Нострадамус ми изяде хамстера

17МАЩЕХА МИ Е АРИЙКА

Джули работеше с контролното табло — нагласяваше едно-друго, правеше това и онова. Най-накрая се отпусна в пилотското крусло и се усмихна на Ръсел.

— На път сме — рече тя.

— И накъде отиваме, ако смея да попитам?

— Към бъдещето, естествено.

— Естествено. — Ръсел се почеса по брадичката. Тя имаше нужда от бръснене. — Би ли си направила труда просто да ми обясниш какво става?

Джули отметна прекрасната си коса.

— Добре.Ще ти кажа всичко. Известна част ти вече знаеш, но не всичко. Чудя се откъде ли да започна.

Ръсел не каза нищо.

— Не трябва ли да кажеш „отначало“?

— Не — Ръсел поклати глава. — Всички винаги така казват. Почвай откъдето си искаш.

— Добре. Ще започна с флюгелрада. Бас ловя, че би искал да знаеш как така мога да го управлявам.

— Мина ми през ума.

— Е, много е просто. Знам, защото баща ми го е построил.

— Баща ти ли?

— Всъщност осиновителят ми. Аз съм осиновена. Осиновителят ми е господин Фъджпакър.

— О — възкликна Ръсел.

— Само дето Ърнест Фъджпакър не е истинското му име. Истинското му име е Виктор Шаубергер. Бил е въздухоплавателен инженер и е работил за Третия райх. Адолф Хитлер е приятел на семейството, би могло да се каже.

— Да, големи дружки изглеждаха.

— Флюгелрадите са били конструирани в самия край на Втората световна война. Били са построени под ръководство от други светове.

— От други светове? Искаш да кажеш външни, от открития космос?

— По-скоро вътрешни, но чакай да ти обясня. Били са построени две машини. Едната е трябвало да отведе Хитлер сто години напред. Другата — да откара известен брой военни съветници назад във времето, за да съветват германските военни там, където кампаниите преди са се провалили, така че Германия да спечели войната.

— Но тя не я е спечелила.

— Защото другият флюгелрад се повредил. Хитлер отишъл в бъдещето и очаквал да пристъпи славно в свят, в който господстват нацистите, но като стигнал там, не било така.

— Но Боби Бой каза, че било или е.

— Сега ще стигна и до това. Хитлер открил, че в бъдещето нацистите не господстват, затова решил да се върне обратно във времето и да разбере защо. Но не искал да рискува и да се връща чак във Втората световна война, затова спрял тук, в деветдесетте. Искал да издири стария си приятел Виктор Шаубергер и да открие какво се е объркало. Апаратът се приземил в нивите и тъкмо тогава го видял Боби Бой.

— И влязъл вътре и отишъл в бъдещето.

— И откраднал апаратурата за киберзвезди.

— Но Боби Бой рече, че бъдещето било нацистко.

— Такова е било, когато е стигнал в него.

— Я задръж малко — рече Ръсел. — Ама че съвпадения се струпаха, а? Че Фъджпакър е Шаубергер — това как да е, но Боби Бой е онзи, който е намерил флюгелрада, а случайно той работи за Фъджпакър.

— Е, че как няма да работи, Ръсел. Боби Бой ми се пада доведен брат. Той е син на господин Фъджпакър.

— Мислех си, че е син на собственика на местната пивоварна.

— Господин Фъджпакър е собственикът на местната пивоварна.

— Какво?!

— Господин Фъджпакър притежава половината Брентфорд. Купил го е с нацистко злато. Хитлер е знаел, че ако е още жив, ще го намери тук. Фъджпакър е смятал да смени самоличността си и да се премести тук след войната, ако германците я загубят. Хитлер е знаел всичко това. Той го бил измислил.

— Тази история с всеки миг става все по-смахната. Значи когато е видял флюгелрада, Боби Бой е знаел какво е това.

— Точно така и не могъл да устои да не влезе вътре и да се пробва. Излетял в бъдещето и отмъкнал апаратурата за киберзвезди. И като се върнал, знаеш ли какво конско му дръпнал старецът!

— Пък аз си мислех, че се е върнал, преди да тръгне.

— Тук те е излъгал.

— Значи вероятно е излъгал и за нацисткото бъдеще.

— Не, за това е казал истината.

— Объркан съм — призна си Ръсел.

