Нострадамус ми изяде хамстера

9ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ФЮРЕРА II

— Днес й е свободната вечер — ухили се собственикът на „Ръцете на зидаря“ (онзи, дето не беше Невил). — Някакъв тип нещо я омайваше по обяд, пиеше „Перие“. Според мен я е завел на кино.

— Сигурен ли сте? — попита Ръсел.

— Много ясно, че съм сигурен, мамка му, преди половин час мина да я вземе с колата. Но ти пък каква връзка имаш с всичкото това?

— Никаква. Сервирате ли храна?

— Питай ме дали сервираме нахут.

— Защо?

— Ей тъй на, питай ме.

— Добре де, сервирате ли нахут?

— На всекиго сервираме, сър — собственикът се заля от смях. Ръсел не.

— Това беше шега — обяви собственикът.

— Много забавно. Може ли да получа един сандвич?

— Сандвич с крокодилско? И по-хапливичък да е, а?

— С шунка става ли?

— Не знам, никога не съм бил там — собственикът продължаваше да се хили.

— Това някакво нововъведение ли е? По обяд не се смеехте толкова.

— По обяд положението беше несигурно, но сега се оправи.

— Много се радвам да го чуя. Тогава, ако обичате, сандвич с шунка.

— Нещо за пиене? Имаме от най-добрата горчива бира.

— Минерална вода „Перие“, моля.

— Пфу! — собственикът му сервира бутилка и чаша, прибра парите и изкрещя поръчката на Ръсел през прозорчето към кухнята.

Ръсел се премести на една странична маса. Барът се пълнеше — весело бърборене, шумни гласове, смях. Извади златния пакет от джоба си и го остави на масата. Какво ли имаше вътре в него, а? Тя беше казала „програматорът“. Какво е това — дистанционно за телевизор? Нещо по-голямо от дистанционното, без съмнение. Да го отвори ли сега? Да хвърли едно око?

— Сандвичи с шунка — собственикът пльосна чинията на масата.

— Бързо станаха.

— Бързо хранене и толкова. Какво е това? Да нямаш рожден ден?

— Подарък за мама — отвърна Ръсел, притеснен колко лесно се откъсна от устните му тази лъжа. — Утре става на седемдесет.

Собственикът изгледа Ръсел отгоре додолу.

— Добър апетит — рече той и се отдалечи прегърбен. — О, да, бе — обърна се. — После ще си поговорим за наемането, за костюмите и въобще.

— О, добре.

И собственикът тръгна по лошия си път.

Ръсел взе един сандвич и го пъхна в устата си. И го изплю. Беше баят. Много баят. Ръсел въздъхна, стомахът му изкъркори. Ръсел взе друг сандвич и го задъвка мрачно.

Да отвори пакета. Така щеше да е най-добре. Ръсел отвори пакета. Хартията беше странна, почти като коприна, също и почти като метал, но някакси нито едното, нито другото. Странно.

Показа се тънка черна пластмасова кутийка. И писмо. Разгъна писмото и прегледа съдържанието му.

„Скъпи Ръсел,

Ти все още не знаеш защо си се сдобил с това, но ще узнаеш. Ако всичко върви както трябва, сега трябва да седиш в «Ръцете на зидаря» и да ядеш баят сандвич с шунка…“

Ръсел замалко не се задави с баятия сандвич с шунка.

„Ако не е така, значи и двамата сме прецакани, но ако е, дояж си тогава сандвича и отнеси това на долупосочения адрес. Всичко ще ти се изясни. Надявам се.

С цялата ми обич,

Джули“

Ръсел прочете долупосочения адрес — беше на някакъв склад на брентфордското пристанище в края на „Хорсфъри лейн“.

Протегна се да отвори кутийката; при това остави писмото на масата с написаното надолу. На гърба му бе изписано нещо. Ръсел го прочете.

НЕ ОТВАРЯЙ КУТИЯТА — това прочете.

— О — рече той и не я отвори.

Нощта вече прииждаше. Една от онези уханни брентфордски нощи, за които често пишат поетите. Онези нощи, които те карат да си мислиш, че на мили наоколо всички трябва да са си в леглата и да правят любов. Знаете кои — Ръсел ги знаеше.

Въздухът беше напоен с мириса на жасмин, редки екзотични аромати се носеха над Темза от градините на Кю. Великолепието на брентфордското архитектурно наследство улавяше лунната светлина с покритите си с плочки покриви и те си изглеждаха точно както си изглеждаха. Даже още повече. Така, както винаги са изглеждали и, да се надяваме, винаги ще изглеждат.

