Нострадамус ми изяде хамстера

20АРИЕЦ 3

Ръсел се върна в Мемориалния търговски център „Шаубергер“, но влезе през друг вход, купи няколко неща от един магазин за подаръци и ги пъхна във вътрешния джоб на контешката си черна униформа. После пое с лека крачка към магазина за електроуреди и към Джули.

Джули я нямаше.

Ръсел погледна часовника си — доста беше закъснял. Но тя без съмнение би го изчакала, нали? Трябваше да го изчака. Ръсел се огледа нагоре-надолу из търговския център, но от нея нямаше и следа.

Какво да прави? Да се върне в „Летящият лебед“? Да види дали няма да изкопчи от Джим Пули накъде да тръгне? Да остане тук? Да изчака вън?

Да изчака вън, реши Ръсел. Това място и бездруго го потискаше. Ще чака отвън, това е. Тръгна по алеята, мина под голямата златна арка и излезе през въртящите се стъклени врати.

— Ръсел! — дрезгав сценичен шепот.

— Джули?

— Тук съм.

Ръсел се обърна — ръката на Джули му махаше иззад една от хромовите портикови колони на входа.

Тръгна нататък.

— Защо се криеш? — попита я той.

— Ти защо закъсняваш? — гласеше отговорът на Джули. — От цял час те чакам.

Ръсел подхвана първата от поредицата внимателно репетирани лъжи.

— Задържаха ме — обясни той. — Успях да се сдобия само с един колан.

Джули като че ли никак не се притесни от това.

— Само един ли? Дай ми го тогава, дай ми го. — Общо взето, много напираше. Погледът й срещна погледа на Ръсел. — Искам да кажа: браво на тебе. Знаех си, че ще се справиш.

— Не беше лесно. С всичките тия големи тържества…

— Тържества ли? Какви тържества?

— По случай завръщането на Хитлер. Сигурно е пристигнал с флюгелрада. Материализирал се преди час в Берлин. Има огромни митинги и заря. Гледах ги по телевизията в един магазин.

Джули изглеждаше точно толкова объркана, колкото Ръсел се надяваше, че ще изглежда.

— Не може така — прошепна тя. — Той трябва да пристигне чак утре.

— Моля? Не те чух.

— Нищо, нищо. Дай ми програматора.

— Предполага се, че трябва да направим това пред магазина за електроуреди — във филма е така.

— Е, това тук не е филмът. Дай ми програматора.

Ръсел извади програматора от джоба си. Джули бръкна в една чанта и извади кутията.

— Дай ми сега да го сложа тук. — Ръсел взе кутията от ръцете й. — Мога да го опаковам по начина, по който си спомням, че беше опакован, когато го развих. Ако знаеш за какво ти говоря.

— Знам, но моля те, побързай.

Ръсел се извърна и взе да се пипка с програматора.

— Готов ли си? Хайде, дай ми го.

Ръсел се обърна и поднесе на Джули спретнат пакет.

— Ето — рече той. — Готово.

— Ами коланът за придвижване във времето?

— Да, разбира се. — Той извади от джоба на куртката си единия колан. Джули го закопча на тънкото си кръстче.

— Как работи? — попита тя.

— Нагласил съм времето и координатите. Знаеш какво да правиш — трябва да отидеш на същата дата и час. Аз ще бъда в „Маймуната на Тот“ с Морган. Дай ми програматора и остави останалото на мен.

Джули погледна Ръсел и за един ужасен миг на него му се стори, че тя ще зададе очевидния въпрос: защо правиш това? Той бе успял да измисли някакъв изобретателен отговор. Но не му се наложи да го употреби.

— А ти какво ще правиш? — попита Джули.

— Не мога да си тръгна. Хванат съм тук в капан. Но Той е тук — Хитлер. Може би ще мога да създам нелегално съпротивително движение или нещо такова.

— Никакъв шанс — прошепна Джули.

— Извинявай, това не го чух.

— Казах: надявам се да имаш шанс.

— Благодаря ти. — Ръсел си спомни, че във филма следваха страстни целувки и размяна на любовни клетви. И издаде напред устни да го мляснат.

Но не го мляснаха.

— Добре — каза Джули. — Тръгвам.

Натисна копчето на токата си.

И изчезна.

Ръсел стоеше сам-самичък, килнал глава настрани, и се ослушваше. Според онова, което беше видял във филма и после в „Маймуната на Тот“, огромните дрънчащи железарии с ужасяващите оръдия сега трябваше да се появят в кадър и да погнат Джули през времето.

Но ги нямаше, нали така?

