Нострадамус ми изяде хамстера

14ОНОВА ИДИОТСКО „ВСИЧКО БЕШЕ САМО ЛОШ СЪН“, ДЕТО ВИНАГИ ГО ИМА

Ръсел се събуди със стон и тръпки. Подскочи, замига и се заоглежда наоколо. Намираше се в своя офис (подходящо мрачен). Спеше в креслото си.

Спеше ли?

Ръсел се прозя, протегна се и изведнъж спомените се втурнаха и го заляха като гадна бира от издут корем.

— Ох, Боже мой! — изохка Ръсел; тази фраза сякаш напоследък бе спечелила одобрението му. — Ох, мили ми Боже.

Той зарита и се опита да стане, но коленете му бяха съвсем омекнали. На бюрото пред него стоеше бутилката „Глен Боулскин“. Без да се замисля изобщо, Ръсел отпи яка глътка.

А после направо си изкашля червата навсякъде по пода.

— Ох, Боже мой! — очите му отново започнаха да мигат и пак се огледаха наоколо. Вратата на сейфа беше затворена. През таванското прозорче се лееше слънчева светлина. Ръсел обърна мигането по посока на ръчния си часовник. Тъкмо минаваше три — три следобед ще да беше.

Вратата на офиса се отвори.

— О, изплувал си на повърхността, а? — Боби Бой влезе вътре с лека стъпка и усмивка.

— Махни се от мен! — Ръсел сграбчи бутилката с уискито и скочи на крака.

— Ама какво ти става? — попита хърбавият. — Добре ли си, Ръсел?

— Ти майтап ли си правиш? — Ръсел му показа запасната си ръка. Бе направил от нея юмрук, който на вид вършеше добра работа. — Ще ви спра. Видях записите. Голяма грешка направихте, че не ме убихте, когато имахте възможност.

Боби Бой примлясна полекичка с лукавите си устенца.

— Според мен не си много добре,. Господин Фъджпакър ми каза да те оставя да се наспиш. Преработил си се и сега все едно не си ти.

Боби Бой огледа внимателно гадорията по пода.

— Така си и мислех, че тази миризма ми е позната — констатира той. — Доста отвратително, а?

— Свършено е с вас — и Ръсел размаха бутилката. — Свършено.

— Хайде де — подкани го Боби Бой. — Имаме голяма изненада за тебе.

— Да бе, да. Бас ловя, че е така.

— Има нещо, което искаме да видиш.

— Нещо?! — очите на Ръсел се облещиха, а лицето му, което си беше бледо, макар и досега да не се споменаваше, че беше бледо, въпреки че при дадените обстоятелства вие, естествено, бихте предположили, че е бледо, каквото всъщност си беше, стана още по-бледо. Пфу!

— Онова нещо е там навън — изхъхри бледоликият. — Онова ужасно нещо.

— Това надали е подходящият начин да се говори за Франк.

Ръсел размаха бутилката и поля с уиски панталоните си.

— Няма да ви позволя да го покажете. Ще унищожа филма.

— Какво? Не ти харесва, преди още да си го гледал?

— О, гледал съм го и още как. Знаеш, че съм го гледал.

— Не си.

— Съм, съм.

— Не си.

— Съм, съм.

— Не си, не си.

— Съм, съм, съм, съм.

— " — " —

— " — " —

(Е, с това няма какво друго да се направи, нали?)

— Ръсел, не може да си гледал филма. Пазехме го като специална изненада за тебе.

— Назад! — Ръсел го заплаши с бутилката. Боби Бой се дръпна по много послушен начин.

Ръсел отвори чекмеджето на бюрото и потърси лупата. Нямаше я.

— Както и да е — рече той. — Посред бял ден ще мога да различа числата.

— Какви числа?

— Знаеш какви. Цифрите на комбинацията.

— Ъ-хъ, мда — Боби Бой поклати дългата си мършава глава.

И пак присви очи.

И, да, всички знаете какво идва сега.

— Цифри няма — ахна Ръсел.

— Няма и ключалка с комбинация — обади се Боби Бой.

Ръсел се втренчи във вратата на сейфа.

— Дяволите да го вземат! — изруга той.

Сейфът наистина не се заключваше с комбинация. Имаше си голяма дупка за ключ.

