Нострадамус ми изяде хамстера

3СЪДЪРЖАНИЕТО НА ПАПКА 23

Едно време, през петдесетте, когато светът все още беше черно-бял, полицаите бяха веселяци със свежи физиономии, до един приличащи на Доксън от „Док Грийн“. Бяха строги, но справедливи тия веселяци със свежи физиономии, а углавните престъпници, които пипваха за яката, вдигаха горе ръцете, без да вдигат никаква патардия, и казваха неща като:

— Ченгето е честно, губернаторе, тъй че тургайте ми белезниците и ме мятайте в „Черната Мария“.

Така че в това няма промени.

В онези монохромни дни преди пришествието на компютрите, в които се въвеждат престъпленията и международните мрежи, „получената информация“ се пазеше в големи тлъсти папки на висока полица в канцеларията на шефа на полицията. Винаги имаше двайсет и три папки. Първите двайсет и две се занимаваха с всекидневието — тайни намеци относто предстоящи обири на сладкарници или списъци на заподозрените в промъкване през задния вход на местното кино, без да плащат. Папка 23 обаче си беше съвсем друга губерния. Тя съдържаше странни работи — онези работи, дето много-много не се връзваха, сведения за любопитни явления и тайнствен материал, неподлежащ на категоризиране9.

Спомнете си, че това са онези времена, когато разхождащият се „Боби“ е бил многоуважавана фигура в селището. По ония времена народът си приказваше с полицаите, пращаше им картички за Коледа и им лъскаше колелетата през Седмицата на услугите.

Така и не можеше да се направи кой знае какво със съдържанието на папка 23, тъй че когато тя се напълнеше, то биваше изваждано, превързвано с черна панделка и складирано в мазето. Чичо ми Джон ми е казвал, че в папка 23 винаги е имало много повече работи, отколкото в другите папки.

Това продължи до началото на шейсетте, когато осъвремениха системите. Инсталираха кантонерки и бе пусната директива, че всички доклади, които дотогава са отивали в папка 23, сега трябва да се пазят в досие, отбелязано с Х10.

В края на всеки месец те трябвало да се събират и да се изпращат в специален отдел в Скотланд ярд. Името на този отдел обаче така и не успях да изтръгна от чичо ми Джон, който ми рече, че „нямало значение“ и че „беше много отдавна, пък и без това не си го спомням“.

Трябва да се предположи, че някой, заемащ твърде високо положение във властта, се е интересувал много силно от съдържанието на тези сведения, което варирало, по думите на чичо Джон, „от тъпи чалнати истории до направо странни работи“.

Един мой приятел, който навремето служил в Териториалната армия, ми каза, че и във въоръжените сили съществува нещо подобно. И че когато влезеш и подпишеш Акта за официалните тайни, трябва да подпишеш освен това и документ, с който се заклеваш, че станеш ли свидетел на някакъв необясним феномен (според него това означаваше НЛО), трябва веднага да докладваш на своя началник и да не казваш нищо на другите чинове — освен ако не си упълномощен да го правиш. Думите „В НАЦИОНАЛЕН ИНТЕРЕС“ очевидно се набиват на очи много пъти в този документ.

Та значи за какво е цялата тая работа?

Добър въпрос.

Има една мисловна школа, според която световните правителства от години вече знаят всичко за така наречените НЛО. Че президентът Труман е бил отведен в тайна американска въздушна база в края на четирийсетте и са му били показани извънземни същества. Че извънземните били сключили сделка с онези, които управляват живота ни, и всяка година им се позволява да отвлекат определен брой хора за изследвания и опити в замяна на напреднали технологии. Предполага се, че микрочиповата технология никога не би достигнала сегашното си равнище без „външна помощ“ и че филмът, на който е заснета аутопсията на извънземното от Розуел, всъщност е автентичен и е част от съгласувани усилия от страна на световните правителства да ни подготвят за взаимодействие с извънземни от доста висок профил, което ще ни се изпречи на пътя в съвсем близкото бъдеще.

Това си е доста тревожно и фактът, че в него като че ли има някаква истина, го прави още по-тревожно. Но както авторитетно биха ви казали онези, които притежават власт, вярата не е доказателство. И докато не стане нещо голямо и корабът майка не кацне на ливадката пред Белия дом, на онези, които подозират, че правителствата знаят цялата истина, и разпространяват на едро сред публиката тези подозрения, ще продължават да им лепят етикета „параноични теоретици на конспирацията“.