Ръсел вдъхна нощния въздух. Добро старо място си беше Брентфорд — хората, които не живееха там, никога не биха го разбрали. Във въздуха наистина имаше магия. Може би легендите, които бе чувал, действително бяха истина. За Невил и за Пули и Омали, и за „Летящият лебед“. В такава нощ си мислиш, че всичко е възможно.

И като имаме предвид станалото досега…

Ръсел зави от главната по „Хорсфъри лейн“. От „Спаружената глава“ се носеха звуци на веселие. „Вуду-джаз-котките“ на Папа Легба, които къдреха „грис-грис“ яко с Монти на акордеона.

Ръсел подмина кръчмата и излезе на калдъръмения път, който минаваше покрай преливника и Сидър айлънд към развалините на старите докове. Препрочете адреса на лунната светлина.

Хангар 18.

Хрумна му внезапна мисъл. „Защо правя това? — гласеше тя. — Без съмнение тук ще си навлека някоя беля (това беше втора мисъл, която бързо се присъедини към първата). Без съмнение най-добре да метна тоя пакет в Темза и да си ходя (трета мисъл.)“

Ръсел погледна онази стара дяволита луна.

— Нещо става — рече тихо той — и аз съм част от него. Не зная какво, но съм решен да открия.

И тъй, той продължи нататък.

На старото пристанище бяха останали няколко сгради. Не бяха много. Всъщност само три. И две от тях доста занемарени. Третата пък изглеждаше доста потегната. Новобоядисана. Числото 18 бе изписано с ярки цифри близо до върха на покрива. Големи плъзгащи се врати от хангарен тип.

Ръсел се зачуди какъв ли хангар ще да е било това и какъв ли е сега. Хангар за летателни апарати? Можеше и така да е. В края на краищата първият човек, осъществил полет, задвижван от човешка сила, е бил един бретонски куражлия22, макар и да е бил зачеркнат от историята и братя Райт да са получили всичката слава и признание. Типично. Все американците обират славата и признанието.

Не че Ръсел имаше нещо против американците. Ръсел нямаше нищо против никого.

Не беше такъв човек.

Тук беше тихо. От време на време се чуваше вик на чапла. Цамбурваше някоя сьомга. Нещо изсумтяваше в съседния храст. Но навсякъде беше тихо.

Ръсел се отправи към голямата плъзгаща се врата от хангарен тип. Да почука ли? Очакваха ли го?

Можеше ли да го грози опасност?

Това беше мисъл, нали?

Най-добре щеше да е да бъде предпазлив.

Широката крачка на Ръсел се превърна в ситнене. В голямата плъзгаща се врата имаше малка вратичка на панти — той натисна дръжката. Тя поддаде, вратата щракна и се отвори. Ръсел си пое нервно дъх. Това си беше проникване с взлом. Е, не точно с взлом, но ако влезеше, щеше да проникне. Проникването беше ли престъпление? Можеше да е проникване с намерение. Проникване с намерение да проникне. Това нямаше как да е престъпление23.

Той бутна вратата и пристъпи в мрака. И тогава изведнъж се случиха сума ти неща, при това страшно бързо. Ръсел усети някакво движение. Чу свистенето на нещо, което замахваше надолу. Отскочи встрани. Чу се остро метално издрънчаване, последвано веднага от вик на болка, който не излезе от Ръсел. И ръка, която не беше неговата, напипа лице, което беше на Ръсел.

Той стисна китката на тази ръка и я изви силно. Втори вик на болка, малко по-силен от първия, отекна навсякъде, а след него последва порой от молби за милост.

— Къде е ключът за осветлението? — кресна Ръсел.

— Там горе някъде, пусни ме. Остави ме. Ох! Оу! Помощ!

Ръсел заопипва в мрака с ръката, с която не извиваше китки, и напипа ключа.

— Щрак — изщрака ключът и всички лампи светнаха.

— О, о, о! — извика пленникът на Ръсел и продължи: — О, майната му, това си бил ти.

— А това си ти — Ръсел отпусна хватката си и огледа фигурата в краката си. Младеж на неговите години, облечен целият в черно, с дълга рядка коса, дълго мършаво лице, дълго мършаво тяло, дълги мършави ръце и крака, които бяха дълги и мършави. Освен това имаше дълъг мършав нос с тъмни очи, твърде тесен в горния край, за да се чувства удобно, а в долния край — устичка с най-безчестен вид. Която в момента се кривеше от болка.

— Боби Бой, ти какво правиш тук?

— Едва не ми счупи шибаната китка.

— Ти ме нападна с нещо. — Ръсел се огледа в търсене на нещото. То лежеше наблизо. Беше дълго метално нещо. По-точно тръба. — Можеше да ме убиеш с това!

— Ти проникна с взлом.

