Нострадамус ми изяде хамстера

15ОЩЕ УЖАСИ ОТ ПАПКА 23

Купонът продължи до вечерта, като набираше маса и ускорение. Пристигнаха повече хора, отколкото познаваше Ръсел, заедно с още една доставка шампанско, за която той трябваше да се подпише. Музиката свиреше, хората се впуснаха в танци, пиянство и неприлично поведение, каквито са общоприетите обществени норми на всяко прилично джамбуре.

Ръсел се изниза навън и се пробва да литне. Е, насън винаги можеше да лети и ако това беше сън…

Но не успя да се отлепи от земята и след като четвърт час глупашки подрипва из паркинга като заек, Ръсел пак се наниза вътре. Това май не беше сън, но за останалото той пак си имаше съмнения.

Просто му идваше твърде много. Твърде много подробности. Флюгелрадът, киберзвездите и ужасната насекомоподобна червенолика твар. Съзнанието му не беше такова. Никога не би могъл да сънува такива гадости.

Ръсел си наля шампанско и се загледа в гуляйджиите, които гуляеха. Май им беше гот. Всичките ли бяха вътре? Част от големия заговор? Големият сатанински заговор? Ръсел пресуши на един дъх шампанското, наля си още. Стоеше отстрани и се чудеше.

— Защо си толкова тъжен? — попита Джули, бившата барманка, понастоящем кинозвезда.

Ръсел се обърна с лице към красавицата.

— О — рече той. — А.

— Да?

По лицето на Ръсел плъзна срам.

— Извинявай много. Нали разбираш, за онова, дето ти го казах по-рано.

— Прощавам ти, Ръсел. Но бих предпочела да ми го кажеш насаме.

— О — повтори Ръсел. — О. Наистина ли?

Джули се усмихна с прекрасната си усмивка.

— И след като си се изкъпал. Миришеш доста…

— Да — Ръсел отстъпи крачка назад. — Сутринта повръщах. Съжалявам.

— Изглеждаш ми подпийнал.

— Да. И за това съжалявам. Наистина съжалявам.

— Ти си толкова мил човек, Ръсел.

— Благодаря и истински, искрено съжалявам.

— Просто го забрави.

— Да — Ръсел се усмихна в отговор на красавицата. Сега тя беше сън. Сън наяве. Тя май наистина като че ли го харесваше. Една връзка помежду им бе нещо съвсем възможно. Ръсел беше сигурен, че тя не би могла да е забъркана в нищо зловещо. Но може и да е видяла нещо. Машината за киберзвезвезди. Нея може и да я е видяла.

— Е, защо си толкова тъжен?

— Объркан съм — отвърна Ръсел. — Чудя се дали не бих могъл да ти задам един въпрос?

— Питай каквото желаеш.

— Ами докато правехте филма, да сте използвали някаква странни приспособления?

— Пляс! — изплющя ръката на Джули по лицето на Ръсел.

— Какво толкова казах? — Ръсел я проследи как се врязва като вихър в тълпата. — Какво толкова казах?

— Техниката ти в това отношение е пълен боклук — промъкна се до него Боби Бой. — Изобщо не можеш да се мериш с мен. Но пък ние, актьорите, притежаваме определен чар особено спрямо кандидатките за звезди. Както и да е, тя е мой контингент, така че не поглеждай нататък.

— Защо…? — Ръсел вдигна юмрук, но Морган го улови за китката изотзад.

— Не го оставяй да те навива, Ръсел — рече Морган. — Ела да си поприказваш с нас.

Ръсел изгледа на кръв Боби Бой око в око. Личеше си, че мършавият е работил по мъжкарската стойка и направо смърдеше на тестостерон.

Ръсел се остави да го отведат.

— Той не заслужава — рече Морган, тъй като именно това подобава да се казва в такива случаи.

Франк стоеше и приказваше с двама купувачи на продукция, дето вече почти ги бяха отписали, и двамата младежи се присъединиха към тях.

