакър гризеше пръсти.

— Боби Бой, направи нещо. Направи нещо!

— Че какво мога да направя? — Боби Бой също си имаше пръсти за гризане. — Виж сега пък какво правят.

— Това да не е бензин? — попита господин Нелус. — Без съмнение е точно това. Поливат купчината с него.

Господин Фъджпакър ахна и се разтрепера.

— Палят я!

Отдолу се чу приглушен залп, после блесна пламък и се надигна гъбовиден облак от мазен черен дим.

— Леле-мале, леле-мале, леле-мале — възкликна господин Нелус, докато се връщаше към креслото. — Ей на това му се вика провален бизнес! — Той огледа купчините договори на масата пред себе си и после с един-единствен замах ги запрати всичките в кошчето за боклук, поставено там точно с тази цел.

Ърнест Фъджпакър се строполи на колене. Боби Бой стоеше, стиснал юмруци. Лицето на Джули имаше съкрушен израз, очите й се пълнеха със сълзи.

— Защо? — изхъхри господин Фъджпакър. — Защо? Кой го направи? Кой?

— Аз го направих — акцентът на господин Ерик Нелус изведнъж бе изчезнал. — Аз бях.

— Ти?! Но защо? Всички тези пари. Всичко. Всичко е изгубено. Бъдещето е загубено, о, бъдещето, бъдещето.

— Аз го направих — обясни Ерик Нелус, — защото името ми всъщност не е Ерик Нелус. Можете ли да се досетите кой съм всъщност?

— Ти си един побъркан старец — кресна Боби Бой — и ще ти откъсна главата.

Боби Бой се метна през масата, но Ерик Нелус, който очевидно не беше Ерик Нелус, го улови сръчно за лявата китка, прекърши я и го метна долу на дебелия килим.

— Винаги мога да те пребия — рече не-Ерик Нелус. — Във вечерното училище тренирах жиу-жицу, спомняш ли си?

Боби Бой стисна осакатената си китка.

— Ръсел? — ахна той. — Ти ли си?

— Да, аз съм. — Ръсел седна отново в голямото си червено председателско кресло.

— Но как? Стар ли си наистина, или това е грим? Копеле гадно!

— Не е грим. — Ръсел отпи от шампанското. — Стар съм си. Над шейсет и петгодишен съм. Жертвах живота си заради този ден. Заради този миг. Моето време. Жертвах моето време.

— Но как?

— Аз знам как — обади се Джули. — Върнал се е от бъдещето с колан на времето и е отишъл в миналото.

— Правилно — потвърди Ръсел. — Пътуването беше еднопосочно. Вие винаги се движехте на една крачка пред мен. Тъкмо това ми подсказа идеята. Аз щях да ви изпреваря с една крачка. Върнах се в 1955 г. и се хванах на работа във филмовата индустрия. Просто момче за всичко — но работих много здраво. Познавате ме, господин Фъджпакър, аз работя здраво и като ми дадат работа за вършене, я върша. Издигнах се с работа. Е, знаех си в кои филми да инвестирам, нали? Но си беше здраво бачкане. С годините обаче силата ми нарастваше. Имах една-единствена амбиция, нали ме разбирате — да съм най-отгоре. Да стана най-големият и най-влиятелният независим филмов продуцент и разпространител в света. Онзи, на когото ще трябва да предоставите филма си. И вие го предоставихте. А сега всичко свърши. Филмът е унищожен, апаратурата за киберзвезди е унищожена. Свършено е. Край.

— Не! — изстена господин Фъджпакър. — Не може така, просто не може.

— Може и точно така стана. Съгласен съм, че би могло да е много по-вълнуващо. Експлозии, преследване по покривите, преследване във времето, ако щете. Патлаци, насилие — всичко онова, дето толкова много го обичате във филмите си. Животът обаче не е такъв, нали? Знам, че животът е по-скучен от изкуството, но в заседателната зала има повече сила, отколкото на бойното поле. Всичко свърши. Край.

— Не! — господин Фъджпакър вдигна разтреперан юмрук. — С мен не е свършено. С Него не е свършено.

— Боя се, че пак грешите — обади се Ръсел. — С Него е свършено. Сега, докато ние говорим, Го довършват.

— Не! Това е невъзможно.

— През петдесетте основах и едно малко бюро — обясни Ръсел. — Отдел 23. За разследване на паранормални явления. Данните идваха от полицейски участъци в цялата страна. Нарекох се Капитана и разследвах един-два много странни случая в района на Брентфорд. Вълна от престъпления, причинена от човек, който накрая изобщо не се оказа човек, а просто една торба запасни части. Делата на онова нещо във вашето мазе. Държах го под близко наблюдение и научих всичко за Него и Неговите слабости.

— Той няма слабости. Само…

— Само проблем с времето — продължи Ръсел. — Той изживява времето наопаки, нали? Роден е в бъдещето и ще умре в миналото. Задържа този процес, като всмуква времето на други хора. Може го. Краде им времето. И за гласа му знам. Неговият глас, който е много гласове. Гласът, притежаващ силата да хипнотизира и да контролира, гласът, който щяхте да наложите върху фонограмата на филма, така че всеки, щом го чуе, да попадне под властта му.