— Строго погледнато, това не е вярно — аз доста мислих и…

— Карай — Боби Бой се изправи на дългите си мършави крака и заразтрива дългата си мършава китка. — Какво правиш тук?

— Ти какво правиш тук?

— Аз те попитах пръв — и как успя да ми направиш такова нещо? Мислех те за кротък човечец.

— Изкарал съм вечерен курс по жиу-жицу.

— Ти и жиу-жицу?

— Беше грешка — бях се записал за тапицерство, но беше станала някаква чиновническа грешка, а аз не исках да разстройвам никого и си затраях.

— Бил си учтив както винаги.

— Предполагам.

— Та какво правиш тук?

— Дадоха ми нещо да го предам. Нещо важно, така мисля.

— Кой ти го даде?

— Барманката от „Ръцете на зидаря“.

— Онази, дето може да прави шпагат, като стои на главата си?

— Според мен вероятно е същата — кимна мрачно Ръсел.

— Защо ти го е дала?

— Не знам.

— Е, не си ли я питал?

— Нямах възможност. Виж какво, престани да ме разпитваш.

— Знаеш ли какво е?

— Този въпрос е последният, на който ще отговоря. Програматор.

Устата с безчестен вид зяпна, а твърде сближените, че да се чувстват удобно очи се опулиха.

— Програматорът е у тебе? Я ми го дай да го видя.

— Ще ти дам да го видиш — рече Ръсел, — но няма да ти го дам, докато не ми обясниш какво точно прави той.

— Не мога.

— Значи няма да го получиш.

— О, хайде бе, Ръсел, той е мой. Ще те възнаградя за усилията, ще ти дам пари.

— Пари не ща. Искам… Боже мили, това какво е?!

Ръсел се пулеше и сочеше с пръст. Боби Бой взе да се клати нагоре-надолу пред него в опити да затули гледката.

— Нищо, нищо, не се безпокой. Само ми дай програматора.

— Не е нищо — Ръсел и внимателно изтика встрани Боби Бой. — Това е… Това е…

— НЛО — въздъхна Боби Бой. — Но то си е мое НЛО.

— Ти си го построил?

— Аз… такова… сдобих се с него.

— Откраднал си го.

— Технически погледнато, да.

Ръсел пристъпи няколко крачки напред и се втренчи в НЛО-то. Всъщност не беше НЛО. Което ще рече, че беше, но в същото време и не беше. НЛО — това е неидентифициран летящ обект, а този обект си беше съвсем ясен за идентифициране. Беше си съвсем ясен за идентифициране, тъй като това нещо беше, така да се каже, летяща чиния. Но пък летящите чинии влизат в НЛО. Мнозина ги смятат за едно и също. Ръсел беше точно от тях.

— Летяща чиния! — подсвирна Ръсел и това беше, както би казал Джеймс Кембъл, „пълен Адамски“. Около пет метра в диаметър, подпряна на традиционните крачета триножник. Отгоре спретнатото куполче. Няколко илюминатора. Отворен люк и гъзарска разтегателна стълба.

Тази летяща чиния се различаваше от другите, за които бе съобщавано години наред, поради факта, че отстрани бяха изписани определени обозначения. Не загадъчни символи с вероятно венериански произход, а символи, които Ръсел позна веднага. И щом ги разпозна, направо му секна дъхът от ужас.

— Строго погледнато, това не е летяща чиния — рече Боби Бой. — Това е флюгелрад.

— Немска дума — прошепна Ръсел. — А тези символи са…

— Свастики, да. Все още ти секва дъхът, като ги видиш, а?

— Да, така е — Ръсел бавно поклати глава. — Стара е, нали? Всичките му там нитове и болтове и к’вото там. Искам да кажа, изглежда така, сякаш е била построена преди години. И все пак е чисто нова.

— Ако ти разкажа как се докопах до нея, ще ми дадеш ли програматора? — Боби Бой имаше тънко пискливо гласче. Същински хленч. Ако външният му вид казваше „лукав“, и гласът му казваше същото. Е, всъщност не казваше „лукав“, но беше. Такова де, лукав.

— Ако сметна, че си ми казал истината — отвърна Ръсел.

— Лукав си — изрече устата на Боби Бой.

— Искаш ли да се пробваш?

Устата на Боби Бой започна да примлясква лекичко.

— Добре. Ще ти кажа всичко. Точно как стана. Мамка му, от колко време умирам да го разкажа на някого, ама просто не можех. Не знаех на кого бих могъл да се доверя.

— Можеш да се довериш на мен.

— Да — съгласи се Боби Бой. — На тебе може да ти се има доверие, Ръсел. Така че ако ти го разкажа, искам да ми обещаеш, че няма да го кажеш на никого.