— Не — досети се Ръсел. — Няма да я погнат. Защото това е бил само поредният номер, вероятно осъществен с апаратурата на „Киберзвезди“, за да се доверя на Джули и да я закрилям още от първия миг. Леле-леле, за какъв бунак са ме взели! Но както и да е. — Ръсел бръкна в другия си джоб и извади оттам един пакет. Беше идентичен по форма и размери с онзи, който Джули бе отнесла в миналото.

Ръсел ги бе разменил.

Той се ухили и извади програматора. Джули щеше да даде пакета на Ръсел от миналото в „Маймуната на Тот“, но този път, когато той го отвореше, програматорът нямаше да е вътре. Вътре щеше да има хубав, пресен сандвич със шунка. В края на краищата нали когато отвори пакета в „Ръцете на зидаря“, Ръсел ядеше оня гаден баят сандвич с шунка?

— Така си беше. — Той се ухили. — Ах, ти, Ръсел, каква си ми хитра лисица! Успя да ги прецакаш. Няма програматор — няма филм, прецака ги гаднярите. — Пусна програматора на мраморните плочи и стовари петата си отгоре му.

Ей на това му се викаше добре свършена работта.

Ръсел стоеше на стъпалата на търговския център с лукава усмивчица на лицето. Беше успял — наистина. Беше спрял снимането на филма и светът нямаше да се промени. Погледна нагоре към монолитното здание — скоро всичко това щеше да изчезне. След колко време? Нищо не подсказваше на Ръсел след колко. Но знаеше, че ще стане така — знаеше си.

А сега какво да прави?

Още една бира в „Летящият лебед“? Изкушаващо.

Да се върне веднага в миналото? Все още му предстоеше да се пребори с най-голямото зло. С онова гадно червено насекомо в мазето на Фъджпакър. Но и с него щеше да се справи. Беше убеден, че ще се справи.

— Не — рече си той. — Най-добре да хвърля един последен поглед наоколо, докато съм тук. Има едно нещо, което бих искал да видя. Нещо, което безкрайно много ще ми помогне.

Ръсел влезе отново в търговския център и тръгна по алеята към магазина за електроуреди. Погледна през витрината — киберзвездите стояха и се правеха, че си приказват, децата си играеха с холографските машини.

Влезе в магазина.

Момчето зад щанда му се усмихна за добре дошъл.

Ръсел му върна усмивката.

— С какво мога да ви бъда полезен, гражданино? — попита момъкът.

— Бих желал да придобия копие от един стар филм — заяви Ръсел. — Всъщност ако ви се намира, бих искал да погледам известна част от него. Само няколко минути. Финала.

— Убеден съм, че това може да се уреди, сър. Как се казва този филм?

— „Нострадамус ми изяде хамстера“.

— О, сър, сър — момъкът закърши ръце, очевидно страшно зарадван.

— Един от любимите ви филми ли? — предположи Ръсел.

— Най-любимият ми филм. Любимият филм на всекиго.

— Наистина ли? — рече Ръсел. Няма да продължи твърде дълго, помисли си той. — Значи имате копия?

— Вероятно към стотина.

— Толкова е популярен, а?

— Ама вие къде сте бил, сър — на луната ли? Най-големият блокбастър в историята на киното. Изпреварил е с години времето си, нали разбирате. Филм на Ърнест Фъджпакър, в главните роли…

— Кой ли не — прекъсна го Ръсел.

— Но не и кой да е, сър.

— Продължавай — подкани го Ръсел.

— В главната роля Джули Хитлер, сър. Съпругата на фюрера.

Това наистина свари Ръсел малко неподготвен, но той вероятно всъщност го беше очаквал.

— Може ли да погледам? Само финала?

— Разбира се, сър, разбира се. О, толкова съм развълнуван.

— Мислех, че сте го гледал.

— Да, сър, но да я види човек, да я види…

— Да я види ли?

— Тук, сър, тук.

— Какво искате да кажете? — попита Ръсел.

— Тя беше тук, сър. В магазина — преди горе-долу час и половина. Велика като живота и два пъти по-красива.

— Тук?

— Даде ми автограф. Ето, ще ви покажа. Но не бива да го докосвате.

— Всъщност и не искам.

— О, хайде, сър. Само да докоснете автографа й — представете си!

„Доста повече нещо съм докоснал“ — помисли си Ръсел.

— Съжалявам — рече той, — не разбирам. Защо ще идва тук прекрасната госпожа Хитлер?

— Ами, сър, май те с фюрера си имат система „Киберзвезди“. Предполагам, че възсъздават прочути филми сред уюта на своя дворец. Е, очевидно тя е загубила някъде програматора си и дойде тук, сър, в скромното ми дюкянче, за нов.