— Ама… — заекна Ръсел. — Ама… ама… — Защото трябва да признаете, и на вас да ви се случи това, и вие ще се сащисате.

— Не знам снощи какво си взел — обади се Боби Бой, — но на твое място бих го отказал за в бъдеще.

— Да бе, да, щото ти всичко знаеш за бъдещето, нали? Щото си бил там и въобще…

— Кой, аз?! Да съм бил в бъдещето?! Какви ги дрънкаш, Ръсел?

— Говоря ти за програмата „Киберзвезди“. Оная, дето си я откраднал.

— Кибер… к’во?!

— Кинозвездите холограми. Няма смисъл да отричаш. Филмът бъка от тях.

— В нашия филм няма нищо такова — заяви Боби Бой. И наистина трябва да се каже, че изглеждаше и звучеше съвсем искрено, макар, разбира се, да си беше професионален лъжец. — Господин Фъджпакър не си пада много по модерните технологии. Той си е доста първичен.

— Копелета недни! — Ръсел предприе доста сериозно разтърсване на главата. — Не можете да ме преметнете. Не, чакай, чакай, загрях.

— Какво си загрял?

— Винаги има такъв момент, нали? Когато с героя се случва нещо съкрушително и когато се събуди, излиза, че всичко е било сън. Или пък не е било, но злодеят прави така, че да изглежда, все едно е било сън. Това си е изтъркано клише отвсякъде, да ти кажа.

— Кажи го на Холивуд.

— Това е номер. Този сейф не е същият. Сменили сте го, докато съм бил в безсъзнание. Пратихте ме в нокаут. — Ръсел опипа темето си. Буца нямаше. — О — рече Ръсел.

— Хората те чакат — подкани го Боби Бой. — Стига вече детинщини.

— Да! — Ръсел разтресе юмрук. — Детството ми. Какво ще кажеш за моето детство?

— Е, какво ти е на детството?

— Ами не го помня.

— Така ли?

— Аз… — Ръсел се замисли за детството си. Помнеше го. Спомняше си сума ти и още, и още неща от него.

— Спомням си го — рече той бавно.

— Е, браво на тебе, Ръсел. А сега ще излезеш ли да си получиш голямата изненада или не? Там има ядене. Макар и повечето вече да са го изяли. Но е останал някой и друг сандвич с шунка.

Ръсел кимна.

— Да. Добре.

— Тогава, моля, след теб.

— Не, след теб.

— Ама ти си егати перкото — и Боби Бой го поведе навън.

Щом Ръсел излезе от своя офис, се надигна мощно „ура“, а „Той наш другар е и добър, и весел“ зазвуча с пълно гърло и голям хъс.

Ръсел пак се размига.

Тук, там и навсякъде се вееха пъстри знаменца. Имаше маса, а на нея — останките от сериозен банкет. Имаше столове, подредени в редици пред екран. И сума ти народ.

Господин Фъджпакър беше там. И Морган беше там. И Джули беше там. И Франк беше там (с малко бумаги, на които искаше Ръсел да хвърли едно око). И неколцина местни кръчмари бяха там. И неколцина купувачи на продукции бяха там (ония, дето месеци не бяха стъпвали в „Емпориум“ да наемат нещо, но винаги надушват безплатното пиене и цъфват). И Ръселовата мамичка беше там. И дори сестрата на Ръсел, за която той бе съвсем сигурен, че живее в Австралия. Дори и тя беше там. И още неколцина други също.

И всички те викаха ура и пееха „Той наш другар е и добър, и весел“, макар вече да бяха стигнали до „И всички ние го твърдим“.

— Какво става? — Ръсел ги огледа подозрително. Все още не беше съвсем убеден.

— Всичко е заради тебе — Боби Бой се пресегна да потупа Ръсел по гърба, но после му дойде друг акъл. — В края на краищата ако не беше спечелил от Националната лотария и не беше вложил печалбата във филма, за да помогнеш на господин Фъджпакър да издрапа и да спасиш „Емпориум“, нищо от това нямаше да го бъде.

— Идеално сте го изпипали — смънка Ръсел под носа си. — Едно нещо не сте изпуснали.

— Какво, какво?

— О, нищо, нищо.

— Е, ела си вземи сандвич и сядай да гледаш.

