Нострадамус ми изяде хамстера

2

— И? — рече Ръсел.

— И к’во? — попита Морган.

— И к’во стана после?

— Ами нищо. Това е краят на историята.

— Невил отворил старозаветния кивот, който Норман бил изкопал на нивата си, „Летящият лебед“ се разпаднал на атоми и бил всмукан в небето?

— Точно така.

— И ти си бил там, на място, когато е станало това?

— Естествено, че не съм бил там, на място. Ако бях там, на място, сега нямаше да съм тук и да ти го разказвам, нали?

— Предполагам, че не. Но ако всъщност не си бил там, откъде да съм сигурен, че наистина е станало?

— За да знаеш, че нещо е станало, не е нужно да си присъствал на самото място, Ръсел. Когато са строили Стоунхендж, не съм бил там, на място. Обаче знам, че е станало така, защото ей ти го Стоунхендж за доказателство.

— Но без съмнение „Летящият лебед“ го няма за доказателство.

— Е, ами липсата му си е доказателство, тъй де.

Ръсел остави това да се процеди в съзнанието му секунда-две.

— Сигурен ли си? — попита накрая той.

— Естествено, че съм сигурен. Не виждам какво по-убедително доказателство ти трябва. Ако „Летящият лебед“ още го имаше, тогава не би могло да се е случило. Обаче го няма, значи трябва да се е случило. QED.

— QED?

— Това е на латински и означава „Тъй де, копеле гадно“.

— Невероятно — възкликна Ръсел. — И кога точно се е случило?

— Някъде преди две години.

— Преди две години? Значи трябва да си го виждал „Летящият лебед“. Някога срещал ли си се с Пули и Омали?

— Значи е било по-отдавна. Използвали са старите пари. Може би е било преди двайсет години. Не съм много сигурен.

— Пък аз си мислех, че си много сигурен. Нали преди малко каза, че си сигурен.

— Сигурен съм, че се е случило. Не съм чак дотам сигурен за точната дата. Но пък и за точната дата, когато са построили Стоунхендж, също не съм чак дотам сигурен. Но Стоунхендхж го има, а пък „Летящият лебед“ го няма и това доказва всичко.

Ръсел сви рамене.

— Предполагам — рече той. — Макар че…

— Макар че какво?

— Макар че… ами такова, не съм убеден, че вярвам на всичко открай докрай. Бих могъл да повярвам на известна част. Като например за Невил, Пули и Омали. Ама такова, това с библейския кивот си е краднато от оня филм за Индиана Джоунс, да ти кажа.

— Аз пък мисля, ще откриеш, че е краднато от Стария завет.

— Е, да, това го знам, естествено.

— Но щом си готов да повярваш в Пули и Омали, трябва да си готов да повярваш и на всичките им приключения.

— Ами… — проточи Ръсел. — Това може да са само измислици, нали се сещаш. Като градските митове.

— Градски митове?

— Като „почти истина“. Всеки може да се сбърка и да им повярва.

Морган се захвана да клати продължително глава.

— Пули и Омали не са градски митове. „Летящият лебед“ не е градски мит. Един писател на име Ранкин е писал за тях.

— Сигурно си е измислил всичко — предположи Ръсел. — За да забавлява хората.

— Да си е измислил ли?! Какво?! Да си е измислил как „Летящият лебед“ с все всичката си редовна клиентела се разпаднал на атоми и бил всмукан в небето?!

— Ами просто е възможно — отвърна Ръсел. — Не мислиш ли, че просто е възможно тоя господин Ранкин да си го е измислил поне донякъде? Той може да е използвал за прототипи истински хора и да е разгърнал сюжета на реално място. Но после да си е измислил „Летящият лебед“ и всичките там фантасмагории. Да погледнем нещата в очите, Морган — не че искам да те обидя, но в Брентфорд никога нищо не става. Никога нищо не е ставало и никога нищо няма да стане.

Морган подбели очи.

