Нострадамус ми изяде хамстера

16РАЙХЪТ

Ръсел се събуди с писък на леглото си, съвсем облечен.

— Ох, Божичко! — Опипа се и примигна в мрака. На долния етаж часовникът на камината удари три часа с уестминстърските си камбанки.

Всичко беше само ужасен сън35.

Лампата в коридора светна и мамчето на Ръсел провря глава през вратата.

— Добре ли си, миличък? — попита милата старица. — Лош сън ли сънува?

— Да — Ръсел си пое дълбоко дъх. — Да, лош сън беше. Но сега съм добре. Извинявай, че те събудих, лягай си.

— Искаш ли чаша какао?

— Не, добре съм.

— Е, гледай да се наспиш. Много работиш.

— Да, мамо, благодаря ти. Лека нощ.

— Лека нощ.

— Типично — обади се гласът на сестра му от коридора.

Ръсел притисна сърцето си. Ама как тупкаше само! Беше сънувал кошмара на всички кошмари. Ужас не, ами ужас.

— Някой ми бърника в главата — смънка Ръсел. — Леле, ама колко страшно беше! — Той преметна крака през леглото. Още беше с обувките. Едната вонеше доста силно.

Пое си дълбоко дъх, после изрита оскърбителната обувка и я набута с пета под леглото.

Какъв беше целият този сън? Преобразяване? Господин Фъджпакър предната вечер все за преобразяване приказваше. Той и Боби Бой. Това ли беше преобразяването? Ами онзи, месинговият инструмент? Ами дето му извадиха гръбнака? Ръсел потръпна. Имаше нужда да пийне. Не, нямаше нужда да пийне. Последното нещо, от което имаше нужда, беше да пийне. Сега се чувстваше свирепо трезв и възнамеряваше да си остане такъв.

Стисна ръце. Все още си беше той. Не се намираше вътре в нещо друго.

— Стига вече — и Ръсел се изправи на крака. — Ще си изясня всичко това. И то веднага. Но не и с тая воня по мен.

Отиде в банята и взе душ. Съжаляваше, ако е попречил на майка си да заспи, но нямаше как. Върна се в спалнята си, избърса се и се преоблече с чисти дрехи — пуловер, джинси, чисти чорапи и маратонки. Извади от гардероба другото си промазано яке с бракониерски джобове (дето му беше официалното) и го облече. После се загледа в гардероба и потъна в мисли.

— Добре — рече той. — Няма начин.

Взе стол, постави го до гардероба и се качи отгоре му. Свали от гардероба кутия от обувки и я остави на леглото. Махна капака и отдолу се показа нещо, увито в напоен с масло парцал. Това нещо беше револвер от Втората световна война. Сгъна обратно парцала и се загледа в револвера.

Беше револверът на баща му. Беше му го подарил баща му за осемнайстия рожден ден. Ръсел бе погледнал пистолета и веднага се бе примолил да го отнесат в полицията и да го предадат. Но татко рече „не“.

— Дръж го отгоре на гардероба, така че никой да не го пипа. Някой ден може и да ти потрябва. Някой ден.

Ръсел взе пистолета и го задържа в ръце. Този ден, заключи той, бе онзи някой ден.

Измъкна се от къщи и тръгна по пътя. Вървеше бързо и репетираше под носа си приятелското „здрасти“, с което би поздравил всеки патрулен полицай, чийто път би могъл да пресече.

Слезе по „Хорсфъри лейн“ — подметките на маратонкките му не издаваха нито звук по калдъръма, мина по краткия път покрай преливника и Сайдър айлънд и влезе в паркинга на гърба на Хангар 18.

И там се спря като спънат. Тук все още имаше много коли: минито на Франк, „морганът“ на Морган, няколко четириколесни возила, които принадлежаха на купувачи на продукции. Но имаше и още едно превозно средство, което особено привличаше интереса на Ръсел. Стоеше там, насред паркинга, и изглеждаше съвсем не на място.

Превозното средство беше флюгелрадът.

От устните на Ръсел се откъсна тихо подсвирване. Ето ти на доказателство, ако изобщо му трябваше.

Стиснал в леко треперещата си длан пистолета, Ръсел се промъкна наблизо, като се спотайваше в тъмното — люкът беше отворен, стълбата — спусната. От кабината излизаше мека синя светлина. Ръсел изкачи едно-две стъпала и надникна вътре. Празна. Той се огледа, изтърча нагоре и хлътна вътре.