— Хип-хип-ура! — ревнаха всички присъстващи с изключение на Ръсел, който местеше поглед от един на друг и се тревожеше. О, да, тревожеше се и още как и освен това беше в състояние на стрес. И в главата му се въртяха много мисли.

И една от многото мисли, които се въртяха, беше…

„Ами ако сънувам всичко това?“

Макар да беше доста объркан, все още бе сигурен, че онова другото не го е сънувал. Така че ако случаят беше такъв, трябваше да сънува това.

А ако сънуваше това, то никой не можеше да му навреди, а щом знаеше, че сънува, можеше да прави, кажи-речи, каквото си ще.

— Добре — рече Ръсел. — Хубаво. Благодаря много на всички. Всички вие сте много любезни. Може ли малко от онова шампанско? А, Джули, добре изглеждаш. Какво ще кажеш след филма да наминеш към нас за малко секс?

Челюстта на Джули увисна.

— И на орален секс кандисвам — додаде Ръсел. — Значи, разбрахме се.

Тълпата се раздели пред него и той се отправи към масата. Хората се споглеждаха и свиваха рамене.

— Напоследък работеше твърде много — обади се господин Фъджпакър.

— Хей, Фъджи — Ръсел потупа другарски старика по гърба така, че онзи се завъртя като пумпал. — Как е хавата, сатанинско изчадие такова?

— Мрън-мрън-мрън — замърмори тълпата.

— Преработил си се. — Господин Ф. се помъчи да се изправи. — Обикновено не е такъв, както знаем ние, които го познаваме и обичаме. Това съвсем не подобава на характера му.

Ръсел смигна на Ърнест и му пошушна на ухото:

— Ще видиш ти един „характер“, дърто копеле такова. Сега пускай филма.

— Да, да — Ърнест заприпка покрай Ръсел. — Седни, момчето ми. Най-отпред.

— Да, да, и ти, и оня в черно да сте ми зад гърба — няма да стане.

— Тогава седни където си искаш.

— Най-отзад.

— Щом искаш. Е, всички да сядат. Боби Бой, кажи на техниците да включат машината и ела да седнеш при мен най-отпред.

Тълпата, донякъде озадачена, взе да се блъска, за да докопа най-хубавите места. Мамчето на Ръсел закърши ръце и заклати беловласата си глава. Сестрата, за която Ръсел бе сигурен, че живее в Австралия, каза:

— Типично! — Но дали това се отнасяше за объркания народ, който се блъскаше, или за Ръсел, трябва да остане недоизяснено.

Когато блъсканицата престана и всеки се бе настанил на някое място, светлините угаснаха и екранът светна.

— НОСТРАДАМУС МИ ИЗЯДЕ ХАМСТЕРА — обади се Ръсел.

— Ъ? — възкликна Ръсел. — К’ъв дъжд?!

— Шшшшт! — обади се Ръселовото мамче.

— Типично — каза сестра му.

Ръсел се облегна назад, сръбна си от шампанското и продължи да гледа, а филмът се разгръщаше пред него.

Боби Бой играеше ролята на чирака на сляп часовникар. Времето беше настоящето, мястото — Брентфорд. Бизнесът на часовникаря западаше, а един лош предприемач правеше всичко по силите си, за да придобие сградата, да я разруши и да застрои парцела с някаква огромна корпорация.

Джули играеше секретарката на предприемача — жена с много власт, измъчвана от съвестта. Всъщност всички в тоя филм май ги мъчеше съвестта. Часовникарят криеше някаква ужасна тайна от миналото си. Чиракът му, макар и на повърхността да се преструваше, че е на страната на стареца, всъщност кроеше планове как да го продаде. Предприемачът беше влюбен в Джули, но беше сторил нещо ужасно на брат й, какъвто тя изобщо не знаеше, че има. А Джули при една случайна среща се бе влюбила в Боби Бой, без и двамата да знаят кой е другият. По отношение на стреса — имаше го достатъчно, че да зарадва сърцето на всеки холивудски продуцент, а сюжетът, великолепно изпипан, най-накрая доведе до развръзка, толкова уместна и трогателна, че и едно сухо око не остана.

Не и от онези, дето се намираха на Ръселовата глава.

Той седеше и ронеше сълзи в шампанското си. Филмът беше шедьовър. В него нямаше нищо банално, нищо сладникаво. Режисурата беше безупречна. Имаше вълнение, имаше интрига. И не се мяркаше нито една киберзвезда.