— Опитвам се да ти го обясня по възможно най-простия начин. Доверениците на Хитлер, двамата телохранители от SS, намерили господин Фъджпакър. Той уреди да скрия Хитлер в бараката зад „Ръцете на зидаря“. Където си го видял ти. Боби Бой се появи тъкмо след като ти си тръгна. И разказа как попаднал в нацисткото бъдеще. И господин Фъджпакър загрял колко е две и две. Бъдещето не било нацистко, когато Хитлер попаднал в него, но било, когато там попаднал Боби Бой. Защо така?

— Добър въпрос — рече Ръсел. — И защо така?

— Защото Боби Бой бил откраднал системата „Киберзвезди“ и я донесъл в деветдесетте.

— Пак не мога да схвана.

— Господин Фъджпакър ти е казал за филма. Филмът, който ще се направи с тази апаратура. Филмът, който щял да промени света. Да промени бъдещето.

— О — рече Ръсел, — разбрах. Откраднатата апаратура от бъдещето ще бъде използвана, за да бъде променено то. Но със сигурност това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Защото е плагиатство. Същата идея е използвана в „Терминатор 2“.

— Какво те накара да го кажеш?

— Просто ми мина през ума, че трябва да се сетя, преди да се е сетил някой друг.

— Честно е.

— Та значи ти казваш, че като е попаднал в бъдещето и е откраднал апаратурата, която ще промени бъдещето, онова бъдеще, в което попаднал Боби Бой, било вече промененото бъдеще — променено от това, че е откраднал апаратурата и я е използвал в тогавашното минало, което за нас е настояще?

— Точно така. Всичко е толкова просто, когато го кажеш така.

— Значи филмът наистина ще промени бъдещето.

— С Негова помощ ще го промени.

— Говориш за онзи Той, дето го видях на записа — буболечката с червеното лице?

— Тъкмо Той е ръководил построяването на флюгелрада. Възходът на нацистка Германия през двадесети век предлагал първата истинска възможност един-единствен човек да властва над целия свят.

— Господин Хитлер.

— И ако беше спечелил, това е щяло да се случи. Хитлер е просто марионетка на тази твар. Тя се храни с хора, с времето на хората. Поглъща тяхното време, отнема чувствата им, емоциите им. Тя има намерение да сложи нещо във филма. Нещо, което въздейства на подсъзнанието или въздейства по някакъв начин така, че да контролира съзнанието на всички, които гледат. И всеки ще иска да го гледа — такова нещо досега никой никога не е виждал.

— Боже милостиви! — възкликна Ръсел.

— Немилостив е — поправи го Джули.

— Но дали е бог? Или е от открития космос, или от вътрешния, или знам ли?

— Не зная точно какво представлява. Господин Фъджпакър знае. Той е негов страж. От време на време го местят другаде и други хора го пазят. Но винаги се връща в „Емпориум“. Знам за него от дете.

— И не те ли е страх?

— Много ме е страх. Тъкмо затова се съгласих с всичко. Със снимането на филма, с всичко.

— Да, ами филмът? Онова, което гледах на видеозаписите, не беше същото като онова, което видях на другия ден на прожекцията.

— Беше. Ти само си си мислел, че не е. Видял си онова, което те са искали да видиш. Бил си хипнотизиран, докато спиш. Докато са ти промивали раната и са сменяли сейфа.

— Направиха ме на пълен глупак, а? Но аз ще се смея последен. Няма да разпространявам пъкления им филм. Ще попреча дори изобщо да бъде показан.

— Не зная дали ще успееш. Нали разбираш, след като ти си тръгна от купона, се появи Хитлер с флюгелрада. Връщаше се от бъдещето. Нацисткото бъдеще, което той контролира. Беше се върнал да поздрави господин Фъджпакър за успеха на филма. Ще бъде показан, Ръсел — със твоя помощ или без. И наистина ще промени света.

— Значи трябва да го спрем. По някакъв начин.

— О, да, трябва. Всичко това е толкова лошо! Не мога вече да бъда част от него.

— Значи затова ми викна, когато ме нападна Боби Бой.

— Ти си единственият човек, на когото знаех, че мога да се доверя. Единственият, готов да застане срещу тях. Ти си единственият човек, за когото наистина ме е грижа, Ръсел.

Устата на Джули беше в много удобна позиция за целуване. Така че Ръсел я целуна.

Флюгелрадът летеше към бъдещето.

Вътре ставаха разни откровени работи, които досега се бяха случвали тук само веднъж. А именно през 1955 г., когато някоя си госпожица Търнтън, живуща в Брентфорд, „Мейкфийлд авеню“ 16, спомената в началото на глава 6, бе имала кратка среща от трети вид.