Не беше влизал досега във флюгелрад. Онази нощ, когато го бе видял за пръв път, той бе прекарал цялото време в игри с машината за киберзвезди. Но беше също както го бе казал Боби Бой: старомодно, само шайби, циферблати и големи стъклени радиолампи. Малко мязаше на кръстоска между вътрешността на танк от Втората световна и подводницата на капитан Немо „Наутилус“. И този апарат можеше да пътува във времето? Ръсел се огледа. Боби Бой бе споменал разхлабена лампа или нещо подобно. Забеляза една голяма, която като че ли подхождаше. Голяма и достатъчно подходяща на вид за важна част при работата на флюгелрада.

Ръсел я отвинти внимателно и я пъхна в джоба си.

— Върни я обратно — обади се глас с немски акцент.

Ръсел се извърна в миг. В рамката на отворения люк бе застанал единият от високите млади SS-типове. Беше насочил към него пистолет.

Ръсел насочи към него своя.

— Хвърли оръжието — нареди германецът.

— Хвърли твойто — отвърна му Ръсел.

— Но аз те помолих пръв.

— Нищо, хвърляй твойто.

— Ще те застрелям — закани се германецът.

Ръсел се вкопчи в якето си, притиснал към гърдите си голямата стъклена лампа.

— И ще я строшиш на парченца. А това никак няма да се хареса на твоя фюрер.

— На моя фюрер?

— Чуй ме — заобяснява Ръсел. — На ваша страна съм. Господин Фъджпакър ме изпрати да проверя дали всичко е наред.

— А — рече немецът.

— Хайл Хитлер — Ръсел вдигна свободната си ръка в нацистки поздрав.

— Хайл Хитлер — германецът също вдигна ръка. Обаче онази с пистолета. Ръсел го фрасна със всичка сила в лицето.

Германецът падна назад от стълбата и се тресна о земята с ужасен трясък, придружен с хрущене на кокали.

— Леле-мале — Ръсел се спусна по стълбата да помогне на безчувственото тяло. — Добре ли си? — попита той и продължи: — Какво говоря?! Да ти го начукам! — и с тези думи тръгна с маршова стъпка през паркинга към Хангар 18.

Отвътре се носеха весели звуци. Тържеството далеч не вървеше към края си. Ръсел се промъкна до голямата плъзгаща се врата и отвори малката, дето беше на панти.

Вътре се вихреше страшен купон. Ръсел се огледа предпазливо. Морган беше там и Боби Бой беше там, и Франк, и Джули също. И мнозина други, които бе видял по-рано. Но на бала на Фъджпакър бяха пристигнали и неколцина окъснели гости. Там беше старият Чарлтън Хестън с тогата. И Дейвид Нивън, черно-бял. И онези от „Героите на лодката“, включително и великият Дейвид Лодж. Но окъснелите гости не танцуваха, само си стояха един вид.

Ръсел кимна. Ставаше все по-добре и по-добре. Та значи къде беше господин Фъджпакър?

Той присви очи и се загледа към офиса, отвъд танцуващите пияници и стърчащите киберзвезди. Може би там вътре?

Ръсел се промъкна в хангара и затвори вратата след себе си. Без да отлепя гръб от стената и като внимаваше да се спотайва в сенките, той запристъпва към офиса. Никой не гледаше в неговата посока — прекалено весело им беше. Боби Бой държеше програматора и да — в средата на танцуващите Мерилин Монро си сваляше роклята.

Ръсел стигна до офиса, без да го забележат. Приклекна до прозорчето в преградата, а после изпружи врат и надникна.

И веднага се сниши пак.

— Пак тоя — прошепна Ръсел.

Да, той беше — седнал от другата страна на бюрото срещу господин Фъджпакър на един от ония неописуеми столове и стиснал в пухкавата си ръчица чаша „Глен Боулскин“ — самата зла гад.

Господин Адолф Хитлер — той си беше.

И изглеждаше в най-добро здраве.

Ръсел трепна (кой ли не би трепнал?). Какво ще е най-добре да направи? Да се измъкне и да се обади в полицията?

— Ало, да, притиснал съм Адолф Хитлер в ъгъла в един стар хангар на брентфордското пристанище, машината му на времето също е при мен. Може ли да пратите двама-трима полицаи? Благодаря. — Ръсел претегли всички „за“ и „против“. Всичко беше против, заключи той. Трябваше да се справи сам. Да влезе вътре като герой и да направи каквото трябва.

Вижте сега, Ръсел, както и всички здравомислещи индивиди, беше страхотен фен на научнофантастичните филми. И като такъв естествено имаше и една конкретна реплика, която винаги му се бе искало да изкрещи на някого.

Не, това не беше „ще се върна“.