Актьорският състав се състоеше изцяло от местни хора. И всички се изявяваха като чудесни професионалисти. Боби Бой биеше Том Ханкс, а оная жълтеникава гад, собственикът на „Ръцете на зидаря“, направо обра всички овации с убедителното си изпълнение на сакат футболист, който се опитва да заживее наново след трагичната смърт на съпругата си.

Беше филм за цялото семейство. И то не за „Семейството“ на Менсън29, какъвто беше случаят с предишните произведения на господин Фъджпакър. В него нямаше нито секс, нито насилие. Имаше хумор, имаше радост. Имаше любов и имаше надежда.

Беше самият рай.

Ръсел си издуха носа в ръкава на ризата си. Вече виждаше в ума си отзивите:

И тъй нататък, и прочие.

Когато финалните надписи се изнизаха и лампите отново светнаха, хората станаха на крака и избухнаха в гръмотевични овации, като чат-пат ги прекъсваха, за да си избършат очите и да подсмръкнат.

Ърнест се изправи несигурно на крака и закуцука към екрана. Вдигна сбръчканите си ръце към публиката.

— Според мен аплодисменти заслужава и човекът, който направи възможно всичко това. Човекът, работил по-здраво от всички нас. Ръсел. Поклони се, момчето ми.

Ръсел махна с ръка, а бузите му леко порозовяха. Но при виковете „реч, реч“ и „бравос на момчето“ се изправи и лекичко се поклони.

— Бива си го филма, а? — обади се Морган. — Замалко да се разсополивя. Замалко.

— Всички бяха толкова добри — Ръсел се почеса по главата. — Всичките тези аматьори — те бяха блестящи.

— Старият Ърни знае как да накара хората да играят.

— Това е произведение на гений.

— Ти го направи възможно, Ръсел.

Ръсел поклати главата, която чешеше преди малко.

— Това трябва да е сън.

— Ако е сън, то е много хубав, да му се не види.

Господин Фъджпакър се приближи с куцукане.

— Хареса ли ти, Ръсел? Мислиш ли, че можеш да го продадеш?

— О, да! — сега главата на Ръсел се заклати нагоре-надолу. — Ще се обадя на Ерик Нелус30, той е човекът за тая работа.

— Такъв те обичам — рече господин Ф.

— Господин Фъджпакър?

— Да, Ръсел?

— Извинявайте, дето, нали разбирате… дето се държах грубо и въобще.

— Забрави го, момчето ми. Просто беше прекалил с работата. Сега всички ще ти помогнем.

— Страхотно. Просто страхотно.

— Веднага щом завършим филма, ще ти помогнем с маркетинга.

— Да го завършите ли? — попита Ръсел. — Но той нали е завършен?

— Ти сигурно се шегуваш, млади момко. Че това е само горе-долу половината от него. В него трябва да влязат още много неща. Важните неща. Значимите неща.

Сърцето на Ръсел се изниза през подметките му. Важните неща? Значимите неща?

— Да не би…? — горната устна на Ръсел затрепера. — Да не би да са онези? — успя да промълви той. — Да не би да е онова, дето се разказва за мен? Да не би онова нещо? О, не, не и онова.

Ърни поклати беловласата си глава.

— За какво ми приказваш, Ръсел? Никъде не се разправя за тебе. И никакво нещо няма. Каквото и да е това нещо. Други сцени придават плът на изпълненията.

— Но нали не са за мен? И за нещото?

— Не, Ръсел.

— Пфу! Е, не знам как би могъл да усъвършенстваш съвършеното, а филмът беше най-близкото до съвършенството нещо, което някога съм гледал.

— Никак даже не е. Ще стане много по-хубав, като му сложим и останалото.

— Е — Ръсел пак поклати глава, — ще се подготвя за нещо невероятно.

— И ще го видиш — старият Ърни се усмихна и оголи цяла уста хлътнали венци. — Чакай само да видиш груповото изнасилване в рокерската кръчма и изпозастреляните с миникартечницата „Дженерал електрик“, и онзи епизод, когато канибалската секта нахлува в манастира, и невероятния епизод със забавени кадри, където избягалият психопат взема лозарската ножица и я забива право в…