— Е… — подкани го Ръсел.

— Това е условието на сделката. А сега побързай, преди да ми е дошъл друг акъл.

Ръсел, който се бе почувствал сигурен, че е спечелил решаващата игра, сега усети, че някакси не я е спечелил.

— Добре де. Заклевам се.

— Добре, заповядай в офиса ми и седни. Имам много за разправяне.

— Добре — потрети Ръсел и последва дългия мършав тип в черно.

Офисът беше подходящо мрачен. Подходящо мрачен за какво? — чудеше се всеки. Но подходящо мрачен, дума да няма. Там имаше мизерно бюро, два ужасни стола и килим, мисълта за който би била непоносима за всекиго. И ужасно, ама ужасно много филмови плакати по стените. И те бяха мрачни, нали бяха за продукции на Фъджпакър. Ръсел веднага надуши откъде са дошли.

— Тия са от „Емпориум“ — рече той. — Свил си ги.

— Спасих ги от разпад в онзи мавзолей. Филмите — това е животът ми, Ръсел, знаеш го.

— Да, знам, искаш да станеш кинозвезда.

— И ще стана. Най-голямата кинозвезда, която някога е съществувала — след като ми донесе програматора. О, да, и още как!

Боби Бой тупна върху един от ужасните столове, който издаде ужасен стон. Ръсел се настани неудобно върху втория.

— Ще пиеш ли нещо? — попита Боби Бой.

— Да, всъщност бих пийнал.

Боби Бой измъкна от чекмеджето на писалището бутилка скоч и две чаши.

Ръсел погледна етикета на бутилката. Беше „Глен Боулскин“. Онова ужасно скъпото, дето господин Фъджпакър си го пазеше в барчето за любимите си клиенти. Ръсел вдигна вежди.

— Виж, Ръсел, няма какво да го увъртам. Нечестен съм, знам. Винаги съм бил и вероятно винаги ще бъда. Баща ми беше нечестен и дядо ми преди това — също. Всъщност дядо ми беше интересен човек — ти знаеш ли, че той знаеше точния миг на смъртта си?

— Кога ще хвърли топа? — Ръсел прие чашата крадено уиски.

— Да, съдията му го каза.

— Не е смешно.

— Обаче е вярно.

Ръсел отпи от скоча. Досега не го беше опитвал, макар винаги да му се бе искало и наистина да имаше пряк достъп до барчето. Вкусът му беше много добър.

— И така — рече Боби Бой, — ще ти разкажа историята, която ти обещаваш да не издаваш на никого, а ти ще ми дадеш програматора.

— Добре — и Ръсел пак опита скоча.

— Добре — Боби Бой извади пакет цигари, измъкна една, постави я в лукавата си уста и я запали. Издуха дима по посока на Ръсел и започна разказа си:

— Беше преди седмица…

— Кой ден? — попита Ръсел.

— Какво искаш да кажеш с това „кой ден“?

— Искам да кажа — обясни Ръсел — кой ден точно. Искам истината от самото начало.

— Четвъртък — рече Боби Бой.

— Наистина ли?

— Добре де, сряда беше. Няма значение.

— Има. Продължавай.

— Беше миналата сряда. Бях си взел свободния ден по болест.

— На бас, че не си бил наистина болен.

— Добре де, прав си, не бях наистина болен. Виж какво, искаш ли да ме изслушаш или не?

— Продължавай. — Ръсел допи чашата си и се протегна да му я напълнят наново. Боби Бой му сипа едно малко.

— Беше миналата сряда и аз не бях на работа — изкръшках. Всъщност ходих на прослушване — ама наистина ходих! Подбираха актьори за филм по трилърите на Ласло Уудбайн. "Смъртта носеше фланелка на „Моторхед“ по книгата „Смъртта носеше зелен смокинг“. Надявах се да получа ролята на третия заплашителен хулиган в сокака. Не можах да я докопам. Мнозина казаха, че не съм изглеждал достатъчно лукав. Както и да е, много закъснях и затова минах напряко през нивите, като проверявах бараките дали всичките са надлежно заключени.

Ръсел отново вдигна вежда.

— Излезе, че бяха. Когато съвсем изневиделица — вярно, беше толкова тъмно, че нищо се не видеше, доста късно беше през нощта — се разнесе тоя гръм и трясък до Бога. Все едно сдаващи двигатели. Реших, че сигурно е някой самолет, който ей сега ще се разбие. И си спомням, че ми мина през ум: „Добре, че съм им подръка, мога да им помогна.“

Ръсел си вдигна и другата вежда.