И така, след като си пое много дълбоко дъх, той ритна вратата на офиса и стисна с двете си ръце пистолета, прицелен в лицето на фюрера, я изкрещя:

— Миви или жъртви, идвате с мен. Такова де…

— Какво е това? — Хитлер говореше с тежък кокни-акцент. — К’во прави тоя янки36 тука?

— Не съм янки. — Ръсел стискаше пистолета доколкото можеше уверено. — Живи или мъртви, идвате с мен.

— Я не се прави на идиот — господин Фъджпакър размята крехки ръце. — Веднага ще накарам да махнат този простак, майн фюрер. Ръсел, веднага пусни пистолета играчка.

— Не е играчка. — Ръсел натисна спусъка и един изстрел раздели косата на фюрера на път.

— О, Божичко! — Ръсел зяпна пистолета, после фюрера. — Много съжалявам. Махнал съм предпазителя. Добре ли сте?

— Тъп руски37! — фюрерът се хвана за главата.

— Ще повикам лекар — предложи Ръсел. — Не, какви ги говоря пак? Да ви го начукам. Горе ръцете, това е граждански арест.

— Ръсел! — рече сухо господин Фъджпакър. — Погледни зад себе си.

— Да не мислиш, че ще се хвана на тоя стар номер? — Ръсел хвърли бърз поглед през рамо и изохка: — Леле-мале.

Звукът от изстрела, кажи-речи, сложи край на купона. Изключиха уредбата. Сега много очи бяха обърнати към него. Израженията на много лица бяха гневни.

— Имам пистолет — Ръсел го размаха към тях. — Вероятно сте се сетили, като го чухте, и въобще. Но не ме е страх да го използвам. Току-що го използвах, нали? И пак ще го използвам и още как.

На тълпата това като че ли не й направи никакво впечатление. Невпечатлена, ала кисела, както изглеждат тълпите, когато са съставени от хора, които имат твърде много пиене и изведнъж им досажда някакъв тъпак, дето иска да развали купона.

— Арестувам този човек — продължи Ръсел. — Той е избягал военнопрестъпник и аз ще го отведа в затвора.

Тълпата отвърна със злокобно ръмжене, което се стори на Ръсел обезкуражаващо. Но все още беше готов храбро да го посрещне.

— Не се опитвайте да ме спрете — това беше фразата, която реши да използва.

— Рррр! — и после: — Грррр! — отвърна тълпата.

— Ръсел — обади се господин Фъджпакър, — веднага хвърли пистолета.

— Не, няма — Ръсел се прицели в двамата мъже в офиса. — А ти — горе ръцете — обърна се към Адолф Хитлер. — Няма все да ти повтарям!

Ръцете на фюрера се стрелнаха във въздуха — защо да се прави на герой, когато някой е насочил към него пистолет?

— Ти ме разочарова, Ръсел — рече господин Фъджпакър.

— Аз да съм разочаровал тебе? — Ръсел размаха пистолета и това накара фюрера да трепне. — Ти, гаден дъртак! Аз те уважавах. Работех здравата за тебе.

— И пак ще работиш. А сега хвърли този пистолет и да обсъдим нещата.

— О, не, не. Стига приказки. Този човек, Хитлер, ей тоя — той идва с мене. Не искам да го убивам, но ще го направя, ако се наложи. Вероятно ще получа медал от кралицата, ако го направя. Или може би за награда часовник с уестминстърски камбанки.

— Твърде късно е — обади се господин Фъджпакър.

— Твърде късно за какво?

— Твърде късно е да се прави гег за уестминстърските камбанки.

— Да, сигурно си прав. Но той въпреки това идва с мен. Това е краят, господин Фъджпакър. Всичко свърши — и филмът, и всичко.

— Преуморен си — седни и пийни едно.

— Не. Не искам…

— Ръсел, внимавай! — изпищя Джули.

Ръсел извърна глава и срещна погледа на Боби Бой. Мършавият му се нахвърли с пистолет в ръка и после нещата сякаш тръгнаха като на забавен кадър — така, както често става, когато се случва нещо наистина ужасно. Пистолетът на мършавия се приближи към лицето на Ръсел, но той замахна настрани и приведе собствения си пистолет в яростен контакт със стомаха на нападателя. Все още понесен от силата на собствената си инерция, Боби Бой се гмурна покрай Ръсел в офиса и фрасна главата си в могъщия „Непобедим“. Щом падна по гръб, пистолетът гръмна, куршумът рикошира в сейфа и се заби право в лявата му колянова капачка.

Ръсел с ужас наблюдаваше как мършавият се гърчи на пода и от крачола му блика кръв.

— Повикайте линейка — обърна се отново Ръсел към тълпата. — Имаме нещастен случай. Повикайте линейка.

Никой не помръдна.

