Нострадамус ми изяде хамстера

5

Ръсел се върна във „Фъджпакърс емпориум“ за време като за световен рекорд и веднага откри Морган, който лениво бе приседнал до пейката за опаковане и пушеше цигара.

— Морган — викна Ръсел. — Морган, аз… Морган… о!

Морган погледна разтрепераната човешка развалина.

— Какво ти е станало?

— Морган, бях там. Видях го. Видях го, там беше. Какво ще правим? Ох, Божичко! Ох, ох!

— Ръсел, добре ли си?

— Не, бях в оная кръчма…

— Фиркан си — рече Морган. — Да го вземат мътните, Ръсел, какво те прихваща, че ти не пиеш.

— Не съм фиркан.

Морган подуши.

— Драйфал си. Смърдиш.

— Да, драйфах, обаче…

— По-добре Франк да не те вижда в това състояние.

— Не съм в никакво състояние…

— Повярвай ми, Ръсел, това твоето си е състояние.

— Но аз бях там, видях го.

— Къде, на небето ли? И си видял Господ?

— Не беше небето, тъкмо обратното. Макар че там имаше и ангел, обаче аз не пих минерална вода „Перие“ и затова не можах да изляза с нея…

— Ръсел, какви ги плещиш? Да не вземаш наркотици? Себично копеле такова, вземаш наркотици, а никога не си ми предлагал!

— Не вземам наркотици. Никога не съм вземал.

— Обаче си фиркан.

— Не съм фиркан. Не съм. Трябва веднага да дойдеш с мен. Не, нямам смелост да се връщам там. Трябва да се обадим в полицията — не, в армията. Във въздушните сили.

— Какво ще кажеш просто да се успокоиш и да ми кажеш какво точно е станало?

— Да, добре. Точно така ще направя. — Ръсел си пое няколко дълбоки дъха и се опита да се стегне. — Точно така. Да, вече съм добре.

— Кажи ми тогава какво стана.

— Излязох навън да проверя не мога ли да открия дали „Летящият лебед“ наистина е съществувал.

— О — възкликна Морган. — И откри ли?

— Да. И го намерих.

— А — рече Морган. — Тъй ли?

— Да, точно така.

— Продължавай.

— Как така „продължавай“, не се ли шашна вече?

— Не, да ти кажа. Карай нататък.

— Запознах се с Невил — продължи Ръсел.

— И?

— Как така „и“? Току-що ти казах, че съм се запознал с Невил.

— С кой от всичките?

— Как така „с кой от всичките“?

— Затова ли си се докарал в такова състояние, защото си мислиш, че си намерил „Летящият лебед“ и си се запознал с Невил?

— Не, не заради това и не си мисля, че съм се запознал с Невил, наистина се запознах с него. Но не е там работата. А работата е наистина лоша. Наистина ужасна. Той е тук, тук и сега. Тук е, в една барака.

— Невил е в барака ли?

— Не Невил, той.

— Писна ми вече. Кой точно той е в тая барака?

— А… Адолф Х… Хитлер — заекна Ръсел. — Адолф Хитлер! Той е тук!

— В барака?

— Зад „Летящият лебед“.

— Зад „Летящият лебед“?

— Там е. Видях го. Какво ще правим? Трябва да се обадим в армията, нали?

— Ръсел — рече Морган.

— Да?

— Впечатлен съм.

— Ъ?

— Много съм впечатлен.

— К’во?

— Имаш много да учиш, но като за пръв път според мен заслужаваш поне девет от десет точки заради старанието.

— К’во?

— Мисля, че издънката ти — заобяснява Морган — е в това, че се целиш твърде нависоко. Хитлер всъщност не става, щото нали е умрял и въобще. Трябваше да се пробваш с някой друг, някой по-правдоподобен. Лорд Лукан — с него трябваше да се пробваш. Лорд Лукан, който се крие в барака.

— К’во?!.

— Но трябва да построиш и сюжета. Да се втурнеш така и да ломотиш „видях Хитлер в една барака“ си е ефектно, но трябва някак да го обосновеш.

— Не обосновавам нищо. Съвсем вярно си е. Видях го наистина. Наистина го видях.

— Не си, Ръсел. Не си го видял наистина.

— Наистина го видях.

— В „Летящият лебед“?

— В една барака в задния двор.

— А коя точно кръчма е „Летящият лебед“?