— Разбира се, че стават най-различни неща, Ръсел. През цялото време стават. Само дето с тебе не стават никога.

— Тука си прав — забеляза Ръсел.

— И знаеш ли защо? — Морган не изчака отговор. — Защото си прекалено добричък, Ръсел. Прекалено си любезен с клиентите. Прекалено много работиш. Прекалено си честен, да му се не види, и никога не излизаш да се напиеш. Никога не поемаш никакви рискове. Че как нещо да му се случи на някой такъв като тебе?

— Може да ме сгази кола — възрази Ръсел. — Всеки може да го сгази кола.

— Не и тебе, ти винаги се оглеждаш и на двете страни.

— Е, ами не искам да ме сгазят.

— Повярвай ми — настоя Морган. — Може би нещата вече не стават като едно време. Но всичко, което ти казах, че се е случило, се е случило. Просто се е случило. Това е.

Ръсел въздъхна.

— Невероятно — рече той. Съвсем любезно при това.

Гласът на Франк, управителя, нахлу в стаята за почивка през високоговорителя.

— Хващай се на работа, Морган, и стига толкова си баламосвал Ръсел.

Морган остави чашите в мивката. Не ги изми, защото не му беше ред. Беше ред на Боби Бой. Но Боби Бой беше в болнични. Боби Бой беше получил стомашно разстройство по причина, че беше пил от неизмита както трябва чаша. Тогава всъщност се падаше Морган да мие чашите, но тогава пък той беше в болнични. Оттогава нещата малко се бяха поусложнили и сега във въпросната мивка имаше ужасно много чаши. На Ръсел му се налагаше да си носи всяка сутрин чиста чаша от вкъщи. Майка му бе започнала да линее поради липсата на чаши. Но пък не беше ред на Ръсел да мие чашите, така че не можеше да направи кой знае какво по въпроса. Макар че наистина му се искаше.

Морган и Ръсел изплуваха от мрака на стаята за почивка в светлината на описанието. Ръсел без съмнение беше по-високият от двамата, което се дължеше на липсата на височина у Морган. Но онова, което Ръсел печелеше във вертикалната равнина, го губеше по хоризонтала. Засега Морган беше по-дебелият. И по-плешивият. Там, където Ръсел си имаше коса в буйно изобилие — черна и гъста (и къдрава), — Морган си имаше плешивина. И очила. И мустаци.

Ръсел нямаше мустаци. Ръсел беше гладко избръснат. Макар че нея сутрин се бе порязал тук-таме. По пъпките. Морган пъпки нямаше.

Морган си имаше петна от пот под мишниците. Пъпки обаче нямаше. Ала някога бе имал куче на име Пъпка. Шпаньол. Но то вече не беше шпаньол, защото не се бе огледало и на двете страни и един автобус го бе прегазил. Тук то вече не беше нищо. Освен спомен, разбира се. Щастлив спомен.

Ръсел не си спомняше кучето Пъпка. Никога не беше виждал кучето Пъпка. Кучето Пъпка бе срещнало трагичната си участ години преди Ръсел да се запознае с Морган. Всъщност Ръсел въобще не беше сигурен дали кучето Пъпка изобщо някога е съществувало. Съвсем възможно си беше Морган да е измислил кучето Пъпка, та да се прави на интересен. Но, разбира се, Ръсел беше твърде, ама твърде възпитан, за да предполага подобни неща.

Та ето ги. Двамата. Ръсел — по-високият, по-косматият и по-хубавият. Ама Морган нямаше пъпки. Двамата бяха горе-долу на едни години — нямаха още двайсет и пет. И двамата не бяха женени, и двамата работеха каквото там работеха, където там работеха.

А къде беше това? Точно?

Беше ето там: „Фъджпакърс емпориум“, реквизит под наем, в Брентфорд. Намираше се на Кю роуд в одържавената църква, навремето приютила музея на пианата.

А какво ще рече „Реквизит под наем“?