— Хайде де — кресна Ръсел, — побързайте. Ще му сложа турникет.

Пак никой не помръдна.

— Ама хайде де, направете нещо!

И хората от тълпата направиха нещо. Отметнаха глави и започнаха да вият. Ужасен звук — жесток, атавистичен. Направо изкара ангелите на Ръсел.

— Престанете! — кресна той. — Престанете!

Но те не престанаха.

— Ръсел, бързо, ела — той усети ръката на Джули на лакета си. Тя го задърпа за ръкава.

— Да, ще… ще…

Някой метна чаша. Тя се разби над вратата на офиса и стъкълцата се посипаха върху Ръсел. После — бутилка. Тълпата прииждаше напред.

Ръсел стреля в тавана. Тълпата спря за миг. Ръсел побягна, Джули — също. Притичаха през хангара, а виещата тълпа ги погна като вихър.

Ръсел отвори малката вратичка с панти в голямата плъзгаща се врата и бутна Джули навън. Последва я припряно, трясна вратата и пусна резето. Такова нещо не можеха да отворят отвътре.

Докато се мъчеше да си поеме дъх, Ръсел събра мислите си. От хангара се носеше ужасен вой и барабанене на юмруци по голямата плъзгаща се врата.

— Благодаря ти — задъхано рече той. — Благодаря ти, че ме предупреди. Ще трябва да намерим телефон и сами да извикаме линейка.

— Ти майтапиш ли се?

— Той може да умре от загуба на кръв.

— Няма.

— Ама…

— Трябва да се махаме, Ръсел. Ще ни убият. И двамата.

— Добре. Ти имаш ли кола?

— Не, а ти?

— Не, и аз нямам. Нямаше да те питам, ако имах.

— Трябва да намериш кола, Ръсел. Бърза. Яркозелена спортна кола.

— На мене винаги са ми харесвали „Волво“, много са надеждни. Стоманена клетка и въобще.

— „Волво“ карат мъже, които носят пижами — каза Джули и Ръсел се опита да си го представи.

— Които носят промазани якета, без съмнение — рече той. — Какъв е този звук?

— Какъв звук?

— Този звук.

Този звук беше един такъв стържещ скърцащ звук. Като звука, който издава голяма плъзгаща се врата, когато я плъзгат.

— Бягай! — възкликна Ръсел.

— Накъде? — попита Джули.

— С мен, имам една идея — Ръсел я хвана за ръката и те побягнаха към паркинга на гърба на Хангар 18. Той извади голямата стъклена лампа от джоба си.

— Можем да използваме това.

Джули застина на място и зяпна насреща му.

— Копелдак мръсен! — възкликна тя. — Вие, мъжете, винаги само за това ли мислите?

— Какво? — Ръсел се облещи срещу Джули, после и срещу лампата. — О, не, това не е… Ти да не си помисли, че е… Не, това е… — Силен вой стигна до ушите им. — Оттук, бързо.

Завлече я до флюгелрада.

— Хайде, влизай вътре.

— Не ми се влиза.

— Нямаме време. — Издърпа я нагоре по стълбата. Онзи есесовец се поразмърда и Ръсел го изрита в главата. — Съжалявам — рече той и последва Джули в кабината.

Виещите пълнеха паркинга на талази. И да, те съзряха Ръсел.

Вътре във флюгелрада той завинти обратно лампата във фасунгата и се затюхка над контролното табло.

— Това пък сега как точно работи? — зачуди се.

— Побързай, Ръсел, побързай.

Една бутилка се разби в корпуса. Ръсел трясна контролното табло.

Джули изпищя.

Той се обърна. От люка се подаваше ухиленото лице на Морган, изцъклил очи, с разкривена уста. Ръсел подскочи и фрасна Морган право в носа. Тълпата отново зави и Морган изчезна от поглед. По флюгелрада думкаха юмруци.

— Някой от тия трябва да затваря люка. — Ръсел взе да щрака ключове, да натиска копчета, да бута лостове. Флюгелрадът се разтресе. Но не поради ръчната работа на Ръсел.

— Ще я обърнат! Махни се, Ръсел! Нека аз! — Джули избута го настрана, скочи в пилотското кресло и натисна няколко копчета. Сгъваемата стълба се прибра, люкът щракна и се затвори.

— Добре го уцели — обади се Ръсел. — Чакай сега да видя дали ще мога да…

— Не. — Ръцете на Джули се застрелкаха над контролното табло — нагласяха едно, бъзикаха друго, усилваха трето. Вибрация разтресе апарата и се надигна глухо жужене, което се усили до пронизителен вой. А после страхотно боботене и след това нищо друго освен тишина.

И голяма част от тази тишина идваше от Ръсел.