— „Ръцете на зидаря“ — Ръсел още не бе успял да успокои дъха си съвсем. — „Ръцете на зидаря“. Мога и да го докажа. Мога. Мога. — Той заровичка из промазаното си яке и измъкна от бракониерския си джоб смачкан картон. — Ето.

Морган пое картончето и го огледа.

— „Ръцете на зидаря“ — прочете той, — известна и като „Летящият лебед“, прочутата кръчма от романите на дрън-дрън-дрън.

— Там не пише „дрън-дрън-дрън“, нали?

— Все едно че пише.

— Напечатаното не можеш го отрече.

— Тъй ли? — Морган бръкна в задния джоб на джинсите си, измъкна портфейла си и извади от него няколко подобни картончета. — Гледай сега — подкани го той. — „Принцес роял“, известна и като „Летящият лебед“. „Новият хан“, известна и като „Летящият лебед“. „Червеният лъв“, известна и като „Летящият лебед“. Дори и „Изсушената глава“ на Хорсфери лейн — всичките твърдят, че са „Летящият лебед“. Знаеш ли колко кръчми разправят, че Оливър Кромуел бил спал там?

— Ама спал ли е в „Летящият лебед“?

— Не, не е спал, мамицата му. Половината кръчми в Брентфорд имат претенциите да са истинският „Летящ лебед“. Това са пълни тъпотии, Ръсел. Заради туристите го правят.

— Ами Невил?

— Един такъв прегърбен тип с гнили зъби и лекьосана риза?

— Точно така.

— Сид Уотингс — собственик й е от години.

— Ъ?

— Оная русата барманка още ли работи там? Дето може да си замята краката зад врата?

Ръсел изпъшка.

— Това е навивка — рече Морган. — Извинявай, Ръс.

— Не ми викай Ръс. Не обичам да ми викат Ръс.

— Това е навивка, Ръсел. Ако ми беше казал, че ще ходиш да търсиш „Летящият лебед“, щях да те предупредя да не си губиш времето. Тоя Адолф Хитлер, дето си го видял — той как изглеждаше?

— Изглеждаше малко грубичък, ама иначе си беше същият като на старите кадри от войната.

— И според теб това ни най-малко не е странно, така ли?

— Не — отвърна Ръсел. — И точно там е цялата работа.

— Не е цялата работа. Не ти ли хрумна, че можеше да изглежда и малко по-старичък? Като например с петдесет години по-старичък? Като например, че сега той би трябвало да е поне на сто години?

— Ах — възкликна Ръсел.

— Точно така, ах. Тъкмо тука Сид се е издънил. Хитлер и без това към края на войната си е бил на умирачка — какво ли не там не му е било в ред. И все пак онзи Хитлер, когото си видял, не е бил по-стар. Какво е правил тогава — пил е еликсира на живота ли? Водата на живота?

Ръсел отново нададе стон — в ума му бе изплувал образът на бутилка „Перие“, последван от други определени образи с еротичен характер, в някои от които всъщност фигурираше и бутилка „Перие“.

— Значи изобщо не е бил Хитлер, така ли?

— Че би ли могъл да бъде? Я се запитай: би ли могъл да бъде?

— Май че не — отвърна Ръсел.

— Съжалявам, Ръс, такова де, Ръсел. Вързал си се.

Ръсел направи крайно нещастна физиономия и извърна очи към пода.

— Станах за резил, нали?

— Не си виновен ти. Тоя Сид е взел да действа малко подло. Сигурно конкуренцията вече е твърде силна. Може пък зад „Новият хан“ да са инсталирали в бараката лорд Лукан. Хитър номер.

— Хич не може да се мери с Хитлер — отрече Ръсел. — Но ти май си прав. Будалкали са те. Не може да е бил наистина той.

— И все пак — рече Морган. — Погледни го откъм светлата страна, Ръсел. Всъщност ти си преживял приключение. Няма значение, че е било пълно менте. Бас ловя, че адреналинът ти е скочил.

— И още как.

— Значи си живнал малко. За един кратък миг не си бил надеждният стар Ръсел, на когото никога нищо не му се случва. За един кратък миг ти всъщност си преживял приключение. И ти хареса, нали?

Ръсел вдигна очи от пода и за кратък миг впери в Морган един наистина кръвнишки поглед.

— Връщам се в офиса — рече той. И точно така и направи.