Но сега откровените неща ставаха с много по-голямо удоволствие и взаимно възхищение. Ръсел се раздаваше безгранично, а Джули от своя страна откликваше по начин, на който са способни единствено бившите акробатки — танцьорки на пилон — демонстраторки на секс-играчки.

Късмет извади наш Ръсел.

А после флюгелрадът рече:

— БУМ!

— И при тебе ли стана земетресение? — попита Джули.

— Да — отвърна Ръсел. — Оф.

Последва странно вибриране. Всичко сякаш се разфокусира. Всичко стана двойно и после пак единично.

— Така ли трябва да става? — Ръсел разтърка очи.

— Не ме питай мен, никога досега не съм летяла с такова нещо.

— Успокои ме.

— Но според мен това означава, че сме пристигнали, когато там сме пристигнали.

— Тъй значи.

Джули започна да се облича.

— Хайде — подкани го тя. — Да се махаме.

— А трябва ли сега веднага?

— Според мен да.

Стълбата се спусна и люкът се отвори. Ръсел промуши глава навън и вдъхна въздуха. Дали миришеше като у дома? Е, миришеше на цветя. На пролетни цветя. Той се качи на купола и се огледа. Флюгелрадът се бе приземил в някакви храсти сред хубав парк. В далечината се издигаха чудновати сгради с футуристичен вид. По-наблизо имаше стари къщи, които отдалеч му напомняха нещо.

— Според мен сме се приземили на съвсем същото място, където и Боби Бой — Ръсел се върна при Джули в кабината. — Хайде да се поразходим и да видим кое какво е.

— Мислиш ли, че ще е безопасно?

— Никак даже. Но хайде все пак да тръгваме.

Ръсел й помогна да слезе по стълбата. Храстите скриваха доста добре флюгелрада, а наоколо нямаше никого. Нямаше да боли, ако го оставеха там и хвърлеха едно око наоколо.

Естествено, че нямаше.

— Предполага се, че тук всички ходят с униформи и със златни рокли — Ръсел огледа внимателно външния си вид. Парцалив, заключи той. Джули изглеждаше великолепно. Още беше облечена с късия черен вечерен тоалет. Онзи, дето си заслужаваше нещо повече от бегло споменаване преди.

— Можем да опитаме да откраднем дрехи — предложи Джули.

— О, не. Нищо няма да крадем. Ще се поразходим, ще преценим ситуацията. Но няма да се забъркваме в нищо.

— Става.

Тръгнаха из парка. Джули го държеше за ръка, което караше Ръсел да се гордее. Скоро стигнаха до някоя си там щрасе.

— Виж — посочи Ръсел. — Това е „Ръцете на зидаря“. Боби Бой е казал истината. Наистина са я прекръстили на „Летящият лебед“.

— Чудя се защо ли.

Ръсел вдигна рамене.

— Сигурен съм, че все ще се намери обяснение.

И така, те продължиха да вървят.

Хората минаваха покрай тях по някоя си там щрасе — млади хора, високи и красиви. Но на Ръсел не му харесваше как се движат. Толкова сковано, толкова неестествено. Дори не поглеждаха към него, но Джули я поглеждаха и още как.

Пред тях — там, където някога се намираше Голямото западно шосе — се издигаше грамаданският търговски център. Целият в лъскави стъкла и хром, а наоколо му щъкаха летящи фолксвагени и се приземяваха по високите платформи.

— Ще поразгледаме ли магазините, Ръсел?

— Че защо не?

Влязоха през стъклените въртящи се врати в масивен коридор. Ръсел мярна златните букви, увенчали сребърна арка, която водеше към голям покрит базар:

Ръсел поклати глава и те продължиха нататък.

И всички магазини си бяха там — онези, за които беше разказал Боби Бой. Магазините за дрехи, за подаръци, за сувенири с Адолф Хитлер. И магазинът „Тандис“ с немското име.

— Това е магазинът — каза Ръсел. — Онзи, от който е откраднал апаратурата с киберзвездите.

— Ръсел, виж — Джули посочи витрината. Вътре деца си играеха на холографски видеоигри. Прочути филмови звезди, проекции на „Киберзвезди“, седяха и уж си приказваха.

А зад тях, застанал пред щанда…

— Това е Боби Бой — облещи се Ръсел. — Той е тук, сега. Как може той да е тук и сега?

Наблюдаваха как Боби Бой се обърна с пакет в ръце и се отправи към вратата.

— Идва насам — и Ръсел набута Джули във входа на някакъв магазин.

— Защо се крием от него?

— Добър въпрос. — Ръсел понечи да излезе и да заговори мършавия, но в този миг завиха аларми и засвяткаха лампи.

