Нострадамус ми изяде хамстера

22

— И? — попита Пули.

— И к’во? — на свой ред попита Омали.

— И какво става по-нататък, предполагам?

— Е, по-нататък не става нищо. Това е краят.

— О — Пули отпи от бирата си. — Значи това е. И нищо повече.

— Нищо повече. — Омали се присъедини към Джим и също отпи от своята бира. — Но всъщност не е било само това, нали? Искам да кажа, Ръсел е жертвал целия си живот заради този един-единствен миг. Много благородно, откъдето и да го погледнеш.

Джим кимна замислено.

— Ние нямаше да го направим по този начин. Ако го правехме ние, щеше да има експлозии и тълпи разбягали се хора.

— Но не го направихме ние, нали?

Джим поклати глава със същата степен на замисленост.

— Не. За това си прав.

— Щом часът удари, идва и човекът — Омали вдигна чашата си в чест на своя другар.

Джим на свой ред вдигна своята и двамата отпиха големи почтителни глътки.

— Но според теб какво е станало с Ръсел? — попита Пули.

Омали вдигна рамене.

— Кой да ти каже? Може би вече е мъртъв. А може би цялата история тепърва ще се случва. В края на краищата никога не съм гледал неговия филм, нали така?

— Не си — отвърна Джим. — И нека да посрещнем този факт лице в лице — всъщност никога не сме се срещали с този човек. Не сме се разпадали на атоми по Коледа и не сме били изпращани в бъдещето. „Лебедът“ си е тук и ние сме още в него.

— Това те кара да се замислиш — рече Джон Омали.

— Без съмнение — съгласи се Джим Пули. — И освен това те кара да се чудиш.

— Някои твърдят, че той е още жив. И всъщност… — и тук Омали махна към стария Пит, който си стоеше на бара и си пийваше ром, а кучето му Чипс опитваше от онова, което му бе сипал Невил. — Някои разправят, че старият Пит всъщност е Ръсел.

— Я зарежи! — Джим се закашля в халбата си. — Не и тоя кисел дърт досадник.

— Чух те — обади се Пит.

„И аз“ — помисли си Чипс, но каза само „бау“.

— Други — Омали придърпа Джим на един пръст разстояние — други разправят, че трябвало да отидеш във „Фъджпакърс емпориум“ и да откриеш тайната врата, да слезеш по стъпалата и да влезеш в котелното — там ще откриеш малък ъгъл, преграден със завеса. И ако ти стиска, можеш да дръпнеш завесата. И там, там на стол, подобен на трон, ще видиш Ръсел. Все още млад — седи там, втренчен завинаги в пространството. Нали разбираш, някои разправят, че той изобщо никога не е бил действителна личност, а просто конструкт. Малко от тебе, малко от мене. Малко от всеки, когото го е грижа за това градче, призован по вълшебен начин за живот, когато се е появила нуждата от него. Дойде ли часът, идва и човекът. И може би… — Джон млъкна.

— Може би какво? — попита Джим.

— Може би ако се приближиш съвсем до него и долепиш ухо до устните му, ще чуеш тихия гласец.

— Тих гласец ли?

— Тих гласец. И той ще ти прошепне… — Джон отново млъкна.

— Какво ще пошепне?

— Ще ти прошепне: „Помогни ми, помогни ми.“

— Уф, не! — Джим разтресе яростно глава. — Това е ужасна история, Джон. Направо ужас. Не трябва да свършва така — по никой начин.

— Не трябва, прав си. — Омали допи бирата си. — Но пък други хора разправят други неща. Например чувал съм да разправят, че щом Ръсел е попречил на всички кофти работи да се случат с цената на целия си живот, той, разбира се, променил бъдещето. Така че ако кофтите работи не са се случили в бъдещето, той никога не бил ходил там да вземе колана на времето и нямало да му се налага да свърши всичко онова, което е свършил. Така че само за едно мигване на окото всичко това вече го нямало и той пак бил млад и пак работел във „Фъджпакърс“.

— Така ми харесва — рече Джим. — Този край ми харесва. На това му викам аз щастлив край. Надявам се, че тъкмо така е станало.

— И аз — Омали затропа с празната си чаша по масата. — И аз.

В този миг в „Летящият лебед“ влезе младеж. Беше строен, пъргав на вид, с хубава тъмна гъста коса. Той се приближи до бара и новата русокоса барманка, която Невил бе наел за обедните смени, се обърна да го поздрави.

Тя се усмихна на младежа и му показа куп прекрасни бели зъби.

— Какво ще желаете, сър?

Младежът се поколеба за секунда, сякаш разкъсван от някаква вътрешна борба — може би се бе замислил какво ли очакват русокосите барманки да пие един истински мъж. Но мигът на колебание беше много кратък — той изпъна рамене и рече:

— Минерална вода „Перие“, моля.

— О, добре — русокосата барманка пусна красива усмивка чак до уши, сякаш се бе сетила за нещо, което бе прочела в хороскопа си. — О, просто идеално.

Омали погледна Пули.

И Пули погледна Омали.

— Ей на това — каза Джим — му викам аз щастлив край!

— За това трябва да се пие — рече Омали. — Ей, Ръсел, я две бири насам!