— Той ще те вземе — изграчи господин Фъджпакър. — Ще вземе времето ти.

— Не — отрече Ръсел. — Специален отряд от мои служители вече е в „Емпориум“. Облечени са в защитни отражателни костюми. И със слушалки, които излъчват „бял шум“. Вашата твар не може да им упражни никакво влияние. Коланът на времето е у тях. Нагласил съм го точно за годината на смъртта му, както излиза. Чудя се колко ли отдавна е това? Преди милион години? Милиард? Ще му сложат коланчето и ще натиснат копченцето.

Докато Ръсел говореше, интеркомът измърка. Ръсел прошепна нещо и му прошепнаха нещо в отговор.

— Готово — рече той. — Край, свърши.

Джули се свлече на един стол и се взря през масата в стареца отсреща си.

— Наистина ни скрои страхотен номер, а, Ръсел? Наистина ни прецака отвсякъде.

— Струваше ми живота. Имам хронично заболяване на сърцето. Останали са ми само месеци живот, може би само седмици. Но се държах, защото знаех, че ще дойде този ден. Сега с мен е свършено, но спрях вас.

— О, не, не си — заяви Джули. — Забрави нещо.

— Какво? — попита Ръсел.

— Моят колан на времето си е още у мен. Ще се върна вчера и ще откажа тази среща.

— Не — рече Ръсел. — Няма да направиш такова нещо!

— О, ще го направя и още как. — Джули разтвори жакета си. Беше с колана. Тя нагласи малката му шайба.

— Не! — примоли се Ръсел. — Недей!

— Ще се видим с тебе вчера. Само дето ти няма да видиш днешния ден. Ще те застрелям, докато пресичаш улицата. Мъртъв си, Ръсел. Сбогом и хич не се радвам, че те познавах.

И с тези думи тя натисна копчето на колана си и се изгуби в миг.

— Ха-ха! — засмя се Боби Бой от пода. — Мъртъв си, Ръсел. Ха-ха-ха.

Ръсел се усмихна.

— Не се чувствам особено мъртъв — рече той.

— Но тя ще те застреля вчера.

— Не помня да са ме застреляли вчера.

— Какво?

— Ти да не смяташ наистина, че ще оставя такъв свободен край да се мотляви, а?

— Какво?!

— Боя се, че вчера направих нещо — обясни Ръсел. — Промъкнах се в стаята на Джули и малко попрепрограмирах колана й. Според мен сега тя се намира много далеч оттук. В началната точка.

— Копеле гадно! — изхриптя Фъджпакър. — Това беше жена ми!

— Мацката на фюрера — поправи го Ръсел. — Тя те измами. Измами всички.

— А, да. — Ърнест Фъджпакър се надигна. — Фюрерът, фюрерът.

— А, да, фюрерът. — Ръсел погледна златния „Ролекс“ на китката си. — Според мен точно сега на западния хоризонт… Само погледни небето.

Ърнест Фъджпакър се обърна и в същия миг ярка светкавица, почти като фойерверк посред бял ден, освети небето на запад и се стопи в синевата.

Ърнест Фъджпакър изстена.

— Бомба на борда на флюгелрада — обясни Ръсел. — Само да не беше цъфвал толкова начесто от бъдещето да си пиете двамата. Все пак този път поне си отиде с трясък, а не с хленч.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях какво си сторил с него в бъдещето — отвърна Ръсел. — Ти какво направи — принесе го в жертва на оная твоя времеядна твар?

— Щях да го направя след две-три години заради онова, което направи той. Задето ми отне прекрасната жена.

— Е, няма го вече — заяви Ръсел. — Завинаги. И това според мен е краят, господа. Боя се, че вълненията ми дойдоха малко множко. Ще ми се наложи да полегна. Мога да повикам парамедик, ако искаш, Боби Бой.

— Не, благодаря — кльощавият се изправи колебливо на крака.

— А вие най-добре се върнете в „Емпориум“, господин Фъджпакър — посъветва го Ръсел. — Чака ви много работа.

— Така ли?

— Ще продуцирам филм — обясни Ръсел. — Последният ми филм. Но декорите искам да наема от „Емпориум“. Много декори. Всички декори. Ще спечелите достатъчно за щастливи старини, господин Фъджпакър. От това не бих ви лишил.

Господин Фъджпакър въздъхна.

— Добро сърце имаш ти, Ръсел. Винаги си имал добро сърце.

— Тъжно е, но в момента хич не е добро — отвърна Ръсел. — Ала ще си получите парите за пенсията. Аз ще се погрижа за това.

Господин Фъджпакър се повлече към асансьора, придружен от нацупения Боби Бой, после се обърна.

— Кажи ми, Ръсел — рече той, — за какво ще се разказва в твоя филм?

— Ще бъде автобиографичен филм и ще се казва „Нострадамус ми изяде хамстера“.