— Добре. Е, звукът не беше като от голям самолет. Малък самолет. Може би пренасяше наркотици или нещо от сорта. Но не беше самолет. Огледах се навсякъде — нищичко не видях. После от мрака, ама съвсем от нищото всъщност изскочи онова нещо в хангара. Флюгелрадът се материализира някъде на към двайсет стъпки пред мене и се заби право в земята. Да ти кажа, направо за една бройка не се насрах. И побягнах. Няма какво да те лъжа, че не съм. И ти на мое място щеше да побегнеш. Та потичах малко и по едно време си помислих: Розуел24. Аутопсии на извънземни. Права за заснемане на видео. Колко ли струва един труп на извънземен? И ти щеше същото да си помислиш.

Ръсел поклати глава.

— Не, нямаше да си помислиш същото. Обаче аз си го помислих, пропълзях обратно, скрих се и започнах да наблюдавам. И след малко люкът се отваря, стълбата се показва и ей ги на — излизат. Не извънземни, както очаквах, ами нацистки войници. Типове от SS с униформите му и всичко — слизат и почват да се оглеждат. И като че ли страшно се шашнаха. А после някой почна да кряска на немски, ама много се пенявеше. И аз си викам: тоя глас съм го чувал. И после…

— Излиза Адолф Хитлер — обади се Ръсел.

— Излиза Адолф Хит… Какво, какво?! Това пък откъде го знаеш?

— Нацелих ли го?

— Хммм… Е, той беше, Ръсел. Наистина беше той. Съвсем същият като на снимките.

— Вярвам ти — рече Ръсел.

— Мамка му! Ама той си беше. Та излиза той и слиза по стълбата, и врещи по тия типове от SS, а те продължават да изглеждат съвсем шашнати. И единият влиза вътре и изважда нещо като карта. И те почват да я разглеждат, и после всичките се изнасят с маршова стъпка. И аз ги гледам как се изнасят, и като вече едвам се виждаха в далечината, пропълзявам и хвърлям вътре едно око. Чакай само да видиш. Цялото е в стари радиолампи и шайби, в скали и лостове. Та значи, седя си вътре и се чудя какво да правя. Това нещо сякаш се е приземило аварийно и си викам: сега дали да не поизмъкна по нещичко оттук-оттам, та да не могат да го поправят, да се обадя във вестниците и да си спретна една сделка? Щото тъй де, това си е новина, нали така? Та почнах да бърникам и да се чудя кое точно да махна и като врътвам тая шайба, не щеш ли, стълбата се прибира, люкът се затваря с трясък и цялото това нещо почва да се тресе като смахнато. И пак ми се налага да си стискам червата.

Ръсел бе допил второто си крадено уиски и дрънна с чашата си по бюрото. Боби Бой му ливна трето с малката мярка.

— Та си викам: бягай навън, преди това шибано нещо да гръмне. Но после тракането спира, люкът пак се отваря и стълбата се спуска. Тичам аз навънка и тука вече почват смахнатите работи.

— О, тука ли почвали?

— Тука почват наистина смахнатите работи. Щото разбираш ли, вече не е нощ. Вътре във флюгелрада са минали само няколко минути, ама навънка е бял ден. И при това не е следващият ден. О, не. Поглеждам аз навън и всичко е съвсем различно. Флюгелрадът…

— Що все така му викаш?

— Защото е точно това. Намерих наръчника за управление, разни бележки и какво ли не още. В библиотеката намерих немски речник.

— Там не позволяват да се изнасят речници — те са в отдела за справки.

— Свих го — е, и какво? Но успях да си го преведа. Само че това беше по-нататък, чакай първо да ти кажа тогава какво се случи. Излизам аз, но вече изобщо не съм насред оня парцел. Тоест там съм. Там, където едно време е бил парцелът. А сега там има парк. Хубав парк, а навсякъде около него — спретнати нови къщурки. Обаче футуристични къщурки. Намирам се в бъдещето, Ръсел.

Ръсел направи физиономия, която казваше „да бе, да!“, без той всъщност да го каже.

— Добре де, тогава не го знаех. Флюгелрадът се е приземил посред една туфа храсти и съм доста добре скрит. Заставам връз купола, оглеждам се и си викам, че като съм тук, където и да е това, ще е добре да поогледам малко. Така че излизам навън да се поразходя. Прекосявам парка и излизам на улицата. И първото нещо, което виждам, е „Ръцете на зидаря“. Почти не се е променила. Сменила си е само името — вече се нарича „Летящият лебед“ — и шосето вече не е Ийлингското шосе, ами е нещо си там щрасе, такова някакво. Немско име, нали така? Доста съм потресен, както се сещаш, но продължавам да се разкарвам. И там, където трябва да е Голямото западно шосе, има огромен търговски център. Ама огромен. Да, да, Ръсел, и има и коли. Летящи коли, няма майтап. Фолксвагени. Обаче едни такива, с увеличена мощност и летят. И се приземяват на паркингите на покрива на търговския център.