— Добре ли си, Ръсел? — попита Франк. А после взе да души във въздуха. — Пак си повръщал, нали?

Ръсел въздъхна.

— Я чакай да видя дали ще го определя правилно какво е. Последния път беше горчива бира „Гарви“, доколкото си спомням. Хмм, чакай да подушим. Уиски. Малцово. Петгодишно. „Глен Боулскин“. Прав ли съм или да?

Ръсел кимна безпомощно.

— Франк без съмнение познава добре драйфането — отбеляза Морган.

— Имам си цака. Във филмовия занаят виждаш сума ти драйфане. Помня как един път пихме с Рок Хъдсън в хотелската му стая. Пийнахме по няколко, е, аз пих повече от него и се издрайфах на килима. Но той си беше истински джентълмен и като съм заспал, сложил ме в собственото си легло и на другата сутрин се събудих със свиреп махмурлук и не знам на какво съм седнал предната вечер, ама как ме болеше задникът!31

Хората около Франк се спогледаха и Морган припряно смени темата.

— Филмът е абсолютен трепач — рече той. — Ъ-ъ, искам да кажа такова, наистина е добър, нали?

— И такъв ще си остане — отвърна Ръсел. — Няма да позволя на господин Фъджпакър да го съсипе, като набута в него всичките ония гадости и кървища.

— Срам за тебе — възпротиви се Морган. — Нямах търпение да видя онзи епизод, дето психарят гепва лозарската ножица и я забива право в…

— И дума да не става! — Ръсел махна с разтреперана ръка. — Но я ми кажи, Морган, ти гледал ли си как снимат филма?

— Не мога да твърдя, че съм. Аз се грижех за „Емпориум“.

— А ти, Франк?

— Твърде много канцеларска работа. Което ми напомня, че…

— Значи всичко е зависело от Боби Бой и господин Фъджпакър?

— И Джули — напомни му Морган. — Страшна мацка, а? Тя що те фрасна бе, Ръсел?

— Не ми се разговаря за това. Но всички онези други хора във филма… Като не броим собственика на „Ръцете“, аз не познавам лично никого от тях, нали?

Франк и Морган поклатиха глави.

— Местен колорит — рече Франк. — Местни типажи. Фъджпакър знае как да накара хората да играят. Искаш ли да ти сипя — като гледам, купонът ще продължи цяла нощ.

— Не, благодаря — Ръсел остави чашата си встрани. — Не искам повече. И без това пих твърде много. Отивам си вкъщи да се изкъпя едно хубаво и после да се наспя едно хубаво. Сутринта всичко трябва да ми се вижда по-смислено. Някой да е виждал мама?

— Според мен си тръгна още преди часове — отвърна Морган — заедно със сестра ти.

— А, да — сети се Ръсел. — Сестра ми.

После каза „довиждане“ на господин Фъджпакър.

— Утре си вземи свободен ден — рече му старецът. — Да си проясниш мозъка. Свърши прекрасна работа и всички ние се гордеем с теб.

— Благодаря. Много благодаря.

— И да се преоблечеш. Обичам гадната миризма, колкото и всеки друг. Всъщност повече. Но все някъде трябва да поставиш граница. Не че искам да те обидя.

— Не съм се обидил, уверявам те.

— Лека ти нощ.

— Лека.

Ръсел махна за довиждане на всички и си тръгна.

Препъваше се по крайбрежната пътечка, минаваща покрай Сайдър айлънд и преливника. Отново беше една от онези съвършени брентфордски нощи, за които поетите толкова обичат да пишат. И ако на мястото присъстваше поет и си бе донесъл тетрадка и химикалка, вероятно щеше да надращи нещо ей от този сорт:

— Оооооу! Ау! Мамицата му! — Ръсел се изправи на крака и заподскача, като в същото време душеше. — Божке! — изпъшка той. — И кучи лайна! Уиски, драйфано, кучи лайна. Воня като отходен канал! Не е честно. Просто не е честно.