Ами-и-и…

„Реквизит под наем“ е мястото, откъдето се наема реквизит. Театрален реквизит. Предмет. Предимно за филмовата и телевизионната индустрия. Разни неща. Каквито си щеш неща.

Нали разбирате, като снимаш филм, налага се всичко да вземаш под наем. Започваш с нищо. С нищо освен с пари. И после наемаш. Наемаш сценарист и режисьор, и актьори, и техници, и звукооператори. И момче за всичко, много ясно. Че закъде сте без момче за всичко? Но освен това се налага да наемаш и всичко, което ще влезе в обстановката.

Всичко.

Килимите, мебелите, чашките и чинийките, всякаквите там принадлежности. И затова къщи, които дават реквизит под наем, са пръснати из цял Лондон. Те имат тенденция да се специализират. Някои дават пушки, други — коли. Костюмерните дават костюмите, естествено, защото ти се налага да наемаш и всичките там дрешки. Някои пък дават старинни предмети. Някои — картини. Други пък — модерна мебелировка. А „Фъджпакърс“?

Ами-и-и…

„Фъджпакърс“ осигурява всякакви шантави работи. Ама наистина шантави. Такива, дето другаде не можете да ги наемете.

Ако ви трябва хомункулус в буркан, агне осмокраче, ръката на славата, кристална топка за гадаене, блуждаещ извор, гръм и мълнии, изсушена глава, черепът на маркиз дьо Сад, мумифицираната пишка на Наполеон, жива картина от скелети на зародиши, които изиграват битката при Течението на Рорк…

„Фъджпакърс“ е, както би се изразил Флан, вашият човек.

Компанията е основана и все още се управлява от Ърнест Фъджпакър. И това е именно онзи Ърнест Фъджпакър, плодотворният създател на второразредни филми на „Артхаус“ от края на петдесетте — началото на шестдесетте. Режисьор на „Кървя върху закуската ти“, „Шерлок Холмс и принцесата на болката“, „Робиня на удоволствието“, „Обичай ме в кожи“, „Нацистите сърфисти трябва да умрат“7 и „Блондинка в найлонова торба“8.

Холивуд не беше готов за Ърнест.

Шепъртън не беше готов за Ърнест.

Ала цензорът беше готов за него.

Ърнест се оттегли от режисурата. Чиста загуба за Холивуд. И за Шепъртън. Макар че цензорът като че ли не се развълнува особено.

Фъджпакър отвори своя „Емпориум“ през 1963 г., за да съвпадне с убийството на президента Кенеди. Беше се сетил, че ако някой някога в бъдеще попита гостите му, дали си спомнят къде са се намирали, когато са застреляли Кенеди, те щяха да казват:

— Ами да, спомням си, на купона за откриването на „Фъджпакърс“.

Откъде се беше сдобил с всичките тези тайнствени работи, никой не знае, защото той не казва. Но едно време си беше голяма работа. Кен Ръсел снимаше добрите си неща, а филмите на Хамър разбиваха класиката. Това си е за онова време обаче, а сега времената не са толкова умни.

Филмите се променят с времето. Филмите отразяват времето.

А най-добрите времена винаги са в миналото.

Морган се върна на пейката за опаковане, а Ръсел — в офиса. Някога във „Фъджпакърс“ работеше персонал от двайсет души, но сега си бяха само четиримата. Морган и Ръсел, Франк управителят и Боби Бой. Макар че Боби Бой не се свърташе много-много там. Ту стомашни проблеми, ту си търсеше друга работа. Вероятно последното, тъй като Боби Бой искаше да става актьор.

Морган със сигурност си търсеше друга работа. Искаше да стане шпионин или изследовател. Ръсел обаче не си търсеше друга работа.

На Ръсел работата във „Фъджпакърс“ му харесваше. Той харесваше стария Ърни. Ърни си беше образ. Ръсел харесваше дори и Франк управителя, а управителите никой никога не ги харесва.