— Ами хората? — попита Ръсел.

— Да бе, и хора има. Едни такива много готини на вид. Високи и руси и наистина много добре облечени. Жените с едни такива рокли на златни люспи. Мъжете във футуристични униформи като в „Стар трек“, обаче със свастики по тях. Смахната работа, а? Е, вече съм бая сигурен, че трябва да съм попаднал в бъдещето, обаче знам, че има един начин да се провери — във филмите все така правят: да намеря будка за вестници и да проверя датата. Обаче будка за вестници няма, щото няма и вестници.

— И как разбра?

— И дотам ще стигна. Целият съм в черно, то е ясно — нали все така си ходя. Защото страшно ми отива, както знаеш.

Ръсел кимна, макар и да не беше съгласен.

— Е, та вървя си аз по улицата и пичовете постоянно ме поздравяват — вдигат си дясната ръка като краткия нацистки поздрав. И аз им отговарям, и после спирам един пич и му викам, такова де, извинявай. И той ми се изпъва в стойка мирно и добива наистина притеснен вид, а аз го питам коя дата сме днес.

— Ей тъй го питаш коя дата сме днес?

— Ми то всъщност си беше много тъпо така, ама всичко беше толкова смахнато, пък и за друго не се сещам.

— И той ти каза?

— Ами той, кажи-речи, я излая: „Двайс’трети май.“ Коя година, питам го. „2045“ — вика ми той и „сър“ ми вика. „Много добре“ — викам му аз и той пак ме поздравява и си продължава.

— Ама че идиотско. Такива работи на Рийс изобщо не му се случваха в „Терминатора“.

— Ама това беше само филм, Ръсел.

— О, да бе, да, а пък това на тебе ти се е случило в живота. Грешката е моя.

— Още скоч искаш ли?

— Да, моля.

Боби Бой му наля още едно малко.

— Ами каза ми коя дата сме, поздрави и си продължи по пътя. А аз отидох до търговския център. По магазините имаше онова, което човек най-вече би очаквал. Дрехи, такива работи. Само дето в магазините за подаръци имаше всякакви плакати и чаши, и чинии, и какво ли не — всичките с Хитлер. Цели магазини нищо друго не продаваха. В тях не съм влизал. Обаче се натъкнах на един такъв магазин, дето наистина ме заинтересува — като „Тандис“, ама с някакво немско име. Беше магазин за електроуреди, нали разбираш — телевизори, уредби. Мамка му, Ръсел, да им беше видял бракмите. Такива компютърни игри, че няма да ми повярваш. Холографски образ ти казвам. Хлапетата вътре си играеха на тях, седнали в малки кресълца, обаче не носеха тия тъпи шлемове за виртуална реалност — те си бяха в игрите, които играеха. Край тях бръмчаха космически кораби, навсякъде се стрелкаха лазерни лъчи. И тогава го видях.

— Кого си видял?

— Елвис — рече Боби Бой.

— О, да бе, да.

— Елвис. И Мерилин Монро, и Джеймс Дийн, о, и Марлене Дитрих също. И тя беше там.

— И си пазаруваше?

— Не пазаруваше, Ръсел. Просто ей тъй си стоеше и си приказваше.

— Не ти вярвам — заяви Ръсел.

— Ще ми повярваш, защото не бяха истински. Холограми бяха.

— О, разбрах те, давай нататък. — Ръсел отново отпи от скоча.

— Холограми — тъй че влизам аз в магазина и типът зад тезгяха вдига ръка за поздрав и като че се стяга. Та аз тръгвам да обикалям и ги оглеждам тия холограми. Кинозвезди, Ръсел, все едно съм застанал до истински кинозвезди. Мечтата на живота ми, нали ме разбираш? И през тях не се вижда. Та продавачът идва и почва да ми се мазни — пита ме с какво би могъл да ми помогне, а аз го питам: „Това пък какво е?“ И той ми обяснява, че била нова компютърна ролева игра, триизмерно караоке един вид. Наричала се „Киберзвезди“. Играеш роля в някой прочут филм заедно със звездите и някой те снима на видео. И всъщност си вътре във филма, разбираш ли ме?

— Да, схванах картинката — изхихика глупашки Ръсел.

— Не бива да пиеш много от това, много е силно.

— Мога да го понеса — заяви Ръсел, което, строго погледнато, не беше вярно. — Давай, разказвай по-нататък.