Чичо ми Джон обаче наистина ми разказа една история за съдържанието на папка 23. Тя е толкова фантастична, че ако ви я разкажа, това би хвърлило съмнения върху разума на чичо Джон и поради това ще постави под въпрос неговата надеждност във връзка с всичко гореспоменато. Но историята е страхотна, така че нямам никакви колебания да ви я разкажа тук.

На изкушението да я разкрася е много трудно да се устои, но аз съм го направил, като само съм добавил свой собствен финал, ясно обозначен, та да избегнем всякакво объркване. Съветваме нервно разстроените или склонните към нощни ужаси да прескочат този финал и да минат направо към следващата глава, която цялата е за Ръсел и затова е доста безопасна.

За да изясним обстановката, годината е 1960 и чичо Джон наскоро се е преместил в Брентфорд, за да служи като полицай в отряда, по онова време помещаващ се в стария полицейски участък, сега сринат, на Кю роуд близо до „Червеният лъв“. Чичо Джон идваше от Шропшър и предната година се бе оженил за леля Мери, сестрата на баща ми.

Настаниха се в един от новите полицейски апартаменти точно до Нортфийлд авеню. Те бяха напълно мебелирани и навремето ходехме там в неделя на обяд и излизахме в парка „Ламас“ с кучето на чичо Джон — Франки11.

Историята започва през лятото на същата година, когато обикновено послушното на закона брентфордско гражданство необяснимо бе залято от минивълна от престъпления. Почна се от дреболии, но после престъпленията започнаха все повече да се разрастват. Привидно нямащи никаква връзка помежду си, те се разгърнаха в широк спектър и бяха толкова безочливи, че скоро хвърлиха брентфордските полицаи в нещо като вълнение.

Първите сведения включваха кражби на бутилките мляко пред вратите и така се продължи седмици наред. Виновникът бе мярнат на няколко пъти и бе описван като нисък и набит рижав младеж в сива ученическа униформа. Като погледнеш, доста проста работа. Чичо Джон бе изпратен в местното основно училище да огледа учениците. Не бил открит никакъв нисък и набит рижав младеж. Вероятно бе изкръшкал от училище. Нито един от кръшкачите не отговаряше на описанието и в малко градче като Брентфорд, където всички добре се знаеха, хората започнаха да се чешат по главите и да обвиняват циганите.

Следващите престъпления бяха свързани с кражби по магазините. Млада руса жена в „модерно“ розово сако влязла в магазин за дамско облекло на главната, грабнала наръч летни рокли и си плюла на петите. По-късно през деня повторила представлението и свила от „Кейс електрикъл“ един тостер, известно количество шоколади от магазин за тютюн и един джолан от касапницата на Бартлет.

Последва и още.

Висок мършав мъж с черни бакенбарди и път по средата прибрал съдържанието на един касов апарат в „Червеният лъв“, когато собственикът не гледал. А „Червеният лъв“ беше кажи-речи врата до врата с полицейския участък.

Полицаите от Брентфорд никак не бяха доволни.

Престъпленията продължиха — по определен образец. Някакъв непознат с биеща на очи външност се появяваше отникъде, извършваше поредица от престъпления — всичките за един ден, а после изчезваше и никой никога повече не го виждаше.

Очите на брентфордските полицаи се обърнаха към Ийлинг. Очевидно тези престъпници „не бяха тукашни“ и бяха обитатели на новия жилищен комплекс на една миля нагоре по шосето. Минувачи с лоши намерения. Пратиха чичо Джон да си поприказва с момчетата от ченгеджийницата в южен Ийлинг.

Никаква радост. Описанията не съвпадаха с външността на никой известен нарушител. А Ийлинг беше малко градче и там всеки познаваше всекиго. Пък и народът си приказваше с полицаите и никой нищичко не знаеше.

Странна работа.

А престъпленията продължаваха.

Някакъв тип, напомнящ на Дядо Коледа, с голямо-преголямо шкембе и дълга бяла брада нахълтал в брентфордската поща с пистолет. С пистолет! През хиляда деветстотин и шейсета! Този път брентфордските момчета в синьо много се разстроиха.

И сега на сцената се появява една определена личност. Изпратена от Скотланд ярд.

В това няма нищо чудно. Въоръжено престъпление. Обрана поща. В подобни ситуации човек се обажда в Скотланд ярд.

Типът от Ярд бе известен само като Капитана, макар че, доколкото знаеше чичо Джон и доколкото аз можах да проверя, в полицейските сили няма такъв чин като капитан. Още по-странно — типът от Ярд, макар и да изслушваше всички докладвани престъпления, сякаш се интересуваше от съдържанието на Папка 23 повече от всичко друго. Той пое папката под свое собствено попечителство, разпорежда се час-два в канцеларията на полицейския началник и се върна в приемната. И до днес чичо Джон си спомня думите му:

— Из вашия град се вихри един от ония. С това трябва да се справите дискретно.