Ръсел се върна на бюрото си, но не можа да се накара да седне зад него и закрачи напред-назад пред прозореца. Навън денят беше мрачен, небето — сиво като газомер. Водите на Темза бяха сиви. Сиви коли се влачеха по сивата Кю роуд наникъде.

Ръсел вложи малко повече пролет в сноването напред-назад.

— Недей така — обади се Франк. — Това ми напомня за първата ми жена.

Ръсел седна.

— Франк — рече му той, — ти някога пил ли си в „Летящият лебед“?

— Като че не го знам това място. Обаче веднъж запалих цигарата на София Лорен. Някога да съм ти го казвал?

— Споменавал си го мимоходом, да.

— Красавица — рече Франк. — Вече не правят такива жени. Тогава бях реквизитор в Пайнууд. Щастливи времена бяха.

— Днес очакваме ли клиенти?

— Тревър Джънг се обади и каза, че щял да намине по-късно. В момента работи върху пилотна серия за някакъв нов сериал.

— За нови сериали винаги има място — отбеляза Ръсел.

— Вече не правят сериали като едно време. Онази Уенди Крейг беше красавица. Никога не съм й палил цигарата обаче. Но май веднъж й помогнах да си облече палтото, ама може да е била и Тора Хърд.

Ръсел плесна с ръце.

— Мисля да пренаредя офиса — рече той.

— Не — възрази Франк.

— Тогава ще ходя да избърша праха от гримовете.

— Не.

— Добре тогава. Ще лъсна погребалните урни. Като ги поизлъскам, може да стават за нещо.

— Не.

— Мога да измия чашите.

— Не!

— Ама искам да правя нещо!

— Ти правиш нещо, Ръсел. Ти седиш на бюрото си и чакаш клиент. Нали знаеш — онези, които стърчат и чакат, освен това и сервират. Или седят, както е в твоя случай.

Ръсел направи жална физиономия. Преди Франк да стане управител, работите вървяха много по-добре. Франк с неговата любов към графиците и бумащината. Ръсел мразеше да бездейства, обичаше все да е зает с нещо, не понасяше губенето на време. Франк беше онзи, който въведе почивките. Той диктуваше кой точно какво и кога да прави. Това беше много неефикасна система. Но управителят беше Франк и Ръсел не можеше да направи нищо.

— Та значи да си седя тук? — попита Ръсел.

— Точно така, седи си.

И така, Ръсел си седеше и барабанеше с пръсти по бюрото.

И не се случваше абсолютно нищо.

Ама абсолютно нищичко.

Което наистина беше странно, като се имат предвид неизменните закони, сякаш управляващи подобни ситуации. Според тези неизменни закони тъкмо сега нещо трябваше да се случи. При това нещо голямо. Достатъчно голямо, за да покрие цялото предходно тъпеене и бърборене, или поне ако не се случеше, беше редно да направи някой дебел намек за грамаданските събития, които се задаваха.

Може би нещо в духа на… Без Ръсел да знае, дори в момента велики сили се бяха захванали за работа. Велики сили, които навеки щяха да променят света му — всъщност щяха навеки да променят света на всички. Защото Ръсел беше на път да направи първата крачка от едно пътуване, което щеше да го отведе в царства, където човешки крак досега не бе стъпвал. Или нещо подобно.

Обаче нищо подобно.

Така че Ръсел само си седеше и барабанеше с пръсти. Ала наистина му хрумна, че ще е интересно да се разбере има ли някаква истина в легендата, която Морган му бе разказал. Можеше да си прекара обедните почивки и вечерите, за да поразпита из Брентфорд и да провери дали наистина е имало Невил и Пули и Омали, и „Летящият лебед“. А ако имаше, то тогава дали някоя от баснословните истории, разказани му за тях, всъщност беше истина? Да.

— Може ли да ударя един парцал на пода? — попита Ръсел.

— Не — отвърна Франк.