— Ми викам му аз на продавача: „Може ли да пробвам?“, и той ми вика: „В кой филм бихте желали да играете, сър?“ И аз му викам: „Кои имате?“, пък той почва да изкарва едни списъци на компютъра и излиза, че аз нищичко не съм чувал за нито един от тия филми — всичките до един са за Славното отечество и за Свободната държава и разни такива работи. И аз му викам: „Аз тия не ги знам“, а оня съвсем се стегна. И аз му викам: „Могат ли киберзвездите да бъдат програмирани да правят, така да се каже, всичко — не да играят някоя роля във филм, а просто да правят каквото искаш ти?“

— Че защо ще го питаш това?

— Щото винаги съм искал да чукам Мерилин Монро, Ръсел, затова. Я си го представи на видео.

— Не мога и не искам.

— Ти нямаш въображение.

— Имам, но не като твоето.

— Е, добре де. Обаче оня вика „да“. И си викам: ако мога да се сдобия с един от тия компютри и да го отнеса в моето време, представяш ли си?

Ръсел се опита да си представи, но не успя съвсем.

— Милиони лири — продължи Боби Бой. — Да направиш филм с всичките велики звезди от златното време на киното в главните роли — мъртвите велики звезди — и с мен също, разбира се. Я си го представи.

На Ръсел му се стори, че би могъл да си го представи. Само мъничко.

— Та питам го аз типа: „Колко?“, и той ми вика: „За вас, сър, безплатно, разбира се.“ Разбира се! Направо в рая попаднах, схващаш ли? Тоя тип ще ми даде технологията, която може да ме превърне в световна кинозвезда, ако мога да я отнеса обратно вкъщи, разбира се — и срещу нищо! Без пари! И аз му викам: „Добре, абсолютно, много ви благодаря.“ Опакова ми той системата и ми я дава. И после ми вика: „Моля, минете на преглед на ретината“, и аз му викам: „К’во?!“, и той ми показва едно екранче на тезгяха и ми вика: „Ретината.“ Хвърлям му аз едно око и тръгвам към вратата. И тогава целият свят изведнъж пощуря, да му се не види. Искам да кажа, още повече пощуря. Като гръмнаха ония ми ти аларми, като засвяткаха ония ми ти лампи! И аз като духнах! Търча аз, изтърчавам навън от търговския център и хващам някогашното шосе за Ийлинг. А от небето пада една черна кола и от нея излизат тия огромни метални гадове — едни такива като роботи — и се юрват да ме преследват. Трябва да ти кажа и това, Ръсел, а не бих го казал на всекиго: насрах се в гащите.

Ръсел избухна в нещо, което би могло да бъде описано единствено като „пиянски смях“.

— Да, смей се ти, смей се, ама да ги беше видял тия чудовища!

Ръсел спря да се смее. Беше ги видял — преследваха прекрасната блондинка, облечена в златно, в „Маймуната на Тот“.

— Продължавай — подкани той Боби Бой.

— Търчах. Както ти казвам. Обратно към флюгелрада. Загубих големите черни чудовища в парка и се качих обратно на борда. Но не знаех какво да правя. Не знаех как се борави с това чудо. Нямах наръчник за управление.

— Наръчник за управление — Ръсел се разхили пак.

— Престани да се хилиш, твойта мама. Поркан си, да му се не види.

— Не съм поркан. Давай, кажи ми какво стана по-нататък. Всичкото това страшно ми харесва. Е, известна част от него.

— Исках само да избягам. В онзи момент не ми пукаше дали напред или назад. Всяко време ми вършеше работа. И затова почнах да натискам копчета и да дърпам лостове и после почнаха да тропат по корпуса. Напиках се.

Ръсел се преви одве.

— На бас, че хич не е воняло вътре.

— Без майтап. Обаче я запалих. Някакси успях да я запаля, и то така, че тръгна наобратно. Знам, ще кажеш „удобно“. Ама да ти кажа, така си беше. И се върнах пак тука. Точно там, откъдето бях тръгнал. Само дето… и това е хубавото — хубавото, дето докара тука проклетия му флюгелрад с флюгелрад, в тоя хангар. Върнах се един ден по-рано, отколкото тръгнах.

— Вторник, ще рече.

— Точно така.

— Съвсем не.

— Не, да му се не види, така си беше.

— Не, да му се не види, не беше така.

— Беше.

— Не беше.

— Беше.

— Не беше — рече Ръсел, — защото във вторник ти беше на работа.

— Знам. Видях се. Надникнах през прозореца и, да ти кажа, се видях.

— Всичко това е пълна лъжа. Макар че…

— Бая се притесних — продължи Боби Бой, — защото тогава аз бях двама души. И после се замислих: как така? Винаги ли ще бъдем двама?

— И двама ли сте? — Ръсел се протегна към бутилката. Боби Бой я изтегли извън обхвата му.