По онова време „от ония“, общо взето, означавало хомосексуалист.

Тогава на чичо Джон му било време да си ходи и той си тръгнал. И когато на другия ден пак дошъл, в полицейския участък ставали маса странни неща. Някакви типове в костюми от туид сновяли из приемната заедно с няколко войничета. Отрядниците били въоръжени с пушки „Ремингтън“. Чичо Джон бе участвал във войната и каза, че не разпознал отличителните знаци на войничетата. Всъщност дори си направил труда да посети библиотеката „Уолпол“ и да ги провери. Знаците не били на никой от изредените полкове.

Освен това пред полицейския участък били паркирани няколко официални на вид коли и чичо Джон се кълне, че в една от тях седял министър от кабинета, много известен по онова време.

Чичо Джон си имал съвсем оправдана причина да се зачуди какво става. Затова попитал и му казали с далеч не неуверен тон да си гледа работата и да прави точ в точ каквото му казват. И после го въоръжили с пистолет.

Относно случилото се по-нататък съществува известна неяснота. Имало много разкарване насам-натам с полицейски коли, а него го сложили в края на една алея и му наредили да стреля по всеки, който тича по нея и не е полицай. Това донякъде разтревожило чичо Джон и макар че бил застрелял един германски офицер в барака за сечива някъде край Рейн през 1944 г., въобще не бил навит да гърми по някого, който би могъл да се окаже невинен зяпач. Дори зяпачът всъщност в този момент да тича.

Следващото, което чичо Джон си спомня що-годе с подробности, е един заподозрян. Заподозреният, когото довели в полицейския участък. И фактът, че заподозреният не приличал на никого от заподозрените, замесени в различните нямащи връзка помежду си престъпления. Най-вече изобщо не приличал на оня Дядо Коледа, дето обрал пощата.

Въвели заподозрения в полицейския участък. Чичо Джон разправя, че по-скоро го били внесли, че се клатушкал по много особен начин и като че бил в много възбудено състояние.

После на чичо Джон и на неколцина от колегите му казали, че трябвало да отидат на един определен адрес и да претърсят сградата. Така и направили.

Чичо Джон казва, че това било едно от най-шантавите му преживявания изобщо, макар и не чак толкова шантаво като онова, което щяло да го сполети много скоро след това. Била съвсем обикновена къща с тераси — две на горния етаж и три на долния. Но била претъпкана. Претъпкана с дрехи. Всевъзможни дрехи от всякакъв размер. Детски дрехи, дрехи за възрастни, мъжки, женски. И малки, и големи. Всевъзможни кройки и размери. И всичките дрехи, с които били облечени забелязаните престъпници, също били там. Сивата униформа на детето, розовото сако на русата жена, дрехите на мършавия мъж, костюмът на Дядо Коледа — всичко.

Това очевидно била кухнята на вече превърналия се в легенда крадец. Била цяла банда. Задържаният вероятно бил главатарят им. И всичко откраднато също било там — тостерът, купища пари. И още. Имало най-странни неща. Изкуствени крака. Стъклено око. Очевидно тази банда крадци си имала и неколцина сакати членове. Цялата работа била много драматична.

Но си била нищо и никаква в сравнение с онова, което чичо Джон видял, като се върнал обратно в полицейския участък. Заподозреният не бил отведен в килия, а го разпитвали в канцеларията на началника. А чичо Джон знаел, че ако се качиш на един сандък в задния коридор, през малка капандура можело да се наднича в канцеларията.

Не знам откъде го е знаел, ама си го знаел и затова не губил време, ами се набрал и надникнал вътре.

И онова, което видял, му останало за цял живот.

Капитанът и неколцина войници били натиснали заподозрения върху бюрото на полицейския началник. Били го сграбчили за ръцете и краката, а заподозреният пищял. Един от войниците му тикнал кърпичка в устата, а капитанът задърпал дрехите му. Събличал го. Чичо ми продължил да гледа и капитанът свалил панталоните на мъжа. Показали се чифт изкуствени крайници.

Чичо ми бил смаян — този човек бил инвалид, нямал крака.

После му свалили сакото и ризата. И ръцете му не били истински. Били ръце с изкуствени длани. Човекът си бил ампутиран отвсякъде.

Чичо ми разправя, че капитанът се разкрещял:

— Видяхте ли! Той — това са всички те! Всичките!