Закри уста с ръка. Беше съвсем сигурен, че е казвал тези съдбовни думи и преди. Предната вечер. И те му бяха докарали какви ли не ужаси. Но така ли беше? Още не знаеше със сигурност.

— Много ми дойде. — Той изтри подметките си в тревата и продължи да се клатушка по пътя си.

Звездите сияеха, луната лунееше, а Темза тихичко следваше своя път.

След многобройни неудачни опити и доста ругатни под нос Ръсел най-накрая успя да напъха ключа в ключалката и отключи вратата. Влезе в къщата на пръсти и затвори вратата колкото можа по-тихичко — нито една лампа не светеше. Мамчето му сигурно спеше дълбоко. Ами сестра му? Тя къде беше? Не и в неговото легло, надяваше се.

Ръсел погледна в хола. Малко лунна светлина назаем му разкри сестра му, която хъркаше здравата на кушетката34.

Ръсел зави обратно в коридора и се запрепъва нагоре по стълбите. После си спомни, че се намира в бунгало, и се запрепъва обратно надолу по стълбите (които подобаващо изчезнаха). Не можеше и дума да става да вземе душ — щеше да събуди мамчето. Реши, че ще е най-добре да мине с малко плискане на лице на кухненската мивка в тъмното. Това той постигна със забележителна сръчност и сега, оплескал ризата си с голяма част от плаващото съдържание в купичката на котката, която киснеше в мивката, си избърса лицето с нещо, което мислеше, че е пешкирът, но не беше, и се запрепъва към спалнята си.

Напълно облечен и съсипан, той се тръшна на леглото си и заспа неспокоен сън.

В хола часовникът върху декоративната камина удари три. Имаше уестминстърски камбанки. Такива вече почти няма къде да чуеш. Освен в Уестминстър, разбира се. Но беше време — не толкова отдавна, че да се изплъзне от паметта, — когато повечето хора имаха каминни часовници с уестминстърски камбанки. От онези джунджурии от четирийсетте във формата на сводест мост с две големи ключалки на циферблата и голям ключ за тях, пъхнат отдолу, където на децата беше забранено да пипат. И винаги си имаше един ъгъл, под който бяха пъхнати сгънати парченца от пакет „Удбайн“, за да не се килва настрани и да показва вярно часа. И неизменно беше сгънат пакет „Удбайн“. Защото по онова време, преди да измислят рака на белите дробове, всички пушеха „Удбайн“ — кинозвезди, футболисти, дори и кралицата. Е, вярно де, тя тогава не беше кралица, беше кралицата майка. Тъй де, искам да кажа, че беше кралица, но беше и кралицата майка. Искам да кажа, тя сега е кралица майка, защото тогава е била кралица. Да, точно така. Но тогава тя е била и майка, разбира се, майката на кралицата. Не че кралицата тогава е била кралица. Майка й е била.

Е, все някоя от тях двете е била кралица и която е била, е пушила „Удбайн“. Пък може да са били и „Плейърк“. Или пък може би е пушила лула.

Но както ще да е, часовникът с уестминстърските камбанки удари три и пред бунгалото на Ръсел и неговото мамче спря черен микробус. Щом ударите на часовника затихнаха, сестрата на Ръсел се размърда на дивана, промъкна се в коридора и отвори входната врата.

Четири потайни фигури излязоха от микробуса, вдигнаха задния капак на колебливата улична светлина и изнесоха нещо неразличимо и обемно.

Пъшкайки под бремето му, те се помъкнаха по градинската пътека, влязоха през вратата и тръгнаха по коридора към спалнята на Ръсел.

Сестра му вървеше пред тях. Тя безшумно натисна дръжката на вратата на стаята на Ръсел и я отвори.

Ръсел се размърда насън, изсумтя тежко и пусна нещо, което би могло да бъде описано само като пръдня. В мрака сестра му си запуши носа, прошепна думата „типично“ и излезе.