— Какво? — кресна Ръсел. — И вие сте й го дал?

— С благодарности, сър.

— О, Боже мой!

— Какво има, сър? Съвсем ненужно се нервирате.

Ръсел размаха юмруци във въздуха. Пак го беше прецакала. Тя нищо не оставяше на случайността. Запасен програматор, в случай че той загуби своя или кой знае какво. Всичко, което искаше от него, беше коланът, с който да се върне. Никога не му се беше доверявала. Бяха го прецакали като за световно.

— Ааааа!

— Моля ви, сър, овладейте се, каквото и да е станало!

Ръсел сви юмруци и огледа целия магазин. Беше се провалил. Е, разбира се, провалил се беше. Ако беше успял, тогава цялото това нещо изобщо нямаше да съществува. В момента щеше да стърчи сред празното пространство на Голямото западно шосе. Беше се издънил и за всичко си беше виновен той. Беше й дал уреда за придвижване във времето. Всичко беше отишло — заради него.

Застена. Значи онзи, другият Ръсел от миналото щеше да види как Джули се появява, щяха да му дадат програматора и той щеше да го занесе на Боби Бой. Тоя тъп малоумник Ръсел, дето щяха да го изментят отвсякъде. Който щеше да работи до припадък, за да продуцира филм, дето щеше да превърне хората по света почти в роби.

Ръсел поклати глава. Какво ли щеше да прави сега?

— Сър — обади се момъкът зад щанда, — ако сте добре, сър, бихте ли искал да видите филма?

Ръсел се обърна и се усмихна.

— О, да — рече той. — О, много бих искал да го видя. Наистина.

И така, Ръсел седна да гледа филма — управителят беше толкова развълнуван, че настоя Ръсел да го изгледа целия. И той го изгледа. Толкова много неща имаше още, които не беше гледал. Но всичко се връзваше идеално, когато го гледаш от началото до края. Тъмното извънземно същество, вечно в дъното на всичко, вечно манипулиращо, експериментиращо с това и с онова средство, за да контролира и експлоатира човечеството. И той, Ръсел, изигран от Боби Бой, който най-накрая победи тази твар по начин, който на Ръсел не бе дори и хрумвал.

Докато надписите се точеха, управителят изръкопляска радостно.

— Не е ли чудесен, сър, прекрасен, майсторско постижение! И знаете ли, всичко е самата истина! Е, не в смисъл на действителност. Това е метафора, нали разбирате. На живота. Виждате ли, „Емпориум“ е символ на…

— Да — прекъсна го Ръсел. — Според мен обаче няма нужда да се впускам във всичкото това. Исках да гледам края, гледах го. Знам всичко, което трябва да знам.

— Само ако всичко това беше истина, сър, а?

— То е истина.

Управителят се разсмя учтиво, но че се разсмя, разсмя се.

— Защо се смеете? — попита Ръсел.

— Заради онова, което казахте за финала, сър. Разбирате ли, точно в това е смисълът на целия филм. Това е част от метафората. Филмът няма финал. По-точно няма един финал — тук имаме в наличност сто копия със сто различни финала. Тъкмо това е направило филма толкова успешен. Ако отидете и гледате един филм два пъти, ще знаете, че краят е един и същ. Но не и при този. Почти всяко копие е било различно. Е различно. Никой никога не е разбрал как са го направили така. Откъде Фъджпакър е намерил време.

Ръсел всъщност нямаше как да не се впечатли. Ей това беше номер! Вероятно наистина са се тълпели да го гледат. Направо си представяше ония типове, дето са като трейнспотърите — как си съперничат кой най-много финали ще гледа. Ами че то вероятно имаше и Общество на почитателите на „Нострадамус ми изяде хамстера“41.

— Според вас някой гледал ли е всичките финали? — попита Ръсел.

— Кой може да каже, сър? Това е част от мита, нали така?

— Е, благодаря ви, че ми го показахте. Голямо преживяване си беше.

— Сър, ще вземе ли копие?

— Не, мисля, че не. Но я ми кажете: доколкото вие знаете, филмът винаги ли завършва щастливо?

— Разбира се, сър, разбира се.

Като чу това, Ръсел поне се успокои.

— Направо камък ми падна от сърцето.

— О, да — продължи управителят. — Краят е винаги щастлив. Дори и когато героят Ръсел среща страшна смърт.

Ръсел изстена.

— О, да, сър — има една версия, в която го изнасилват групово в рокерска кръчма, и друга, в която го застрелват с миникартечница „Дженерал електрик“, и онази, в която го гепва канибалска секта, и — о, любимата ми — невероятният епизод на забавен кадър, където избягалият психопат грабва лозарската ножица и я забива право в…