И чак по-късно чичо ми разбрал какво означавало това. Този човек бил всички престъпници едновременно. Той бил и детето, и жената, и високият мъж, и дебелият, и кой знае още кой. Очевидно притежавал колекция от ръце и крака с най-различни размери. Можел да се направи колкото си иска висок или нисък, зависи какво си слагал. Но чичо ми го притеснили ръцете и дланите. Бил виждал изкуствени крака в действие — Дъглас Бейдър управлявал спитфайъри с изкуствени крака. Но как ли работели изкуствените ръце и длани? Но някакси вършели работа. Този човек очевидно бил цар на маскировката и най-необикновен майстор престъпник.

Чичо Джон продължавал да гледа и видял как капитанът свалил изкуствените ръце и крака на мъжа. Мъжът се мятал здраво, като луд. Изплюл кърпата, но един войник му я натикал обратно. Когато му махнали ръцете и краката, вече не се съпротивлявал чак толкова, но започнал да се гърчи. Очевидно било адски ужасно за гледане, но чичо Джон казва, че бил като омагьосан и не можел да извърне очи. Макар и сега да му се ще да ги беше извърнал.

Онова, което последвало, вече си било съвсем изродско. Един от войниците дръпнал косата на мъжа и тя му останала в ръцете. Била перука, но като му паднала, повлякла и ушите му. Били изкуствени. А когато войникът се пробвал да му сложи пак перуката, му съборил носа.

Капитанът тъкмо се мъчел с жилетката на мъжа, най-накрая я разкъсал и отдолу се показали куп токи и ремъци. Захванал се да ги разкопчава. Тогава паднали и раменете на мъжа — те се оказали просто заоблени подплънки. Гърдите му представлявали подобие на натъпкан с нещо сутиен, а когато капитанът му смъкнал и долните гащи, гениталиите му се оказали гумени.

И тогава нещата се поизплъзнали от контрол. Чичо ми си спомня как видял един от войниците да издърпва кърпата от устата на мъжа и му изтръгнал зъбите и устните. Кожата на лицето се оказала от латекс и се смъкнала като маска, а отдолу се показал твърд тъмен материал, който можел да е и дърво.

Измъкнали и гръден кош, очевидно дървен. Вътре бил натъпкан с парцали като чучело на Гай Фокс и за минути цялото тяло било разглобено и не останало абсолютно нищичко.

Там вътре нямало никакъв човек, дори и най-мъничко парченце.

И това в общи линии е краят на тази история — така, както ми я разказа чичо ми. Той се закле, че всичко било истина и че го видял с очите си. Беше пенсиониран полицай та и без това ми беше трудно да повярвам, че си го е измислил. Досега не бях чувал нищо подобно и не претендирам, че знам какво означава. Но това е.

По-нататъшните ми въпроси разкриха много малко неща. Парчетата и частите на онова, което не било нищо друго освен чучело, но само преди мигове без никакво съмнение било борещ се мъж, били събрани, турени в чували и отнесени. Чичо Джон имал достатъчно акъл да не споменава на колегите си нищичко от онова, което бил видял. Никога повече не зърнал нито капитана, нито тайнствените войници. Пък и не искал.

Та това е.

Разбира се, капитанът и тайнствените войници от нефигуриращия в списъците полк не знаели, че чичо Джон е видял всичко това. Той слязъл от сандъка и се промъкнал обратно в приемната. Така че когато излезли от канцеларията на началника, всичките с леко позеленели лица и помъкнали няколко големи чувала, той бил първият полицай, когото видели. И затова му рекли:

— Ей, полицай, я ни помогни да натоварим тия улики.

Натикали два от чувалите в ръцете му и го подкарали към очакващия микробус.

Той натоварил вътре чувалите и се върнал за още два, които също метнал в каросерията. Всички приказвали и никой не го поглеждал. Та чичо Джон си рекъл: „Е, никой и думица няма да ми повярва, като му разкажа това — що не взема да бръкна в някой от тия чували, да си взема я нос, я ръка, я каквото там хвана за доказателство и да го тикна в джоба си.“

Тъкмо така и направил. Или поне се опитал. Отворил един от чувалите и надникнал вътре. Бил пълен с парцалите му там, ремъците, парчетата дърво и тъй нататък, но най-отгоре била устата. Устните и зъбите. Чичо Джон тъкмо понечил да бръкне и устните се разтворили, зъбите се размърдали и един тъничък гласец се обадил:

— Помогни ми, помогни ми!

Е, нали ви предупредих.