Последва внезапно раздвижване, звуци и огромна ярка светлина. И Ръсел се свести.

— К’во? — обади се той и продължи: — Мммммммпф! — една ръка затисна лицето му. Опита се да се противи и да удря, но още ръце стиснаха китките му, а други — глезените му. Ръсел се напрягаше и се извърташе, но го държаха здраво.

Очите му замигаха — миг-миг-миг — на ярката светлина. И ако можеше да говори, веднага би назовал по име нападателите си без всякакво затруднение. Единият беше Боби Бой, другият — Франк, а Морган — третият. А на вратата, застанал до огромно, тъмно, покрито със саван нещо, стоеше господин Фъджпакър.

Усмихваше се — по крайно неприятен начин.

— Гммммммф мммф мм ммммфммммфа! — обади се Ръсел, което означаваше: „Пуснете ме, тъпи копелета!“ После продължи с „Грмммммммф мммф мм ммммйба!“, което означаваше същото, но казано малко по-изразително.

— Остави го да си поеме дъх, Боби Бой — рече господин Фъджпакър.

Мършавият махна ръката си от устата на Ръсел. Ръсел се опита да я ухапе, но не уцели.

— Непослушко — скара му се Боби Бой.

— Пуснете ме! — изплю Ръсел.

Господин Фъджпакър размаха тънък показалец срещу него. Приличаше малко на вейчица и Ръсел се зачуди за какво ли го използва иначе.

— Виж сега — заобяснява господин Фъджпакър. — Искам да си много тихичък, Ръсел. Ако шумиш, можеш да събудиш майка си. А ако това стане, ще ни се наложи да се оправим с нея.

— Да се оправите с нея? — Ръсел го каза шепнешком.

— Като например да й прережем гърлото! — заяви господин Ф. — Лозарската ножица е в микробуса.

— Да донеса ли видеокамерата? — попита Боби Бой.

— Не, не, не. Ръсел ще бъде много тихичък. Нали така, Ръсел?

Той кимна.

— Срамота — възкликна Морган. — Аз наистина искам да видя онова с лозарската ножица!

— Може би по-късно. Сега обаче имаме много работа.

Ръсел продължи да се бори още малко.

— Пуснете ме, гадни копелета — прошепна.

— Тъкмо в такъв дух те искам — господин Фъджпакър пак разклати вейката, — но няма да те пуснат. Те правят само каквото аз им кажа.

Ръсел изкриви врат. Втренчи се във Франк. В Морган.

— Морган, ти си ми приятел. Защо го правиш?

— За твое добро е, Ръсел. За общото благо.

— Какво?

— После ще ни благодариш. Е, вероятно няма да благодариш точно на нас. Но всичко това е за добро.

— Определено е за добро — съгласи се Франк.

— Махнете се от мен — прошепна Ръсел. — Пуснете ме.

Господин Фъджпакър въздъхна, затътри нозе и приседна на леглото му.

— Много жалко, че не се придържаше към твоя сценарий — рече той. — От всичко това нямаше да има никаква нужда, ако се бе придържал към сценария. А и днес ти дадохме втори шанс. Ти трябваше само да повярваш, че другото е било сън, нищо повече. Толкова труд хвърлихме — сменихме сейфа, промихме раната на главата ти. Но и това не те убеди, а?

— Не — отвърна Ръсел. — Но съм готов да се пробвам пак.

— Не мисля така.

— Какво ще ме правите? — попита Ръсел.

— Ще те преобразим, момчето ми. Ще те преобразим.

— Не ща да ме преобразявате. Така съм си много щастлив.

— Щастлив? — господин Фъджпакър се изсмя хрипливо. — Какво значи щастлив? Никой не е щастлив наистина. Хората просто издрапват от една криза до друга с надеждата, че следващата седмица всичко ще се оправи — или пък следващия месец, или следващата година. Но нещата никога не се оправят. А и да се оправят, после какво?