— Най-добре да не бием на очи — и Ръсел отново се спотаи.

Боби Бой мина съвсем близо до тях с уплашен поглед на дългото мършаво лице. Направи още една-две несигурни крачки и търти да бяга.

И тогава се разнесе ужасно дрънчене. Пред погледите на Ръсел и Джули двете железни ужасии роботи изприпкаха в тръс подир Боби Бой.

— Да се надяваме, че ще го хванат. — Но не разбирам как…

— Виж — посочи Джули. Мъже, облечени в черни униформи с ленти с пречупени кръстове на ръкавите, се задаваха с маршова стъпка към търговския център. Влязоха с маршова стъпка в магазина и се насочиха към момъка зад тезгяха.

— Хайде — Ръсел подкани Джули. — Ние сме невинни зяпачи. Хайде да влезем и да видим какво става.

Вътре в магазина някакъв тип с офицерски вид, очила като на Хайнрих Химлер и много лошо държание разпитваше продавача. Ръсел се приближи, за да хване нещо от разговора.

— Той влезе в магазина — обясняваше продавачът с раболепен тон и кършеше ръце. — Беше в черно. Естествено, реших, че е член на партията. Огледа системата „Киберзвезди“ и искаше да знае дали може да накара холограмите да правят каквото той поиска. Неща, които ги няма във филмите, които са програмирани да възсъздават. Аз му казах „да, господине“, и той каза, че ще вземе системата. Но когато мина на идентификационния преглед на ретината и ириса, алармите завиха. Не е регистриран. Как е възможно?

— Не е възможно — кресна оня, дето мязаше на Химлер. — Освен ако…

— Освен ако какво, капитане?

— Освен ако това не е онзи, за когото се споменава в документа. Онзи, когото очаквахме. Как изглеждаше този? Висок, мършав, с лукави устенца?

— Как само го уцели! — прошепна Ръсел.

— Съвсем го уцелихте, господин капитан!

— Значи всичко е наред. Не си виновен, гражданино, продължавай да си вършиш работата, цената на системата ще ти бъде приспадната от заплатата.

— Твърде сте любезен, господин капитан.

— Да, аз съм доброто ченге.

Ръсел погледна към щанда. Там сам-саменичък се мъдреше програматорът.

— Крадецът ще бъде задържан. Всичко е наред.

— Благодаря, господин капитан. О, и още нещо, господин капитан.

— Какво има?

— Ами, сър, в бързината той си тръгна без програматора. Системата не върши никаква работа без него. Ето, тук е. О, не е тук.

Навън Джули рече:

— Ти го открадна, Ръсел, видях те.

— Ъ-хъ — Ръсел потупа джоба, който напоследък много му влизаше в работа. — И ще го задържа. Можем още сега да прекратим всичко това. Ако Боби Бой никога не получи програматора, той не може да работи с апаратурата за киберзвезди. А ако не може да работи с нея, те не могат да направят филма.

Тръгнаха обратно из търговския център.

— Надявам се да си прав — рече Джули.

— И защо да не съм?

— Ами има нещо, което ме притеснява.

— И какво точно?

— Е, и двамата сме на едно мнение какво видяхме току-що, нали?

— Току-що видяхме как Боби Бой открадва апаратурата. Трябва да сме пристигнали само минути след него, през което време той е стигнал дотук.

— Тъкмо това ме притеснява.

— Продължавай нататък.

— Ами Боби Бой е пристигнал тук с флюгелрада, нали?

— Да.

— И ние също пристигнахме с флюгелрада, нали?

— Пак да.

— И според теб сме се приземили точно на същото място, където и той.

— Пак и пак да.

— Но аз не забелязах наблизо да е паркиран друг флюгелрад, а ти?

— Не, не съм.

— И как си го обясняваш?

Лицето на Ръсел отново доби угрижен вид.

— Не знам — рече той. — Май най-добре да се връщаме в парка.

Не тичаха — не искаха да привличат вниманието към себе си. Но вървяха много бързо и не след дълго отново се озоваха в малкия парк зад някоя си щрасе.

Тъкмо навреме, за да видят как няколко черни летящи фолксвагена се издигат и се изгубват в небето.

— И ти ли си мислиш това, което и аз? — попита Джули.

— Боя се, че да.

Претърсиха храстите, търсиха къде ли не. Обиколиха парка пак и пак. Но единственото, което намериха, бяха три спретнати вдлъбнатинки в земята. Следи от три крачета.

Флюгелрадът не се виждаше никакъв и те бяха хванати в капан — капана на бъдещето.