— Не, другият ме догони, нали разбираш?

— Според мен така не може.

— На кой му пука какво мислиш ти?

— Точка за тебе — Ръсел пак се преви на две от смях.

— Върнах се, преди Хитлер и доверениците му да са пристигнали, така че имах време, нали ме разбираш. Времето беше на моя страна. Така че прикрих флюгелрада с клонки и ръждиво желязо, с такива разни работи, а после отидох и взех назаем пикапа на Лио Феликс.

— Отмъкнал си го.

— Случайно не съм го отмъкнал. Той ми е дружка и ми го даде.

— И натовари флюгелрада и го докара тук?

— Точно това направих.

— Е — рече Ръсел, — всъщност не зная какво да ти кажа.

— Би могъл да кажеш: „Какъв герой си ти, Боби Бой.“

— Бих могъл — рече Ръсел, — ама няма. И какво стана по-нататък — или това е краят?

— Не, не е съвсем краят. След като докарах тука стария флюгелрад, взех душ и се преобух в други панталони, се залових да бърникам апаратурата на „Киберзвезди“.

— Ъ-ъ, само да те питам нещо — прекъсна го Ръсел. — Докарал си флюгелрада тук. Но кой иначе е собственик на този хангар?

— Аз.

— Ти?!

— Татко ми го подари за осемнайстия рожден ден — щях да го правя мое собствено филмово студио.

— О, да, бе — рече Ръсел. — Татко ти е собственик на пивоварната, нали? Ама аз си мислех, че вие с него…

— Нещо сме се поспречкали. Да, той ме изключи от завещанието си и въобще. Не ми се говори за това.

— Извинявай, че го споменах. Давай нататък за апаратурата на „Киберзвезди“.

— Ами разопаковах я, сглобих я, включих я в контакта, прочетох инструкциите и после…

— И после?

— Открих, че проклетият програматор липсва. Няма го в кутията. И не мога да накарам това нещо да проработи.

— Гадост. След всичко, през което си минал — толкова нечестно и въобще.

— Хубаво го рече, Ръсел. Та си помислих: няма как иначе, ще трябва да скоча напред до 2045-а и да се сдобия с програматор.

— Значи тоя, дето е у мене, няма да ти трябва.

— О, ще ми трябва, защото флюгелрадът нещо вече не ще да работи. Според мен му е свършило горивото или каквото ще да е там. Довечера смятах пак да му се пробвам и не щеш ли, ти се появи.

— И ти се опита да ми сцепиш главата с тръба.

— Ама такова, можеше да бъдеш кой ли не, можеше да бъдеш…

— Можеше да бъда Хитлер или някой от хората му.

— Много си прав, дявол го взел. Но всичко завърши добре. Дай ми програматора, Ръсел, моля те — и Боби Бой протегна ръка.

Ръсел се изтегли от обхвата на ръката и се почеса по носа.

— Де да знам — рече бавно той.

— Как така де да знаеш? Разказах ти всичко както си беше и ти се съгласи да ми дадеш програматора. Какво толкова има да знаеш?

— Ами бая, както излиза. Като например обстоятелствата, при които аз стигнах дотук.

— Ти си поркан, Ръсел.

— Само мъничко, само мъничко. Но как аз се натъкнах на програматора — това вече беше много странно. Трябва да има причина за това, че ми го дадоха лично на мен. Аз съм замесен във всичко това или ще бъда замесен.

Боби Бой кимна с дългата си мършава глава.

— Виж какво, Ръсел, недей да ми го даваш.

— Какво? — възкликна Ръсел.

— Просто ми го дай назаем. Нека си остане твоя собственост, става ли? Твой си е — става ли? Но просто ми го дай назаем.

— Предполагам, че това не би могло да причини вреда — Ръсел затрака с чашата си и Боби Бой припряно я напълни. Чак догоре.

— Значи се разбрахме. Ще бъдем партньори, щом искаш. Като Мърчант и Айвъри или Метро, Голдуин и Майер, или ъ-ъ…

— Пърл и Дийн? — предположи Ръсел. — Ние пък можем да се кръстим „Ръсел и Боб“.

— Или „Боб и Ръсел“.

— На мен пък ми харесва „Ръсел и Боб“.

— Виж, Ръсел, всъщност няма значение, да му се не види. И за двама ни ще паднат милиони лири. Ще оформя договора.

— Аз ще оформя договора.

— И двамата ще оформим договора — заедно. А сега ако бъдеш така любезен да ми дадеш назаем твоя прогламатор, ще ти покажа нещо, което никога няма да забравиш.

Ръсел събори чашата със скоча, падна от стола и рече:

— Може ли първо да ти използвам тоалетната?