— После какво? — попита Ръсел.

— Е, после умираш, нали така?

— Ами така си е.

— Но не трябва да е така. Можеш да имаш много повече, разбираш ли? Много, много повече. Повече живот, повече време. Просто трябва да се откажеш от малко багаж. Емоционален багаж. И тогава получаваш всичко.

— Всъщност не го искам това, каквото и да е то.

— Срамота. Защото и без това ще го получиш. Съблечете му дрехите, момчета.

— Какво? — прошепна Ръсел. — Не!

Господин Фъджпакър изсумтя, после забърника в носа си с пръста вейка. Нокътят му изчовърка нещо гнусно, господин Фъджпакър го пъхна в устата си и го всмука.

— Опасявам се, че не е не, ами е да, Ръсел. И то по съвсем основателна причина, да ти кажа. Като гледам, откакто те видях последния път, си прибавил към ароматния си гардероб кучи лайна и котешка храна.

Ръсел продължи да се бори мълчаливо, ала бяха трима срещу един и тъкмо той беше единият. Боби Бой беше онзи, който му смъкна боксерките.

— Леле, Ръсел — учуди се мършавият. — Майката природа хич не те е ощетила, а?

Ръсел беше твърде вцепенен, че да е в състояние да отговори.

— Ерол Флин имаше такова парче — обади се Франк. — Веднъж ми го показа в кенефа на „Пайнууд“. Викаше му „Аленият пират“.

— Това беше Дъглас Феърбанкс — поправи го господин Фъджпакър.

— Може и той да е бил — под ъгъла, от който гледах, не се виждаше добре.

— Перверзно копеле! — Ръсел плю по Франк. Този път с истинска плюнка. Господин Фъджпакър пак вкара вейката в игра.

— Спомни си за мама — беше съветът му.

— Моля ви, пуснете ме. Моля ви, спрете. Моля ви.

— Няма да трае много и по-добре ще е да не се противиш много-много. Да го изправим на крака, момчета.

Изправиха Ръсел във вертикалната плоскост, което ще рече прав. И го задържаха много здраво в това положение.

Господин Фъджпакър се надигна и закуцука към голямото покрито нещо до вратата.

— Новият живот те чака — обяви той. — Снощи, докато спеше, ти взехме мярка.

— Какво? Какво?

С широк замах господин Фъджпакър отметна покривката и Ръсел се облещи срещу…

Себе си.

Да, това беше той. Той, висок и гол. Но един по-хубав той. Негово идеализирано копие с по-добри пропорции и телосложение. Стоеше там и сякаш гледаше Ръсел през празните си очни кухини. Като благороден труп, черупка или кожа.

— Пъхайте го вътре — нареди господин Фъджпакър. — Пъхайте го отзад.

Ръсел се дърпаше, риташе, мяташе се насам-натам, но те го държаха здраво и го завлякоха зад другото му „аз“. Отзад, при малките вратички на ръцете и краката и излъсканите болтове, резета и панти. И кухината вътре с ремъците и въжетата — миниатюрен корабен такелаж с мънички въженца и макарички.

— Пъхайте го в гърба, момчета. В гърба.

Ръсел заора пети, но го бутаха, бутаха и накрая го напъхаха вътре.

— Няма да отнеме много време, Ръсел.

Ръсел извърна уплашени очи към стареца. Той държеше странно приспособление — нещо викторианско, направено от потъмнял месинг.

— След като ти махнем гръбнака, вече от нищо няма да те е страх. Никакви тревоги повече, никакъв стрес.

— Не! — Ръсел се замята като луд, ала напразно. Те го напъхаха вътре в онова нещо, което беше самият той. В онази подигравка. И главата му се пъхна в главата му, ръцете му се плъзнаха в ръцете му и краката му влязоха в краката му. И вратът му се скова, и месинговият инструмент се притисна към основата на гръбнака му и проникна в плътта му.